Карл Май
Една загадка (3)

3. Мъжът без име

Когато преди две седмици си взехме сбогом с Майката на красотата, казвайки, че няма да се върнем в Багдад през Керманшах, Керинд и Ханикин, защото това би било една твърде значителна обиколка, тя ни посъветва да яздим към Чайсу, един приток на Дияла, ала ни предупреди за среща с разбойническите хамаванди и давудийехи, две, както „предприемчиви“, така и „погански“ кюрдски племена, които тъкмо сега живеели във вражда помежду си и затова въпросната област била дваж по-несигурна. Предупреждението беше казано с добро намерение, но не съумя да ни въздържи да поемем в указаната посока. По отношение това, че хората наричат кюрдите разбойници, ние си имахме наши, собствени възгледи, които се базираха на нашия опит и произтичащата от него обективна и безпристрастна преценка.

Тези многократно оклеветявани и, често също от западноевропейските вестници, нападани племена проявяват към пътешествениците, които са приятелски настроени към тях, една гостоприемност, заслужаваща най-голямо признание. Дори смъртният враг стои толкова дълго и толкова нашироко под крепката закрила на шатрата или бивака, на чиято защита напълно се е доверил, доколкото се простира властта на предводителя. Вярно, който идва със съмнителни намерения или, както правят някои, преди всичко европейски пътешественици, гледа на кюрдите като на малоценни, стоящи ниско под него хора, длъжни скромно да признават неговото превъзходство и спокойно да понасят неговото незачитане на техните навици и привички, той не бива да очаква нищо от тях. Ако те изискват от такива хора срещу разрешението си да минат през техните територии съответно заплащане, то това съвсем определено не е причина да бъдат корѐни. А когато те, в случай че им се откаже заплащането, със сила добият своето искане и тогава дори може би вземат повече от поисканото, то познавачът на тамошните порядки въпреки това все още не ги охарактеризира като разбойници. Значението на думата „грабеж“ и възгледите на тези хора за него са по-различни отколкото при нас. Ако нашите схващания за по-голямата част от Ориента са без валидност, не бива да изискваме точно от кюрдите да им се подчиняват в собствен ущърб. Когато беседвах веднъж по този пункт с един висш чиновник от онези страни, той ми отвърна, като на лицето му се появи една почти иносказателна усмивка:

— Грабеж? Разбойници? Аллах да те предпази от несправедливостта! Аз познавам един мъж, който е бил във вашата страна; освен това той много е чел за вас и ми го разказа. Аз следователно знам как стои работата: при нас има прям, открит, честен грабеж, при вас — вежлив, таен, скрит. Вие го наричате фалимент, разорение, банкрут и дух на предприемчивост, с който ощетявате не само чужденци, а и вашите собствени съплеменници. Вие опирате скришом на гърдите на хората своите ножове; тези, които вие наричате разбойници, го вършат открито, свободно и само срещу чужденци, срещу врагове, никога срещу човек от своя народ. Кои разбойници в случая са повече за осъждане, нашите или вашите?

Ако опитвам тук да спася някак си честта на кюрдите, то това става от чисто човешко намерение, защото смятам, че всеки трябва да бъде преценяван според условията, които са го възпитавали и продължават да господстват над него. По отношение жителя на Кюрдистан това са приблизително нашите военни условия, времето на юмручното право, когато дори някой господар във високия си замък от гледна точка на днешните ни схващания може да мине чисто и просто за разбойник. Дали за това неговите потомци ще го зачеркнат от родословното си дърво? Тъкмо такъв един рицарски Балдуин фон Ойленхорст или Куно фон Фелзенщайн е и кюрдът, който счита своите действия за напълно законосъобразни и на упрека, че не е честен човек, а един крадец и обирджия по пътищата, ще отговори с кръвното отмъщение. Аз съм бивал при кюрдите третиран като враг, но никога вероломно окраден от тях по арменски маниер, изигран за собствена изгода и измамен. Изцяло на мое мнение беше и хаджи Халеф Омар, който биваше отблъскван от всеки низък възглед и твърде често е ругал сърцато кюрдите, но никога не е говорил за тях като за подли, безчестни хора.

Бяхме напуснали бахтиярите преди няколко дни и се намирахме по височините на кюрдските планини. Хълмовете се възправяха около нас като застинали посред буря, проблясващи в зелено морски вълни. Пред нас се протегляше в доста права посока един хребет, който не беше обрасъл с високостеблена гора, наистина, но пък предостатъчно с храсталак. Следвахме го, защото се простираше на югозапад, направлението на нашата езда.

След кратко време стигнахме до тясна малка рекичка, където спрях, за да заключа по облика на лежащия пред нас терен за вероятното протичане на потока. Халеф попита:

— Мислиш, че тази вода вече принадлежи на Чайсу, за която говори жената? Аз искам да призная, че името Чайсу ми е неизвестно, никога не съм го чувал.

— Аз също.

— И не се каним да го търсим и даже да го намерим?

— Защо не? Името е без значение. Чайсу е турско-кюрдска дума. „Чай“ означава „река“, „су“ в общия смисъл значи както „вода“, така и „река“. Сиреч името в действителност е много неопределено. Вероятно тук имаме работа с често срещаната привичка на даден предмет да се дава произволна характеристика. За Умм ед Джамал въпросната река е била именно само „Реката“; как всъщност тя се казва, нея не я е интересувало. Много вероятно се касае за някой десен ръкав на Дияла и тъй като ние се намираме от тази страна, сигурно ще се натъкнем на нея. Аз спрях тук само за да размисля дали да следваме този поток, или не. Той води вляво дълбоко надолу в долината, която описва широк завой, докато билото се проточва в права посока. Останем ли горе, много вероятно ще го срещнем пак, и то довечера, когато ще трябва да бивакуваме и следователно ще се нуждаем от вода. Да го следваме, би било обиколен път.

— Няма да го направим. Оставаме значи горе.

При по-нататъшната езда се оказа, че съвсем правилно съм отгатнал руслото на потока. Завоят на долината, по чието дъно той течеше, се засилваше първо много далеч наляво, после обаче започна да приближава все повече към нас и когато по свечеряване достигнахме края на нашата планинска верига, го видяхме да протича долу напреко пред нас, за да се съедини с една рекичка, която идваше вдясно от една странична долина. Те образуваха един ръкав на притока, който се надявахме да намерим.

Яздихме надолу към долината и потърсихме подходящо място за бивакуване. Намерихме едно такова в близост до водослива. Слязохме там от конете, напоихме ги и после ги изкъпахме, което се грижехме да вършим възможно по-редовно след една такава езда. Докато човек никога не бива да къпе един кон с топла вода, студената е така безусловно необходима за неговото здраве, че той не бива да пропуска нито една възможност, която му се предлага. Инстинктът обръща внимание върху това. В Запада на Съединените щати аз много често съм виждал диви мустанги да влизат във водата дори в необикновено студени дни.

Докато жребците после започнаха да пасат, ние се настанихме удобно под група иглолистни дървета, чиито гъсти върхари обещаваха да ни предпазят от нощната роса. Бяхме така избрали мястото, че можехме да наблюдаваме цялата извивка на главната долина и също да хвърляме един поглед в устието на страничната. Не сметнахме за необходимо да палим огън — вечерята ни се състоеше от студено месо, което Умм ед Джамал ни беше дала; комари, които човек обикновено държи с дим далеч от себе си, нямаше; времето беше толкова меко, че не се нуждаехме от изкуствена топлина, така че един огън можеше само да ни издаде със светлината и мириса си. И през ум не ни минаваше да се боим от някаква среща, но когато човек се намира в такава местност, сам се чувства най-сигурен.

Но желанието да сме сами нямаше да се изпълни.

Имахме още половин час до започване на тъмнината, когато видяхме от страничната долина да се задава една група, състояща се от шестима добре въоръжени мъже, по чието облекло се познаваше, че са кюрди. Всички носеха червени шулвари^[1], плътно прилепнали елеци, притегнати от кожени пояси, а над тях широки антари^[2] в тъмен цвят. По хълбоците им висяха ятагани, в силяхите им бяха набучени пищови и ножове, а като далекобойни оръжия имаха тънки кюрдски кремъклийки, чиято ложа стигаше едвам до половината на цевта. Петимата носеха капи с онази странна форма, която им придава вида на ощавени паяци, чието полусферично тяло покрива главата, докато многобройните крака провисват отзад и по двете страни. Шестият имаше тюрбан от почти четири стъпки в диаметър. Човек особено често може да види такива исполински амайим^[3] в Кюрдистан. По този повод трябва да се отбележи, че думата „тюрбан“ всъщност означава дюлбенд и обозначава само парчето муселин, което се увива за оформянето на амами или около феса, или направо около главата.

Яздеха много добри животни — все кобили от кюрдска порода, която се отличава с дълъг, издръжлив дъх и, което в планината е най-главното, със сигурен, никога препъващ се вървеж.

Както ние бяхме видели веднага ездачите, така бяхме забелязани и ние начаса от тях, защото помежду ни нямаше никакво препятствие. Първо им се бяха набили в очите нашите коне, пасящи пред групата дървета, а после бяха открили и нас. Те спряха, посъветваха се кратко и накрая поеха към нас, държейки кремъклийките готови за стрелба, начело с носителя на гъжвата. Неговото лице беше безбрадо, докато другите имаха гъсти големи бради. Тяхното държане към него показваше уважение и покорство, така че ние предположихме, че той е предводителят.

Казах, че имаха много добри коне, ала ние не бяхме заменили един от нашите срещу десет от техните. Това видяха и кюрдите. Те хвърлиха при приближаването си възхитени погледи на нашите животни и си размениха тихи забележки, които, както добре разбрахме, се отнасяха до жребците. Когато стигнаха на двайсетина крачки от нас, спряха и ни заоглеждаха с мнителни очи.

— Саллам! — поздрави предводителят.

Поздравът не беше кюрдски, защото той ясно можеше да различи, че не бяхме кюрди. Толкова късо като него човек поздравява само неверници или хора, на които не вярва.

— Саллам! — отговорих аз също така пренебрежително, макар че и с едно сухо „алейкум“ нямаше да си уроня достойнството, но то все пак щеше да е по-вежливо отколкото повторението на „саллам“-а.

Гласът на поздравилия беше висок тенор или дълбок алт, което бе в хармония с безбрадото лице. Чертите му бяха много правилни, за един мъж — твърде меки, почти по женски красиви. Възрастта не можеше да се определи; аз напразно се питах защо. Бих могъл да твърдя, че това лице никога не е било бръснато. И тогава ме споходи мисълта, че ако този ездач не седеше така сигурно и по добре обучен мъжки маниер на седлото щях да го сметна за жена, макар погледът да беше толкова сериозен и спокойно изучаващ, какъвто обикновено има мъж, който знае своето достойнство и умее да налага волята си. Тези премисляния не отнеха дълго време, те преминаха светкавично през ума ми. Когато моят къс отговор отзвуча, кюрдът сви чело в гневни бръчки.

— Машаллах! Вие май сте много знатни люде, та ти си толкоз пестелив с думите на поздрава?

Той и сега си послужи с арабски. Аз направих отбиващ жест.

— Съдейки по твоята собствена пестеливост, ти си не по-малко знатен от нас двамата.

— Кажи кои сте!

Прозвуча повелително, като от уста, свикнала да раздава заповеди.

— Не знаеш ли, че този, който е бил вече тук, има правото на такъв въпрос? Пристигналият по-късно трябва да отговори!

Той се обърна, прошепна някаква тиха забележка на спътниците си, после се извърна отново към мен и каза, като една лека усмивка заигра около неговите пълни устни.

— Не зависи от това кой е дошъл по-напред и кой по-късно, а от това кой е човекът. Нискостоящият е длъжен да дава сведение на по-високопоставения. По тая причина вие май трябва да кажете кои сте. Аз го изисквам!

Каза го с толкова самоуверен тон, че моят хаджи взе бързо и с познатия плам думата:

— Какво чувам тук? Да кажем трябвало? Трябва, трябва? Ти го изискваш? Чуй добре, ти говориш за изискване! Който изисква от някого нещо и го изисква така повелително, както си го позволи ти, трябва да стои по-високо от него. Я вземи сега ни кажи с колко камилски гърбици се извисяваш над нас!

— Аз стоя толкова високо над теб, че мога да изисквам от теб почтителност и покорство!

— Тъй ли? Значи от раз две неща? Почтителност, че и покорство отгоре! Значи ние вероятно имаме безпределното щастие да видим пред себе си помазания от Аллах султан и халиф на всички правоверни?

— Не, аз не съм такъв.

— Или пресветлия шах-ин-шах, прославения владетел на персийското царство?

— Не.

— Може би кайзера на Исвиера (Швейцария), краля на Гирид (Крит) или даже несравнимия, световноизвестен регент на Елпес дагхлари (Алпите) и големия Хърватлък (Хърватско)?

— Също не.

— Не? Странно! Ти даваш вид, като че ли си най-големият властелин на земята, а пък си нищо от всичко туй, дето го споменах! Но аз ти казвам: дори и да беше някой от тези височайши мъже, пак нямаше да получиш със сила от нас почтителността и покорството, за които приказва. С нашата почтителност ощастливяваме нас си самите, но никого другиго, а покорство при нас съвсем напразно ще търсиш. Ние вършим винаги само каквото искаме и който тук вярва, че ще се водим по волята му, на него ние много набърже доказваме, че при нас той не може нищо да налага!

— Тогава вие стоите по-високо от падишаха и по-високо също от шаха? — ухили се кюрдът. — Та аз значи ви моля с цялото си смирение и покорство да ни съобщите най-милостиво какви необикновено знатни господари имаме пред себе си!

— Няма да го сторим, преди да сме узнали кои сте.

— Това ние няма да кажем!

— Тогава и ние ще си мълчим!

— Ще ви принудим! Ние сме шестима мъже, вие — само двама!

— И шестстотин даже да бяхте, пак щяхме да сторим каквото си искаме!

Тогава кюрдът даде да се чуе весел смях, към който се присъединиха неговите придружители. Той слезе от коня, пристъпи по-близо до нас — ние все още седяхме на земята — и каза:

— Ние си бяхме определили това място за оставане през нощта! Вие ще ни го освободите!

— Не, няма! — рече Халеф.

— Ще ви принудим!

— С какво?

— С оръжията си.

— Дори не се опитвайте, в името на Аллах! В целия свят няма дори едно-едничко оръжие, от което да се боим. И даже всеки от вас да имаше десет, че и повече заредени топа, пак щяхме да ви се изсмеем!

— Ти си побъркан! Аз отдавна да съм ти се разгневил, ако не виждах, че принадлежиш към онзи заслужаващ съжаление тип хора, дето им викат мазуха^[4]. Затова ти не можеш да ме разгневиш, а само събуждаш моето състрадание. Напуснете доброволно това място, ако не искате да ви принудим! Виждаш, че сега говоря сериозно. Ако не се подчините веднага, ще ви застрелям!

Той извади един пищов от пояса и щракна петлето.

Вече многократно е казвано, че нищо не будеше така негодуванието на хаджията, както натякването за неговата фигура. Така стана и сега. Той скочи, изби пищова от ръката на кюрда, улови го за двете ръце, запрати го до мен на земята, коленичи върху тялото му, измъкна с дясната ръка ножа от пояса и замахна за удар.

— Келеш, ще опознаеш ти „мезаха“! Ако някой посмее макар и само да докосне оръжието си, забивам ти ножа в сърцето! Към мазуха съм се числял! Казвам ви, най-малката става на кутрето ми стига напълно да ви докажа, че пред мен сте като сукалчета, дето още не могат да се бранят! Не се опитвайте да ни окажете никаква съпротива, иначе го намушквам мъртъв!

Чудесно бе да се види как петимата кюрди седяха замрели на конете си. Един толкова светкавичен, насилнически номер от дребосъка те не бяха очаквали. Неговото готово за удар острие, резкият тон на гласа му, мятащите мълнии очи, чийто поглед бе заплашително отправен към тях, оказваха такова въздействие, че те не само държаха ръцете си неподвижни, ами не смееха и думица да обелят. Предводителят лежеше вкаменен от страх под коленете и ръката на хаджията, който, обръщайки се сега към него, продължи:

— Ха сега ни принуди да се махнем оттук, де, да ви сторим място! Много съм любопитен да узная как смяташ да я подхванеш тая битка! Ако си мислиш, че нещата зависят от височината и ширината на снагата, страшно се лъжеш. Пред мен са се валяли вече в прахоляка най-големите великани на земята, а ти не си такъв голям. Искам веднага да кажеш кои сте. Не се бави, иначе моят нож ще превари езика ти!

— Първо ме пусни, в противен случай няма да мога да говоря! — простена кюрдът под здравата хватка на Халеф.

— Добре, ще ти позволя да си вземеш дъх, но не опитвай да се освободиш! Кои сте?

— Кюрди сме — можа сега по-ясно да каже запитаният, защото гърлото му вече не беше притиснато.

— Това го виждаме. Но ние естествено искаме да знаем към кое племе принадлежите.

— Към племето думбели.

— Къде се намира то сега?

— Тук наблизо. Точното място не ни е известно. Ние бяхме заминали далеч и сега се връщаме. За да не се налага да го търсим, отредихме да дойдат да ни вземат от това място. Затова трябваше да останем тук и поискахме да напуснете терена. Освободете ни и внимавайте, защото ако нашите воини дойдат и узнаят, че сте се отнесли враждебно с нас, ще поискат кръвно отмъщение.

— Ние се страхуваме от тях и тяхното кръвно отмъщение също толкова малко както от вас! Ти си разтвори толкова широко устата и дръзна да ни даваш заповеди, сякаш не принадлежиш към обикновените воини. Как стоят тук нещата?

— Аз съм вождът.

— Как те викат?

— Името ми е Адир Бег.

— Тогава искам да ти направя, Адир Бег, едно съобщение. Ако се вслушаш в него, ще те освободя, но само от добра воля и не защото се боим от вас. Та чуй значи какво ще ти кажа!

— Почакай още с тая работа! — наредих му сега аз, защото не биваше да му позволя да дава разпореждания, без преди туй да ме е питал.

— Някакво възражение ли имаш? — попита ме той.

— Да. Този мъж не ти каза истината, той не е думбели кюрд.

— Мислиш, че ме е излъгал?

— Да. Също името Адир Бег е фалшиво.

— То е истинското ми име — намеси се тук кюрдът. — И племето си назовах с истинското име. Защо ще ви казвам други имена!

— Защото… но за това може би по-късно. Нас ти не можеш измами!

— Ти говориш за измама? Как можете да ме обвинявате в измама, вие, които не сте кюрди и следователно не познавате нашите порядки!

— Аз вероятно ги познавам по-добре от вас самите — отвърнах. — Ще ти го докажа, макар изобщо да не е нужно да говоря за тези неща. Ти сега си служиш не с кюрдски, наистина, а с арабски, но аз все пак долавям от изговора ти, че твоето племе говори курманджи — диалекта на кюрдския, не наречието заца. А думбелите са заца кюрди и твоето фалшиво име Адир, което си прикачи, е зацаска дума.

— Колко си бил умен само! — отговори той къде смутено, къде с подигравка. — Ти май не знаеш, че от различни диалекти много често преминават думи от единия към другия и обратно!

— Това го знам много добре. Но също така знам, че думбелите се намират много далеч оттук. Ти ни излъга, а който не е откровен с нас, не бива да разчита на никакво снизхождение.

Кюрдът се забави да даде веднага отговор. Той дълго ме гледа изпитателно в лицето и накрая каза:

— Бих могъл да твърдя, че ти си добър човек! Злите хора имат по-други очи от теб. Затова искам искрено да ти призная, че не ти казах истината. Но аз не бива да издавам кои сме. Ние сторихме пред трона на Аллах един надр (оброк), който ни налага мълчание. Вярваш ли го?

— Да, личи ти, че сега говориш истината. Вярвам ти.

— Ако ни заставиш да ти дадем отговор, ще трябва отново да те излъжем. Само по тази причина не ти казахме кои сме. Други основания да премълчим имената си нямаме. Напротив, ние можем само да се гордеем с факта кои сме и имаме по-скоро причини да говорим, а не да мълчим по този въпрос. След като чу това, навярно няма да се бавиш повече да ни дадеш сведения! Към кое племе принадлежиш?

— Към никое.

— Но ти си бедуин! Когато един такъв не принадлежи към никое племе, то той е отлъчен от своето заради безчестно поведение и не е приет от друго. Само че ти не ми се струваш някой безчестник!

— Аз не съм бедуин.

— Значи персиец?

— Не.

— Турчин?

— Също не. Аз съм християнин и произхождам от Запада.

— Там имало няколко страни, които носели различни имена. Как се казва твоята?

— Джерманистан.

— Джерманистан? Това е прочута страна, за която често се говори. Твоят султан се казва Вирхем?

— Вилхелм искаш да кажеш!

— Негов велик везир е един исполин по снага, който се казва Бизмара?

— Бисмарк е правилното произнасяне.

— А неговият мушир (главен генерал) се нарича Молекех?

— Молтке трябва да се каже!

— Ние не можем да изговаряме тези имена така, както ти ги казваш, но сме чували много за тези трима прочути мъже. За тях са ни разказвали велики, несравними дела. В Джерманистан трябва да има множество храбри мъже!

— Защо мислиш така?

— Защото вие победихте голямото племе ферансави (французи), на което никой враг не би съумял да противостои. Също хаджи Кара бен Немзи бил воин от вашата страна.

Едва чул това име, Халеф вметна бързо:

— Хаджи Кара бен Немзи? Ти знаеш ли го?

— Да.

— Откъде?

— Кой не го знае, кой не е чувал за него и неговия верен хаджи Халеф Омар! Тези двама мъже са подкрепяли не едно и две племена срещу други, вражи племена и са им помагали да извоюват победата, защото те са безподобно храбри и се придържат към правилата за водене на битка и война на Джерманистан, които са далеч подобри и преимуществени от нашите. Който прилага тези разумни правила, той не може да бъде надвит от никой враг. Затова Кара бен Немзи и неговият Халеф никога не са били побеждавани и техните имена живеят не само в устата на приятелите, но и от враговете биват изричани с уважение и почтителност.

Халеф беше все още здраво коленичил върху кюрда но веднага щом бе споменат „верният хаджи Халеф Омар“, махна първо левия крак, а при думите „безподобно храбри“ и десния, така че освободи лежащия на земята мъж и този можа да се изправи до седнало положение. Ножа действително държеше все още в ръка. Но когато кюрдът накрая заговори чак за „уважение и почтителност“, дребосъкът отстрани и застрашаващото оръжие и каза любезно:

— Това трябваше да речеш веднага, а именно, че знаеш тези световно прославени герои! Тогава щяхме другояче да разговаряме с вас. Ти си свободен!

— В такъв случай навярно и ти ги знаеш? — осведоми се кюрдът, като скочи бързо и се наведе за пищова си.

Без да обръща внимание на това движение, хаджията отговори:

— Знам ги естествено, и то много добре!

— Чували сте за тях?

— Не само това!

— Нима сте ги виждали?

— Не само това!

— Говорили сте с тях?

— Не само това!

— Може би сте бивакували при тях, яли сте, пили и навярно сте спали при тях?

— Не само това!

— Да не би да сте пътували с тях, яздили, по-дълго време да сте се намирали при тях?

— Не само това!

— Че какво още? Не може да има нещо повече от това, което питах!

— О, къде повече! Ние постоянно се намираме при тях.

— Какво? Тогава би трябвало също днес, също сега да сте при тях!

— Та ние сме си!

— Как? Наистина ли? Къде са те всъщност? Кажи бързо! Сигурно са се отдалечили с конете за известно време и пак ще се върнат? Чакате ли ги?

— Не. Те са тук!

— Тогава би трябвало да ги видим!

— Та вие ги виждате!

— Ние съзираме само вас. Те скрили ли са се? Отдръпнали са се, когато са ни видели да идваме?

— Не, те са тук!

Тези къси въпроси и отговори следваха много бързо един подир друг. Кюрдът проявяваше в тая работа едно особено усърдие и тонът му ставаше при всеки въпрос все по-настойчив. Сега плъзна учудено поглед между мен и Халеф; не знаеше какво да каже. Тогава обаче се провикна един от неговите придружители:

— Конете, конете!… Кой има такива животни?

Подтикнат от това, предводителят се обърна към враните жребци, ала много бързо се извъртя пак и затърси истината:

— Халеф бил много дребен, а Кара…

— Дребен само по фигура, но неимоверно едър по кураж и храброст! — вметна чевръсто в приказката му хаджията.

— А Кара бен Немзи ефенди — продължи кюрдът след това прекъсване — носел около врата си зъбите на повалените от него самия мечки, лъвове, тигри и пантери. Ти си дребен, а твоят придружник има две такива огърлици, както виждам! Нима…

От изненада той спря по средата.

— Нима… какво? — попита Халеф.

— Нима вие двамата сте тези?

— Защо не?

— Ти — хаджи Халеф Омар?

— Да.

— Върховният шейх на хаддедихните…? От голямото племе шаммар?

— Естествено?

— А той е Кара бен Немзи?

— Разбира се!

— Тогава да бъде благословен мигът, който ни доведе тук! Вие сте двамата мъже, които да срещна някога, е било съкровеното ми желание! Ние попадаме на вас във време и на място, когато вашият съвет би бил безкрайно ценен и добре дошъл за нас! Слизайте от конете, хора, и поздравете тези двама непобедими, както човек поздравява скъпи приятели, чието съзерцание кара сърцето му да се вълнува!

Ние се изправихме. Те скочиха от конете, снеха оръжията си и ни разтърсиха ръцете с такава сърдечност, сякаш бяхме техни стари бойни другари, чиято неочаквана поява изненадва двойно по-радостно. После разположиха удобно животните си и седнаха при нас, след като бяха помолили много вежливо за разрешение. Картината из един път бе станала съвсем друга. Предводителят седеше срещу мен. Вечерта сега се спусна и кюрдите обясниха, че ще последват нашия пример и няма да палят огън. Естествено сега за нас първата работа беше да научим от кое племе бяха кюрдите. Халеф изрази това желание по своя познат начин:

— Вие искахте да ни принудите да ви кажем кои сме. Вие го узнахте, макар ние да не допуснахме да ни принудите. След като желанието ви сега се изпълни, вие също сте длъжни да ни дадете сметка за вашите особи и аз се надявам, че няма да се загръщате повече с тайната си като с някое палто, през което човек може да надникне едва когато стане вехто и парцаливо!

Седналият срещу мен остана сдържан.

— Ние ви съобщихме, че сме дали клетва, която ни принуждава да мълчим. Ето защо можем само да поясним, че принадлежим към племето на хамаванди кюрдите.

— Ти ли си техният шейх?

— Не, аз самият не, но един мой близък сродник.

— А името ти?

— То също е тайна. Наричай ме… — той помисли няколко мига и после продължи: — Наричай ме Адзи, на това име ще отвръщам.

Кюрдът може би имаше предвид турската дума „адзис“, която означава нещо като „без име“. Халеф кимна одобрително.

— Човек не бива да нарушава клетвата си, затова за нас е достатъчно да ни кажеш име, което е подходящо за твоето ухо. Ние бяхме при бахтиярите и сега възнамерявахме да се спуснем отново към Багдад. И след като ви казвам това, може ли и ние да узнаем към кое селище яздите?

— Това е то, за което бихме желали да ви питаме за съвет. Всъщност цялата тая езда е също тайна, ала аз имам основателни причини да не се размислям тепърва дали да ви я съобщя. Затова толкова много се зарадвах, дето срещнах тъкмо вас, двама мъже с такава разсъдлидвост, такъв опит и такава храброст, че за нас може да е само от най-голяма полза, ако ни кажете как бихте постъпили вие на наше място. Преди всичко обаче бих искал да зная какво мислите за давудийех кюрдите.

— Какво мислим? Хм-м! — поколеба се веднъж и Халеф по изключение предпазливо. После продължи, обръщайки се към мен: — За мен ще бъде по-приятно, ако ти приказваш наместо мен, сихди. Та нали знаеш, че говоря колкото се може по-малко, особено пък когато не ми е ясно какво и как да го кажа!

И с това той прехвърли отговорността върху мен. Какво трябваше да говоря в качеството на дипломат, аз също не знаех, защото не ми беше известно дали точно сега хамавандите и давудийехите живеят в мир или във вражда. По тази причина сметнах за най-добре да съобщя мнението си съгласно истината.

— Давудийехите не считат грабежа за позор; те са дръзки и брутални. Техният шейх Исмаел Бег също е храбър; по-голямо от храбростта му обаче е неговото лукавство, както вече много често е доказвал.

— Това е вярно, ефенди! Ти виждал ли си го някога?

— Не.

— Той теб?

— Навярно също не. Но съм чувал достатъчно за него, за да мога да си съставя портрета му.

— Това е точно портретът, който и аз съм си съставил за него, защото аз също не съм го виждал. Ние искаме да отидем при него.

— Вашето племе в приятелство ли живее с неговото?

— Приятели не сме, но сега не сме и врагове. Последният случай на кръвно отмъщение беше изгладен, така че никое племе не може да упреква за нещо другото. Но при хора, между които се е проляла толкова много кръв, всеки миг може да се пролее нова.

— Значи вашата езда до тях не е съвсем безопасна?

— О, тя е много по-опасна, отколкото си мислиш! Ние сме убедени, че рискуваме живота си, ако потърсим близостта на давудийехите или пък самите тях. Но трябва да го сторим, защото научих, че държат при себе си моя брат.

— Защо?

— Това не знам.

— По каква причина се е намирал той при тях, макар да е знаел, че ще бъде в опасност?

— Трябваше да отиде при тях, за да спаси живота на сина си, който се нарани с едно отровно оръжие.

— Нещо не ми е ясно. Моля те да ми го разкажеш по-разбираемо!

— С удоволствие ще изпълня желанието ти. Аз имам един по-голям брат, който се казва Шевин. Аллах го сдоби със син, едно мило, красиво, здраво момченце, което е гордостта и радостта на своя баща и своята майка. Худир е името му. В ръцете на момчето попадна един отровен боен нож от Хиндистан (Индия) Може би знаеш колко е опасна отровата, наричана от хората „анчар“?

— Да, знам. Тя е наричана също „упас“ или „четтик“ и причинява гърчове и след това смърт, ако е попаднала чрез рана в кръвта.

— Чувам, че ти е известна. Всеки знае, че тази отрова е най-опасната по цялата земя. Тя се образува в едно дърво, което расте в Долината на смъртта и неговото пагубно издихание се шири във всички посоки на няколко дни път, така че ни дърво, ни храст, нито цвете, нито даже един-едничък стрък трева не може да изникне и вирее. Всяко животно, стигнало в близост, бива мигом умъртвявано от този отровен лъх и всеки човек веднага ще умре, ако се заблуди нататък или пък е толкова самонадеян да приближи.

— Не може да е чак толкова лошо.

— Не? За да твърдиш това, сигурно не познаваш добре отровата. Казвам ти, пълната истина, че всяко създание неминуемо загива в местността, където расте това дърво на смъртоносната отрова. По тая причина Долината на смъртта е така гъсто осеяна със скелетите на хора и животни, че костите покриват изцяло земята!

— Веднага ще ти докажа, че се лъжеш. Знаеш ли, че има хиляди остриета на ножове и на стрели, натопени в отровата, за която говориш?

— Да.

— Значи трябва да е имало все пак хора, които са я вземали от Долината на смъртта?

— Естествено!

— Те са я доставили и не са умрели! Как се обяснява това?

— На този въпрос действително не мога да отговоря, ефенди. Казах това, което ми е разказано и всеки го вярва.

— За твое извинение искам да кажа, че тази приказка за Долината на смъртта се разказва и при нас в Запада и много хора й вярват, без да се замислят. Няма никаква Долина на смъртта и никакво дърво упас, което да може да причинява такава гибел, а на Ява и на други съседни острови растат много такива дървета, храсти и увивни растения, от чийто млечен сок се приготвя отровата упас или анчар. Тези дървета и другите там растения виреят най-често на места, където от земята излизат отровни подземни газове. Тези газове са по-тежки от въздуха, те не се издигат нависоко, а остават долу в близост до земята, особено в долините, където вятърът няма достъп до тях и следователно не може да ги разнесе. Който ги вдъхне, умира. Затова, именно само затова, в такива долини много често се срещат скелети на хора и животни, но не заради отровните растения, чийто сок е смъртоносен само когато влезе в съприкосновение с кръвта. Това е вярното в приказката, която човек не само чува да разказват, но може дори в книги да я прочете. С това в никой случай не бива да се каже, наистина, че тази отрова е по-малко вредна, отколкото казват хората. Аз самият съм наблюдавал, че раняването с едно такова оръжие причинява смъртта за съвсем късо време.

— Твоето обяснение може би съдържа истината, а е безусловно вярно, че тази отрова действа гибелно. Момчето Худир се одраскало съвсем леко с бойния нож, който било взело в ръка без знанието на баща си и майка си, и все пак много скоро настъпиха опасните гърчове, които можеха да го погубят. Те се повтаряха често и винаги, когато идваха, то беше близо до смъртта. Видът му беше ужасяващ. Какъв страх и грижи стовари върху сърцата на близките си, не мога ти опиша!

— Не приложихте ли противоотрова?

— Казват, че нямало цяр! Въпреки това ние свикахме всички хусама и лечители от близо и далеч, ала никой не можа да помогне. Имаше една жена, наистина, която знаела противосредството, но да се стигне до нея, беше свързано с голяма опасност.

— Толкова ли опасен беше пътят до нея?

— Не, но тя се намираше при давудийех кюрдите, с които, когато се случи нараняването, още бяхме в кръвна вражда, значи никой не биваше да иде при тях. Заради момчето хвърлихме всички усилия да изгладим враждата по мирен начин. Противниците затрудняваха нещата, наистина, но в крайна сметка стигнахме до целта и можехме веднага да помислим да се срещнем с жената и да вземем лека.

— Убедени ли сте всъщност, че тя действително познава и притежава подходящото лечебно средство?

— Да, защото може да лекува всяка болест.

— Хм-м! Възможно е, но все пак би ме учудило! По-добре щеше да е да ме бяхте срещнали по-рано!

— Теб? — попита той, наостряйки слух.

— Да.

— Нима и ти го знаеш това изцерително средство?

— Дали моето средство е същото, което познава тази жена, не мога да кажа, но че моето средство помага, това спокойно смея да твърдя.

— Машаллах! Кажи ми, то тайна ли е, или можеш да ми го съобщиш?

— Аз не правя тайни от такива неща. То се състои от сока на дабахн и сукатан, прилага се външно, при което трябва да се пие много гореща отвара от див курат.

— И това помага, ефенди, това помага?

— Да, със сигурност!

— Де да сме го знаели! Но може би и сега още има време! Та нали е възможно старата да има цяр, който не помага. В този случай ще бъда убеден, че Аллах те е изпратил при нас да спасиш живота на нашия… нашия… нашия Худир!

Кюрдът много вероятно бе имал друго име за момчето, ала го сдържа и замени с името Худир. Направи ми впечатление също, че говореше за него с такава сърдечност, каквато един сродник, един чичо, поне в полудивия Кюрдистан, обикновено не показва пред нас чужденците.

— Моето лечебно средство не може да се прилага ей така без нищо повече, както си мислиш — отбелязах аз. — Човек трябва да познава болния и да прегледа раната, която сега може би вече не е открита. После трябва да даде двата растителни сока в специална смеска, защото дабахн притежава по-малко лютивина от сукутан, и също от курат е нужно да вземе само едно определено количество, нито твърде много, нито твърде малко.

— Значи ти би трябвало да присъстваш, когато се прилагат билките?

— Това е желателно, но пък не безусловно необходимо.

— Тогава те моля, ефенди, да позволиш добротата ти да ни озари, като останеш при нас!

— Това е едно много дръзко желание! — отговорих с пълната си искреност.

— Да, зная го добре. Ти си един толкова прочут мъж, че се иска голям кураж, на теб…

— Не това имах предвид — прекъснах го аз. — Думата дързост не се отнасяше до моята персона, а че ти ме призоваваш да остана при теб, макар че нито знаеш дали имам време и желание за това, нито пък аз можах да узная от теб по какви пътища сега яздиш и какво лежи пред теб по тези пътища. Та оттегли си значи временно желанието и ни разкажи по-нататък за момчето!

— Добре, ще го сторя, но ти казвам, че отново ще изрека молбата си! Когато кръвното отмъщение най-сетне бе отстранено, потегли… потегли Шевин с момчето, за да го отведе при старата жена!

Той отново беше запънал, вероятно пак бе възнамерявал да назове друго име. Това ми даде материал за размисъл, ала аз го оставих несмутимо да продължи:

— Той взе няколко кадърни воини, за да не е без всякаква закрила. Ние знаехме колко дълго трае отиването дотам и също връщането и значи приблизително кога трябваше да се прибере. Това време мина и после още почти една седмица, без да си е дошъл. Тогава се угрижихме и изпратихме няколко съгледвачи да разберат защо се бави толкоз. Когато се върнаха, доложиха, че не можел да дойде, понеже бил задържан с момчето и своите придружители.

— Защо са го задържали?

— Това не знаем.

— Съгледвачите нищо ли не са могли да узнаят по този въпрос?

— Нищо!

— Странно, извънредно странно!

— Кое?

— Всички вие, дето сте замесени, не знаете нищо, а аз, чужденецът, подозирам причината!

— Ти? Подозираш ли? Да, говори се, наистина, че от твоя остър ум нищо не може да убегне, ама да си улучил тук вярното, е неприемливо! Това би било почти чудо.

— Чудо? Съвсем не! Не е необходимо да правиш нищо повече, освен да разсъдиш правилно. Който умее да мисли логически и да проследява пункт след пункт, пред неговите очи скоро излизат наяве неща, които друг узнава със закъснение или пък изобщо не научава.

— Бива ли да чуем, ефенди, какво предполагаш?

— Да, макар с това да искаш да бъда към теб по-откровен, отколкото ти беше в сведенията си към мен.

— По-откровен? Как тъй?

— Това веднага ще чуеш. Отговори ми честно само на един въпрос! Този, когото наричаш свой брат, т.е. бащата на момчето, действително ли се казва Шевин?

— Защо ми задаваш този въпрос? — попита той уклончиво.

— Защото тук той е от голяма важност. Курманджиската дума „шевин“ означава „овчар“, „пастир“. Ако аз трябва да обясня дали един кюрдски воин, който бил даже синът на вожда ли най-малкото негов близък, се казва така или само си е прикачил това миролюбиво име, за да прикрие своето същинско, вярно и много войнствено, то ще се реша за втория случай. Твоят така наречен брат не се казва Шевин, а има друго име.

Ако беше светло, сигурно щях да забележа по лицето на кюрда израза на изненада. Понеже тук под дърветата беше съвсем тъмно, не видях нищо, но настъпилата сега по-дълга пауза навя предположението, че думите ми са предизвикали възнамерявания ефект. После гласът му прозвуча с тон на едно внезапно, бързо решение:

— Добре, ами приеми, че имаш право! Какво следва от това по отношение давудийехите?

— Най-напред приемам, че вашето племе често се е срещало с тяхното?

— Това е вярно.

— Поне най-изтъкнатите ваши воини са им познати?

— Да.

— Шевин е такъв воин?

— Да.

— Те знаят как се казва той в действителност?

— Да.

— Ами тогава размисли. Те го познават, знаят истинското му име. Изведнъж той им се явява в съвсем различен вид от този, под който са го виждали, и с фалшиво име! Какво ще си помислят за тая работа? Какво ще направят в случая?

Кюрдът отговори бързо и изпълнен с угриженост:

— Ефенди, твоите думи потвърждават опасението, което храня от няколко дни! Искам да ти призная, че той действително се казва другояче, че използва фалшиво име.

— И защо?

— За да привлича по-малко внимание.

— Но той би трябвало да се досети, че ще постигне тъкмо обратното.

— Мислеше си, че ако остане неразпознат, ще се интересуват по-малко от него.

— Но все пак е трябвало да го познаят, щом като е известна личност, а после няма какво друго да се очаква, освен да придадат на укриването на същинското му име лоши намерения. Сигурно го осъзнаваш?

— Да, съзнавам го. И, за съжаление, тази мисъл ме споходи впоследствие, когато Шевин беше вече заминал. За щастие, нещата не са чак толкова тревожни, колкото си мислиш. Понеже той действително няма лоши намерения, биха могли да проявят подозрение към него, наистина, но не и да се отнесат враждебно.

— Дали той действително има такива лоши намерения, е без значение. При хора, каквито са давудийехите, е напълно достатъчно да изглежда, че ги има. Той ще бъде третиран според тази привидност.

— Това звучи по-лошо, отколкото си мислех, но и в тази връзка има все пак една успокоителна мисъл: старата жена не се намира непосредствено при давудийехите, а им е поверена само за пазене. Тя е запряна от турците и при нея постоянно има няколко давудийехи, за да пазят да не напусне мястото, на което се намира. Значи който иска да я навести, не е нужно да посещава същинското седалище на племето давудийех.

— Тази стара жена събужда у мен крайно съчувствие, но ще те питам за нея по-късно. Сега трябва да се занимая най-напред с противоречието, което откривам в твоите думи и държане.

— Какво противоречие имаш предвид, ефенди?

— Ти извади наяве всички възможни утешителни и успокоителни мотиви и все пак каза, че Шевин е паднал в ръцете на давудийехите и те не го пускат да си върви. Да, ти май вече гласиш неговото освобождаване. Как се връзват тези неща?

— Ще го проумееш, като ти кажа, че те наистина са задържали Шевин, но не смеят нищо да му сторят, защото не могат да докажат намеренията, в които го подозират. Но веднага щом някой от нашите хамаванди прегреши и най-малкото срещу някой давудийех, което може да се случи във всеки час, те веднага ще насочат отмъщението си към Шевин и това е, което ме хвърля в такива големи тревоги. Че тогава и момчето ще се намира в голяма опасност, хич не ми се мисли!

И сега тембърът на гласа му звучеше така дълбоко, както не можех да очаквам от един кюрдски чичо.

— Вашите съгледвачи успели ли са всъщност да говорят с Шевин? — осведомих се аз.

— Какво си мислиш? Това изобщо не е възможно!

— Тези хора поне видели ли са го?

— Не.

— Узнали ли са къде го държат скрит?

— Не точно, защото онова, което ми казаха, звучеше и така, и така. От всички съмнения сигурно е само че онези не искат да го пуснат да си върви.

— Значи е бил разпознат?

— Вероятно. Та ето защо ние потеглихме триста мъже на брой, за да си го приберем.

— Какво говориш? — попитах удивено. — Триста мъже? Та това според представите в тази страна и този край е цяла една армия!

— Така е! Касае се за неговото освобождение, при което никакъв брой не може да бъде прекалено голям! Ние избързахме пред нашата войска като водачи и „остри очи“, които другите следват на сигурна дистанция.

Настъпи пауза, по време на която аз мълчах, защото тази работа ми навяваше размисъл. Ето защо след известно време Адзи попита:

— Ти си западен воин и значи не мислиш като нас за това, което става. Може би нещо от казаното или стореното от мен няма твоето одобрение?

— Не съм съгласен с тристата хамаванди. Прощавай, че ти го казвам!

— По какви причини си против?

— Едва приключили кръвното отмъщение, вие предприемате поход, чрез който много лесно можете да раздухате пламъците на омразата да лумнат много по-високо отпреди. Това е, което имам да изтъкна.

— Това сега още не е боен поход, но може да стане такъв. Ако давудийехите изпълнят нашето искане, да върнат Шевин и неговите придружители, ние ще се приберем мирно у дома си.

— Знаете ли защо са го задържали? Не е ли възможно да е предприел нещо, с което да ги е предизвикал?

— Ще го узнаем. Ние сме за мир, но сме готови също и за битка. И в двата случая присъствието ни Кара бен Немзи и хаджи Халеф Омар ще бъде разглеждано като една изпратена от Аллах помощ.

— В двата случая? Как тъй?

— Ако вие сложите вашата дума на везната в блюдото на мира, ще се чуе повече, отколкото ако всички ние говорим. А ако въпреки това се стигне до битка, то само твоите магически пушки, за които ние вече толкова много сме слушали, ще са достатъчни да ни извоюват победата. Та аз много те моля значи, ефенди, да вземеш участие в нашия поход!

Аха! Много умно! Но тъй като аз все пак не можех така открито да кажа какво мисля за това детински нескромно искане, отвърнах уклончиво:

— Изпълнението на това желание би ни доставило удоволствие, ала за жалост ние нямаме време.

— Нямате време…? — подхвърли Адзи с тон на най-голямо удивление, защото ориенталецът винаги си има време. Той не притежава ни най-малко разбиране за стойността, която има за човека всеки отделен час от живота.

— Да, нямаме време! — повторих. — Ние и бездруго останахме при бахтиярите по-дълго, отколкото бяхме възнамерявали.

— Каквото сте сторили за тях, бихте могли да сторите и за нас! — вметна той.

— В Багдад ни очакват приятели…

— Те могат да почакат!

— Също имаме намерение да пътуваме от Багдад до Басра с кораб.

— Той може да почака!

— Той няма да чака, а ще отплава точно навреме.

— Тогава ще пътувате по-късно с някой друг! Никой не умира по-рано, откогато Аллах иска, а вие няма да отидете в Басра нито миг по-рано или по-късно, отколкото ви е предписано в Книгата на живота!

— Ти не мислиш за факта, че аз не съм мюсюлманин, а християнин. По отношение на късмета аз значи имам различно мнение от твоето.

— Аз считам нашата вяра за по-добра от твоята, макар да не я познавам. Но вие, изглежда, все пак сте умни хора, защото старата жена, която трябваше да лекува раната на нашето момче, е последователка на пророка от Назирах (Назарет).

— Христянка? Да не би да е от тукашния край?

— Това не знам, но казват, че не била тукашна. Била толкова стара, че годините й изобщо не можели да се преброят. Нейният лик е лицето на смъртта, а плитките на дългата й бяла коса май са от времето, когато Мохамед, пророка на Аллах, още е бродил по земята.

Едва беше изрекъл кюрдът тези думи, и Халеф се провикна:

— Сихди, сихди, чу ли? Хамдулиллах, ние ще я видим отново, нея, която отдавна смятахме, че е в Страната на смъртта! Тази стара жена е…

— Тихо! — прекъснах го аз; преди да е изрекъл името, защото пред тези хамававди вероятно бе уместно да премълчим предполагаемото познанство. После поисках да знам: — Как се казва тази жена?

— Името й не ми е известно, никога не съм го чувал. Хората я наричат само Ес Сахира, Магьосницата. Имала вид на възкръснал от гроба мъртвец. Може и наистина да се е намирала в него, а душата й през това време да е била при духовете на покойниците и после пак да се е върнала в тялото, защото умеела да говори за онзи живот, сякаш го е опознала, и можела да вижда и чува неща, които за другите смъртни са недоловими.

— Това звучи направо необикновено — вмъкнах невярващо, за да го подтикна към по-нататъшни подробности.

— Ама то наистина си е така, ефенди! — врече се оня. — Хората даже разправят, че можела да върши чудеса.

— Наистина ли?

— Да. Аз съм виждал неизлечимо болни, на които тя чрез молитва и последователно поставяне на ръцете си е премахвала болестта.

— Известен ли ти е родният й край?

— Не. Но хората мислят, че трябва да е от околностите на Хакари или на Ревадоз, защото сегиз-тогиз споменавала имена на селища от онези краища. Нещо по-сигурно може би знае само пашата на Сюлеймания.

— Той? Ти го наричаш паша? Ако узнае това, той сигурно много ще се зарадва, дето е бил въздигнат до такъв ранг. Защо мислиш, че му е известен родният край на жената?

— Защото той я принуди да живее в куллука^[5], без право да го напуска.

— Тя не е ли при него в Сюлеймания?

— Толкова близко той не иска да я има, защото се бои от нея. Наредил да я откарат високо горе в планините, където се издига дебелата зидария на куллука, който преди дълго, дълго време бил построен за вардене на границата. Тя е затворена там под надзора на давудийехите, които трябва да внимават да не се отдалечи.

— Значи затворничка?

— Да.

— При това положение е странно, че той е наредил да я пазят не войници, а давудийехи.

— Причината не ми е известна.

— От колко време е в куллука?

— Не знам, но има доста, откак за пръв път чух за нея.

— Какъв език говори?

— Човек може да приказва с нея на арабски, турски, кюрдски и персийски.

— Познаваш ли местността, в която се намира кулата?

— Да.

— И то така точно, че да можеш да ми служиш за водач дотам?

— Да. Ние сме били няколко пъти там по-рано, когато куллукът беше празен и Ес Сахира още не беше зад неговите дебели зидове.

— Това ми е приятно, защото аз още не го знам.

— Искаш да идеш нататък? — попита той бързо.

— Да.

— Мислех, че нямаш време?

— Аз действително имам толкова малко време, че не бих допуснал да бъда задържан от някакви обикновени причини и без всяко бавене бих продължил да яздя към Багдад, ала за да види една жена, която върши чудеса, си струва човек да принесе подобна жертва.

— Значи ще останете при нас?

— Да.

— Хамдулиллах! Сега можем да сме сигурни, че ще си върнем Шевин с момчето и техните придружители. Ефенди, благодаря ти! Ти изобщо не би могъл да ни донесеш по-голяма радост! Нека сега давудийехите решават каквото си щат, ние няма защо да се безпокоим. Дори да се стигне до битка, тя ще има победен край за нас!

— По този въпрос искам веднага да ти кажа няколко думи. Ти, както преди сподели, си чувал много за нас. В такъв случай вероятно си научил също, че ние сме неустрашими мъже, наистина, но обичаме мира и затова опитваме колкото е възможно да избягваме всеки враждебен акт. Точно така ще се държим и тук.

— Но ако давудийехите са по-малко миролюбиво настроени и ни заставят да се бием?

— Преди това все още не ни оставя хитростта, с която често се постига повече, отколкото е незабавното хвърляне в боя.

— Ами ние и бездруго не сме вманиачени да добием със сила онова, което можем без нея да постигнем. Аз взех тристата воини, за да съм подготвен за всеки случай.

— При това положение съм съгласен с теб и ние можем да обсъдим необходимите мерки.

— Какви мерки имаш предвид?

— Имам предвид, че все пак трябва да знаем накъде ще се насочим, за да намерим тези, които търсим.

— Да, къде са ги затворили, ние не знаем. Аз вече ти казах, че изявленията и предположенията на нашите съгледвачи по отношение на това не съвпадат.

— Хм! Та това е точно толкова добре, както ако изобщо не бяхте изпращали съгледвачи! По моему такива хора не бива да се връщат, преди да са си изяснили нещата, поне аз така винаги съм смятал. Доколкото знам, има номадски давудийехи и такива, които водят между Базиян и Кифри уседнал живот. За кои се касае?

— За всички, защото уседналите винаги се присъединяват към другите, когато се касае за някое доходно начинание. Разликата между тях не е голяма.

— Къде трябва да се търсят сега чергарстващите?

— Вляво над Сюлеймания.

— А къде се намира куллукът, в който е затворена странната Сахир?

— Право на изток и приблизително на един ден езда оттук.

— Колко далеч са твоите триста мъже от теб?

— Те ще дойдат тук утре заран, един час след започване на деня.

— Вие кога възнамерявахте да напуснете това място?

— Веднага след развиделяване.

— Значи още преди да са пристигнали воините ви?

— Да.

— И щяха ли да знаят накъде да тръгнат след вас?

— Да, защото си имаме уговорени знаци.

— Накъде щяхте да яздите утре оттук вие шестимата, ако не бяхте ни срещнали?

— По този въпрос смятахме тази вечер да се посъветваме.

— Ами посъветвайте се тогава! Любопитен съм да чуя какво ще решите.

— Не искаш ли да ни помогнеш?

— Искам да знам какво щяхте да сторите, ако не бяхме при вас. Може би после ще ви кажа какво мисля. Ние не желаем да ви смущаваме във вашето съвещание, така че ще се отдалечим за кратко време. Ела, Халеф!

Станахме и тръгнахме бавно към водата. Когато хамавандите вече не можеха да ни чуват, дребният хаджи каза:

— Хубаво, че изтъкна тоя претекст, та да можем да се махнем за известно време от тях! Тук можем да си поговорим, без те да ни чуват. Защо не искаше да назова името на нашата стара приятелка?

— Защото все пак не е нужно толкова бързо да им се казва, че я познаваме. Та нали изобщо не знаем как ще се развие тая работа. Тя, изглежда, е затворена. Хората я смятат за магьосница. Но как иначе са настроени към нея? Приятелски или враждебно? Особено като е християнка! Ние трябва да я измъкнем. Можем ли да го кажем на хамавандите? Или те биха го издали на давудийехите, за да успеят да освободят по този начин своите хора? Както чуваш, има разни неща за обмисляне и не трябва да скачаме от чиста радост, както ти искаше, едновременно с двата крака в торбата! Само бъди предпазлив, Халеф! Помисли за Ханнех!

— Сихди, за нея аз мисля през цялото време. Тя нито за миг не ми излиза от ума, защото е най-прелестното съвършенство на цялото блаженство и върховна наслада, които има в Изтока и също в Запада! Сега кажи как мислиш да се вмъкнем в кулата при затворничката.

— Сега не можем още нищо да определим, защото почти нищо не знаем. Преди всичко трябва да се запознаем с куллука. Преди да сме го видели, е невъзможно да нахвърляме някакъв план. Предостави всичко на мен и не се кахъри! Ела!

Предводителят на хамавандите ни беше повикал. Когато отидохме, той ни съобщи тяхното решение:

— Ние сме готови със съвещанието, ефенди, и ще ви известим какво решихме.

— Е?

— Утре сутринта няма да потеглим все пак веднага, а ще останем, докато пристигнат нашите воини.

— Защо?

— Защото те трябва да ни видят. Искам със собствените си очи да се убедят какви прочути мъже сме срещнали тук и да могат да го разказват на нашите приятели. Трябва да присъствам на тяхната радост.

— Съгласен съм да изчакаме, докато пристигнат, но не от лични, а от благоразумни причини. Едно такова гъмжило от воини толкова близо зад вас може да погуби всичко.

— Как тъй?

— Не схващаш ли сам какво имам предвид?

— Не. Досега мислех, че като вземам триста души със себе си, постъпвам много предпазливо и разумно, а сега чувам, че ти от благоразумни причини го осъждаш!

— Върша го с пълно право. Я ми кажи защо не потеглихте веднага с тези триста мъже, а първо изпратихте съгледвачи!

— Защото трябваше все пак непременно първо да знаем как стоят нещата с нашите приятели, дето не се връщат.

— Е, нима сега го знаете?

— Не. Ние не успяхме да научим нищо повече от това, че са задържани от давудийехите.

— Значи, макар съгледвачите ви да не постигнаха нищо, вие пак сторихте онова, което преди това не е бивало да вършите, докато не е бъдела разрешена съгледваческата задача! Ти признаваш, че е щяло да бъде погрешно да потеглиш с триста мъже, без преди това да си разузнал ситуацията, а сега сте тръгнали, въпреки че тя не е разузната. Признаваш ли си грешката?

— Ефенди, ти така умееш да задаваш въпросите, че човек чисто и просто трябва да отговори каквото искаш!

— Добре, тези думи съдържат желаното признание! Това, което разузнавачите са пропуснали, трябва непременно първо да се навакса. Вие сте шест души, напълно достатъчно да го сторите. Аз мисля, че при една такава съгледваческа езда е по-добре да се вземат възможно най-малко хора. Разбира се, че трябва да са също много опитни, предпазливи и хитри. За мен и шестима биха били вече твърде много, а пък вие мъкнете подире си даже още триста мъже. Казвам ти, вие приличате на съгледвачи по някоя река, които са били достатъчно умни да си изберат най-малката и бърза лодка, ама са я вързали за тежък, неповратлив сал, който сега мъчително влачат след себе си. Вие трябва да бъдете колкото се може по-свободни, по-подвижни, за да имате възможност, веднага щом се наложи, да се впуснете във всяка посока, а пък вие сте се завързали към тези триста мъже като благородни коне, запрегнати пред тежко натоварена волска каруца!

— Значи мислиш, че трябва да оставим тези воини и да гледаме на първо време на себе си само като на съгледвачи?

— Да, така мисля.

— Но накъде да се насочим? Та нали не знаем къде държат скрит Шевин!

— С тази неосведоменост само ще увеличите грешката, която се крие във вземането на толкова много бойци. Да не би чрез придружителството на тези хора да узнаете онова, което не знаете?

— Не.

— Види се, не сте размислили правилно. На ваше място аз щях да знам накъде да се насоча.

— Моля те да ни го кажеш!

— Много просто, към куллука, в който е затворена старата Сахира.

— Натам? Защо?

— Единствено по причина, че тази жена се намира там. Аз си нямам и понятие защо така нареченият „паша“ на Сюлеймания я е арестувал, но фактът, че е наредил да я откарат към стражницата, за мен е доказателство, че това място е най-подходящото в околността за пленници. Това го знаят и давудийехите, на които е поверявано пазенето на такива хора, ето защо е близко до ума мисълта, че те са отвели там и Шевин. Първо, защото няма по-добре отговарящо за целта място и, второ, защото необходимата стража е вече налице.

— Ефенди, тази мисъл е много добра. Аз се учудвам, че не е споходила и нас, тъй като тя действително е най-близо до ума!

— Значи съзнаваш, че имам право, като казвам, че не сте размислили правилно. В яда си към давудийехите вие сте се втурнали веднага с триста воини, без изобщо да знаете защо е бил задържан Шевин и без да си кажете, че човек употребява такава сила, когато е разбрал, че нито доброто, нито хитростта ще доведат до целта. На ваше място аз щях да оставя тук тристата воини и да яздя първо до куллука, за да разуча как стоят там нещата. Той поне е една твърда опорна точка и дори Шевин да не се намира там със своите придружители, много вероятно ще могат да се получат някакви указания, които да дадат да се разбере къде трябва да се търси.

— Сега и на мен ми стана ясно. Ефенди, все повече разбирам, че ви срещнахме за наша полза. Ето защо няма да предприемам нищо, преди да ви питам.

— И добре ще сториш. Искам искрено да ти призная, че ви считам за много по-непредпазливи, отколкото ви казах досега.

— Аз съм убеден, че предположението ти е неоснователно. Ние не сме неопитни пастири, а обучени воини, и ако аз съм извършил грешката да потегля веднага с един толкова голям отряд, то това си е било именно едно погрешно мнение. Но с него още далеч не се доказва, че иначе не умеем да вземем едно правилно решение.

Досадата в тона, с който изказа тези думи, показваше, че ми се е разсърдил за приказките. Ако не бях Кара бен Немзи, вероятно щях да изтърпя едно остро скастряне. Шестимата мъже бяха лични воини на своето племе и сигурно притежаваха много силно развито чувство за чест, което не биваше да засягам. Но когато предводителят ми каза, че винаги щял предварително да ни пита, двама от тях се бяха прокашляли по начин, който трябваше да подсети за тяхното неодобрение, така че за мен сега бе важно да им покажа, че изобщо нямат причина да се грижат за нашето мнение. Ето защо продължих сега, без да се подвеждам от приказките му:

— Аз не мога да твърдя това, което искам сега да ви спомена, а само го предполагам, но въпреки всичко трябва да те питам. Ти каза, че вашите съгледвачи са събрали сведения. От кого?

— От давудийех кюрдите, защото при други все пак не биха могли нищо да узнаят.

— Когато човек се осведомява за някого, той е принуден да назове неговото име и да предостави определени данни, нали?

— Да.

— Значи вашите съгледвачи също са го сторили?

— Разбира се!

— Ще ми бъде приятно, ако можеш да кажеш при кого и по какъв начин са събрали сведенията си.

— Те се разпръснали, като си определили място, на което да се съберат пак. После всеки разпитал един срещнат давудийех.

— И как са постъпили тези давудийехи?

— Какво имаш предвид?

— Мислиш, че те са дали само информация?

— Как иначе?

— Най-напред е много любопитно дали са казали истината. Аз не бих се оставил да ме разпитва някой непознат. После тези давудийехи едва ли само са отговорили, а много вероятно са си позволили своите тайни мисли. По-нататък те непременно са говорили с други давудийехи за разпитванията на тези непознати мъже и по този начин е станало известно, че… я кажи, колко са били тези съгледвачи?

— Осем.

— По дяволите! Толкова много? Та значи по този начин е станало известно, че осем непознати на различни места са се осведомили от различни давудийехи за един и същи човек. Това естествено е предизвикало шумотевица, събудило е подозрение и ето защо съм напълно убеден, че давудийехите са отгатнали кои са били тези непознати. Те би трябвало да са много загубени хора, за да не предположат какво ще последва, затова можеш със сигурност да разчиташ, че са подготвени за посрещането на твоите триста воини!

— Ефенди, наистина ли е такова мнението ти? — попита той с угрижен тон.

— Да, такова е!

— В такъв случай значи още по път не бихме били сигурни?

— Това ти отдавна вече трябваше да си кажеш, ама май не си си го помислил.

— А аз смятах, че могат да бъдат напълно изненадани!

— Подценяваш ги. Да, аз не искам да твърдя, че е съвсем невъзможно да бъдат неподготвени, но тази вероятност е едно на деветдесет и девет. Аз бих се обзаложил, че утре щеше да яздиш към гибел с всичките тези воини, ако не беше намерил тук подбуда да приложиш сега цялата необходима предпазливост.

— Значи мислиш, че трябва да поемем обратно?

— Не. Но ти казвам, че воините ти трябва да останат тук.

— А ние шестимата? Какво ще правим?

— Ще яздите с нас към куллука.

— Та това е още по-опасно! Шест мъже или триста мъже, има разлика!

— Действително, но тази разлика ще има добър резултат за нас. Шест души, или с нас осем, могат по-лесно да се промъкнат незабелязано отколкото триста. Това също трябваше да си кажеш.

— Значи имаш предвид една тайна езда?

— Да, една безкрайно предпазлива разузнавателна езда. Основният отряд остава тук, за да ни се притече на помощ, ако се нуждаем от такава. Това е единствено правилното.

С това за днес бе обсъдено всичко необходимо за нашето по-нататъшно поведение и разговорът можеше да започне. Едва ли е нужно специално да отбелязвам, че Халеф се нагърби със задачата да развлича кюрдите и че я изпълняваше с всеотдайност. Това, естествено, не означава нищо друго, освен че той отвори шлюзите на своята уста и започна да разказва за нашите велики дела. Кюрдите бяха любопитни да чуят от моята или от неговата уста потвърдено онова, което бяха слушали за нас. Аз стоях безмълвно, но затова пък толкова по-речовит се оказа той, толкова повече че аз го бях оставил да действа и не потърсих повод да го прекъсна.

Това, което разказваше, бях не само преживял с него, но и много пъти бях чувал да го разказва. То следователно не можеше да ме плени по начин, че да го дарявам с такова напрегнато внимание като кюрдите. Та ето защо отидох да нагледам още веднъж конете, както винаги правех, после се увих в хаика си, за да си легна да почивам. Да заспя, разбира се, още не можех, защото речта на хаджията, преплетена с възклиците на удивените слушатели, звучеше в ушите ми като непресекващия шум на някой близък водопад, а на това отгоре ме държеше буден и мисълта за утрешното ни намерение.

Мислех най-вече за Сахира, старата магьосница, за която бе станало въпрос. Който е чел моя том „През дивия Кюрдистан“, знае, че в малката крепост Амадийе бях имал възможност да окажа помощ на едно кюрдско момиче срещу отравяне от беладона. При тази болна срещнах една над стогодишна старица на име Марах Дуримех, която по-рано е била мелека (княгиня) и за щастливото изцеление тя ми отдаде признателност, чиято неподозирана стойност щях по-късно да опозная за своя най-голяма полза^[6].

Моята тогавашна среща с Рух ’кулян, даряващия благословия „Дух на пещерата“, беше не само една важна преживелица от тогавашното ни пътешествие, но и бе имала за моя вътрешен живот последици, които и до ден днешен са останали безценни. Аз моля да се потърси тази глава и да се прочете още веднъж, за да се добие връзка с това, което имам да разкажа сега.

И тъй, нямаше как да не мисля сега за тази стара, станала ми толкова скъпа правнучка на крале. Никога преди това и нито също след това съм намирал същество, което да ми се е струвало толкова достолепно, почти съм склонен да кажа толкова свято, като тази, пребиваваща със своя дух повече в отвъдното, отколкото в земното, старица. Само нейното благодетелно човеколюбив, нейното струящо благословия милосърдие принадлежеше още към земята, иначе тя се числеше към онези, преселили се вече в „обиталищата от дома на Моя Отец“, за които говори Христос. Аз тогава завинаги си бях взел сбогом с нея, ала тя продължаваше да живее в сърцето ми така етично чисто, така духовно ясно и възвисено, както я бях опознал. А сега изглеждаше, като че противно на всяко очакване, щях да я видя отново! Но тя ли беше в действителност? Адзи беше говорил за една прастара жена, чиито години изобщо не можели да се преброят. Това съвпадаше. Също останалите забележки можеха да се отнасят по-скоро до нея, отколкото за някоя друга, непозната за нас стара жена, макар думата „Ес Сахира“, „Магьосницата“, да не подхождаше на Марах Дуримех. Но това прозвище бе навярно само последица от примитивния мироглед, с който бе разглеждана и преценявана от мнозина кюрди. На тях цялото същество на старицата се явяваше непонятно, а каквото се струва непонятно на детето на природата, то бива винаги обяснявано с магьосничество. И макар да бе възможно никога да не сме виждали тази магьосница, в мен бе залегнало не само предчувствие, но и убеждение, че тази среща ще ни събере с нашия „Дух на пещерата“. При тази мисъл у мен отново се възкресиха тогавашните преживелици, онези битки при поклонниците на Дявола и при мохамеданските и християнските жители на река Заб, особено моето изкачване до тайнствената пещера на Рух ’кулян и неколкократните ми разговори с тоя дух.

Така лежах, съвсем вглъбен в себе си, и виждах нейната фигура толкова ясно пред духовните си очи, сякаш действително присъстваше. Гласът на разказващия хаджия звучеше за външното ми ухо само като далечно ромолене, вътрешното беше затворено за него. Аз все още слушах как казва тогава Марах Дуримех за сбогом: „Сине мой, когато напуснеш тази долина, очите ми никога вече няма да те видят, но Рух ’кулян ще се моли за теб и ще те благославя, докато очите му, които сега виждаш отворени, се склопят за този свят!“

Докато чувах във вътрешния си мир тези думи, тя разпростря благославящо ръце над мен; някакво блажено чувство на щастие, на покой се всели в мен; аз затворих очи за сън и бях понесен към безкрайни, светли далнини, които познава само сънят, но не и будното око.

— Сихди, събуди се, надигни се! Отдавна е светло, а хамавандиските воини скоро ще пристигнат!

Когато отворих очи при този вик на дребния хаджия, видях, че съм единственият, който още лежеше. Утрото беше вече остаряло с един час и аз скочих, кажи-речи засрамен от успиването си.