Пиърс Антъни
Зов за завръщане (8)

ОСМА ГЛАВА
ХАРИ

Куейд дойде в съзнание на задната седалка на някакъв автомобил. Дъжд се сипеше по ламаринения покрив. Той направи мъчителен, но безуспешен опит да се ориентира. Как бе стигнал дотук? И още повече…

— Къде се намирам? — повтори той на глас с надежда, че някой ще го чуе.

— Обслужва ви „Таксита Джони“! — отвърна с бодър глас водача.

Такси. Кола. Поне в това нямаше съмнение.

— Искам да кажа — какво правя тук?

— Съжалявам. Бихте ли повторили въпроса, ако обичате?

Куейд премигна и втренчи замъглен поглед в седящия пред него шофьор. Не човек, а облечен в старинна таксиметрова униформа робот-манекен седеше зад волана. Куейд си спомни, че тази компания предпочиташе да използва човекоподобни механизми, разчитайки на предимството на псевдочовешкото обслужване пред отблъскващата хладнина на голата машинария. Макар че, ако питаха него, той при всички случаи би предпочел автоматичните, говорно-програмирани таксита пред тези управлявани от манекени превозни средства. Винаги е изпитвал неприязън към манекените. Една оп причините бе значително по-високата степен на погрешна интерпретация на вербалните команди при манекените, които бяха с по-ограничени способности от останалите компютъризирани механизми.

Той се опита да намери по-подходяща форма за задаване на въпроси:

— Как попаднах в таксито?

— Вратата се отвори. Вие седнахте на задната седалка.

Още една досадна черта — почти инфантилния начин за възприемане и предаване на обкръжаващата действителност! Куейд се отпусна назад отчаян, докато таксито бързаше да пресече поредния кръстопът. Имаше ли въобще някакъв смисъл да пита тази видиотена машина накъде са се отправили? Сигурно не. Далеч по-просто щеше да е да почака и да види със собствените си очи. Пък и току-виж главата му се избистрила дотогава. В какво се бе забъркал този път? Последното, което си спомняше бе, че си тръгна от работа и… нататък нищо.

Не след дълго таксито спря пред сградата, в която живееше. Значи, пожелал бе да се прибере вкъщи! Но защо толкова късно? Навън бе нощ. Губеха му се цели часове!

Вратата се плъзна встрани, манекенът завъртя глава и изврещя с писклив глас:

— Благодаря ви, че се възползвахте от услугите на „Таксита Джони“! Надявам се, че пътувахте приятно — Куейд с мъка сподави надигналото се в замаяната му глава желание да размаже тази отвратителна механична усмивка. Навън валеше хладен, освежаващ дъжд. Само за няколко минути дрехите му подгизнаха, но това му помогна по-бързо да дойде на себе си. Докато се приближаваше към сградата с люшкаща се походка, нечий познат глас го повика:

— Ей, Куейд! — едва ли би могъл да сбърка този бруклински акцент. Беше Хари, колегата по работа. Куейд бе едновременно приятно изненадан, но и малко учуден.

— Хари! Какво правиш тук?

Хари го потупа по рамото и се ухили.

— Как мина пътуването до Марс? — запита той.

— Какво пътуване? — Куейд отхвърли назад мокрите си коси и загледа Хари с неразбиращ поглед.

— Какво искаш да кажеш с това „какво пътуване“? Нали отиде в „СПОМЕНИ“, не помниш ли?

Куейд го гледаше напълно объркан.

— Така ли направих?

— Да, точно така — кимна Хари. Двамата се отправиха към входа на сградата.

Куейд мълчеше изпълнен с несигурност. Може и наистина да е бил там. Спомни си, че говореха за това в работата и че Хари му бе разказал за някакъв инцидент завършил с лоботомия. И след това… след това какво? Все някъде е прекарал тези няколко часа.

— Ела — рече Хари. — Ще те почерпя едно и ще ми разкажеш как мина всичко — той посегна и хвана Куейд за ръка, но Куейд я издърпа. Каквото и да не беше наред с главата му, едва ли пиенето ще е най-подходящото лекарство. Единственото, от което имаше нужда сега е малко домашен уют и успокояващите думи на Лори. Може би тогава ще съумее да си изясни…

— Благодаря, Хари, но вече е късно — рече малко раздразнено Куейд.

— Ама че си лайно! — прецеди Хари. Имаше мрачен, почти суров израз. Преди още Куейд да осъзнае какво става, трима огромни мъжаги го наобиколиха и го заблъскаха към сградата.

— Хей! — извика той като се помъчи да се отскубне от тях. Изведнъж почувства нещо. Сведе поглед надолу. Хари бе опрял в ребрата му дулото на пистолет.

— Успокой се — каза с равен глас Хари. Куейд спря да се дърпа, но сърцето му продължаваше да блъска лудо. Четиримата го преведоха през просторния вестибюл на сградата и после всички се спуснаха по пожарното стълбище в гаража на долния етаж.

Трябва да се измъкне. Без съмнение, при първия удобен случай те ще го премахнат, ще го хвърлят от стълбите или кой знае какво. Ако иска да се измъкне жив трябва час по-скоро да се стегне. Ако въобще предприема нещо, трябва да е изненадващо, бързо и ефективно. Той се стараеше да дава вид, че още е замаян и трудно контролира движенията си. Нека си мислят, че е под въздействие на каквото там му бяха правили. Така поне щеше да има повече шансове при бягството.

— Хари, какво става? — отговор не последва. Но главата му все пак се проясняваше, благодарение на повишеното ниво на адреналин. И с това се възвръщаше и паметта му. Той наистина бе ходил в „СПОМЕНИ“, но после… какво? Имаше нещо за спомени от Марс. Срещна се с някакъв човек — повече не можа да си спомни.

Куейд реши да опита отново:

— Ти ченге ли си? — отново никакъв отговор. Очевидно нападението имаше някаква връзка с неговото посещение в „СПОМЕНИ“. Може би някой не искаше той да си спомни нещо. Но нали той отиде там само заради спомените от Марс…

— Хари, кажи ми, какво съм направил? — запита той едновременно уплашен и разгневен. И най-сетне получи отговор.

— Раздрънка се, Куейд! — отвърна не по-малко разгневено Хари. — Разбираш ли, ти се раздрънка!

— Раздрънкал съм се!? Но за какво? — още преди да завърши те го блъснаха в стената и извиха ръце зад гърба му.

— Трябваше да ме послушаш, Куейд — отвърна Хари с тих, но изпълнен със заплаха глас. — Нали затова бях с теб, за да те предпазя от подобни грешки.

От какви грешки? Дали не ставаше дума за някакви спомени? Но какви биха могли да бъдат тези толкова опасни спомени? И имаше ли цялата тази история нещо общо с неговия странен сън? Едва ли, това изглеждаше направо невероятно. Куейд осъзна, че информацията с която разполага не стига дори за някакво далечно предположение. Но едно бе ясно — всичко това скоро нямаше да има никакво значение, тъй като възнамеряваха да го убият. А той бе смятал Хари за свой приятел. Никакво съмнение нямаше, че са го упоили. Всичко е било замислено предварително и очевидно Хари ръководеше цялата операция. А от това автоматически следваше, че реши ли да контраатакува, първата цел трябва да е Хари.

— Хари, сигурно има някаква грешка — заговори той, предчувствайки че ако сега не опита да се измъкне след миг ще бъде късно. — Сигурно ме бъркате с някой друг!

Лицето на Хари остана все така непроницаемо.

— Ех-хе, приятелче. По-скоро ти се бъркаш с някой друг. Един от мъжете зад него рязко изви китката му и той почти загуби равновесие от болка. С невероятна мъка успя да се задържи на крака.

Нещо в паметта му се размести и изведнъж той разбра! Марс наистина имаше много общо с всичко това! И този сън — толкова реален, персистиращ. За миг му се стори, че е бил там — но това бе невъзможно, той само искаше да отиде там. Целия си досегашен живот бе прекарал на Земята, живееше с Лори. Спомените за това бяха кристално ясни, докато мислите за Марс — мъгливи и объркани. И все пак…

Спомни си за жената от приемната, с полупрозрачната блуза, под която надзъртаха красивите й гърди: „Мистър Куейд, вие сте красив мъж, но чертите ви се развалят когато гледате така намръщено“ — каза тя. „Ако това наистина би ви накарало да се чувствате по-добре, то аз с удоволствие ще се съглася да се срещна с вас по-късно…“ Не тук имаше грешка, тя с нищо не го бе ядосала, нито пък той й бе предлагал да се срещат. Това трябва да е някаква сексуална фантазия или имплантирани спомени за нещо, което не се е случвало в миналото. Той искаше спомени от Марс. После се срещна с някакъв мъж — нататък не помнеше.

Хари вдигна пистолета и го опря в челото му. Пръстът му бавно притисна спусъка. Изглеждаше, сякаш върши всичко това с огромно съжаление, в очите му се четеше нещо като: „едва ли можеш да си представиш колко ми е тежко, че трябва да го направя“.

Куейд го гледаше с твърд поглед. Сега не беше време за емоции. Идваше момента да се събори доминото.

Хари допусна само една грешка и тя бе фатална. Твърде много приближи пистолета до него. Юмрукът на Куейд изхвърча като вятър и отби ръката встрани. Куршумът рекушира в стената.

С другата ръка, Куейд сграбчи Хари за гърлото и притисна трахеята с всичка сила. Хари още се олюляваше полузадушен, когато Куейд се извърна и стовари огромния си юмрук право в сърцето на главореза зад него. След това се хвърли към другия, сграбчи главата му с две ръце и я изви с такава сила, че тя се завъртя наобратно, а гръбнакът пропука. Човекът продължаваше да го гледа с широко отворени, ужасени очи. Оставаше още един и той бе разполагал с най-много време да отреагира — хвърли се напред и вдигна пистолета. Куейд го посрещна с коляно в лицето и почувства как носа на нападателя се заби в черепа. Убиецът се строполи на пода със смачкано, окървавено лице.

Не повече от пет секунди бяха изминали от мига, в който Хари бе допрял пистолет в челото му. Четиримата мъже бяха мъртви.

Вече не си така бърз, друже!

Какво? Куейд поклати глава учуден. Наоколо нямаше никой. Само той и четирите трупа, застинали в краката му в гротескни пози. Един от тях доскоро бе негов приятел.

Той плъзна поглед по телата. А сега — какво?

Вдигна окървавените си ръце. Нима това бяха неговите ръце? Възможно ли бе тази кланица да е тяхно дело? Струваше му се направо невероятно.

Спомни си, че преди малко бе мислил за концентрация, после нещо за домино — и сега това.

Пое въздух и се огледа. Каквото и да бе станало тук, остане ли по-дълго неминуемо ще го хванат. По-добре да забрави за този кошмар и да се прибере вкъщи.