Ана Ахматова
Гост

И отново над тъмната къща

сняг се сипе — ситен и лек,

аз останах една и съща,

но при мене идва човек.

 

Аз го питах какво ще иска.

Рече: „С тебе — и в ада макар.“

Пошегувах се: „Ами риска

да ни стане бедата другар?“

 

Към цветята, които будуват,

свойта суха ръка приближи:

„Разкажи ми как те целуват,

как целуваш ти, разкажи.“

 

Нито пръстенът сватбен го сепна,

нито скръбното ми сърце.

И едничък мускул не трепна

върху злото му светло лице.

 

Беше радостен да узнае,

че надмогва своята страст

и че нищо от мен не желае,

а пък всичко му давам аз!

 

1 януари 1914