Роберт ван Хюлик
Манастирът на призраците (6)

Глава IV
Съдията Ди присъства на театрално представление, изпълнено с драматични обрати. Млад поет произнася дръзки слова.

Двамата мъже бяха посрещнати от звънтеж на гонгове и цимбали, накъсан от острите акорди на струнните инструменти. Цялата тази какофония бе дело на оркестър от монаси, разположен в просторната празнична зала. Стотина монаси седяха сред високите колони, подпиращи почернелия от времето таван, а светлината на дванайсет огромни хартиени фенера искреше върху жълтите им раса.

Те почтително се надигнаха при влизането на игумена. Без да се спира, той поведе съдията към сцената. Посочи му мястото от дясната си страна и седна в масивния резбован абаносов стол. Столът от другата му страна беше празен.

Дребничкият старши монах дотърча пъргаво, за да обясни, че учителят Сюн е излязъл за малко, но скоро ще се върне. Игуменът кимна с глава и го изпрати за плодове и разхладителни напитки.

Съдията загледа с любопитство пищното представление, което се разиграваше на осветената от червени фенери сцена. В центъра, върху позлатен трон от масивно дърво, царуваше красива жена в алено-зелена одежда. В молитвено събраните си ръце стискаше скиптър, високият й кок бе увенчан с хартиени цветя. Това очевидно бе Сиванму, властелинката на даоисткия рай.

Седем мъже и една жена, облечени в дълги копринени роби, бавно танцуваха пред нея под звуците на тържествена музика. Те въплъщаваха „Осемте безсмъртни“ от даоисткия пантеон, отдаващи почести на своята повелителка.

— Двете жени от манастира ли са? — попита съдията.

— Не. Царицата е от трупата на Куан. Ако не се лъжа, нарича се госпожица Дин. По време на антракта изпълни акробатичен танц и жонглира с чаши и чинийки. Жената, която изпълнява ролята на „Феята на Цветята“, е съпруга на Куан.

Съдията Ди скоро реши, че представлението е твърде претрупано и доста отегчително за неговия вкус. Може би не е в подходящо настроение, реши той. Главата все още го болеше, ръцете и краката му бяха ледени. Погледна към втората ложа, точно насреща. От три страни я обграждаше дървена решетка и не позволяваше на зрителите да разгледат двете жени, които седяха вътре. Едната беше солидна матрона, твърде ярко гримирана, с черна рокля от дамаска, другата бе младо момиче, също в черно, но без никакъв грим. Чертите й бяха правилни и красиви, при все че веждите й бяха съвсем малко по-гъсти, отколкото е прието за жена. И двете следяха представлението с дълбоко внимание. Игуменът бе забелязал погледа на съдията.

— Това са госпожа Бао и дъщеря й Бяла Роза — побърза да обясни той.

Съдията въздъхна с облекчение, когато Осемте безсмъртни напуснаха сцената, следвани от повелителката си, подкрепяна от двама облечени като пажове послушници. Музиката замлъкна с оглушителен финален удар на бронзовия гонг и в залата се разнесе одобрителен шепот. Съдията бе разтърсен от нова кихавица. Пак това отвратително течение, помисли той.

— Чудесно представление! — обърна се Ди към игумена.

В този момент зад него се появи Тао Ган и му пошепна:

— Старшият монах беше зает, ваше превъзходителство, но се видях с домакина. Той твърди, че нямало план на манастира.

Съдията не отговори. Залата притихваше, тъй като на сцената се бе появил едър мъж, чието променливо изражение издаваше професионалния актьор. Очевидно това бе ръководителят на трупата. След като се поклони много ниско към игумена, той обяви със звънък глас:

— С позволение на негово преосвещенство ние, съгласно обичая, ще завършим представлението с кратка алегория. Тя показва изпитанията на човешката душа, търсеща спасение. Госпожицата Оуян ще играе ролята на съгрешилата душа, измъчвана от Невежеството, което пък ще бъде представено от една мечка. Благодаря за вниманието ви.

Шушукането на публиката бе заглушено набързо от скръбна мелодия, подсилена от жалостния писък на медни флигорни. На сцената излезе стройна девойка в бяло. Тя затанцува, завъртя се бавно на място, увличайки в плавното движение дългите ръкави на дрехата и краищата на тъмночервения си пояс. Съдията се вторачи с нарастващо учудване в силно гримираното й лице и понечи да го сравни с това на госпожица Бао, но в същия миг внушителната й майка се бе надвесила напред и закриваше кандидат-монахинята.

— Тази на сцената не е актрисата, това е момичето, което седеше в онази ложа — каза той на Тао Ган.

Тао Ган се повдигна на пръсти и на свой ред се вгледа.

— Момичето си е в ложата, ваше превъзходителство — каза той. — От другата страна на дебелата дама.

Точейки врат, съдията отново погледна натам.

— Вярно, прав си. Вижда ми се много уплашена, сякаш е видяла призрак. Питам се защо ли актрисата се е гримирала като госпожица Бао?…

Той млъкна внезапно. На сцената изскочи висок мъж с войнствен вид. Възтесният черен костюм плътно прилепваше към мощните му мускули, а покритото с червен грим лице бе набраздено с напречни бели ивици. Отблясъци от фенерите играеха по малкия объл шлем и меча, който размахваше.

— Това е мъжът, когото видях при жената с отрязаната ръка — прошепна съдията на Тао Ган. — Бързо намери директора на трупата.

Воинът въртеше меча с изключителна вещина. Както танцуваше около младата жена, той непрекъснато го насочваше към нея, а тя отбягваше ударите с грациозна повратливост. Следвайки с жестовете си ритъма, подаван от барабаните, той се приближаваше все по-близо и изведнъж дългото острие се извиси и се спусна с ужасяваща бързина, минавайки на косъм от рамото на партньорката му. Уплашен вик се разнесе в дамската ложа. Вкопчена в перилата, Бяла Роза бе вторачила в двамата комедианти безумен поглед. Внушителната й майка шепнеше нещо в ухото й, но тя изглежда не чуваше нищо. Вниманието на съдията отново се насочи към сцената.

— Само една малка неточност и щеше да стане нещастие — загрижено рече той. — Кой е този?

— Един актьор, казва се Мо Модъ — отговори игуменът. — Съгласен съм с вас, той прояви голямо безразсъдство. Ето, сега вече е по-предпазлив.

Наистина воинът се отдалечаваше от младата жена, за да изпълни серия сложни финтове. Гримът му просветваше злокобно под червената светлина на фенерите.

Тао Ган се появи с ръководителя на трупата.

— Това е господин Куан Лай — съобщи той.

— Защо не предупредихте публиката, че Мо Модъ ще се появи в алегорията — строго попита съдията.

Господин Куан се усмихна.

— Често ни се налага да импровизираме, господин съдия. Мо Модъ обича да парадира с това колко добре владее меча. Изпълнява ролята на Съмнението, измъчващо грешната душа.

— Поне според моите разбирания всичко твърде много напомня за истинско мъчение. Ето… пак започва!

Госпожица Оуян все по-трудно отбягваше яростните набези на своя противник. Върху гримираното й лице блестяха капчици пот, гърдите й се повдигаха в забързан ритъм. Сякаш лявата ръка й пречеше. Съдията не можеше много ясно да я види поради дългия мятащ се ръкав, но като че младата жена изпитваше затруднения да си служи с нея и я държеше притисната до тялото си. Съдията Ди сърдито си каза, че ако започне навсякъде да вижда едноръки жени, ще трябва да отиде да се прегледа. Точно в този момент мечът се стовари върху левия ръкав на танцьорката и отряза парче от плата. Госпожица Бао нададе остър вик.

Съдията се надигна, за да заповяда на актьора да прекъсне неуместната си игра, но преди още да отвори уста, актрисата изсвири и на сцената се появи една огромна кафява мечка. Животното обърна едрата си глава към воина и той набързо отстъпи назад.

Съдията седна отново.

Мечката изръмжа свирепо няколко пъти и бавно се насочи към танцьорката. Тя закри лицето си с десния ръкав, вцепенена от уплаха. Животното все така неумолимо напредваше. Музиката секна, в залата настъпи мъртва тишина.

— Това ужасно животно ще я убие! — извика яростно съдията.

— Мечката е на госпожица Оуян, ваше превъзходителство — каза Куан Лай успокоително. — Вързана е с верига за една от колоните.

Съдията не отговори. Това, което ставаше на сцената, никак не му харесваше. Госпожица Бао сякаш бе изгубила всякакъв интерес към представлението, но лицето й все още бе много бледо.

Воинът направи последно вихрено движение с меча и изчезна. Мечката обикаляше бавно около госпожица Оуян, която отново затанцува, въртейки се бързо на палци.

— Къде отиде Мо Модъ? — попита съдията.

— Сигурно в съблекалнята на артистите, ваше превъзходителство — обясни директорът. — Вероятно бърза да се освободи от грима и костюма си.

— Беше ли на сцената преди един час? — отново попита съдията.

— Не я е напускал от антракта — усмихнато отговори Куан. — Той изобразяваше Духа на Смъртта и носеше тежка дървена маска. Всеки друг актьор би грохнал, но той притежава невероятна издръжливост и не можа да устои на изкушението за пореден път да покаже таланта си в боравенето с меч!

Съдията Ди не чу последните думи на Куан. Очите му не се отделяха от мечката, която, изправена на задните крака, се опитваше да прегърне танцьорката. Както отстъпваше, тя се подхлъзна и огромното животно със смайваща ловкост се хвърли върху нея, широко отворило паст, осеяна с дълги жълтеникави зъби.

Съдията едва сподави вика си. Внезапно госпожица Оуян се измъкна изпод огромното животно и грациозно се изправи. Тя нежно потупа мечката по главата, пъхна ръка в нашийника й, поклони се дълбоко на публиката и напусна сцената, съпроводена от животното сред бурни овации.

Съдията Ди избърса потта, която блестеше по челото му. През последните минути съвсем бе забравил за хремата си, но сега отново почувства болката, която сякаш въртеше свредели в слепоочията му. Понечи да стане, но игуменът постави ръка на рамото му и каза:

— А сега поетът Дзун Ли ще рецитира епилога!

Голобрад младеж с одухотворено лице се насочи към сцената. Поклони се на зрителите и започна със звучен глас:

Добри хора, ваши благородия,

монаси, послушници, братя,

На всички вас, що сте тук дошли

пиесата наша да видите

за бедната грешна Душа,

от Горест и Съмнение терзана,

ще кажа:

Бъдете верни на дълга си,

пред злите сили не скланяйте глава,

на Дао истината вечна

ще сочи верния ви път.

Словата ми с тази истина

пропити са и чуйте ги:

Просветленият Дух

тревите на злото ще попари,

ще пръсне утринните облаци,

закрили истинската Светлина.

Поетът отново се поклони и напусна сцената, а в това време оркестърът изпълняваше финалния акорд.

Съдията погледна въпросително игумена. Произнесени в манастир, чието име бе „Утринни облаци“, последните стихове бяха най-малкото нетактични, дори безочливи.

Монахът се давеше от ярост.

— Веднага доведете тук това момче! — извика той на господин Куан и добави, обръщайки се към съдията: — Нали чухте този нагъл негодник?

Когато младият мъж се появи пред него, игуменът запита с режещ глас:

Защо сте добавили тези последни стихове, господин Дзун! Те напълно провалиха празничната атмосфера на този тържествен ден…

Дзун Ли не изглеждаше ни най-малко притеснен. Очите му гледаха насмешливо. Попита:

— Последният стих ли, ваше преосвещенство? Очаквах да не одобрите по-скоро предпоследния, но както добре знаете, човек не винаги намира точната рима, когато импровизира.

Игуменът стана аленочервен от гняв. Все така спокоен, поетът продължи:

— Късите стихчета по-лесно се съчиняват. Чуйте това например:

Два игумена:

единият над земята,

другият под нея.

Два игумена:

монасите единият поучава,

другият — червеите земни.

Игуменът блъсна яростно жезъла си о пода. Лицето му беше сгърчено от гняв, всеки миг щеше да избухне. Но той успя да се овладее и изрече с леден глас:

— Може да се оттеглите, господин Дзун.

Когато поетът се отдалечи, съдията се сбогува с домакина и забеляза, че ръцете му още треперят. След няколко крачки Ди се обърна към Тао Ган:

— А сега ми се иска да поговоря с актьорите. Знаеш ли къде е гримьорната?

— Да, ваше превъзходителство: на същия етаж, където е стаята ми, в напречния коридор.

— Никога не съм виждал такъв манастир — промърмори съдията. — Като къртиче убежище е с тези безбройни коридори. И каква е тази глупост, че нямали план. Нали законът ги задължава!

— Домакинът ми обясни, че част от постройките, разположени зад храма, са забранени за посетители. Единствено игуменът и монасите, които са дали обет, имат право да ходят там. И тези здания нито трябва да се описват, нито да се скицират. Домакинът ми призна, че липсата на план създава доста затруднения, тъй като манастирът е огромен и дори самите монаси често се губят из него.

— Каква нелепост! — раздразнено възкликна съдията. — Откак императорският двор проявява интерес към даоисткото учение, тия хора си въобразяват, че стоят над закона! А чух, че и будисткото влияние доста е нараснало. Не зная кое от двете е по-зловредно!

Той прекоси галерията и влезе в един малък кабинет. Помоли монаха, когото завари вътре, да нареди на някой послушник да го заведе при учителя Сюн, след като се преоблече. Тао Ган пък взе един фенер и двамата зачакаха да се оттеглят монасите, които излизаха от празничната зала.

— Погледни само тези пращящи от здраве лица — каза сприхаво съдията. — Колко по-добре щеше да е, ако всички те бяха изпълнили дълга си към обществото… да бяха се оженили и да имат деца! — и кихна оглушително.

Тао Ган се взря тревожно в него. Обикновено господарят му беше изключително сдържан и дори при силно раздразнение рядко се случваше да говори така рязко. Запита:

— Игуменът даде ли някакво задоволително обяснение за смъртта на трите момичета, ваше превъзходителство.

— Не съвсем! Както и предполагах, и трите смъртни случая са свързани с доста подозрителни обстоятелства. Щом се върнем в Ханюан, ще поискам допълнителни сведения от родителите на починалите. После ще се върнем тук със сержант Хун, Дзяо, Ма Жун, писарите и десетина тайни полицаи. Ще проведем подробно и задълбочено разследване. И можеш да бъдеш сигурен, че посещението ми няма да бъде предизвестено. Държа да изненадам нашия приятел игумена!