Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Томек (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomek u źródeł Amazonki, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Алфред Шклярски. Томек при изворите на Амазонка

Издателство „Народна култура“, София, 1971

Рецензент: Малина Иванова

Редактор: Методи Методиев

Художник: Александър Денков

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Христина Киркова, Калина Цанева

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Mandor)

Пролог
Нападение в зори

Над Северозападна Бразилия, близо до мястото, където се пресичат границите й с Перу и Колумбия, черни, тежки облаци преждевременно закриха залязващото слънце. Едри капки дъжд зашумоляха в гъсталака на амазонската селва[1]. В същия миг изведнъж секна монотонното бръмчене на цикадите[2] и щурците, замря предвечерната гълчава на папагалите. Внезапен вихър разлюля короните на дърветата, раздърпа лианите, които висяха като гирлянди.

В лагера на събирачите на каучук[3], построен недалеч от брега на река Путумайо[4], настъпи трескава суетня. На бърза ръка укрепваха колибите за живеене, прибираха сечивата, та идещата буря да не причини прекалено големи щети.

Суматохата в лагера и дъждът, който вече силно чукаше по покрива от листа, прекъснаха дрямката на един строен младеж, легнал на дървения нар. Той тежко се привдигна на лакът. В стаята беше сумрачно; погледна през отвора на вратата, закрит с гъста телена мрежа — навън също се беше здрачило.

Джон Никсън, защото така се казваше този млад мъж, отгърна с ръка мрежата против москити, окачена над нара, и стана от леглото. С несигурна крачка отиде до прага и отвори мрежестата врата. Първо погледна към бараката, в която се складираше събраният каучук. Вратата беше затворена. Полуголи индианци мълчаливо се суетяха около колибите, в които сигурно вече се бяха скрили от бурята техните жени и деца.

— Аукони! — извика Джон Никсън с леко прехрипнал глас.

— Сим, сеньор![5] — отговори индианецът и се запътя към къщата.

— Къде са капангашите[6]? — попита Никсън.

— Вечерят в бараката — обясни индианецът.

Никсън ядосано сви вежди. На платените надзиратели можеше да се разчита само когато самите те усещаха камшика над главата си. След малко пак попита:

— Върнаха ли се от селвата всичките серингейроши[7]? Идва буря!…

— Върнаха се, каучукът е прибран в склада — отговори Аукони, който ръководеше група индианци от племето субео, събиращи каучуков сок за компанията „Никсън — Рио Путумайо“.

— Раздаде ли храна на всички?

— Сим, сеньор, ей сега ще наредя и на вас да ви донесат вечерята — отговори Аукони.

— По дяволите яденето! — изведнъж избухна Никсън. — Не съм гладен! Върви си!

По лицето на индианеца, изразяващо каменно спокойствие, не трепна нито един мускул, само очите му незабелязано огледаха началника. Позна, че белият пак е пил. Помисли малко и прошепна:

— Сеньор Уилсън замина, лошите хора са близо, не пий повече!

Но белият не чу предупреждението, защото яркозелен металически блясък проряза от край до край черното небе и мощна гръмотевица заглуши доброжелателните думи. Над джунглата се изви вихър, посипаха се листа и откършени клони. Скоро бурята се развилия с пълна сила.

Джон Никсън затръшна външната врата, скована от надлъжно разрязани бамбукови стъбла. Пипнешком намери дървения сандък, който служеше вместо маса. Запали газеничето. Нощни пеперуди веднага наизскачаха от тъмните ъгли на стаята и започнаха лудешки танц около светлината. Една от тях докосна Никсън по лицето. Той потръпна от погнуса. Изпитваше отвращение към всички тия гадинки, от които гъмжеше амазонската селва. Не можеше да свикне с влажната гора, денем мълчалива и привидно безжизнена, а в нощната тъма оживяваща с хиляди тайнствени гласове. Кой би могъл тогава да различи животинските гласове от човешките? Може би това са именно сигналите на червенокожите — диви ловци на човешки глави, или на по-лошите дори от тях бели ловци на роби, готвещи се за нападение? На всичко отгоре зачестилите дъждове показваха, че наближава зимата, т.е. дъждовният период, който скоро щеше да превърне селвата в мочурлив лабиринт от езера и разливи.

Никсън седна на пейката и унило се заслуша в шума на дъжда, който се лееше на потоци. След малко се поуспокои и измърмори:

— При буря няма опасност от нападение, поне ще си отспя…

Посегна към бутилката с ром. Наля си пълна чаша и я изпи. Леко замаян, той легна облечен на нара, спусна москитовата мрежа, пъхна револвера под възглавницата и се замисли. Скоро се унесе в мечти за деня, когато най-сетне ще може да напусне амазонската пустош. Искаше да се върне колкото може по-скоро в родния си дом в Чикаго, където според обещанията на чичо си трябваше да поеме ръководството на тамошния клон на компанията „Никсън — Рио Путумайо“. Дано само чичо му се е уверил вече, че бъдещият съдружник достатъчно е вникнал в тънкостите на предприятието! Но дотогава трябваше да кисне в мрачната селва в компанията на четирима брутални капангаши и на мълчаливите, недоверчиви индианци и постоянно да бъде нащрек. Авантюристични банди, организирани от каучуковите спекуланти, безчинствуваха и грабеха из околностите на Рио Путумайо.

Младият Никсън с тиха въздишка си спомни за Ян Смуга — дясната ръка на чичо си. Този прочут пътешественик, храбър до безразсъдство, не знаеше що е страх. В горските дебри той беше в стихията си. Когато идваше в лагера на каучукосъбирачите, всичко вървеше като по вода: нямаше свади, никой не се опъваше, всички се чувствуваха в безопасност. Смуга еднакво непринудено общуваше с полудивите хора от селвата и с по-цивилизованите жители на Манауш[8], където се намираха кантората на компанията и главните складове за каучук. При последния си престой в лагера Смуга обеща на Никсън, че ще склони чичо му час по-скоро да го изтегли от Путумайо.

Дълбоко в душата си Никсън завиждаше на Смуга за способността му да печели сърцата на хората. Знаеше също така, че индианците презират белите, които не умеят да скриват чувствата си. Въпреки това не можеше да овладява инстинктивните си реакции, предизвиквани от отвращение или страх. И затова сега, когато бе изпратил помощника си Уилсън в лагерите на компанията край река Япура, на него му беше трудно да държи с необходимата строгост мързеливите капангаши и индианците, сред които не бе успял да си създаде авторитет на началник.

От близката барака долитаха звуци на китара. От време на време тъжните тонове замираха в силния шум на тропическия порой. Сигурно свиреше надзирателят Матеу — метис[9] с бурно и не особено безукорно минало. Като слушаше ниския му, тръпнещ от нега глас, на Джон просто не му се вярваше, че същият тоя човек с такава хладна жестокост си служеше с камшика и ножа.

Джон Никсън все по-лениво се вслушваше в звуците на китарата. Мислите му се късаха, преплитаха се с мечтите. Унасяше го на сън. Стори му се, че някъде вдън селвата се обадиха там-тами. Това не събуди у него опасения. В тази част на Амазония често се срещаха следи от негърски влияния, пренесени от някогашните роби, докарвани от Черния континент. Дишането на младия Никсън ставаше все по-дълбоко и по-равномерно. Накрая белият човек заспа като убит…

 

 

Под прикритието на нощта група въоръжени хора се промъкваха в гората около лагера на каучукосъбирачите. Когато бурята съвсем стихна, те вече се бяха стаили в гъсталаците на тропическия лес и в тесен пръстен обграждаха поляната. Това бяха индианци от племето яхуа със светлокафяви тела, облечени само с надиплени поли от рафия[10], които им стигаха почти да глезените. На главите си носеха огромни перуки, които също бяха изплетени от жълта рафия и свободно се спускаха по раменете и гърба, чак под кръста. Някои бяха украсили перуките си с пъстри пера от папагал, с изсушени птици и мишки. На шиите си носеха нанизи от изсушени семена на растения. Въоръжени бяха с лъкове и дълги сарбакани[11], с които издухваха малки, в много случаи напоени с отрова стрели. Южноамериканските индианци използват сарбаканите главно за лов, но когато ги носят на военен поход, те се превръщат в ръцете им в страшно оръжие, предизвикващо почти мигновената смърт на жертвата.

На изток се показа слънцето. След бурната нощ наставаше ден, почти без утринна зора. Един от индианците — вероятно вождът — се наведе към двамата бели мъже, които придружаваха червенокожите воини, и гърлено прошепна на наречието на яхуа:

— Яримени яренумую[12], дай знак!

Белият сложи пръст на устните си.

— Унюи…[13] — предупреди индианецът.

Белцят ядосано сбърчи вежди. Той също забеляза кучето, което се подаде от една индианска колиба. Ако кучето подуши непознатите, сигурно ще предупреди заспалите събирачи на каучук. Тогава хитро скроеният план на нападението ще отиде по дяволите. Белият мъж се извърна бързо към вожда на индианците и му показа с очи сарбакана. Разбраха се с този единствен, мигновен като блясък поглед.

Индианецът извади от плетената си торба малка стрела, пъхна я в бамбуковата цев и я уплътни с топче памук. След това долепи до устата си единия край на духалката, завършващ с удебелен мундщук, а другия отвор на цевта насочи към кучето. Пое дълбоко въздух и духна.

Съненото куче изведнъж трепна, разтресе се и падна настрана като поразено от гръм. Само миг още продължи да драще земята с вцепеняващи се лапи, после издъхна, без да издаде звук.

Белият съюзник на индианците от племето яхуа хвърли поглед към зловещия стрелец. Лицето на индианеца не изразяваше никакви чувства, но дръзкият блясък в очите му и характерното очертание на устата, издаващо жестокост, не будеха доверие. Белият мъж инстинктивно сложи ръка върху дръжката на револвера. Но в същия миг вратата на бараката се отвори. Един след друг излязоха трима капангаши. Белият си отдъхна с облекчение. Веднага се наведе към вожда на индианците и извика:

— Започвай!

Утринният крясък на папагалите в селвата и проточеният боен вик на яхуа екнаха почти едновременно. Нещастните капангаши не успяха дори да се дръпнат назад в бараката. Целите набодени със стрели, рухнаха като покосени. Шайката воини от племето яхуа с адски вой изскочи от гъсталака и нахълта в колибите, които тозчас се огласиха от викове на ужас и болка.

Двамата бели съюзници на яхуа, скрити в края на храсталака, внимателно наблюдаваха бойното поле и държаха пушките си готови за стрелба. Затова те веднага забелязаха Джон Никсън, който блъсна с крак вратата на къщата и застана на прага с револвер в ръка. С кръвясали, още сънени очи той огледа лагера. Страшно побледня, като видя гибелта на хората си. Вдигна револвера и се прицели в един тичащ към него индианец. Но не успя да натисне спусъка. Един от белите съюзници на яхуа светкавично вдигна пушката до рамото си. Преди да се разнесе димът от изстрела, Джон Никсън падна мъртъв пред прага на къщата. Вождът на яхуа притича до него, размахал остър бамбуков нож.

Белият убиец и неговият другар се обърнаха с гръб към индианеца — ловец на човешки глави. Гледката беше прекалено отблъскваща дори за тях. Запътиха се към бараката, откъдето червенокожите им съюзници вече изнасяха събрания каучук.

Само половин час след началото на битката нападателите бързо се отдалечиха в джунглата с ценната си плячка. Взеха в плен и събирачите на каучук заедно с жените и децата им. Никой не се оглеждаше назад към оплячкосания лагер, в който горяха бараките.

Бележки

[1] Селва — бразилско наименование на влажно-екваториалните гори, покриващи огромни пространства в поречието на Амазонка.

[2] Цикади — жътвари — спадат към подразред дървеници или полутвърдокрили хоботни. Обитават предимно по-топлите страни. Хранят се със соковете на растенията. При някои видове дължината на разтворените им крила достига до 18 см. Характерна особеност на цикадите е способността им да издават звуци с помощта на един орган, разположен в основата на коремчето им.

[3] Каучукът се съдържа в много от цветните растения, но най-важните каучуконосни дървета принадлежат към семейство млечкови. Те растат в най-голямо изобилие в Южна Америка, а някои видове — в Африка и Мадагаскар. Най-важното каучуково растение е хевеята, която расте в мочурищата край Амазонка.

[4] Рио Путумайо — река в северозападната част на Южна Америка. Извира в Северозападна Колумбия, тече през Перу и Бразилия, където се влива в Амазонка.

[5] Сим, сеньор — Да, господине (порт.).

[6] Капанга — въоръжен надзирател на работници (порт.).

[7] Серингейро — търсач на каучук (порт.).

[8] Манауш — по-рано Манаос, наречен по името на живеещото там индианско племе — се намира в щата Амазонаш в Северна Бразилия, на левия бряг на река Негру, близо до мястото, където тя се влива в Амазонка. Градът е основан от португалците през 1660 г. От 1850 г. е столица на щата; сега по значение е вторият, след Пара, град край Амазонка. Има отлично речно пристанище, от което се изпращат по света продуктите на целия щат: какао, каучук, американски орехи (орехите пара), дървен материал и плодове. Той е важен търговски център, разраснал се бързо в периода на така наречената каучукова треска.

[9] Метис — потомък на бял и червенокож; мулат — потомък на бял и негър.

[10] Рафия — лико от вид палма, използувано за направа на шапки, чанти, обувки, както и в градинарството.

[11] Сарбакан или духалка — оръжие, използуване в Южна и Централна Америка, в Индокитай, Индонезия и Индия. Сарбаканът представлява бамбукова цев, дълга от 2 до 4 м, от която с духане се „изстрелва“ малка стрела.

[12] Яримени яренумую — месецът спи (месецът залезе).

[13] Унюи — куче.