Карл Май
Шамах (1)

1. Героят на кръвното отмъщение

Всеки посетител на моя дом още със стъпването в коридора се озовава сред необикновени спомени от пътешествия, от които най-напред ще привлече вниманието му едно арабско седло, което ще нароча като същински виновник за настоящия разказ. То е изработено от червено ориенталско кадифе и украсено с богата везба от златна сърма — от така наречения вид „седло за паша“, с удобни стремена и онзи ужасяващ тип мундщук, с който човек може да усмири съпротивата и на най-силния кон.

До това седло се добрах чрез моя приятел, богатия юдейско — арабски търговец Мустафа Бустани в Йерусалим, чийто дюкян се намира в Сук ел Бизар. Ако човек тръгне към днешния Харем еш Шериф, той се пада отдясно, където по-рано се е издигал храмът на Соломон. Под юдейски араби трябва да се разбират онези араби на Свещената земя, които в съвместния живот с юдеите полека-лека са забравили завещаната омраза и клонят повече към строгите старозаветни възгледи на „богоизбрания народ“ отколкото към мохамеданството. Ставането на християнин при тези хора е по-голям позор отколкото преминаването към юдаизма, но това се отнася само до вътрешния мироглед. В личните или търговски връзки тези разбирания не оказват влияние. Въпреки религиозните различия аз бях приятел на Мустафа Бустани. Когато се намирах в Йерусалим, пазарувах по възможност само от него, но го предпочитах не единствено като търговец, а много повече като човек. Той го знаеше и ми се отплащаше с такава симпатия, че се чувствах притежател на цялото му доверие. Ето защо се отбивах често в дюкяна му и когато нямаше какво да купувам. Тогава седяхме часове наред върху един застлан с килим сандък, пиехме непрекъснато приготвяното от негъра Бем кафе и си бъбрехме по такъв начин, сякаш бяхме братя, които не могат да имат никакви тайни един от друг. В такива часове той допускаше да бъде обезпокояван само от знатни купувачи. Обикновените обслужваше помощникът, на когото можеше да разчита като на себе си. Този помощник се казваше Хабакек — крайно добродушен човек и един от онези майстори магьосници, които умеят да направят всичко, що очите им видят.

Мустафа Бустани беше голям любител на приказките. Но най-много обичаше да слуша или да разказва от онзи вид, в които чудесата или връзката между живи и умрели играят някаква роля. Но в никой случай не беше суеверен в обичайния смисъл на думата, а образован мъж, който освен арабски говореше още турски и персийски и задоволително можеше да се разбира със западноевропейците на френски и английски. По отношение вярата проявяваше достойна за признание търпимост. Но по-рано случаят, изглежда, е бил обратният, защото е имал брат, отблъснат от семейството, понеже приел християнството, и Мустафа Бустани не криеше, че е бил съгласен с това прокуждане. Сега обаче явно разсъждаваше по друг начин. Все пак аз не узнах нищо повече, освен че този брат заминал за Източна Йордания и там се оженил за християнка. Ето защо всички негови опити за помирение били отблъснати. След това се изгубил, ала се знае много добре, че семейните връзки никога не могат да бъдат напълно разкъсани. Към това се добавя и фактът, че „харемът“^[1] на моя приятел очевидно бе одушевен от по-отстъпчиви възгледи, за които той не можеше изцяло да се затвори.

Харем? Разбира се! Нашето взаимно доверие бе нараснало дотолкова, че не се свеняхме съвсем открито да говорим за неговия и моя харем — тема, забранена на мохамеданина като неприлична. Под моя харем трябваше естествено да се разбира само моята жена. Деца аз нямам. Неговият също се състоеше само от една жена плюс едно единайсетгодишно синче и една черна готвачка. Другата прислуга не се числеше към харема. Синът, носещ многозначителното име Тхар, беше будно момче и по никой начин така муден и прекалено сериозен, както биват описвани у нас ориенталските деца. Той често отиваше от жилището, което не беше във вътрешния град, в дюкяна и ако ме завареше там, не се уморяваше да ме разнищва с най-невероятни въпроси по всичките ми работи в родината. От него научавах всяка новост в харема на баща му, всяко строшено гърне и всяка уловена мишка. В замяна той ме считаше безусловно задължен да го осведомявам за всичките си тайни и горко ми, ако си въобразеше, че в това отношение ми липсва доверие към него!

Тази приятелска връзка между баща, син и мен има за последица да бъда поканен на гости и така ми се отдаде възможност да видя и майката. Това се повтори. Започнах често да прекарвам цялата вечер в къщата на Мустафа Бустани и когато при последното си присъствие се сбогувах, трябваше да обещая при следващото си идване да доведа и жена си.

Nomen et omen.^[2] В семейството на Мустафа Бустани от отколешни времена било обичай един член да се казва Тхар. Той водел началото си от отдавна отминалото номадско време. Сегашният носител на това име беше момчурлякът и той ден и нощ се стараеше с всички сили да му прави чест. Тхар означава разплата, възмездие, отмъщение, кръвно отмъщение. Това е древният, ужасен закон, поставящ изискването: „Кръв за кръв, око за око, зъб за зъб!“ В старите времена той си е имал своите добри страни, при някои диви народи в настоящето може още да си ги има, но при цивилизовани условия е не само осъдителен и наказуем, но и смехотворен. А хлапакът, откак му бе обърнато внимание върху значението на името, се намираше изцяло под влияние на представата, която си бе изградил, че все трябва да крои някакво отмъщение, и ако нямаше за какво, пак ми намираше колая. Всичко, което чуеше и видеше, можеше да послужи като повод за разплата. Но за съжаление никога не срещаше очакваното признание. Съдбата го разбираше погрешно. Вярно, отплатата винаги поемаше по своето чудесно русло, ала накрая правеше някакъв глупав завой и се стоварваше на грешно място, а именно върху самия него, и то там, където най-безболезнено се усещаше, без да навреди на останалите части на тялото. Но това не му пречеше да си остава верен на своето име и неговото предопределение и да почва все отново и отново.

Към тези необходими забележки ще добавя, че пристигнах от Суматра в Египет, за да се срещна там с моята жена. Преведох я през страната на фараоните и Арабската пустиня и сега се намирахме в Обетованата земя. Ден преди туй бяхме пътували от Яфа до Йерусалим. Тук искахме да останем няколко седмици, за да правим излети из околността до Мъртво море, а после да отидем до Дамаск. За целта ни бяха необходими две седла — едно мъжко и едно дамско, и тук се разбира от само себе си, че потърсих моя приятел Мустафа Бустани, за да набавя тази необходимост. Жена ми ме придружи. Той и близките му й бяха познати от моите разкази почти толкова добре колкото на мен самия. Той — като високо образован, според ориенталските схващания, благороден мъж, който вървеше по криви пътища единствено при възпитанието на своето синче; неговата жена — като необикновено живо, мило, добро същество, в което обожествяването на детето се натъкваше на бащата; и накрая самият хлапак, който съчетаваше качествата на родителите по такъв начин, че вземаше веселата, шеговита майка много на сериозно, а сериозния баща на майтап и поради това почти винаги се намираше в положение да обръща наопаки и него, и нея, и целия свят.

Минахме през Яфаската порта за Сук ел Бизар и заварихме Мустафа Бустани на мястото си. Беше зает с обслужването на един клиент, който искаше да си купи нов фес заедно с кърпата за тюрбана, и не ни видя и почете веднага. Посред дюкяна стоеше една камила, която всъщност беше Хабакек, помощникът. Беше застанал на четири крака и нагизден точно като някоя приготвена за тържествено шествие камила. По оглавника бяха накачени звънчета и снопчета пера, по предните крака бяха провесени чанове, страничните, части се състояха от памучна мрежа с пискюли от мъниста, а отзад висеше кози мех за вода, та да не му се налага на човек да жадува в пустинята. Отстрани стоеше Тхар, хлапакът, облечен само в обичайната синя риза, която му достигаше точно до коленете и лактите. Лицето, ръцете и краката му бяха боядисани в тъмнокафяво. Когато влязохме, тъкмо подвикна на клепещия в кафеджийския кът негър Бем:

— Аз съм бедуински шейх и храня камилата си!

И тикна шепа листа от салата латих — търговците ги бяха хвърлили вън и Тхар ги бе събрал — в покорно отворената уста на Хабакек. Той започна да дъвче и преглъща „фуража“ по толкова правдив и забавен начин, та наистина да го сметнеше не само за едногърба, а за ясно изразена бактриска камила. Впрочем само от долуизложеното се установи, че това е помощникът Хабакек. Човек не можеше да го разпознае, понеже лицето му беше по такъв начин изрисувано с разни пресечени и напречни щрихи, че напълно чезнеше под тях. Ето защо негърът попита:

— И защо пък си го нашарил?

Тогава прозвуча удивителният отговор:

— Не знаеш ли? Нарисувал съм му козина. Камилата нали е окосмена в лицето!

Може още да се отбележи, че пред съседния дюкян стоеше едно богато украсено магаре. Неговият господар, очевидно не някой обикновен мъж, бе слязъл и отишъл там да купи нещо.

В този миг негърът ме съгледа. Беше се заел да чука кафе на зърна в един хаван. Сега захвърли от изненада кафе и хаван и надигна от радост такъв вой, все едно щяха да го набиват на кол. С това привлече вниманието на другите върху мен. Мустафа Бустани беше толкова удивен да ме види от невиделица пред себе си, че замря и нищо не каза. Затова пък толкова по-израсъл за положението на нещата се показа Тхар. Той направи висок скок, нададе радостен вик, посочи жена ми и попита:

— Това тази, която ни обеща, ли е?

— Тя е — отговорих.

Той се поклони три пъти пред нея, махна към камилата и ме помоли:

— Седни, за теб е нагиздена!

Сега едногърбата камила се изправи на задните крака, изтри с ръце „козината“ от лицето си и каза:

— Нямам време за тая работа, защото сега трябва да се заема с обслужването на дюкяна.

Отмахна камилската украса от себе си и се посвети на купувача, когото Мустафа Бустани сега предостави на неговата съдба, за да се насочи към мен и жена ми.

Радостта му беше голяма и искрена. Той ме поздрави с обичайните теманета и ме притегли до сърцето си.

— Каква благодат ме сполетя днес! Слава на Аллах! Седни при мен, най-любими от моите приятели, знаеш, че си сърдечно добре дошъл!

После направи пред жена ми същите три поклона, но когато поиска да й заговори, гласът му отказа и сълзи бликнаха от очите му. Сложи ръце на лицето и тихо заплаха. Тогава заплака и Тхар, посегна към диплите на бялата пътна рокля на жена ми, избърса си сълзите с нея, сетне кафявия бедуински цвят от лицето и ръцете и обясни:

— Той плаче, защото ти сега си тук, а пък тя не може да те види.

— Защо да не може да ме види? — попита жена ми, отгатнала естествено, че има предвид майка си.

— Тя почина — отговори той. — Не го ли знаеше?

Двамата се изплашихме и не намерихме веднага думи. А момчето продължи:

— Тя много ти се радваше, понеже твоят ефенди, когото всички толкова обичаме, винаги само добро приказваше за теб. Но ето че дойде болестта и й склопи очите. Отнесоха я. Сега татко все плаче, когато се сети за нея, а аз почти всеки ден трябва да измислям нови отмъщения, та пак да се засмее. Ама той вече не се засмива и нито ме пердаши вече, а тези две неща са погрешни.

При тези думи очите му плъзнаха из дюкяна. Те се спряха на купувача, който си бе свалил чалмата от главата и я бе оставил настрана, за да си избере подходящ фес, което по ориенталски маниер винаги продължава дълго и е свързано с много приказки и забележки. Главата му беше плешива, блестящо лъскава и гладка. Ето че по три четвърти избръснатото лице на момчето пробяга някаква дяволита мисъл и то добави:

— Тук веднага ми идва на ум пак едно отмъщение: Моля да не ми пречите и най-добре да гледате натам, където ме няма!

Промъкна се предпазливо до ъгъла, където се намираше печката за кафето заедно с разни неща за какви ли не цели. Там бе и мястото на негъра, който сега го бе напуснал, за да стъкми по един знак от страна на господаря му от няколко бали и едно килимче диван за моята жена. Мустафа Бустани му помагаше, за да разтуши мъката си, и следователно не бе обърнал внимание на това, което ни бе казал неговият син. Когато диванът беше готов, седнахме. Аз получих обичайното си място върху сандъка и един чибук. Следствие печалната вест разговорът не искаше да потръгне. За щастие пазарлъкът, който ни доведе тук, предложи избавително средство. Мустафа Бустани за жалост нямаше в наличност никакво седло, но помоли утре пак да се отбием, той междувременно щял да се постарае да удовлетвори желанието ни.

В този момент ни обезпокои купувачът, местен жител от Аин Карим. Беше си сложил отново старата чалма и сега показа избраната нова вещ — фес с шарена кърпа за тюрбана. Искаше да знае цената. В ориента дори един такъв незначителен пазарлък никога не става бързо, но този път Мустафа Бустани отстъпи само за да се освободи от мъжа, толкова бързо и толкова много, че купувачът незабавно плати и се отдалечи.

Но в резултат на това прекъсване сега разговорът вече доби живот. Мустафа Бустани използваше почти всяка възможност да се връща отново и отново на Тхар и да изказва някоя похвала. Ние не говорехме тихо и значи момчето би трябвало да го чува. То клечеше при негъра в кьошето и се бе заело с някакво преобразяване, което засега за нас оставаше в тайна. А материал за подобни маскаради в дюкяна не липсваше. В него можеше да се купи всичко, което ти дойдеше на акъла — и ново, и вехто. Когато завърши великото дело с помощта на негъра, дойде от ъгъла с бавни крачки, горд и достолепен, за да ни се представи. Беше облечен като герой, за да изпълни вероятно отново някое отмъщение. Шлемът му се състоеше от половин стомна. Гръдната броня представляваше тенекиен сенник за лампа от типа, който бива слаган пред светлината. Към голите прасци беше привързал чифт огромни стари рицарски шпори, произхождащи от времето на кръстоносните походи. В едно въже, играещо ролята на колан, бяха пъхнати най-страховитите оръжия, които човек може да си представи, а именно три ножа, две ножици, два тирбушона и четири щипки за сечене на свещи — всичките равномерно натъкмени около тялото. Освен това си беше провесил един капан за мишки, лък и колчан със стрели. Останалото въоръжение, което носеше в ръце, се състоеше от сърп, ножница за сабя и цев от кремъклийка. Съответстващото бойно изрисуване се проявяваше, наистина, само в две бои, но оказваше разчетеното въздействие. Дясната ръка и левият крак бяха вапсани в зелено, а лявата ръка и десният крак — в синьо. Сини бяха също двете бузи и областта на мустака. Брадичката пък беше тревистозелена. Човек просто нямаше как да остане сериозен. Разсмяхме се и Мустафа Бустани се засмя заедно с нас.

— Кой си ти всъщност? — попита той въоръжения.

— Аз съм Гедеон, героят — отговори онзи със свиреп тон и раздрънка оръжия.

— Той взема своите герои от Стария завет — поясни бащата. И обръщайки се към сина, продължи: — Какво си наумил днес в ролята на Гедеон?

— Да избия жреците на Ваал й да унищожа мадиамците.

Ново, по-силно дрънкане! За съжаление не можахме да узнаем повече подробности за тези дръзки намерения, защото бяхме прекъснати от мъжа от Аин Карим. Точно в този миг той дотърча в дюкяна, и то във възбуда, която може да е резултат само на върховен гняв. Заговори така бързо и възмутено, че отначало нищо не разбрахме. Различихме само думите фес… чалма… берберин… глава… синьо… сапун… вода… срам и позор! Помолихме да се успокои и да разправи по-бавно. Той го стори и ето как узнахме, че от нас отишъл при берберина, за да си оправи — както винаги, когато идвал в града — главата и брадата. Защото чистотата на главата е предписана от Пророка. Но когато си оголил главата, което всъщност трябва да се прави само пред берберина и пред никой друг, всички присъстващи заревали от смях. Главата на неговата старост вече не била бяла както винаги, а синя като небето. И се установило, че синьото произхожда от чалмата, която той тук свалил и някой тайно сипал в нея боята. Берберинът опитал да му измие главата, ама от това работата само се влошила, понеже небесната синева се разтворила от водата и проникнала по-дълбоко в черепа и се захванала по-трайно. Аллах да се смили!

— Ето, погледнете! — извика накрая и сне чалмата от главата. — Нека маскарата излезе напред, та да поискам наказанието му!

Един напълно лишен от коса череп, с лазурен цвят! При това мисълта, че мъжът бе нахлупил не новия фес, а точно боядисаната стара чалма! Не беше необходимо да се добавя останалото зрелище и безпомощното в гнева поведение, за да си умре човек от смях. Жена ми първа прихна. Беше й невъзможно да се овладее. Негърът я последва, после Хабакек, след това аз и накрая дори Мустафа Бустани. Породи се гръмък кикот, но това има странния ефект, че мъжът от Карим не се разгневи повече, а замлъкна смутено — вероятно от съзнание за своята комичност.

Само един не се смееше — хлапакът. По лицето му не трепваше мускул. Той пристъпи към него и каза високо и сериозно:

— Аз бях, аз!

— Ти? — попита мъжът удивено. — Как може едно дете да се осмели да поругае оголената глава на един мюсюлманин?

— Ами че не я оголвай! Аз го сторих за отмъщение, защото се казвам Тхар, така да знаеш.

— Тхар? — попита другият неразбиращо.

— Да, Тхар! Не каза ли самият, че правоверният може да оголва главата си само пред бръснаря? А ти я показа и тук на нас. Ей затова те наказах, като изсипах синята мъст в снетото покривало на кратуната ти.

— Нима е възможно подобно нещо? — запита удивено синьоглавият. — Това хлапе говори, че аз трябвало да бъда наказан, не той. Какво ще каже бащата за тоя мискинлък?

Въпросът беше отправен към Мустафа Бустани, ала преди този да съумее да отговори, го стори момчурлякът:

— Ако се нуждаеш от баща, иди доведи твоя. Моя аз не го заемам. Аз съм Гедеон, героят от племето на Манасий. Остани със здраве!

Кимна му с достойнство, излезе с горди крачки от дюкяна, качи се с цялото бойно снаряжение на стоящото вън чуждо магаре и се отдалечи в тръс. Знае се, че ориенталските момчета от най-ранна възраст гледат на магарешкия гръб като на най-добрата площадка за игра. Рядко се намира някое, което не притежава куража да язди.

Мъжът от Карим сега наистина не знаеше какво да мисли. Той зяпаше подир хлапето, без дума да каже.

— Ама това е направо великолепно! — извика жена ми все още през смях.

Нямах време да отговоря. Работата се заплете. На собственика на магарето бе обърнато внимание върху отдалечаването на животното. Той се осведоми кое е било чудато екипираното момче и дойде от съседния дюкян при нас, за да пристъпи към нещата откъм гражданското или наказателното право.

— Кой от вас е Мустафа Бустани! — попита той.

— Аз — отговори приятелят ми, плъзна се от сандъка и се поклони дълбоко.

— Познаваш ли ме?

— Да. Кой не те познава? Ти си Осман Ахир, ферик-пашата на султана. Аллах да те благослови!

— Твоят син ми открадна магарето.

— Не го е откраднал, а само го е заел. Със сигурност ще ти го доведе.

— Аз да не би да давам магарета под наем? И дори и да го правех, би трябвало първо да бъда попитан.

— Прощавай!

При идването на генерала, чиято знатност си личеше независимо от обикновеното облекло, мъжът от Карим бе отстъпил скромно настрани. Сега, когато се яви и втори пострадал, той доби смелост отново да надигне глас.

— Не, не прощавай! — каза той. — Момчето ограби теб, а мен опозори. Аз изисквам то да бъде наказано!

Тогава пашата се обърна към него и запита:

— Кой си ти! На теб какво ти е…

Видя синия череп на мъжа, спря посред изречението и разшири очи. Те ставаха все по-големи и бляскави. Синият сметна, че е настъпил подходящият миг, отприщи се и още веднъж разправи злодеянието. Но не бе стигнал кой знае колко далеч и небесносиньото въздейства на генерала точно както бе въздействало на нас. Той не можа да се сдържи и започна да се смее, и то така, че всички се присъединихме. И какво се случи посред този кикот…? Хлапакът се върна с една сюрия дечурлига след себе си. Възрастните вече го познаваха. Те отдавна вече не обръщаха внимание на неговите странни лудории. Той спря магарето на същото място и се върна при нас със същата сериозност и величаво достойнство, с каквото ни бе напуснал. Това ни оказа такова непреодолимо въздействие, че смехът за миг секна, но после избухна с двойна сила и не искаше да замлъкне. Синият също се смееше заедно с нас. Той дори бе последният, който престана. Тхар също познаваше генерала. Изпъчи се пред него, изпъна се напето и отдаде чест, както бе виждал да го правят войниците, срещнали офицер. Пашата го запита:

— Знаеш ли кой съм?

— Да — отвърна хлапакът.

— Ее, кой?

— Ти си Ванаия, пълководецът на цар Соломон!

— Много добре! — засмя се офицерът. — Продължаваш да си играеш ролята! А що за оръжия са това?

Посочи ножиците, тирбушоните и щипките за секнене на свещи. Но момчето не можеше да бъде изведено от самообладание. То безброй пъти бе слушало и разказвало тази история, приказките, легендите и знаеше миналото на Йерусалим по-добре отколкото някои немски младежи историята на родния си град. Добре съзнаваше също символичното значение на своите оръжия. Ето защо отговори бързо и без да се замисля:

— Това са „скорпионите“, с които царят на Юдея щипел хората си по ушите, когато не искали да се подчиняват. А аз съм Гедеон, героят от племето на Манасий. Заех бойния ти кон, защото имам кръвно отмъщение срещу мадиамците. Но той е твърде дебел и няма дъх. Ето защо се отправих обратно да ти го върна. Благодаря ти, но него наистина не го бива.

Повторно отдаде чест. Тогава пашата така се разсмя, че чак сълзи му излязоха на очите. Явно беше много общителен велможа.

Мустафа побърза да използва неговото добро настроение, за да отмени наказанието на сина си. Той изказа молбата:

— Прости му стореното! Той е умен и добър. Постигна тъкмо обратното на онова, което бе възнамерявал. Лицето на пашата в миг стана сериозно.

— За безнаказаност не може и дума да става — каза той. — Твоят син двойно прегреши — спрямо мен и спрямо този тук. — Посочи към мъжа от Аин Карим и после продължи: — И за да не пожъне награда вместо наказание, лично аз ще се заема с назидателния бой. Има ли тук някоя пръчка, подходяща за тая цел?

Негърът чу въпроса и донесе от своя кът едно тънко възлесто бастунче. То действително можеше чудесно да се употреби за онези възпитателни действия, за които младежта обикновено мълчи. Генералът взе бамбука, шибна за проба няколко пъти, кимна доволно, смигна дяволито на Синия и го запита:

— Нали си съгласен грешникът да бъде осъден?

— Да — кимна запитаният бързо.

— Бива ли веднага да изрека и изпълня присъдата в твое име?

— Да.

— Е, добре, той ще получи десет удара — пет за мен и пет за теб, и то от моята ръка.

— Не са ли твърде малко? — попита мъжът разочаровано.

— Не, не са малко, а точно колкото трябва — отвърна хлапакът.

— Ти да мълчиш! — сгълча го Синия.

— Кой ще получи пръчките? Аз или ти?

— Ти!

— Значи ти не можеш да почувстваш дали са много или малко! — И обръщайки се към пашата, прибави въпроса: — Сериозно ли го каза това с десетте удара?

— Да — потвърди онзи. — За един Гедеон всъщност не е голяма чест да бъде налаган с тояга.

— Това имам предвид и аз — изрази съгласие момчето. — Аз и бездруго имам нещастието не само да раздавам, но и да приемам отмъщения. Затова те моля да сваля героизма от себе си.

Беше му разрешено. Той отиде до кафеджийския ъгъл, освободи се там от бойната екипировка и се върна, за да се постави доброволно на разположение на наказателното право.

— Дръж го! — заповяда пашата на бащата.

Той се подчини. Приведе се, изнесе лявото коляно напред и сложи държателя на кръвното отмъщение напреко върху него в онази добре позната поза, при която задните части на получателя се озовават нагоре. Тхар прие нещата без съпротива и без дума да каже. Пашата застана отстрани, замахна и започна да брои нанасяните удари:

— Един… два…

По-нататък не стигна. Моята жена се изправи, застана между действащите лица, прекъсвайки изпълнението на присъдата, и помоли за милост. Пашата попита коя е. Тя му каза. Той се замисли за миг, после се поклони и отговори, че с удоволствие ще изпълни молбата й, но не може да се откаже от произнесеното число десет, тъй като е свикнал при всички случаи да сдържа думата си. Вярно, двата нанесени удара не можел да смекчи, ала останалите осем нека въздадяла тя, както й душа иска. Подаде й пръчката, отстъпи назад и й махна да продължи. Тя го стори така, че всички, които бяхме на страната на хлапака, останахме доволни. Когато се обърна после към пашата, вече не го видя. Той междувременно се бе върнал в съседния дюкян. Мъжът от Аин Карим се приготви, наистина, да повдигне протест, но Мустафа Бустани го прикани да дойде след един час, за да получи подарък. От двете страни бяха разменени само няколко кратки думи, след което селянинът си тръгна доволен. През това време, когато бащата не чуваше, хлапакът ни прошепна:

— Той се смя! Видяхте ли? Как ме радва това! Неговите мили, добри очи блестяха. Сега целуна ръката на жена ми и каза:

— Благодаря за осемте удара! Бяха нежни и меки като курабии, в които не е турен пипер. Никога няма да го забравя. Знаеш, аз съм герой. Моля те, във всяка беда да разчиташ на мен.

След това се върна в кафеджийския ъгъл, за да осъществи с помощта на негъра нов маскарад. Баща му седна при нас и ние подновихме прекъснатия разговор. Дяволията на своя любимец той отмина с думите:

— Той беше избраникът на майка си. Тя всичко му прощаваше.

— Как е стигнал до тази странна любов към боите? — поинтересувах се аз. — Или си я имаше от по-рано?

— Не — отговори. — Моят стар негър кафеджия и черната ми готвачка са съпрузи. Те имат едно момче, което от известно време ходи да чиракува при един бояджия. Оттам се породи живият интерес на моя хлапак към пъстрото царство на боите. Струва ми се, че е роден за художник. Естествено засега могат да се видят само наченки, ала те издават толкова много, че си мисля, моята хубава, доходоносна търговия един ден ще трябва да премине в чужди ръце. Вярно, ислямът не позволява рисуване и наподобяване на човешкото тяло, но останалата част от мирозданието предлага толкова много великолепия и красоти, че за Тхар и неговото изкуство има предостатъчно обекти да стане прочут. Всички мои познати са на мнение, че в него се крие нещо значително. Не е ли мой дълг да го направя велик мъж?

Говореше високо и момчето чуваше всяка дума. То дойде от ъгъла си и каза:

— Трябва да научиш истината, ефенди. Татко не ти я съобщава напълно. Нещата стоят така. Татко казва: „Тоя беше избраникът на майка си. Тя всичко му прощаваше.“ Майка винаги казваше: „Той е избраникът на баща си. Той във всичко проявява снизходителност към него. Но има талант за храбър герой и ще стане велик мъж.“ А учителят, при когото ходя на уроци, все казва: „Той е избраникът на баща си, майка си и целия им джинс. Те във всичко са снизходителни към него, ала той няма и най-малко дарование за нещо велико, а го бива само за далавери, пазарлъци и шмекерии.“ Тъй, сега знаеш, ефенди!

Каза го сериозно, а и нещата си бяха наистина сериозни и важни. Бащата не заподозря дълбокия смисъл, който се криеше в честните думи на детето. Но жена ми го разбра, защото ме погледна и кимна многозначително. Момчето междувременно бе променило външността си, ако не в боите, то поне по отношение на тяхното разположение. Онова, което преди бе зелено, сега беше синьо. Синьото пък се бе превърнало в зелено. Та сега значи бяха зелени десният крак, лявата ръка и двете бузи, а сини — левият крак, дясната ръка, областта на мустака и брадичката. Ето защо най-напред се осведомих:

— Кой всъщност си сега?

Той веднага отговори:

— Аз съм Юда Макавей и имам кръвно отмъщение към сирийците. Но засега ще го оставя на спокойствие, понеже чух какво каза татко за мен. Аз ти съобщих какво мисли той за мен, какво мислеше майка и какво мисли учителят. Сега много ми се иска да знам и какво мислиш ти за мен, ефенди!

— Кажи ми по-напред ти мнението си кой има право, баща ти, майка ти или учителят!

Той се изчерви, хвърли един молещ за прошка поглед към баща си и отвърна:

— Обичам татко, обичах майка, но и двамата не са прави. Учителя не обичам, но той има право.

При това положение не можех да постъпя другояче. Притеглих момчето към себе си и го целунах по незасегнатото от боите чело. Сърцето ми преливаше и виждах, че жена ми също е развълнувана.

— Дай ми срок — помолих Тхар. — Виждам те за пръв път от толкова време, а ти си станал по-различен отпреди. Сега често ще се срещаме. Така ще си съставя мнение за теб и ще ти го съобщя, преди да напусна Йерусалим.

— Наистина ли? — попита той умолително.

— Да, наистина — отговорих.

Тогава той прекара леко и нежно ръка по страните ми и увери тържествено:

— Аз и теб обичам, но ти ще бъдеш прав, знам го със сигурност. Искаш ли някой път да погледнеш какво съм нарисувал?

— Да.

— Кога ще дойдеш пак?

— Утре по същото време.

— Значи още в предобеда. В такъв случай трябва да започна и завърша картините още днес следобед.

Замисли се за няколко мига. Дяволита усмивка пробяга по зелените бузи и „мустака“. После попита баща си:

— Мога ли да те помоля да ми предоставиш за днес кьошка?

— Какво ще правиш там? — осведоми се запитаният.

— Ще нарисувам две картини и утре ще ги покажа на ефендито.

— Добре, съгласен съм.

— Но никой не бива да ме безпокои. Никой не бива да влиза без мое разрешение.

— Също и аз?

— Също и ти.

— Чудесно! Но се надявам да покажеш на ефендито нещо наистина добро, така че нямам нищо против.

— Слава на Аллах! — извика момчето. — Почвам веднага. Преметна се възторжено и се изстреля от дюкяна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Мустафа Бустани след минута мълчание. — Какво хлапе! Художник е, нали?

— Да почакаме! — отговорих. — Първо да видим! Такива преценки изискват размисъл и добро оглеждане. Аз помолих за срок. Утре нали пак ще се срещнем.

Това ни даде повод да се сбогуваме.

Тръгнахме си. Беше по пладне. Тогава започваха най-големите дневни горещини, които човек предпочита да прекара на хладина в стаята. Когато отминаха, ние се поразходихме до Елеонския хълм, за да отидем нагоре към Витания и се върнем през Витфагия и Кафр ет Тур в града. Взехме фотографския апарат, без който моята жена никога не пътува. Що се отнася до мен, по време на пътувания никога не се обременявам с такива неща, понеже ангажират вниманието, отнемат време и в голяма степен снижават самостоятелността и подвижността. Но жена ми обича да мъкне снимки за спомен вкъщи, та по-късно и себе си, и други да радва с тях. Така и днес направи във Витания няколко снимки, които запечатаха своеобразността на тукашните каменни отломки и остатъци от зидове. После се изкачихме до самия връх на Елеонския хълм. Там има места, от които човек може да види не само Йорданските планини на изток, но и част от Мъртво море. Докато се наслаждавахме на този богат кръгозор, разговаряхме за днешното си посещение при Мустафа Бустани. Аз изтъкнах, че в сравнение с по-рано той се е състарил повече, отколкото всъщност би трябвало да допринесат годините. Смъртта на жена му го беше засегнала много по-дълбоко от обичайното при един мохамеданин. Или го потискаше и нещо друго?

След като бяхме насочили вниманието си изключително на изток, сега се обърнахме на запад, към града. Тогава съгледахме в уединената местност един самотен мъж, който седеше до един рожков и сключил ръце за молитва, бе вперил неподвижен взор на изток. Беше малко преди вечерния здрач. Трябваше да минем край него. Когато приближихме, той се надигна. Беше Мустафа Бустани, нашият приятел, за когото току-що бяхме разговаряли. Казахме му го. Той изглеждаше смутен от тази неочаквана среща.

Създаваше впечатление, сякаш бе заловен в нещо, което никой не биваше да знае. Думите, включени в поздрава, прозвучаха като задължение да се извини.

Сподели с нас, че мястото, на което се намирахме, от известно време му станало любимо. Почти всеки ден го навестявал, за да погледа на изток. Неволно се сетих за неговия прокуден брат, който се бе изгубил някъде на изток. Седнахме при него и скоро забелязахме, че се намира в особено настроение, в чийто основен тон се усещаше разчувственост и безпомощност. Не след дълго наведе разговора на любимата си тема — невидимия свят и библейското твърдение, че чудеса има. После призна, че към това място го подтиквал един сън, сън, който бил толкова ясен и определен, все едно всичко е станало наяве. Тази яснота била така убедителна, че си записал деня на съня, петнайсетия ден от месец адар.^[3] Къде извинително, къде въпросително прибави, че може би не бива да ни занимава със сънищата си. Ние го уверихме, че всичко, що се отнася до неговия душевен живот, има нашето съпричастие и ето как той започна да разказва:

— Знаеш, ефенди, че моят брат беше прокуден, понеже стана християнин, и че ние отблъснахме всички негови опити за помирение, защото той после отгоре на това си взе за жена една християнка. След това изчезна безследно. Никой не разбра накъде се е отправил. Но ти не знаеш, че прокуждането има за последица пълно лишаване от наследство, и той изгуби всичко, на което можеше да разчита със същото право както аз самият. Аз станах единственият наследник, а той — беден като просяк.

— Това е резултат от вашите закони и господстващите фамилни права — опитах да го оправдая аз.

— Ти си християнин и следователно мислиш различно от това, което приказваш в моя угода! — отклони той. — Години наред аз не чувствах ни най-малко неправдата, която бяхме извършили спрямо него. Но имот и религия са две различни неща. Мога ли да бъда отблъснат от редицата на вярващите, ако богатството ми се превърне в беднота? Не! Също така не могат да ме отблъснат от кръга на имотните, защото не съм останал мюсюлманин, а искам да стана християнин. Само че тази мисъл не дойде от мен, а от моята жена. В нейното сърце живееха любов и доброта каквито в моето нямаше. Тази доброта се захвана с трудна работа при мен, но успя. Моята твърдост ставаше все по-мека и когато тя, майката на моя син умря, умря като победителка. Аз й обещах да издиря брат си и да разделя с него всичко, което притежавам. Тя ми благодари, благослови ме, затвори очи и… се спомина.

Захлупи лице в ръце и помълча известно време, за да овладее вълнението си. После продължи:

— Търсех ли търсех, но напразно. Брат ми беше изчезнал. Постоянно мислех за него, почти толкова, колкото за тази, чиято смърт ми отне повече, отколкото вероятно си мислиш, ефенди. Спохождаше ме въпросът дали моят брат не е умрял и те са се намерили в отвъдния живот, където се виждат и си говорят. Ей в такива мисли се задълбавах. И ето че в петнайсетия ден на месец адар ми се присъни, че коленича в джамията и се моля. Внезапно стената се отвори откъм киблах,^[4] появи се брат ми и ме призова да запомня какво ще ми каже. То гласеше: „Аз умрях, но съм жив. Не вие на мен, а аз на вас трябва да простя. Ще ти го проводя това опрощение. То приближава от изток. Оглеждай се всеки ден за него и поправи каквото си съгрешил спрямо мен!“ Така гласяха думите му. Сетне той изчезна. Стената отново се затвори и аз се събудих от съня. Той беше толкова ясен и истински, че аз напуснах постелята да си отбележа деня. Оттогава нещо все ме тласка насам да гледам на изток дали сънят ще се изпълни. Но винаги се застоявам за кратко във Витания, посещавайки гроба на Лазар. Защо и аз не знам, но имам усещането, че точно там ще се срещна с пратеника на моя брат. Какво ще кажеш за този сън, ефенди?

— Странен е — отвърнах аз. — Но твоето чувство те води по-правилно от всеки съвет, колкото и умен да изглежда, който друг може да ти даде.

— Значи мислиш, че трябва да продължа ежедневните си разходки насам?

— Те забранени ли ти са от някого или чрез нещо?

— Не.

— В такъв случай няма причина да ги прекъснеш.

— Благодаря ти! Изпървом ми беше трудно да говоря по тая работа, но след като го сторих, чувствам, че ми стана по-леко на сърцето. Но хайде! Започна да се здрачава. Трябва да вървим, иначе тъмнината ще ни изненада още по път.

Имаше право. Вечерта се спускаше и ние се разбързахме да се приберем.

Пътем той ни осведоми, че междувременно се е погрижил за нашия пазарлък. Знаел в Ел Халил^[5] едно великолепно седло за паша, което произхождало от Арабия и се продавало. Щял да прати човек да го вземе и после да ми го покаже.

— Аз самият се каня да отида до Ел Халил — вметнах. — Искам да покажа на жена си гроба на Авраам и прочутата дъбрава в долината Мамре, където на патриарха се явили трите ангела.

Тогава той възкликна радостно:

— В такъв случай ще ви придружа, ако разрешите! Там имам толкова много важни неща за уреждане, че веднъж споходен от идеята, ми иде още утре да отпътувам нататък.

— Може! За нас е удобно всяко подхождащо за теб време!

— Наистина ли? Също още утре?

— Да.

— И мога да взема сина си Тхар, за когото ще е голямо блаженство да седне с вас и мен в някоя красива кола и да тръгне по непознатия свят? В тази посока той е стигал само до Витлеем.

— Ще се радваме да го вземеш.

— Добре, решено е, ще пътуваме. За колата ще се погрижа аз. И тъй като вашият път води покрай дома ми, ще ви помоля да се отбиете за няколко мига. Трябва да видите радостта, която ще доставите на момчето с разрешението си да ни придружи.

Стъмни се, преди да сме стигнали целта си. Мустафа Бустани похлопа по зарезената отвътре порта. Приближиха суркащи стъпки. Черната готвачка дойде да ни отвори. Държеше ветроупорен ориенталски фенер, при чиято светлина видяхме, че цялата й фигура, увита първоначално в бял чаршаф, беше така наситено осеяна със сини, зелени, червени и жълти петна, та основата кажи-речи не можеше да се различи.

— Машаллах! Как изглеждаш! — възкликна домакинът, като я видя.

— Такова е изкуството! — отвърна тя гордо и едно безмерно доволство разшири лицето й почти двойно.

— Изкуството? Как тъй?

— Ние рисуваме Червеното море. Почнахме веднага след обяда и още не сме свършили.

— Ти… ти рисуваш заедно с него? — попита той, при което в него се пробудиха не особено радостни предчувствия.

— Да, аз! — увери тя с тон на върховно самодоволство.

— Избраника рисува само водата, въздуха и слънцето, а аз — зелената земя. С нея той не може да се справи.

— Зелената земя? И върху какво рисува той? Да се надяваме само върху хартия?

— Върху хартия? О, не! Това би било твърде дребно. Ние рисуваме по стената.

— По стената? И къде пък?

— В кьошка!

— Аллах, Аллах! В кьошка! По стената! Ама това е ужасно! Какво ли ще съгледам там! Трябва веднага да отида, веднага!

Мина бързо през портата, на която досега беше стоял. По тази причина готвачката едва сега ни забеляза. Освети ни и ме разпозна.

— Ефендито! — извика. — Още днес! Ама Избраника каза, че ще дойдеш чак утре. Бързо ме последвай! Ти можеш да видиш работата, така рече Избраника. Но на господаря е все още запретено. Да побързаме след него. Той не бива да влиза.

Понесе се в тръс с фенера. Ние я последвахме по-бавно. Не беше далеч, едва двайсет крачки. Жилищната постройка беше разположена по средата на градината, а кьошкът — до градинския зид. Мустафа Бустани вече не можеше да бъде застигнат. А и той нямаше да допусне да бъде задържан да не пристъпи мястото, където сега пребиваваше „изкуството“. Къщичката ми беше известна. Често бях ходил в нея. Представляваше квадрат, страната с вратата откъм градината, другите три страни бяха без прозорци, значи без поглед към външния свят, боядисани в слонова кост и украсени с изписани в злато мъдрости от Корана. В тази уединеност, чистота и естествена скромност нещо винаги бе оказвало благотворно въздействие върху мен. А сега?

Сега вратата беше широко разтворена. Пред нея стоеше Мустафа Бустани. Още не беше влязъл, тъй като синът му се противеше срещу това. От потона висеше лампада и пръскаше ярка светлина. Във вътрешността се виждаше художникът, чиято фигура и риза вече не бе потопена както в предобеда в два цвята, а в четири — лазурносиньо, отровнозелено, яркожълто и пламтящо червено. Крещящите бои възбуждаха, още повече ако човек е артистично настроен. Чудно, че момчето не се намираше тъкмо в добро настроение. Още преди да сме стигнали кьошка, го чухме гневно да вика на баща си:

— Не! Ти ми обеща! Нямаш право да влизаш! А и аз още не съм готов! Ефендито първи има право да го види, ти не!

— Ама той е тук! — отговори Мустафа Бустани.

— Къде?

— Тук! — обадих се аз и избутах бащата настрани, за да се покажа на сина.

— Още днес? — учуди се този. — Нали възнамеряваше едва утре да дойдеш! Но въпреки това е хубаво, дето си още сега тук. Влезте значи, вие двамата, и…

— Ее, а аз? — прекъсна го бащата.

— Ще проявя доброта и ще разреша и на теб, тъй като двете главни лица присъстват. Но го правя само защото от време на време и ти си снизходителен спрямо мен.

— За съжаление! Аллах знае, че съм такъв!

И тъй, приготвихме се да се насладим на произведението на изкуството. Трябва да отбележа съобразно истината, че нито преди туй, нито след туй пред очите ми се бе явявало нещо толкова високо в дълбината на разбирането и толкова дълбоко във висотата на изпълнението. Стояхме пред едно толкова удивително и толкова безпримерно в своето въздействие постижение, че трябва да дам поне няколко обяснения. Защото едно описание, както при един Рафаел Санти или Рембранд ван Райн, не е възможно.

Кьошкът можеше да се отваря само към градината, съобразно ориенталския обичай беше изолиран от външния свят. Минеше ли човек през отворената врата, се озоваваше пред три затворени стени — една отпред, и по една вляво и дясно. Тези стени по-рано бяха, както вече споменах, жълтеникавобели, украсени със златни аети от Корана. Сега това вече го нямаше. Стените бяха измазани със зелена, синя и червена боя. А високо горе на тавана, където бе закрепен кордонът на лампадата, се мъдреше голямо жълто петно, което първоначално е било вероятно кръгло, ала тази форма не бе останала вярна и бе преляла в синьото. Освен това човек можеше с известно въображение да различи в зелените площи от дясната и лявата страна две къщи.

— Ето че всички стоите тук и се дивите! — рече Тхар, плъзгайки поглед на превъзходство по нас. — Знаете ли какво означава това? Ти знаеш ли, ефенди, какво е?

Понеже се обърна директно към мен, видях се принуден да пристъпя към работата по заличени следи. Не бях достатъчно дипломатичен да не назова определена тема, представлявана от картината, защото исках на всяка цена да си запазя високото уважение на артиста. По тази причина отговорих общо, но с възможно най-голям прехлас от изкуството:

— Това е абсолютното синьо-зелено жълто чудо!

— Правилно! — даде ми право той. — Ти никога не се изразяваш погрешно! Произведението ми коства много труд и боя. Само погледни тук!

Посочи пода, по който стояха празни и полупразни гърнета от бои и се търкаляха четки от какви ли не големини, да не говорим изобщо за разните бърсалки, пачаври, парцали за дъски.

— Взехме всичко това от бояджията — продължи. — И понеже времето беше кът и не можех сам да се справя, готвачката трябваше да ми помогне. Ама тя боядиса само стените, което си е много лесно. Останалото направих самият, за тая работа тя няма никаква дарба!

Бащата попита с мъчително овладян глас:

— Кой всъщност ти разреши да боядисаш тези стени и покриеш великолепните аети?

— Ами ти! Аз те попитах дали мога да нарисувам в кьошка две картини и ти ми разреши.

— Нима можех да допусна, че ще ги рисуваш по стените вместо на хартия? Пак ще си поговорим по този въпрос, синчето ми. — Направи жест, все едно има пръчка в ръката си, и прибави: — Впрочем аз виждам само една картина, не две.

— Премислих. Ще има повече от две. Тази тук е първата. Ефендито нали поиска да види какво мога, така че трябва да му покажа колкото се може повече.

— Още картини? От тоя сорт? Луд ли си? И къде пък?

— Утре ще рисуваме в харема.

— Какво?

— Тръбите на Йерихон и срутването на стените.

— Аллах да се смили! А вдругиден!

— Вдругиден ще рисуваме в спалнята!

— И какво?

— Гибелта на Содом и Гомор, с пушек и огън, светкавици и гръмотевици. Боите са вече заръчани.

— Вече заръчани! И това още! В спалнята светкавици и гръмотевици, дим и огън! За твоето изкуство май няма нищо невъзможно. Ясно че трябва да му сложа предели. И какво всъщност представлява това тук? В него няма и следа от идея.

При думата „предели“ направи движение, сякаш отново се кани да го сложи както в предобеда на коляното. Въпреки заплахата момчето се видя принудено да се изсмее, когато отговори:

— Няма идея? Та тук се крие целият народ на Израил и фараонът с всичките му египтяни!

— Как така? — поиска да знае бащата. — От тях нищо не може да се види!

— Ами защото са във водата! Тази картина изобразява преминаването на децата на Израил през Червено море. Нима не различаваш Червеното море там право пред теб? А над него е синият въздух и съвсем горе, точно над главата ти, жълтото слънце, защото е тъкмо по пладне. Зелената страна вляво е Египет, а къщата — дворецът на фараона. Зелената земя вдясно е Палестина, а в къщата посред нея живее царят на йевусейците. Между тях лежи Червено море. Децата на Израил са роби в Египет. Мойсей им помага да се освободят. Побягва с тях в Червено море. Сега всички са вътре, фараонът се втурва след тях с цялата си войска. Погледни тук! Последният тъкмо изчезва. Вижда се само петата му, която още не е във водата. А отвъд, от другата страна, пък тъкмо излизат децата на Израил. Вече се виждат пръстите на краката на първите, напуснали водата. Това да не би да не е идея?

Разкрачи се пред бащата и го погледна самоуверено в лицето. И тогава зад нас прозвуча изпълненият с упрек глас на негърската готвачка, която стоеше с ветроупорния фенер до вратата и всичко бе чула.

— И целият зелен Египет и цялата зелена Палестина произхождат от мен. Утре ще рисувам Йерихон.

Тук добрият Мустафа Бустани вече не можа да се овладее. Гневът му избухна.

— Какво ще рисуваш утре, ще видим — навика я той. — Марш! Да те няма! Вкъщи!

Страхът я удари в крайниците. Изтърва фенера и той угасна. После се понесе с най-голямата бързина, с която можеха да я носят нозете. Но този ефект от гнева на търговеца веднага възвърна неговото самообладание и той ни се извини:

— Простете! Гневът никога не постъпва напразно. Позволете да ви съпроводя!

Разбрахме го много добре. Отведе ни до портата, през която бяхме дошли. Тя още стоеше отворена. Той каза:

— Пътуването си остава за утре сутринта. Ще мина да ви взема в седем часа по европейско време. Дали ще взема момчето, още не знам.

— Ще го накажеш ли? — попита жена ми, която също беше обикнала хлапето.

— Кой в случая заслужава наказание, ще помисля — отговори той с необичайно сериозен тон. — Имам чувството, че с вашето идване ме озари светлина. От днешния предобед сякаш имам други очи и уши. Как стана така, че вие поехте без всяка видима причина по същия път към височината на Елеонския хълм, който хващам аз всеки ден? И точно по същото време?

— Случайно! — подхвърлих аз несериозно.

— Казваш го, без сам да си вярваш! Много добре знам, че считаш думата случайност за измъкване от затруднено положение. Но това сега е страничен въпрос. Главното тази вечер е моят син. Трябва да размисля. Трябва да остана сам. И… на вас двамата мога да кажа, без да се смущавам… трябва да се моля! Спохожда ме мисълта, че с душата на моето дете аз се намирам на грешен път. Единствено Аллах познава скритите дълбини на нашата вътрешност. Той ще ми покаже кое е право и кое криво. Моля да не се тревожите за момчето! То няма да получи наказание, което не заслужава. Лека нощ!

— Лека нощ! — пожелахме и ние, подадохме му ръка и си тръгнахме, любопитни как ли ще се развият утре нещата.