Дмитрий Биленкин
Живият пясък

С кадифено, проточено изсвирване трансвеят спря на перона. Дългото тяло на вагона замря. Вълкът скочи през борда. Ноктите му се хлъзнаха по сибролитовата настилка и той неочаквано се завъртя.

— Трябва да се слиза като хората — укорително каза минувачът, в чиито крака се блъсна вълкът.

С три скока вълкът прекоси перона и се спусна стремително като сива светкавица по стълбата. Слънцето клонеше на залез и просветваше през въжетата на горната площадка, към бамбуковата горичка. Долу го лъхнаха толкова миризми, че той спря. После, навел глава, затича по пътеката, неприятно гладка и до втръсване права.

Градът беше отдясно и отляво, отпред и отзад, отдолу и отгоре. Погледът на вълка се плъзгаше по масивните като скали или ажурни като дървета конструкции на зданията, сводовете, галериите, реките; удостои с внимание и острия връх на Космическата кула, която се извисяваше над аеропокривите, мостовете, висящите градини и движещите се ленти на тротоарите. Вълкът не познаваше града, но погледът му не откри нищо ново. А и не само погледът — зрението не играеше кой знае каква роля в живота му: като всички вълци той разчиташе повече на слуха и особено на обонянието си. Това беше съкровеното му царство, в което човекът се чувствуваше безпомощен. Понякога Сел едва се сдържаше да не се разплаче, като се опитваше да разбере по какъв начин вълкът я намира в непознатия и многолюден град, а той изобщо не можеше да й обясни, защото и сам не знаеше. Когато търсеше Сел, нещо просто го влечеше нанякъде, предпочиташе един район пред друг, но защо? Тайната не беше само в тънкостта на обонянието, а и в още нещо, близко, но не тъждествено, за което хората отдавна спореха. Ето и сега вълкът следваше избраната посока, уверен, че ще го отведе точно до мястото, където се намира Сел. Самото място имаше съвсем смътни очертания, но това не тревожеше вълка — Сел не го очакваше преди залез.

Край асансьора за долния етаж нямаше никой. Вълкът не се смути. Можеше и сам да се оправи с асансьора. Скочи в кабината, изправи се на задните лапи, стигна пулта и с нокти натисна третото бутонче. Вратите безшумно се затвориха и асансьорът потегли. Древният страх от капан, както винаги в такива случаи, за миг обзе вълка, но после изчезна. В края на краищата, той бе син на третото поколение очовечени хищници и това все нещо значеше.

На долния етаж беше толкова светло и тихо, колкото и на горните, но лапите на вълка усещаха лекото потреперване на почвата, когато в подземните тунели профучаваха вагоните на метрото, композициите от контейнери или пневмотоварите. Хората не намираха, че на долните етажи е по-неспокойно, но вълкът беше на друго мнение. Месецът, прекаран в тундрата, си казваше думата и на вълка не се харесаха бученето и вибрацията. Затова той не скочи на тротоарната лента, а провирайки се между минувачите, се запъти към парка. Тук беше по-приятно да тича и защото ги нямаше ония гладки, пружиниращи огледални настилки, които великолепно служат на хората, но не са много удобни за вълчите лапи. Виж, пясъкът е друго нещо.

Сърна надзърна иззад храста и дълго го следи с поглед. Вълкът дори не се обърна. Той уважаваше законите на града и сърната го знаеше, затова не помръдна от мястото си.

— Ей! — подвикна му някой, когато тичаше край езерото.

Вълкът се спря. От дюната му махаше момиченце на около пет години. Щом вълкът спря, то понечи да слезе по пясъка, но се отказа и се търкулна през глава надолу.

— Здравей, защо не отговаряш! — задъхвайки се, каза то, като ставаше и отърсваше панталонките си.

Герданът, който носеше вълкът на шията си, нямаше нищо общо с обикновените нашийници. Това беше транслатор, който превръщаше дори беззвучните трептения на гласните струни в човешка реч. Трябваше само да се включи. Вълкът вдигна два пъти лапата си. Момиченцето радостно кимна, пръстите й опипаха гердана.

— Сега здравей! — каза вълкът.

— Здравей! — момиченцето произнасяше завалено „р“. Зелените му с червеникави точици очички горяха от нетърпение. — Хайде да играем на Червената шапчица.

— На какво?

Говореше транслаторът и ако не беше клокочещото ръмжене в гърлото, съпровождащо думите, можеше да се помисли, че животното наистина владее човешката реч.

— Какъв си несъобразителен! — Момиченцето тупна с крак. — Ще играем приказката за Червената шапчица — за едно момиченце, което отива на гости при баба си, а бабата…

Сега от транслатора се чуваше бучене, защото той превеждаше думите на детето в достъпни за вълка звукосъчетания.

— … И когато момиченцето запитало защо баба й има такива големи зъби, вълкът, който се бил престорил на баба й, отговорил: „За да те изям!“

— И изял ли я е?

— Не-е… Появили се ловците и…

Вълкът за първи път чуваше тази приказка. Трудно му беше да разбере смисъла й, но тя пробуди в него едно забравено, неприязнено чувство; макар и тлеещо, то все още се предаваше от поколение на поколение вълци като наследствена памет за минал кошмар, който някога преследвал вълчите стада в образа на човек с гърмяща пушка. И вълкът решително тръсна глава:

— Не искам. Нека просто да си поиграем.

Момиченцето се навъси, но след секунда вече беше на гърба на вълка, той я понесе, после леко я хвърли и когато, заливайки се в смях, тя вкопчи пръсти в опашката му, той се обърна и се озъби страшно. Играха дълго до самозабрава, бориха се, търкаляха се, защото и двамата умееха да се наслаждават на играта.

Някакъв старец, който се разхождаше наблизо, забави крачка и ги загледа.

— Седемдесет години — поклати той глава. — В дните на моята младост, да, моята младост, кой би помисли, кой би могъл да помисли…

Спътникът му — един младеж, не отговори нищо. Това, че в центъра на града вълк си играе с дете и че този вълк може свободно да общува с хората беше съвсем обикновено и неинтересно. За него идеята, която толкова бе поразила съвременниците на стареца, бе така банална, както се знае, че две и две е равно на четири. Щом мозъкът на човека от двадесет и първия век е биологически еднакъв с мозъка на пещерния човек, а интелектът му въпреки това е отишъл далеч напред, то може ли някой да отрича, че мозъкът на животните крие в себе си внушителни възможности. Просто никой не се бе занимавал доскоро с развитието на техния интелект, пък и не са могли да го правят, а когато се научили…

Доказаното и познатото е винаги банално.

Вълкът се раздели с момиченцето ободрен. Стръмният склон бързо го изведе на върха на хълма. Космическата кула се виждаше оттук като на длан. Една малка ракета стремително се издигна на повече от километър, увличайки след себе си клокочещ огнен стълб. Около Кулата като ято мушици се виеха реалети. Вълкът за миг вдигна глава. Лъчите на залязващото слънце се сипеха в пурпурен огнен дъжд, но това не му направи особено впечатление. Всяко грамадно, далечно и неподвижно нещо, независимо дали това бяха здания, или планини нямаше съществено значение за него, защото с нищо не го заплашваше и не предвещаваше никакви промени; има ли го, или го няма, това нищо не изменяше. Докато сивата завеса на изток и перестото ветрило от облачета в зенита го интересуваха много повече, защото предвещаваха скорошен обрат във времето. Вълкът бе свикнал с безопасността на града и стихията не го плашеше, но въпреки това настроението му се промени. Даже и на хората е позната тази атавистична тревога, това неподвластно безпокойство, което овладява всекиго пред буря. Сетивата на вълка се изостриха. Тишината на вечерта можеше да измами човек, но вълкът долавяше невидимите сигнали и беше уверен, че веднага след залез времето ще се развали.

Ускори крачка. Още нямаше вятър, но потокът от миризми се усилваше. Дърветата, цветята, тревата миришеха по-иначе, отколкото преди час. Даже стоманата, титанът, електролитът — всички ония безброй материали, създадени от човека, се държаха по-иначе. Тези промени бяха познати на вълка и съзнанието му не участвуваше в анализирането им. Едно неочаквано отклонение от познатите миризми го накара да забави крачка.

Миришеше на нещо непривично. Миризмата беше извънредно слаба, но вълкът не беше срещал подобно нещо досега. Съвършено непонятен мирис, който нямаше отношение нито към града, нито към природата. Той наведе муцуна и без да се поколебае, тръгна към пейката, на която седеше мъж към четиридесетте, мургав, с остри черти на лицето. Човекът съзерцаваше разстилащия се пред него град, сякаш се готвеше да го гребне в шепи.

— Какво ме гледаш, приятелю? — Вниманието на човека така неочаквано се прехвърли върху него, че вълкът се обърка. — Чудно ли ти се струва? Наистина отвикнал съм от тази гледка — ръката посочи хоризонта. — Красиво, нали?

— Красиво — вълкът се съгласи не само от учтивост. Хората смятаха града за прекрасен и той беше на същото мнение, макар че представата му за красота не съвпадаше с човешката, понеже той не я отделяше от целесъобразността. Сел отлично схващаше тези отенъци, но мъжът възприе всичко буквално. Външно той остана неподвижен, но в едно неуловимо за човешкото око съкращаване на мускулите, вълкът забеляза признак на удивление, което мигом бе овладяно.

— Но стига, всичко това е лирика — каза човекът. — Ти сигурно искаш нещо да ми кажеш. Говори.

Сега пък вълкът бе удивен — непознатият проявяваше рядка проницателност. Прямият въпрос изискваше и прям отговор.

— У вас има нещо скрито.

— Какво, какво?

Вълкът би се усмихнал, ако можеше. Подсъзнанието на човека изпревари ума. Докато умът му се луташе в догадки за смисъла на въпроса, пръстите трепнаха толкова красноречиво, че вълкът без усилие възсъздаде цялостното движение.

— То е във вътрешния джоб на сакото ви.

— Това ли? Това ли имаш пред вид?

Човекът извади прозрачна тръбичка, пълна със ситен пясък.

— Да.

— Виж ти! Може би дори знаеш и какво е това?

— И да, и не. Пясък, но непонятен.

— Вярно, откъде ще знаеш. Този пясък е оттам — човекът посочи небето. — От Космоса, от Сириус. Разбра ли? Сатана — така нарекохме онази планета — толкова е мрачна и студена. Но пясъкът е златист… В сравнение с него брилянтите са просто шлак. Нали? Виж как чудно преливат багрите…

Космонавтът извади тапичката и изсипа малко пясък на дланта си. Вълкът едва се сдържа да не кихне — толкова се усили миризмата. Според него освен миризмата в пясъка нямаше нищо особено, понеже вълците не различават цветовете. Обикновени матови, слабо проблясващи песъчинки и нищо друго. От хората той знаеше за съществуването на някакъв особен, прекрасен свят на багрите. Но той не действуваше на сетивата му. Хората не разпознаваха миризмите, за него не съществуваха цветовете. И той бе свикнал, че в това няма и не може да има взаимно разбиране.

Най-сетне човекът престана да съзерцава песъчинките и спомнил си сякаш за нещо, в недоумение сви рамене.

— Как успя да го подушиш?

С бързи движения той изсипа пясъка обратно в епруветката, замислено я повъртя в пръстите си, прибра я. Широката му длан погали главата на вълка, лицето му стана съсредоточено.

— Да, приятелю, не си никак глупав. Но аз трябва да вървя. Ще ти кажа нещо: колкото и да е красив сатанинският пясък, земният все пак е по-хубав, защото е земен. Имаш ли още въпроси? Тогава — сбогом.

Човекът стана. Червените отблясъци на залеза се пречупваха в стените на града. Космонавтът за миг задържа погледа си на тях, тръсна глава, пропъждайки сякаш някаква мисъл, после бързо закрачи по пътеката.

Вълкът не мръдна от мястото си. Миризмата не изчезна с тръгването на космонавта, явно някоя песъчинка бе паднала на земята. Вълкът дори можеше да каже къде е, макар че не я виждаше. В главата му се въртяха тревожни мисли. Транслаторът беше, разбира се, голямо постижение, но той неволно мамеше хората, карайки ги да смятат (неспециалистите естествено), че щом вълкът може да общува с хората, то и мисли приблизително като тях. А всичко беше много по-сложно. Формалните логични съждения бяха чужди на вълка. Отчасти ги заменяше свързването на образите. Въпреки това той си имаше собствена представа даже за Космоса, понеже хората много му бяха говорили за него. Образът на Космоса, изграден в съзнанието му, доста се различаваше от реалния и все пак не беше абсурден. И сега вълкът мислено се обръщаше към него. Нито една миризма досега не бе му се струвала толкова странна. По-точно странна я правеха обясненията на човека. Човекът даде на източника на миризмата точното название, чийто смисъл бе ясен на вълка — пясък. Но миризмата, идваща от песъчинките, противоречеше на определението. Ако на мястото на вълка беше човек, притежаващ същото силно обоняние, лесно би се справил с противоречието — щеше да свърже свойствата на конкретното със свойствата на абстракцията „друга планета“. Но за вълка подобно обяснение бе непостижимо и той не можеше да се отърве от удивлението. Дори изсумтя, забравяйки, че транслаторът веднага ще преведе звуците във възклицанието: „Я виж ти!“

Думите го отрезвиха и му напомниха, че е време да тръгва. Още веднъж наведе муцуна към източника на проклетата миризма. Ако го попитаха какво го безпокои, едва ли би могъл да обясни. Любопитството и любознателността са свойствени и на животните. Загадъчното привлича, защото значението му е непонятно и не е ясно какво предвещава — хубаво или лошо. А за всяко живо същество е важно да знае това. В случая инстинктът надвива страха, внушаван от неизвестното. Любопитството на вълка също беше придружено с безпокойство. Винаги е по-добре да предположиш, че загадъчното е враг. Впрочем, това чувство у вълка се смекчаваше от отколешния навик да дири безопасност, макар че откакто човекът стана приятел на вълците, тях вече нищо практически не ги заплашваше — нито в гората, нито в града.

Появилият се внезапно вятър завъртя прахта под носа на вълка и отнесе източника на миризмата. В същия миг вълкът изключи от съзнанието си тревожните мисли — нещо характерно само за животните. Нали загадката изчезна, защо да мисли повече за нея. Но това не означаваше, че я забрави. Вълкът никога нищо не забравяше: просто не си струваше да мисли за безполезното. А може ли да има нещо по-безполезно от отнесената от вятъра песъчинка?

Но човешката школа на мислене му бе наложила някои от своите принципи. И вълкът знаеше, че ще се върне към прекъснатите размишления.

А сега трябваше да подири Сел. Затича на изток от Космическата кула. Инстинктът го водеше като пеленгатор. Светлините навсякъде бяха запалени; зданията блестяха като скъпоценни камъни; градът сияеше, усмихваше се на спускащата се зад него тъма. Нейде оттук наскоро бе минала Сел и той трябваше само да върви по неуловимата следа. След половин час лутане най-сетне следата го отведе до търсената врата.

Сел и вълкът често се разделяха, защото той не можеше да живее дълго в града, далеч от глутницата, но от това приятелството им не отслабваше. Сел беше зоопсихолог, но вълкът за нея не беше само обект за изучаване. Не беше и домашно животно като кучето, чиято привързаност можеш да извоюваш с мимолетна ласка. Сел виждаше в него личност, толкова дълбока, колкото нея самата, другар, когото обичаш, без да си задаваш въпроса „защо“ и „за какво“. Затова срещата беше буйна и нежна, както винаги.

Щом се навечеряха, Сел каза:

— Да поприказваме за нещо интересно.

Това бяха любимите им вечерни часове, когато работата е свършена, в стаята е тихо като на необитаем остров и няма чужди очи, освен очите на човека и животното. Сел се настани на дивана, вълкът се разположи до нея. Тя намали светлината на лампата и меко зарови пръсти в гъстата козина на вълка. Отвън не проникваше нито звук. Нямаше закъде да бързат. Обикновено в такива минути той й разказваше какво го е удивило или озадачило, после Сел разправяше за своята работа, след това те просто бъбреха и това навлизане в чуждото съзнание най-много привличаше Сел.

Така беше и този път. Вълкът говореше разпокъсано, прехвърляше се от спомен на спомен. Сел, увивайки на пръста си кичур козина, повече мълчеше. В черните, продълговати зеници на животното трептеше отблясъкът от лампата. За миг се откриваше влажно просветващ ред зъби, а дъхът на вълка докосваше лицето на Сел. В такива минути понякога я обхващаше чувство за нереалност, особено когато в зениците му мъгливо се отразяваше самата тя. Тогава й се струваше, че ако се наведе и надникне в зеницата като в кладенец, на дъното ще види себе си такава, каквато я вижда вълкът.

— Може ли мъртвото да стане живо?

— Какво? — сепна се Сел.

— Днес в града подуших нещо непознато. Мъртво. Беше в джоба на един човек. Аз го попитах какво е. Той ми показа пясък и каза: „Пясък“. И си тръгна. Песъчинка падна и стана жива.

— Пясъкът е винаги мъртъв.

— Знам. Затова ми е странно.

— Откъде ти хрумна, че песъчинката с оживяла? Почна да мърда ли?

— Не. Миришеше силно.

— Че какво от това?

— Мъртвото бавно променя миризмата си. Растението по-бързо. Животното — още по-бързо, когато е развълнувано.

— Наистина ли?

— Да.

— И по скоростта в промяната на миризмата ти можеш да различиш камъка от дървото, желязото от пеперудата?

— Да.

— Никога не си ми говорил за това.

— Не си ме питала.

— Това е много, много интересно! Разправяй по-нататък.

— Защо песъчинката стана жива?

— Но тя не може да оживее.

— Оживя.

Сел се надигна. Стори й се, че в очите на вълка се мерна укор: защо така бавно схващаш?

— Разкажи ми всичко поред — каза Сел. — Нали и на теб не винаги ти е ясно това, което на мен ми е ясно, така и очевидното за теб не винаги е понятно за мен. И тъй, ти тичаше из града. И подуши миризмата на пясъка, който беше в джоба на човека. Откога почна да обръщаш внимание на обикновения пясък?

— Миризмата беше непозната. Човекът обясни, че пясъкът е от Космоса.

— От Космоса?! Тогава е ясно. Не, какво говоря, всъщност нищо не ми е ясно. Как изглеждаше пясъкът?

— Като пясък.

— И беше мъртъв?

— Да.

— А когато песъчинката падна…

— Замириса като жива.

— Каза ли го на човека?

— Не. Той си отиде.

— Кой беше този човек?

— От Космоса. От Сириус.

— Той знае ли, че неговият пясък може да става жив?

— Каза: „Това е пясък. Много красив.“ Но не каза, че е жив. Ти защо се разтревожи?

— Защото… Да не грешиш?

— Не мога да греша.

— Да, да, знам… И все пак невероятно… Трябва да помисля.

Тъмните очи на Сел станаха още по-тъмни. Тя седеше неподвижно, но вълкът сякаш я виждаше да тича. Това го безпокоеше, защото не можеше да проумее причината на тревогата, но все пак разбираше, че е по-добре да не я пита. Сел скочи внезапно и както беше боса, изтича до информатора.

— Снимките на участниците в сириуската експедиция — каза тя в микрофона.

След няколко секунди на екрана на информатора се появи нечие лице.

— Той ли е? — Обърна се Сел към вълка.

— Не.

— Този ли е?

На екрана се появиха няколко лица.

— Да — каза най-сетне вълкът.

— Всичко съвпада…

— Не си ми обяснила — реши да напомни вълкът.

— Почакай…

Пръстът й два пъти посегна към бутона, преди да го натисне.

— Викам Борк, геолога на сириуската експедиция. Трябва да е в града. Предайте му… — Сел се запъна — че го викам по спешна работа.

Вълкът не се учуди, че Сел разговаря с неодушевен предмет, нито, че този предмет ще потърси човека, който се намира нейде в града. Не го разбираше, но беше привикнал с това и се отнасяше към предметите от типа на информатора както към дъжда и снега. Но в поведението на Сел, в думите и движенията й той долавяше растяща тревога и това го караше да бъде нащрек.

Няколко минути минаха в мълчание. Най-сетне стената срещу вълка се стопи и стаята сякаш се съедини с друга, по-просторна и ярко осветена. Седящият на бюрото човек вдигна глава. Щом видя момичето, стана и те се озоваха един срещу друг — тя със сдържано вълнение, той с осанката на непоколебима увереност.

— Извинете, че ви безпокоя — бързо заговори Сел. — Ще пристъпя направо към въпроса. Пясъкът, който днес сте показали на вълка, у вас ли е?

— На какъв вълк? — Космонавтът гледаше втренчено Сел.

— Ето на този.

— А, на моя сив приятел ли? Сега си спомням. А какво има?

— Това наистина ли е пясък?

— И даже много красив — Борк се усмихна. — Да ви го покажа ли?

Той извади от бюрото познатата на вълка епруветка.

— Прелестен, нали?

— Сигурен ли сте, че е пясък? Да не би да е колония от живи организми?

— Не, разбира се. Откъде ви хрумна такава мисъл?

— Мина ли през карантината?

— Разбира се. Извинете, но аз още не разбирам…

— Може би това не е пясък.

Усмивката на Борк угасна. Сел накъсо му разправи всичко.

— Не искам да обидя вашия сив приятел — в гласа на Борк прозвуча ирония. — Но съгласете се, че…

— Вълкът никога не греши във фактите — рязко каза Сел. Веждите на Борк се вдигнаха. — Той може да сгреши в изводите. Но щом казва, че песъчинката се е държала като жив организъм, значи е така.

— Трудно ми е да споря при вашата убеденост. Да допуснем, че диагнозата ми е невярна. Но нима мислите, че сътрудниците от карантината не биха различили минерал от жив организъм?

— От плесен… — тихо го поправи Сел.

— Да, плесен. — Увереността напусна за миг Борк. — Не, не е същият случай. — Гласът му стана твърд. Тогава те просто не забелязаха спори.

— Не искате да повярвате ли?

— Не мога да повярвам, че този пясък е жив — Борк размаха епруветката. — Простете, но фантазията на животните…

— Фантазията за съжаление у тях е слабо развита — гласът на Сел прозвуча сухо. — Вълчо, това пясък ли е, или не?

— Не мога да го подуша!

— Ах, да! Борк, извинете за нахалството, но ще ви помоля да дойдете тук.

— За да може вашият звяр да произнесе своята присъда ли?

— Не е там работата.

— Да, права сте. — Борк направя крачка и изразът на лицето му се промени. — Извинете ме, забравих, че и суха пръчица може да стрелне… — Къде се намирате? Добре, ще бъда у вас след седем минути.

Стаята на Борк изчезна. Сел въздъхна. Ръката й погали вълка.

— Не ни вярват, вълчо… Та и аз самата не си вярвам.

— Обясни!

— Едва ли ще разбереш. Виж какво, в Космоса се срещат много необикновени форми на живот. Причудливи, странни… Затова всичко, което попада оттам на Земята, се подлага на най-строга проверка. Особено всичко живо. Не винаги живото е опасно. Най-често дори е безвредно. Но веднъж през контрола мина плесен. Отдавна беше, ти още не си бил роден. Стана нещо страшно, едва се справихме. Надявам се, че този път…

— Не исках да те плаша…

— Знам. Сега всичко ще се изясни. Може би греша. А, ето го и Борк… Влизайте!

Борк енергично стисна протегнатата ръка, кимна на вълка и веднага отвори епруветката.

— Е, какво ще кажеш? — Обърна се Сел към вълка.

— Мирише на живо.

— Как? Нали казваше, че…

— Тогава беше пясък, но сега не е.

Борк се намръщи. Той дълго и изпитателно гледа вълка, сякаш търсеше да го уличи в измама. После, без да каже нищо, взе чист лист, отсипа малко от пясъка и го постави в микроанализатора. Пламна едва забележимо облаче. Борк погледна скалата на уреда и се обърна към Сел.

— Виждате ли?

— Тези цифри нищо не говорят.

— Те говорят за химичния състав и строежа на обекта. И едното, и другото показва, че е минерал.

— Но вълкът…

— Чуйте. Вие сте зоопсихолог и прекрасно знаете, че единични видове живи организми няма и не могат да съществуват. А планетата, откъдето е донесен този пясък, е мъртва като ледник.

— Случва се и в ледника да спят същества на високоорганизираната жива материя.

— Така е, наистина. Но ако бяхте видели тази планета… Доколкото разбрах, вълкът отличава живото от неживото, така да се каже, по честотата на излъчване на миризмата, нали?

— Да.

— По пътя обмислих всичко. Освен по състава и структурата си, този минерал се отличава от земните и с присъщата му бърза смяна на честотите при излъчване на миризмата. Това е всичко. Разочаровани ли сте?

Сел се изчерви.

— Напротив, вие трябва да се гордеете — каза Борк, сякаш за да се оправдае. — Занесох минерала на Орцев в Университета. Но дори и той едва ли скоро щеше да забележи точно това негово свойство. Но вас като че ли ви безпокои нещо друго?

— Не, няма нищо — се усмихна насила момичето. — Отначало за вълка всичкият пясък бе мъртъв…

— Ясно. Но по думите на нашия сив аналитик смяната на времето влияе на миризмата, нали така? А точно сега наближава буря.

— Винаги ли сте толкова логичен?

— За съжаление. Боя се даже, че това е неизлечимо.

— Защо за съжаление? Вълчо, хайде да се извиним.

— И да забравим тази глупава случка? Ами ако аз се радвам, че тя ме срещна с вас.

— А пясъкът е наистина красив! — Сел се наведе над масата, сякаш без да чува думите на Борк. — Какви отблясъци… Те сякаш танцуват, дишат във всяка песъчинка. Знаете ли какво съживява камъка? Светлината.

— Точно така. На тъмно камъкът е мъртъв. Дървото — не, още по-малко — животното, но камъкът — да. В това отношение нашето виждане е сходно с виждането на нашите четириноги приятели. Интересно какво ли мисли той за мен сега?

— Не е безопасно да го питате за това.

— Защо?

— Повечето хора и до днес са сигурни, че животните гледат на тях като на божества. Аз ви уверявам, че нито едно животно не гледа така на нас.

— Не съм от това множество.

— А няма ли да пострада самолюбието ви, ако вълкът ви даде не съвсем ласкава характеристика? — попита тя, без да откъсва поглед от проблясващите песъчинки.

— Заслужил ли съм я?

— Надявам се, не. Впрочем, попитайте Вълка.

Борк смутено поглади косата си.

— Ще го попитам. Чуйте, друже…

Възгласът на Сел пресече фразата.

— Гледайте, Борк!

Думите й звъннаха като парченца разбит порцелан.

Като се извърна, Борк веднага долови това, което тя бе видяла, това, което сочеше треперещият й пръст.

— Сторило ви се е…

— Но…

— Те се движат — изведнъж потвърди вълкът.

Хората се отдръпнаха от масата и впериха в него очи, пълни с недоумение.

— Песъчинките мърдат отдавна.

За секунда всички останаха неподвижни. После повелителният жест на Борк спря внезапно спусналата се натам Сел. Движението на някои отделени от общата маса песъчинки сега беше очевидно не само за човека, но дори и за погледа на вълка.

— Борк, те се делят — гласът на Сел трепна. — Ето! Ето…

— Спокойно! — С точно и бързо движение Борк изсипа пясъка в епруветката. Източникът на зловещата миризма изчезна в джоба му и на Сел й стана по-леко, сякаш бяха махнали от масата някакво влечуго.

— Край! — леко задъхан каза Борк. И пак повтори „край“ — сякаш убеждавайки себе си и другите. — Може би няма нищо опасно. Допустими са и други обяснения. Нищо не се е случило, те вече са затворени.

— Не всички — възкликна Сел.

— Моля!

— Онази песъчинка?

— Ще я намерим.

— Нея я отнесе вятърът — каза вълкът.

— Така… — ръката на Борк се протегна към информатора.

— Безполезно е — спря го Сел. — По-лесно е да се намери… всичко друго, но не и…

— Знам, но не виждам друг изход.

— Има изход. Вълкът!

— Този тук!

— Да, той е тук… Вълчо, миличък, можеш ли да подушиш тази песъчинка? Можеш ли, а?

— Слушайте, Сел!

— Борк, ако някой може да я издири, това е само вълкът.

— Да — каза вълкът. — Ще я намеря, ако е още в града.

— И все пак… — Борк се колебаеше.

— Побързайте за лабораторията!

— Вие наистина ли сте сигурни?

— Познавам вълка.

— Тогава аз ще отида с него! Моите крака са по-здрави!

— Но вие не разбирате вълка като мен! Вървете в лабораторията!

— Добре, едното не пречи на другото. В края на краищата градът може да се постави под карантина. Поддържайте връзка с мен!

… На горната площадка на зданието се разхождаше вятърът. В пролуките между облаците нервно мигаха звездите. Бледи, още беззвучни светкавици раздираха небето над хоризонта. Ноздрите на вълка жадно поемаха вятъра. Миризмите минаваха и изчезваха като редове на бързо прелиствана книга на фона на далечния мирис на ливадите и горичките. От градските миризми най-ярко се открояваха изпаренията на смазочни масла, киселите миризми на металите, дразнещите с вкус на стъкло аромати на полимерите. Вятърът довяваше хиляди оттенъци и носът на вълка ги ловеше като локатор. Вятърът и помагаше, и пречеше. Помагаше му, защото довяваше миризми от километри далеч; пречеше, защото ги смесваше и накъсваше слабите струи. Добре, че поне менеше посоката си и от време на време спираше. Така вълкът можеше да души целия град, сякаш се носеше на него. Сел стоеше до вълка, опъната като струна.

Тя знаеше, че Борк щеше да предприеме всичко възможно. Щяха да бъдат докарани и пуснати по следата специално обучени кучета. Веднага ще бъдат настроени на новата миризма и използувани всички лабораторни анализатори. Но тя бе уверена, че нито един апарат не може да се сравни с тънкото обоняние на вълка и нито едно куче не би проследило миризмата така, както вълкът, който разбра, макар и по-иначе от хората, целта на търсенето. Освен това сега всичко решаваха часовете, дори минутите.

Ловейки подозрителните струи, вълкът от време на време се раздвижваше, като че ли гонеше в тъмнината невидими пеперуди. Понякога дълго стоеше неподвижен. Светлините на града долу тревожно трепкаха в неспокойния въздух. Вълкът не виждаше и не чуваше нищо. От вятъра козината му ту настръхваше, ту полягаше на вълни; от време на време Сел го възприемаше като непознат и страшен звяр.

Внезапно той наведе муцуна към настилката. Вълкът подскочи, ноктите му задраскаха по бетона.

— Улових я! Натам, натам… След минута пристигна повиканият реалет. Машината ги понесе над града, отразявайки блясъка на светлините му. Но във въздуха миризмата вече не се долавяше. Сел напразно завиваше надясно, наляво, като ту снишаваше реалета над покривите, ту поемаше към висините… Не казваше нищо на вълка, защото знаеше, че той прави невъзможното.

На края, като попаднаха в поредната по-ниска въздушна струя, вълкът се оживи:

— По-надолу… още надолу.

— Още Надолу?

— Да, да!

Сел се поколеба. Долу беше вентилационният кладенец. Обточеното със светлини устие блестеше като огърлица. Да летят ли нататък? Правилникът забранява това. Да се спуснат с асансьора или пък да продължат пешком? Ами ако отново им потрябва реалета? Няма време.

Сел набра индекса на Борк. Появилото се на екрана лице на космонавта изразяваше досада и припряност. При вида на Сел то се успокои и светна:

— Намерихте ли?

Сел му обясни всичко.

— Не се тревожете! — почти я прекъсна Борк. — По дяволите правилника, аз ще се договоря с патрулната служба. По-бързо, колкото се може по-бързо!

— Живи ли са?

— Да, но това навярно е квазиживот… Не ме разпитвайте. На свобода са може би две или дори три семенца.

— И те…?

— Чакаме окончателни резултати. Веднага ще ви съобщя. Изключвам.

Екранът угасна.

Реалетът неподвижно висеше над отвора. Вятърът леко поклащаше машината като закотвена лодка. Отворът на вентилационната шахта беше малко по-широк от диаметъра на реалета.

— Дръж се, вълчо…

Реалетът полетя надолу като камък. Само на скорост и само по този начин можеше да се извърши маневрата при страничен вятър. Замяркаха се лампи, междуетажни прегради, изплашени лица по галериите.

— Още надолу ли?

— Да.

По-надолу кладенецът беше закрит с филтрираща решетка. Сел включи сирената и вкара реалета в наземния етаж. На половин километър се намираше транспортният шлюз. Намалила скоростта до минимум, Сел караше реалета над движещата се улица, точно над главите на хората. Отдолу се зачуха викове. „Какво ли си мислят за мен?“ — мярна се в ума й. Очите й се премрежваха от светлината. Боботенето на мотора отекваше в стените.

Най-после шлюзът!

— Усещаш ли миризмата?

— Да, да!

Вълкът дишаше, като че ли беше тичал дълго. Преследването на врага, който заплашваше Сел, го вълнуваше.

В подземния етаж бяха разположени транспортните артерии, складовете и комуналните служби. Стените на тунела ограничаваха видимостта. Да летят тук бе направо лудост. Сел поведе реалета по онази страна, където не можеше да се появи насрещният експрес. Той щеше да мине край тях само на два метра от лявото крило на реалета. Беше много рисковано, но Сел реши, че ще кацне, ако се срещнат. Дано задният експрес да успее да спре, дано тя успее да се вдигне до неговото появяване.

Грохотът ги настигна още в мига, когато се показа перонът. Тя успя да дръпне машината встрани и се понесоха над перона. Чакащите експреса хора се разбягаха изплашени. По-нататък нямаше смисъл да летят. Сел и вълкът изскочиха от реалета. Някой извика подире им, но те не обръщаха внимание. Да, такава паника още никой не бе предизвиквал.

Вълкът тичаше на зигзаг, Сел едва успяваше да го следва. Стълба, преход, пак стълба… Сел почна да се задъхва. Вълкът забави крачка. Хората край тях застиваха като статуи. Тази картина — едрият могъщ вълк и бързащото подире му тънко момиче в бяло, с коса като черен плам ги вцепеняваше.

Квадратна площадка. Вратите на единия асансьор се разтвориха. С два великолепни скока вълкът изпревари Сел. Някаква стара жена тъкмо се канеше да влезе в кабината, когато вълкът с мек тласък я застави да се отдръпне. Жената извика и в този вик вълкът улови нотки на същия онзи древен, атавистичен страх, пробуждащ се понякога и у него като родово наследство от онези далечни дни, когато вълците са се бояли от хората, а хората — от вълците.

— Какво има, вълчо…

Рязката болка в гърдите пречеше на Сел да говори. Вместо отговор вълкът сложи лапа върху обувката на жената.

— Вие… вие… — жената се задъхваше от негодувание и страх.

— Извинете, вдигнете си, моля, крака…

Тъй като жената бе загубила и ума, и дума, Сел сама вдигна крака й. В шева на подметката й тя видя две познати песъчинки. Наоколо се бяха насъбрали възмутени хора.

— Извинете! — подхвърли Сел на жената и другите, като вадеше джобния си видеофон. — Борк, намерихме ги, намерихме! — завика тя, щом светна екранът.

— Колко? — припряно последва въпрос.

— Две.

— Сел, може би са три.

— По-тихо, моля ви! — Жената крещеше нещо и пречеше на Сел да слуша. — Аз не на теб… Толкова ли е сериозно?

— По-сериозно едва ли би могло да бъде. Размножавайки се, те поглъщат топлината. Могат да замразят планетата. Никога не бих повярвал, че е възможно подобно нещо. Но фактите… Ние сме самонадеяни глупаци, осмеляваме се да съдим, без да подозираме колко малко знаем… Търсете, Сел, търсете! Сега ще обявим на всички… Викат ме, извинявайте!

Сел не забеляза как се възцари мълчание. Хората, които бяха чули разговора, побързаха да направят път на момичето.

— Почваме всичко отначало, вълчо! — тихо каза Сел.

Когато се изкачиха горе, бурята вече бе започнала. Светкавиците се пречупваха в прозрачните плоскости на стените, отблясъците им пълзяха по куполите и арките; тътнеха гръмотевици. Водните талази ту блясваха като сребро, ту изчезваха в тъмнината. Светлинната струя, обляла Космическата кула, сякаш кънтеше.

Дрехите на Сел се намокриха, щом излязоха на откритата площадка. Вълкът дълго се въртя наоколо, но нищо не подуши. Седнаха в реалета. Времето минаваше, ръцете на Сел изтръпваха, стискащи кормилото. Навремени тя се свързваше с Борк. Отговорите не бяха успокоителни. Никъде нищо.

— Може би все пак са били две.

Сел се опитваше да придаде бодрост на гласа си, но той издаваше нейната умора. Устните на Борк трепнаха:

— Не — решително каза той. — Всички песъчинки са се утроили.

— И продължават ли да се делят?

— Вече не. Но дали ще е е задълго? Досега няма нито един случай с четвърто поколение. Търсете третата, сега, докато са замрели.

— Търсим я. Вълкът не можеше да си намери място в кабината. Съгласно разпореждането градът всмукваше въздух само през външните надземни шлюзове, насочваше го към центъра, за да го изхвърли после вертикално нагоре. Това нарушаваше нормалната циркулация, в града сновяха вихри, затова всички миризми се събираха и въртяха около прелитащите реалети. На моменти му се струваше, че я е уловил. Но всеки път надеждата угасваше, преди още да се е разгоряла. Може би търсената песъчинка е била отнесена в дълбините на колектора, а може би още преди да завали, вятърът я бе запратил далеч от града, какво ли не можеше да се случи с нея. Ноздрите на вълка се раздуваха като мех, никога досега не бе напрягал така способностите си. От време на време му се струваше, че е уловил следата.

„Наляво, нагоре, надолу, надясно! — Сел изпълняваше като автомат. Навярно за първи път в историята човек се подчиняваше така безпрекословно на вълк. — Не, не е същата миризма. И все пак е съвсем необикновена. Не е на стомана, нито на дърво…“

— Наляво.

Сел послушно зави.

— Нагоре! Спусни се! По-близо!

— По-близо не може. Ще се врежем в зданието.

— Трябва.

— Сигурен ли си?

— Странна миризма.

— Ако песъчинката се е намокрила, миризмата й може да се е променила неузнаваемо, не като на земните материали. Това ли искаш да кажеш?

— Може би.

— Накъде да карам?

— Натам!

Тесен корниз опасваше зданието. „Онова“ се намираше нейде по средата на корниза. По стъклената стена не можеха да се изкачат. Оставаше да кацнат с реалета на балкона и оттам…

Балконът беше малко по-широк от реалета. Вълкът изскочи, щом Сел отвори вратата. А нея вятърът тласна обратно на седалката. Вълкът се промуши през парапета. Сел погледна надолу и й стана страшно. Но вълкът вече вървеше по корниза, сякаш беше дъска, сложена на земята. Дъхът на Сел замря. Метър, още един, още, още… Вълкът спря. По широкия му мокър гръб два пъти пробягна мълния.

„Защо се бави?“ — недоумяваше Сел. Не се решаваше да викне, за да не го уплаши. Навел муцуна към корниза, вълкът се опитваше да направи нещо. Сел се надигна, обхванала хладните перила. Вълкът вдигна глава. И изведнъж Сел разбра: вълкът бе намерил онова, което търсеха, но не можеше да го вземе — липсваха му послушните човешки пръсти, ония забележителни, нежни и гъвкави творения на природата.

Сел настръхна. Вълкът се връщаше по корниза. Можеха, разбира се, да се извикат на помощ двигатели за птичи полет, но кой можеше да бъде сигурен, че водните струи няма да повлекат песъчинката до тяхното идване. Точно в подножието на зданието зееше фунията на колектора за дъжд. Там свършваше всичко. Носът му допря коляното на Сел. Думите бяха излишни. Той настояваше тя да действува. Сел прехвърли крак през перилата. Движеше се като в треска и в същото време странно спокойно. Опря гръб о зданието. Стъпалата й се поместиха на корниза. Знаеше, че не бива да гледа надолу. Гледаше направо пред себе си и виждаше само игления връх на Космическата кула. Устременият към небето огнен стълб й даваше въображаема опора. Направи крачка. С гърба си чувствуваше и най-малката грапавина по стената. Краката й сякаш не бяха нейните. Още една. Отстрани биеше вятърът. Колкото по-силно се опираше на зданието, толкова по-осезаемо ставаше поклащането му. Амплитудата на люлеенето беше нищожна, но нарушаваше равновесието, което Сел с мъка пазеше. Стената на зданието, като опряна в гърба длан, меко, но непреклонно подбутваше тялото на Сел. Тя замря, разперила ръце. Сега вече се олюляваше и Космическата кула, а заедно с нея и Сел. Тъмната бездна привличаше погледа като магнит. Сел затвори очи. Всичко изчезна, остана само равномерното люлеене на стената. И страничните талази на вятъра. И студът, сковал тялото й. То бавно се нагласяше към ритъма на поклащането, съзнанието търсеше равнодействуващата, която би му дала устойчивост. Със затворени очи Сел направи няколко крачки. Всичко беше много просто, ако не беше въображението. Защо ли си затвори очите, щом във въображението й веднага се появиха и пропастта долу, и тесният корниз, и падането в бездната, започващо със… слабост в краката, празнота в цялото тяло, трескави усилия, отчаянието на последния миг, последния замах…

Въображението натрапваше своя трескав ритъм. Тръпки полазиха Сел. Тя се заклати, загубвайки равновесие, задъха се от ужас. В този миг нечии здрави зъби я стиснаха за глезена. Сел облекчено въздъхна. Призраците отлетяха. Вълкът стискаше крака й като с клещи. Отмалялото тяло изведнъж получи опора.

Сел не се решаваше да отвори очи. Почиваше си от зловещата игра на въображението. Хватката на вълка здраво я държеше над пропастта. Едва сега разбра цялото безумие на постъпката си. Само решителност, мъжество и самонадеяност не достигаха, нужен беше и опит. Отдавна щеше да бъде долу, ако не беше опората, която й даде вълкът. Ако не беше чувството за реалност, което той й възвърна.

Твърдата хватка на зъбите му й подействува като команда.

Тя премести единия си крак, издърпа другия. Не биваше за нищо да мисли, трябваше само слепешката да се движи, подчинявайки се на насочващата хватка на вълка. Чисто механични действия, подпомогнати от зъбите му, обхванали глезена й като в менгеме. Щом изчезна страхът и угасна въображението, всичко се оказа много просто. За да не наруши блаженото спокойствие, Сел не отваряше очи. Тялото вече само пазеше равновесие, след като разумът престана да му пречи.

Най-после леко стискане й подсказа: „Стоп!“ Предстоеше най-трудното — трябваше да отвори очи и да погледне надолу.

Светкавици непрекъснато раздираха небето. Сел гледаше само грапавата, измита от дъжда плоскост на корниза. Стори й се, че вижда песъчинката, но това може би бе само игра на светлини. Трябваше да се наклони. Вятърът смени посоката си и сега духаше в гърдите — още една невярна опора. Прегъна коляно, пренесе тежестта на него. Каменната плоскост се уголеми, приближи се.

Докато Сел навеждаше тяло, някъде съвсем наблизо се заби свистящият нож на светкавица. Но това не й подействува така, както предполагаше. Съзнанието устоя, съсредоточено върху една-единствена задача. Само нейде в дълбините му се прокрадна предишният страх.

Сега Сел ясно видя песъчинката. Тя лежеше на самия край на корниза. Може би щеше да пролежи още дълго там, а може би ей сега вече нямаше да я има. За известно време светкавиците стихнаха. После наново блеснаха няколко изведнъж. Песъчинката заискри като диамант. Сел бързо протегна ръка.

… Когато се озоваха пак на площадката, Сел се опря на стената. Подът леко се олюляваше. Ръката й се облегна на гърба на вълка. Сърцата им биеха еднакво лудо, но Сел почувствува как постепенно се успокоява поривистото дишане на звяра, на чието въображение бе достъпно почти толкова, колкото на човешкото.

Долу лежеше умитият от дъжда град. Техният град. Успокояващо потропваха дъждовните капки. Подът се олюляваше все по-слабо и по-слабо, докато на края съвсем притихна.