Нора Робъртс
Полунощ в смъртта (9)

Девета глава

През следващите трийсетина часа Ив отново прегледа събраната информация, опитвайки се да открие онова, което беше пропуснала. Поради отсъствието на помощничката си трябваше сама да върши цялата черна работа: търсене на допълнителни сведения, повторно сканиране, съпоставяне на данни, четене на доклади.

Отби се в тайната квартира, където временно живееха Джъстин и семейството й, както и в дома на Майра. Провери специалните им гривни, за да се убеди, че са в изправност. Непрекъснато си повтаряше, че Дейв не може да се добере до тях. Следователно щеше да насочи вниманието си към нея.

Господи, как жадуваше за този момент!

Знаеше, че допуска грешка, като превръща разследването в схватка с престъпника. Ала непрекъснато виждаше лицето му, чуваше тихия му глас с акцент от скъпо подготвително училище:

Разбирате ли, лейтенант Далас, онова, което вършите, е само временна мярка. Не променяте нищо. Колкото и престъпници да арестувате, на следващия ден те ще бъдат още повече. Моите експерименти ще предизвикат революционна промяна. Те дават отговор на въпросите, които си задава всеки човек. Кога голямото натоварване става прекалено, колко може да издържи човешкото съзнание, преди да се самоизключи? Какви мисли, какви импулси преминават през мозъка, когато тялото умира.

Лейтенант, работата и на двама ни е свързана със смъртта. Мисля, че ни харесва жестокостта, с която ежедневно се сблъскваме. Но знайте, че накрая ще науча всички отговори, а вие ще имате още повече въпроси.

В момента в съзнанието й се натрапваше само един въпрос: „Къде си, Дейв?“.

Обърна се към компютъра и нареди:

— Включи се, отвори файл „Палмър НЗН2“. Искам съпоставка на всички данни относно Дейвид Палмър. Каква е вероятността той да се укрива в Ню Йорк?

 

 

Работя… Предвид информацията, с която разполагам, съществува 97,6% вероятност лицето Палмър да живее в Ню Йорк.

— Каква е вероятността той да обитава частен дом?

Работя… 95,8% вероятност лицето Палмър да живее в частен дом.

— Като се вземе предвид местонахождението на останалите хора от списъка на Палмър, коя ще бъде следващата му жертва?

Работя… Най-вероятно ще се опита да отвлече лейтенант Ив Далас. Полинска и Майра засега са в безопасност.

— Желанието ти май ще се сбъдне, скъпа.

Тя се извърна. Рурк незабелязано беше отворил вратата между кабинетите.

— Действително исках точно това.

— Защо не носиш гривна за проследяване?

— Защото не подхожда на облеклото ми. — Ив стана, обърна се и го погледна в очите. — Повярвай ми, знам какво правя.

— Нима? — Той се приближи до нея. — Струва ми се, че си обсебена от Палмър. Действията му са те извадили от равновесие. Не провеждаш разследване, а търсиш лично отмъщение.

— Винаги приемам като лична обида убийствата на невинни хора. Връзката между престъпник и полицай е… по-дълбока, отколкото предполагаш.

— Може би. — Рурк нежно я помилва. Беше бледа, под очите й имаше сенки. Успяваше да преодолее умората само благодарение на силното си желание да залови човека, който я предизвикваше с постъпките си. — Така или иначе успя да прекъснеш „работата“ на Палмър. Сега няма върху кого да експериментира.

— Ще стане още по-нетърпелив и няма да чака дълго. Не ми е необходим компютърен анализ, за да предвидя поведението му. До трийсет и първи декември остават по-малко от четирийсет часа. Не желая да започвам новата година с мисълта, че този психопат е на свобода. А той не иска да започне годината без мен.

— В това отношение желанията ни съвпадат — престорено небрежно отбеляза Рурк.

— Не бой се, ще бъда до теб. — Ив почувства, че той копнее за нежност, притисна се до него и го целуна. — Нали съм ти дала обещание.

— Държа да го изпълниш.

Когато тя понечи да се отдръпне, Рурк я прегърна и я привлече към себе си.

— Още не съм свършил — прошепна и я целуна толкова страстно, че кръвта й забушува.

За миг забрави проблемите, светът престана да съществува. Усещаше само устните на съпруга си и тялото му, което неизменно събуждаше в нея неподозирани желания.

Да се подчинява на страстта си към него й се струваше естествено като дишането.

— Рурк, спомняш ли си какво направихме на Бъдни вечер?

Той я целуна зад ухото и почувства тръпката, която премина по тялото й.

— Имам само смътни спомени.

— Тогава ще опресня паметта ти в навечерието на Нова година. — Отметна глава и закачливо се усмихна. — Реших да превърна правенето на любов в празнична традиция.

— Винаги съм си падал по традициите.

— Слушай, ако продължаваме така, няма да свърша никаква работа… — В този момент видеотелефонът иззвъня, тя се изтръгна от прегръдките на Рурк и се втурна към апарата. — Тук Далас.

— Лейтенант… — Лицето на Пийбоди се появи на монитора. За миг изображението затрептя и изчезна, сетне отново се появи.

— Пийбоди, връзката ли е лоша, или ти е поникнал още един нос?

— Тук апаратурата е още по-примитивна от онази в Централното полицейско управление. — Гласът й беше прекъснат от силно пращене. — А храната не се поддава на описание. Ще предупредя всеки, който планира къде да прекара отпуската си, да не стъпва в „Рексал“.

— Жалко. С Рурк смятахме да прекараме там новогодишните празници… Шегата настрана, открихте ли нещо?

— Разбира се. Засега сме намерили само един компютър, до който Палмър е имал достъп. Колкото и да е странно, открихме го в параклиса. Нашият човек успял да убеди свещеника, че е преоткрил Бог и че възнамерява да напише книга за спасяването на душата си.

— Алилуя! Остава Макнаб да разкодира файловете му.

— Той твърди, че това е фасулска работа. Млъкни, Макнаб! — Пийбоди извърна глава. Лицето й внезапно стана ярко оранжево — може би се бе зачервила от гняв или причината беше в лошата връзка. — Лейтенант, рапортувам, че детектив Макнаб продължава да бъде гадняр и досадник.

— Ще го взема под внимание. А сега обясни до какво сте се добрали.

— Макнаб откри в компютъра файловете с „книгата“, която Палмър уж е писал, за да заблуди свещеника. Твърди, че ще успее да се добере до скритата информация. Хей, какво става?

Пращенето се усили, на монитора се появиха преплетени линии и някакви цифри. Ив затвори очи и реши да се въоръжи с търпение.

След секунди екранът се проясни, появи се Макнаб, както винаги ухилен до уши. Тя забеляза, че на едното му ухо висяха шест сребърни халкички. Очевидно не бе намерил за необходимо да промени екстравагантната си външност заради посещението на извънземната затворническа колония.

— Здравейте, лейтенант. Вашият човек не е съвсем бос в областта на компютрите и е успял да закодира важната информация. Обаче… разкарай се, красавице, аз съм електронният специалист. Лейтенант, подавам официално оплакване, че полицай Пийбоди ми пречи да изпълнявам служебните си задължения. Но да се върнем на въпроса — опитвам се да отстраня текста на глупашката му книга и да разбера всъщност какво съдържат файловете. Мисля, че няма да ми отнеме много време. Най-големият проблем, освен непрекъснатото заяждане на сътрудничката ви, е свързването с вас. Не стига, че апаратурата е архаична, ами в момента бушува метеоритна буря, която ще ни създаде допълнителни неприятности.

— Възможно ли е да пренесеш компютъра на друго място?

— Защо не?

— Тогава го конфискувай и с Пийбоди се качете на първия междупланетен кораб за Земята. Ще продължим работата по време на пътуването. Очаквам да се свържеш с мен, щом се добереш до нещо важно.

— Хей, но това е жестоко! Чуваш ли, сладурано, разрешиха ни да конфискуваме проклетия компютър!

— Действай по-експедитивно — скастри го Ив. — Ако случайно ти създават проблеми, помоли надзирателя да ми се обади. Това е всичко.

 

 

По пътя към Централното полицейско управление Ив три пъти спира колата, за да провери дали я следят. Сигурна бе, че Палмър ще се опита да я похити на улицата, тъй като не би могъл да проникне в охраняваната „крепост“ на Рурк.

Не забеляза „опашка“. Нещо повече, не усети присъствието на престъпника. Докато пътуваше с ескалатора към отдела на Фийни, й хрумна, че може би е решил да я отвлече от управлението. Та нали се бе предрешил като полицай, за да влезе в жилището на Карл Нийсан. Може би втори път ще използва същия трик и незабелязано ще се промъкне в полицията, където няма да се набива на очи, ако носи униформа.

Рискът беше голям, но Палмър обичаше да рискува, защото опасността го възбуждаше, доставяше му удоволствие.

Докато се изкачваше с ескалатора и вървеше по коридорите, тя се оглеждаше, почти очаквайки да зърне психопата.

След като разговаря с Фийни и го помоли да помогне на Макнаб след пристигането му, взе асансьора, за да отиде в кабинета на Уитни.

Прекара цялата сутрин в сградата на полицейското управление, като кръстосваше по коридорите, за да накара Палмър да я нападне. Следобед избра друга тактика. Отново посети къщите, в които вече бе идвала заедно с Пийбоди. После тръгна по улицата, купи си чаша кафе от един подвижен павилион и бавно го изпи, обгърната от дима на скарата, върху която се печаха соеви кренвирши.

„Какво ли чака?“ — гневно си помисли и хвърли пластмасовата чаша в уреда за рециклиране. Ревът на форсиран двигател я накара да се обърне… и да види Палмър, който седеше в колата си.

Той й се усмихна и й изпрати въздушна целувка. Хвърли се към него, но убиецът натисна лоста за вертикално излитане и се понесе към южните райони на града.

Ив скочи в колата си и потегли, като едновременно се свърза с диспечера:

— Тук лейтенант Ив Далас. До всички патрулни коли в отсечката между Парк авеню и Осемдесета улица. Преследвам заподозрян в убийство. Автомобилът е марка „Бустър“, черен, с нюйоркски регистрационен номер „Делта Зиро-4821“. Движи се на юг от Парк авеню.

— Съобщението прието, Далас. Колите вече са на път. Виждаш ли автомобила на преследвания?

— Не. Повтарям — движи се на юг с голяма скорост. Водачът вероятно е въоръжен и опасен.

— Прието.

— Къде се скри, мръснико? Къде? — Ив удряше с юмрук по волана, докато колата й шеметно се носеше по улиците. Заобиколи парка и подкара по обратния път, като си мърмореше: — Скри се прекалено бързо. Бърлогата ти сигурно е наблизо.

Спря колата и се опита да потисне гнева си. Трябваше да се овладее, да не се поддава на емоциите си. След половин час безуспешно претърсване на квартала бе прекратила преследването, защото знаеше, че е безполезно. Палмър беше скрил автомобила си в гараж броени минути, след като го беше забелязала.

Трябваше да се претърсят всички обществени и частни паркинги и гаражи в три сектора на града. Предвид ограничения бюджет на полицията, това щеше да отнеме дни. Отделът не разполагаше с достатъчно пари, за да бъде ускорено претърсването.

Дълго седя в колата с напразната надежда, че Палмър ще опита ново предизвикателство. Сетне бавно подкара, като внимателно оглеждаше тротоарите, а когато падна мрак и започнаха уличните задръствания, потегли към дома си.

Не си направи труда да се заяде със Съмърсет, макар че той не пропусна да й даде повод. Безмълвно се наведе, взе котарака, който се умилкваше около нея и се изкачи по стълбата. Възнамеряваше да вземе много горещ душ, да изпие цяла кана кафе и отново да се залови за работа.

Ала когато влезе в спалнята, внезапно силите я напуснаха. Просна се по корем на леглото и моментално заспа. Галахад се покатери на гърба й, сви се на кълбо и се зае да я охранява, като не откъсваше поглед от вратата.

След около час се появи Рурк и неволно се усмихна, като видя гледката.

— Аз ще поема поста, приятел — прошепна и почеса Галахад между ушите. Когато понечи да завие Ив, тя се размърда:

— Будна съм. Само…

— Само си затворила клепачи да отпочинат очите ти. — Той легна до нея и отметна косата от лицето й. — Почини още малко.

— Днес видях Палмър. Мръсникът беше само на два-три метра от мен, но ми се изплъзна. — Отново затвори очи и добави: — Иска да ме извади от равновесие, за да престана да разсъждавам. Признавам, че временно се хванах на въдицата му, но сега отново съм в състояние да мисля трезво.

— И какво мислиш, лейтенант?

— Подведох се от факта, че го познавам, че съм чела психологическата му характеристика. Преследвах го, без да се досетя за най-важното.

— Какво е то?

Тя вдигна клепачи и отвърна:

— Палмър е напълно умопобъркан. — Легна по гръб и се втренчи в таванския прозорец, през който се виждаше нощното небе. — Невъзможно е да се предскажат действията на един луд. Те не са подчинени нито на психологически, нито на физиологични причини. Психоаналитиците използват най-различни термини, но всичко се свежда до лудостта. Досега се опитвах да предскажа непредсказуемото и непрекъснато удрях на камък. Този път Палмър не убива хора, за да продължи експериментите си, а за да ми отмъсти. Списъкът на жертвите му е съставен за заблуда. Хората са избрани с цел Дейв да се добере до мен.

— Мисля, че отдавна си го разбрала.

— Но не разбрах най-важното: Палмър е готов да умре, след като ме ликвидира. Няма да позволи отново да го затворят. Днес видях очите му — бяха очи на мъртвец.

— Това го прави още по-опасен.

— Търси начин да се добере до мен и е готов да рискува. Но не ще рискува да загине, преди да ме е довършил. Трябва му примамка… Нещо, на което не мога да откажа. Господи, сигурно знае за теб! — Тя седна в леглото и машинално прокара пръсти през косата си. — Искам да носиш специална гривна, за да знам всеки момент къде се намираш.

Рурк вдигна вежда:

— Ще се подчиня, ако и ти сториш същото.

Ив стисна зъби и едно мускулче на страната й заигра.

— Изразих се неправилно. Трябваше да кажа: „Ще носиш гривна“.

— Доколкото знам никой не може да ме задължи, освен ако съм извършил престъпление. — Рурк също седна и повдигна брадичката й. — Обещавам, че няма да позволя на Палмър да ме използва, за да се добере до теб. Но щом желаеш да нося гривна, осигурена от нюйоркската полиция, и ти ще се накичиш със същото „украшение“. Сигурен съм, че ще откажеш, което обезсмисля разговора ни.

— Голям инат си, Рурк. Знаеш ли, че мога да те принудя да се укриеш в тайна квартира? Да заповядам да подслушват комуникативните ти устройства и да те следят…

— Грешиш, скъпа моя. — Той леко я целуна, което я разгневи още повече. — Няма да можеш. Адвокатите ми няма да го допуснат. Престани да се заяждаш и ме изслушай. — Стисна по-силно брадичката й и я целуна по устните, за да й попречи да му възрази. Ала погледът му подсказваше, че е ядосан не на шега. — Ежедневно животът ти е изложен на опасност. Никога не съм те помолил да смениш професията си. Обикнах те заради характера ти, заради онова, което правиш, заради предаността ти към работата. Не съм искал да се промениш. Моля те да не искаш същото от мен.

— Гривната е само предпазна мярка.

— Не. Приемам я като знак, че се предаваме. В противен случай ти също щеше да носиш подобно устройство.

Ив понечи да му възрази, но се отказа и побърза да стане от леглото.

— Мразя, когато имаш право — промърмори. — Не обичам да признавам поражението си… Отивам да взема душ. И през ум да не ти минава да ме последваш в банята, защото в момента не си ми особено симпатичен.

Той я хвана за ръката и я привлече обратно на леглото, като промърмори:

— Друга песен ще запееш след пет минути.

Оказа се прав. Ив не проговори повече от пет минути, а когато след половин час най-сетне тръгна към банята, кръвта й още кипеше. Рурк я последва, но тя реши да не спори, защото щеше да го предизвика още повече.

Мълчаливо взе душ и влезе в кабинката за изсушаване, откъдето можеше да наблюдава съпруга си. Докато вълните от топъл въздух я обливаха, гледаше как водните струи се стичат по мускулестото му тяло.

Върна се в спалнята и тъкмо когато се обличаше, възнамерявайки да изпие чаша кафе и да продължи работата си, портативният й видеотелефон иззвъня. Тя се пораздразни, че я търсят по личния й апарат, но все пак го включи.

— Тук Далас.

— Приятно ми бе да те видя. Лице срещу лице.

— Здравей, Дейв. — Със свободната си ръка тя включи комуникатора в джоба си и натисна копчето, избиращо кода на Фийни. — Хубава кола имаш.

— И аз я харесвам. Бърза е и удобна. Изглеждаш уморена, лейтенант. Доста си бледа. Навярно както винаги си затрупана с работа. Жалко, че не можа да си починеш по време на празниците.

— Е, имаше и приятни моменти.

— Аз пък си прекарах прекрасно. — Красивото му лице се озари от усмивка. — Толкова е приятно отново да се заловиш за работа. Честно казано, поддържах уменията си, докато бях в… изгнание. Но и двамата с теб знаем, че няма по-хубав град от Ню Йорк. Нищо не може да се сравни с удоволствието да се завърнеш у дома и да се занимаваш с онова, което ти доставя най-голямо удоволствие.

— Жалко, че няма да останеш задълго.

— О, няма да пропусна посрещането на Нова година на площад „Таймс“. Всъщност се надявам да я посрещнем заедно.

— Няма да стане, Дейв. Имам други планове. — С крайчеца на окото си тя видя как Рурк излезе от банята и като внимаваше да не попадне в обсега на видеотелефона, седна пред компютъра и безшумно започна да натиска клавишите.

— Мисля, че ще ги промениш, когато разбереш още кого съм поканил на празненството. Отвлякох я преди малко. Всеки момент ще ти се обадят полицаите, които я охраняваха. Ченгетата не са поумнели по време на отсъствието ми. — Той се изкиска. — Заснех видеофилмче, Далас. Изгледай го, а по-късно ще ти съобщя какво трябва да направиш, за да запазиш живота на приятелката си.

Образът се смени и кръвта на Ив се смрази, когато видя коя е пленницата на психопата. Жената в клетката беше бледа като платно и бе изпаднала в безсъзнание, ръката й безжизнено висеше през решетките.

— Обаждането е от обществен видеотелефон — прошепна Рурк, — намиращ се на Гранд Сентръл.

Като в просъница Ив чу гласа на Фийни по комуникатора. Ирландецът повтори информацията на Рурк и съобщи, че патрулните коли вече пътуват към гарата.

Но усилията на всички бяха напразни. Дейв отдавна беше напуснал Гранд Сентръл.

— Майра е в ръцете му… — отчаяно прошепна тя. — Отвлякъл е Майра.