Елизабет Адлър
Скрити страсти (33)

32.

Сивкави облаци заплашително се бяха струпали над широката смълчана река Тапажос в Бразилия и Едуар д’Орвил, застанал на дървеното кейче в каучуковото находище Ору Велю, ги гледаше с тревога.

— Само още няколко дни ни трябват — каза той, — за да натоварим всичко и да заминем за Сантарем.

Още докато говореше, в далечината се дочу слабо боботене на гръмотевица — сякаш дъждовете щяха да започнат по-рано този сезон, а това означаваше, че няма да е възможно да се работи повече. Рано настъпилият дъждовен сезон щеше да им струва скъпо. Той въздъхна безсилен, нямаше да спечели от тази джунгла, винаги се случваше нещо. Всяка сутрин изсичаха просека и всяка вечер шубракът бе израснал наново, скривайки каучуковите дървета, налагаше се запотените работници, на крак от преди съмване, отново да изсичат лианите на светлината само на газените лампи, прикрепени към главите им.

Работниците влачеха огромните, тежащи две хиляди паунда^[1] всяка, топки на въжета с примка на края, складираха ги в трюма на катера, който стоеше в готовност да потегли за Сантарем на мястото, където Тапажос се влива в Амазонка. От катера каучукът щеше да бъде прехвърлен на параход и закаран до Манаус, откъдето щеше да се транспортира до Европа или Америка. Това бе означавало шест месеца, прекарани по Амазонка, понасяйки обезсърчителната й влажна зелена тишина и жестоко хапещите насекоми, тъпчейки се с хинин, предпазващ срещу малария и жълта треска, бранейки се от речни пирати, които биха убили всеки, без да им мигне окото, за да се сдобият с добро находище, наглеждайки работниците, повечето изпити от сушата в равнината на Сеарб, които работеха от сутрин до мрак, а после се напиваха и обезумели захващаха битки с мачете.

Тежък, суров живот и Едуар след шест месеца се почувства като работниците — изтощен. Нуждаеше се от малко цивилизация — добра храна, вино, жени и забавления.

— Домъчня ми за Манаус — каза той на партньора си Уил Харкърт.

— По дяволите — каза Уил, — единственото хубаво нещо след шест месеца в джунглата е, че цената на каучука се е покачила двайсет пъти в сравнение с последния товар. Черното злато на Амазонка. Ще станем милионери все пак, Едуар.

— Ако дъждовете се забавят, ще успеем да приготвим още половин тон, всички ще работят усилено до последната минута.

— О’кей, но да не е прекалено късно, когато си тръгваме — не ми се ще да се простудя по време на бурите.

Едуар мина през двора покрай бараките на лечебницата, сбръчквайки нос, подушил щипещата миризма от клокочещия в казаните над димящия огън латекс. Хванали бъркалки, дълги петнадесет фута^[2], работниците разбъркваха втвърдяващата се маса, повдигаха я, обръщаха я, завъртаха я около бъркалката, докато се превърне в солидна черна топка каучук. Пот се стичаше по гърбовете им, докато повдигаха тежката маса и се опитваха да разберат със замъглени от пушека очи колко още трябва да се вари.

Дворът се задъхваше от горещина под слънчевите лъчи. Едуар се запъти към пръснатите в безпорядък колиби на работниците и външните постройки към голямата къща. Тя бе повдигната от земята на дървени пръти, с разнебитена веранда, гледаща към реката, и бе онова, което той и Уил на шега наричаха дом. Дървеният под бе гол, на покрития с палмови листа покрив стояха тънките малки змийчета, които бяха застреляли с пушката, щом ги забелязаха там, термитите бяха прояли прътите, килвайки опасно на една страна крехката постройка. Цялото им имущество бе само няколко стоманени легла, още два-три хамака в случай, че им дойдат гости, а навън, на верандата, която им служеше едновременно за столова и всекидневна стоеше дървена маса и няколко стола. Той отвори една бутилка бира и си наля, намръщвайки се на вкуса й. Бе топла. Господи, колко хубаво щеше да бъде да имаше изстудена бира и гореща вана! Също и жена. Бе дошло време да се върне в Манаус и отново да влезе в крак със света.

Близостта на екватора и горещината сякаш разполовяваха Манаус като острие на нож, караха ги да се задъхват и да изнемогват от жега, докато вървяха по улица „Марешал Диодору“ към Търговската камара, нетърпеливи да проверят цената на каучука на световния пазар, преди да се отдадат на комфорта в хотел „Централ“. В сградата със сини керемиди се бяха стълпили собствениците на находища и каучуковите барони, елитът на Манаус, забогатели наскоро и изумително бързо от черното злато.

— Казах ти — Уил потупа триумфиращо Едуар по рамото, — качила се е с трийсет процента от последния път… ще направим страхотен удар с нашия парцел, Едуар.

Едуар засия целият.

— Да го отпразнуваме… вана, бръснар, ще поръчаме в ателието на Симон няколко нови ризи — а после вечеря и бутилка шампанско — а може и няколко бутилки, кой знае?

Всички ги познаваха в „Централ“.

— Ще извадя сандъците ви от склада, господа — обеща им управителят на хотела, — а човекът от ателието скоро ще бъде тук.

Ваната бе порцеланова, широка и достатъчно дълга да се излегнеш в нея, водата — толкова гореща, че вдигаше пара. Бръснарят от хотелския магазин покри обръгналите им на климата лица с горещи кърпи, обръсна ги както подобава с дълги движения на бръснача и им сложи свеж одеколон. Служителят от ателието на Симон им бе донесъл чисти ризи, а камериерът бе изгладил белите им ленени костюми. Белите велурени обувки и веселите панамени шапки завършваха вида им и те се огледаха в огледалото. Уил, плещест, с брада и Едуар — строен и загорял от слънцето, се усмихваха от удоволствие, щом затвориха вратата и се устремиха към насладите на Манаус.

Добре павираните улици бяха оживени, фонтаните искряха на светлината на уличните лампи, сградата на операта светеше под лунната светлина, баровете, кафенетата и ресторантите бяха препълнени с елегантни жени с тоалети по последна парижка мода, с бижута от Картие и безупречно облечени мъже с пачки пари в джоба си. Зелените трамваи превозваха пътниците от новопостроения център до покрайнините, където павираните улици свършваха пред джунглата.

— Направих резервация за вечеря в „Монмартър“ — каза Едуар, — а после, след това… нощта едва ще е започнала.

Бяха в добро настроение, избавили се от джунглата, готвещи се да направят удар на каучуковия пазар… светът бе техен.

— Между другото — каза Уил, — забравих да ти дам това. Вчера я взех от пощата. От няколко дни е чакала там, така че предположих, че не е толкова спешно.

— Телеграма? — Едуар я измъкна от ръцете му. — От Франция.

Бързо я прочете, а после отново и отново, не можеше да повярва… „С прискърбие ви уведомяваме, че брат ви Шарл е загинал при нещастен случай по време на плаване… моля, върнете се незабавно.“… Подписът бе на семейния адвокат.

Той се втренчи пребледнял в телеграмата, забравил за шума на тълпата, смеховете и музиката, които се носеха от кафенетата. Нощта бе ужасно задушна, влажността бе толкова висока, че ставаше почти осезаема — а той трепереше от студ, ледени тръпки го полазиха от новината за смъртта на Шарл. Шарл, неговият по-малък брат, енергичният младеж, отличният моряк — загинал при нещастен случай по време на плаване? Не искаше да повярва в това. Не можеше да е истина.

Уил взе телеграмата от застиналите му ръце.

— Господи — прошепна той. — Много съжалявам, Едуар.

— Трябва да се прибера у дома — каза Едуар с напрегнато лице. — Майка ми е сама там. Тя има нужда от мен.