Лий Чайлд
Покушението (15)

15

Когато Ричър, Нили и Стайвесънт се върнаха в сградата на Министерството на финансите, там ги чакаше специалистът от Службата по анализи на охраната. Той стоеше на рецепцията по ръчно плетен пуловер и синкави панталони — така както го бяха вдигнали от семейната трапеза. На години беше горе-долу колкото Ричър и донякъде приличаше на университетски професор, ако не бяха очите му. Гледаха мъдро и предпазливо, сякаш доста неща са видели в тоя живот. Казваше се Суейн. Стайвесънт ги представи един на друг и изчезна. Суейн поведе Ричър и Нили по непознати за тях коридори на сградата до една зала, която сякаш се използваше едновременно и за библиотека, и за аудитория. Дванайсет стола бяха наредени в две редици, обърнати към нисък подиум, а три от стените бяха покрити с лавици, отрупани с книги. Четвъртата стена беше разделена на няколко кабинки с компютри. Към всеки компютър имаше собствен принтер.

— Чух за теорията на ФБР — каза Суейн.

— Смятате ли, че е вярна? — попита Ричър.

В отговор Суейн вдигна рамене.

— Да или не? — настоя Ричър.

— Не е изключено да е вярна — каза Суейн. — Но не ми звучи кой знае колко правдоподобно. Във всеки случай със същия успех биха могли да бъдат бивши агенти на ФБР. Или дори сегашни. Като агенция ние сме по-добри от тях. Може да е умишлен саботаж, за да навредят на реномето ни.

— Смятате ли, че си струва да се разтърсим в тази посока?

— Вие сте братът на Джо Ричър, нали?

Ричър кимна.

— Работил съм с него — каза Суейн. — Преди доста време.

— Е, и?

— Той насърчаваше нетрадиционното мислене у служителите си.

— Аз също — каза Ричър. — Някакви нетрадиционни мисли да са ви идвали?

— Работата ми е строго академична — каза Суейн. — Нали разбирате? Аз съм изследовател. Може да се каже, учен. Правя анализи.

— Е, и?

— Сегашната ситуация се различава коренно от всичко, което съм виждал до момента. Елементът на омраза е извънредно ясно изразен. От гледна точка на мотивите убийствата биват два вида: идеологически и функционални. Функционално е това убийство, при което се цели да бъде премахнат определен индивид, засягащ конкретни политически или икономически интереси. Докато при идеологическо убийство целта е да видиш сметката на някого, защото просто го мразиш. През годините сме имали много такива случаи. Не мога да ви кажа точно колко, но те рядко стигат толкова далеч. Друго характерно за тях е, че при всички присъства елемент на лична омраза. Но обикновено той е добре прикрит, остава на ниво конспирация. Заговорниците си шепнат колко много мразят обекта. Докато в сегашния случай те очевидно се опитват да ни го изкрещят в лицето. Толкова усилия полагат, такива рискове поемат, само и само да не остане съмнение колко много го ненавиждат.

— Та какъв е изводът?

— Според мен първоначалната фаза на осъществяване на замисъла е била нещо изключително. Тия послания! Представяте ли си само какъв риск? И какви невероятни усилия, за да не ги хванат? В първоначалната фаза те наистина са вложили всичките си ресурси. Ето защо аз смятам, че от тяхна гледна точка си е струвало труда.

— Там им е грешката — каза Нили. — Нито едно от посланията изобщо не стигна до Армстронг. Те просто са си губили времето.

— От незнание — каза Суейн. — Вие например предполагахте ли, че политиката ни е да не уведомяваме евентуалния обект на атака?

— Не — отвърна Нили. — Аз лично бях изненадана.

— Никой не го знае — каза Суейн. — И всеки се изненадва, като научи. Тия типове са смятали, че с всяко послание го уязвяват пряко. Затова аз съм склонен да мисля, че това е лична омраза. При това насочена към него, а не към нас.

— И ние мислим така — каза Ричър. — Някакъв конкретен довод?

— Може да ме сметнете за наивен — каза Суейн, — но аз лично не вярвам, че някой, който е работил при нас, би убил другите двама с име Армстронг за едното нищо.

Ричър вдигна рамене.

— Може и да си наивен. Може пък и да не си. Но това няма значение. Ние сме убедени в това, което казваш.

— А какви са вашите доводи?

— Тирето във второто писмо.

— Тирето ли? — попита Суейн. После помисли. — Аха, разбирам. Правдоподобно, но малко спекулативно, не смяташ ли?

— Както и да е. Приемаме обаче, че мотивите са лични.

— Добре, но защо? Единственият възможен отговор е, че някой просто го ненавижда. Затова иска да го предизвика, сплаши, унижи, да го накара да се мъчи. Не им се вижда достатъчно, ако просто го застрелят.

— Та кои са те? Кой може да го мрази чак толкова?

Суейн махна с ръка, сякаш отхвърляше засега този въпрос.

— Има и нещо друго — каза той. — Може да ви прозвучи малко налудничаво, но аз смятам, че ние не броим правилно. Колко послания са се получили според вас?

— Шест — каза Ричър.

— Не — възрази Суейн. — Според мен са седем.

— Че къде е седмото?

— Не забравяйте Нендик — каза Суейн. — Нендик внесе второто, а той сам беше третото. Разбирате ли, вие пристигнахте тук и след четирийсет и осем часа вече уличихте Нендик, което беше доста бързо. Само че, не ме разбирайте криво, ние и без вас щяхме да го уличим. Беше неизбежно. След като не са могли да бъдат чистачите, остава този, който се занимава с касетите. Ние щяхме да стигнем до същото заключение. А какво следва оттук? Че Нендик не е просто куриер, той е и послание. Чрез него те ни показаха на какво са способни. Ако предположим, че Армстронг е бил посветен от самото начало, в този момент той вече щеше да трепери от страх.

— Но в такъв случай посланията са девет — обади се Нили. — Ако броим Нендик, трябва да включим и двете убийства в Минесота и Колорадо.

— Точно така — каза Суейн. — Нали разбирате сега какво искам да кажа? Всяка тяхна стъпка има за цел да насажда страх. Да предположим, че Армстронг от самото начало е бил в течение. При получаване на първото послание той ще се притесни. На второто ще се разтревожи. Проследяваме източника и Армстронг би трябвало да се поуспокои, но не, той е още по-уплашен, защото самият Нендик е парализиран от страх. После се получава заплахата за демонстрация и Армстронг се изплашва още повече. А когато научаваме за двете убийства, той самият вече е потресен, защото не е очаквал подобна безогледна жестокост.

Ричър не каза нищо. Просто седеше и гледаше в пода.

— Сигурно ви се струвам прекалено аналитичен — каза Суейн.

Ричър поклати глава, без да вдига поглед от пода.

— Не. Мисля си, че аз не съм достатъчно аналитичен. Така поне изглеждам. А какво искат да кажат с тоя отпечатък?

— Отпечатъкът е особен вид предизвикателство — каза Суейн. — Нещо като гатанка. И същевременно перчене, един вид: никога няма да ме хванете.

— Колко време си работил с брат ми?

— Пет години. По-скоро би трябвало да кажа: работих за него. Да твърдя, че сме били колеги, би било прекалено нескромно от моя страна.

— Добър началник ли беше?

— Беше страхотен началник! — каза Суейн. — Прекрасен човек.

— И ви организираше сеанси по нестандартно мислене?

Суейн кимна.

— Много беше забавно. Всеки можеше да си говори каквото поиска.

— А той участваше ли?

— Той имаше невероятни хрумвания.

Ричър вдигна поглед от пода.

— Ти каза, че с всеки свой ход, без изключение, те си поставят за цел да насаждат страх. После каза, че отпечатъкът от палец е особен вид предизвикателство. Излиза, че не всичко се подчинява на една цел, нали така? Нещата са различни.

Суейн вдигна рамене.

— Обяснението може да се разшири. Отпечатъкът също може да мине като елемент на заплаха. Ние сме твърде добри, за да се оставим да бъдем хванати, нещо такова. Във всеки случай с това също се цели насаждане на страх. Може би малко по-различен по вид, но все пак страх.

Ричър извърна поглед встрани и замълча. Измина половин минута. После цяла.

— Добре, предавам се — каза накрая той. — Аз и без това все повече приличам на Джо. Нося костюмите му. Спах с приятелката му. Познавам бившите му колеги. Така че какво друго ми остава, освен сега да направя едно нестандартно предположение, също като него.

— И какво е то? — запита Нили.

— Аз мисля, че ние изпускаме нещо — каза Ричър. — Просто се оставихме то да ни се изплъзне под носа.

— Какво?

— През цялото време в главата ми се въртят разни странни образи. Като например, че секретарката на Стайвесънт прави еди-какво си върху бюрото му.

— Какво еди-какво си?!

— Според мен цялата тая работа с отпечатъка е точно наопаки. Ние през цялото време смятаме, че те са убедени, че отпечатъкът никога няма да бъде идентифициран. Но сега си мисля, че дълбоко се заблуждаваме. Аз мисля, че е точно наопаки. Че те очакват от нас да го идентифицираме.

— Защо?

— Защото смятам, че тази история с отпечатъка е принципно аналогична на историята с Нендик. Днес се запознах с един часовникар. Той ми каза как се образува скваленът.

— В черния дроб на акулите — каза Нили.

— И по носовете на хората — добави Ричър. — Едно и също вещество. Тая противна мазнина по носа, с която се събуждаме сутрин, е сквален. Абсолютно идентична химическа формула.

— Е, и?

— Ами аз просто смятам, че ония типове са заложили всичко на една карта, но не са си направили добре сметката. Да вземем наслуки който и да било гражданин на възраст между шейсет и седемдесет години. Каква е възможността поне веднъж през живота му да са му снемани отпечатъци от пръстите?

— Ами доста висока — каза Нили. — На всички имигранти им се снемат. Ако е роден в Щатите, сигурно е получил повиквателна за Корея или Виетнам и пак са му снели, дори да не е отишъл да служи. Ако е работил някога на държавна служба или е бил арестуван, дори само веднъж…

— И в някои частни корпорации — обади се Суейн. — Там също изискват отпечатъци при приемане на работа. Банкови служители, магазинери и така нататък.

— Е, добре — каза Ричър. — Вижте сега какво мисля. Аз не смятам, че отпечатъкът е на някого от двамата. По-скоро е на някое трето лице. На невинен гражданин, избран съвсем напосоки. Като целта е била да го идентифицираме и открием на всяка цена.

В залата настана тишина. Нили го гледаше изумена.

— От къде на къде?

— Защото той е щял да бъде поредният Нендик — каза Ричър. — Също както Суейн правилно посочи, че Нендик не само е внесъл едно от посланията, а сам той е бил послание, и тук отпечатъкът на този човек е на всяко писмено послание, както и самият той е послание, само че живо. От нас се очакваше да идентифицираме отпечатъка и да намерим собственика му, който ще се окаже още един нещастник като Нендик. Някаква парализирана от страх жертва, която няма да смее да си отвори устата и да каже една дума. Едно живо послание към нас. Само че по една случайност нашите герои са попаднали на някой, чиито отпечатъци не фигурират никъде.

— Но нали се получиха шест писма! — каза Суейн. — Като между изпращането на първото и внасянето на последното в къщата на Фрьолих са изминали двайсетина дни. Какво означава това? Че всички са отпечатани предварително? Това би изисквало невероятно добро планиране.

— Току-виж — каза Нили, — са отпечатали няколко дузини различни версии, по една за всеки възможен случай.

— Не — каза Ричър. — Според мен са ги печатали според случая. Като отпечатъкът от палец им е бил винаги подръка.

— Как? — попита Суейн. — Като са отвлекли някакъв човек и са го държали през цялото време заложник? Скрили са го някъде? Или през цялото време са го влачили със себе си?

— Не става — каза Нили. — Ако не си е у дома, как тогава ще го открием?

— Той си е у дома — каза Ричър. — Но палецът му не е.

Мълчание.

— Включете един компютър — каза той. — После влезте в базата данни на Националния информационен център по криминалистика и задайте ключова дума палец.

 

 

— В Сакраменто имаме голямо оперативно бюро — каза Банън. — Трима агенти вече са задействани и работят по случая. Също и лекар. След час ще имаме информация.

Този път Банън бе дошъл при тях. Намираха се в заседателната зала на тайните служби — Стайвесънт на председателското място, Ричър, Нили и Суейн заедно от едната страна на масата, а Банън сам от другата.

— Самата идея е напълно смахната — каза Банън. — Какво правят с него? Да не би да го държат във фризер?

— Най-вероятно — каза Ричър. — От време на време го размразяват, потъркват го о носа си и слагат отпечатък на хартията. Също като с гумен печат. Предполагам, че с времето е почнал да се съсухря, което обяснява все по-високото съдържание на сквален в отпечатъка.

— И какво следва от това? — запита Стайвесънт. — Ако допуснем, че си прав, разбира се.

Ричър направи гримаса.

— Следва, че можем да изменим една от опорните точки на работната си хипотеза. Вече допускаме, че отпечатъците и на двамата са картотекирани, тоест че и двамата използват ръкавици.

— А също, че и двамата са ренегати — каза Банън.

— Не непременно от нашите служби — отвърна Стайвесънт.

— Как ще ми обясниш останалите фактори? — запита Банън.

Стайвесънт не отговори. Банън вдигна рамене.

— Хайде де — каза той. — Разполагаме с един час. Не желая да тръгвам по грешна следа. Твоя задача е да ме убедиш. Докажи ми, че става въпрос за частни лица, които имат персонално зъб на Армстронг.

Стайвесънт погледна Суейн, но Суейн не каза нищо.

— Времето ни изтича — каза Банън.

— Контекстът не е подходящ — обади се Суейн.

Банън се усмихна.

— Какво, ти само с тези, дето ти вярват, ли разговаряш?

Всички мълчаха.

— Теорията ви не издържа — каза Банън. — Замислете се само, кого го е грижа за някакъв си вицепрезидент? Вицепрезидентът не е никой. Как беше казано, кофа топла плюнка?

— Кана — отвърна Суейн. — Джон Нане Гарнър беше казал, че вицепрезидентската институция не струва и кана топла плюнка. А също и че вицепрезидентът е резервната гума на държавното управление. Самият Гарнър е бил вицепрезидент при първия мандат на Франклин Делано Рузвелт. А пък според Джон Адамс вицепрезидент е най-незначителният държавен пост, измислен някога. А самият Адамс е първият вицепрезидент в историята на Щатите.

— Та питам ви: кой ще тръгне да стреля по някаква си резервна гума или кана с плюнка?

— Да започнем отначало — каза Суейн. — Какви са функциите на вицепрезидента?

— Ами да седи и да се надява шефът му да умре — каза Банън.

Суейн кимна.

— Някой друг беше казал, че длъжността на вицепрезидента се изразява в чакане. В случай, че президентът умре, той поема поста, разбира се, но най-често вицепрезидентът чака да минат осем години, за да може на свой ред да се кандидатира за президент. През останалото време обаче за какво служи вицепрезидентът?

— Казва ли ти някой? — рече Банън.

— Служи за кандидат — каза Суейн. — Това е всичко. Функциите му приключват от момента на номинацията през лятото до изборите през есента. Четири-пет месеца максимум. По средата на кампанията, когато всички вече са отегчени до смърт от кандидатите за президент, става номинирането на вицепрезидента и изведнъж кампанията се оживява. Изведнъж всички започват да говорят за нещо ново, да обсъждат някой друг. Да се ровят в биографията и личните му качества. Да се питат дали кандидатпрезидентската двойка е добре балансирана. Това е първоначалната функция на вицепрезидента. Да балансира и да служи за контраст. Кандидатът за вицепрезидент трябва да е всичко онова, което кандидатът за президент не е. Ако единият е стар, другият трябва да е млад. Северняк — южняк. Нахакан — скучен. Тъп — умен. Твърд — мек. Богат — беден.

— Стига, разбрах вече — каза Банън.

— Та функцията на вицепрезидента е да бъде това, което е — продължи Суейн. — Първоначално тя се свежда до една снимка и една биография. Тоест функцията му е чисто концептуална. После започват истинските му задължения. Кандидатът за вицепрезидент трябва, разбира се, да умее да води кампания. Той трябва да изнася мръсната работа. Кандидатът за вицепрезидент трябва да е в състояние да изрича неща, които са недопустими за президентския кандидат. Ако през време на кампанията трябва да се проведе лична атака или ход за очерняне на противника, това го върши кандидатът за вицепрезидент, докато кандидатът за президент се пъчи и надува и се прави на голям и благороден държавник. После се провеждат избори и успешният кандидат отива в Белия дом, а вицепрезидента го прибират в килера. Ползата от него е изконсумирана в изборния ден.

— А Армстронг биваше ли го по тая линия?

— Беше направо страхотен. Истината е, че проведе една изцяло негативна кампания, но това не се отрази ни най-малко на рейтинга му, защото през цялото време съумяваше да се усмихва най-благо. Резултатът е, че той просто унищожи съперниците.

— Смяташ ли, че е настъпил достатъчно много хора по мазола, за да бъде убит?

Суейн кимна.

— Това се опитвам да установя. В момента анализирам всичките му речи и коментари, като съпоставям личните нападки спрямо личностния профил на нападнатите.

— Съвпадението във времето не е случайно — каза Стайвесънт. — Тук спор няма. Тоя човек шест години е бил конгресмен и още шест сенатор, а през цялото време не е получил нито една подобна заплаха. Най-много някое заядливо писмо. Цялата тази история е предизвикана от нещо, което се е случило неотдавна.

— В хода на кампанията — добави Суейн.

— Или от нещо в по-далечната му биография? — предположи Банън.

Суейн поклати глава.

— Проверявали сме го по четири линии — каза той. — На първо място, макар и последно като хронология, ФБР извърши цялостна проверка на миналото му още с обявяване на номинацията. Ние разполагаме с копие от доклада и в него няма нищо. Следва копие от проучването, което е направила за него опозицията в хода на изборната кампания, в което също няма нищо. Плюс проучвания от двете му кандидатури за Конгреса и Сената. Трябва да ви кажа, че от противниковия лагер са изровили повече информация за него, отколкото вие от ФБР. И пак нищо.

— Източници от Северна Дакота?

— Нищо — каза Суейн. — Разговаряхме с редакторите на всички местни вестници. Това е обичайна практика, местните журналисти знаят всичко. Но човекът е чист.

— Значи всичко е започнало през кампанията. Той е настъпил някого по мазола.

— Някой, който притежава оръжия като на тайните служби — подметна Банън. — Някой, който знае за обмена на информация между тайните служби и ФБР. Някой, който знае, че всяко писмо, адресирано до вицепрезидента, минава първо през тайните служби. Някой, който е знаел къде живее Фрьолих. Вие чували ли сте кога едно животно е патица? Ами ако прилича на патица, ходи като патица и кряка като патица…

Стайвесънт не отговори. Банън си погледна часовника. Извади мобилния телефон от джоба си и го постави върху масата. Известно време телефонът си лежеше там мълчаливо.

— Аз поддържам първоначалната си хипотеза. Сега обаче смятам, че и двамата са ренегати от вашето ведомство. Разбира се, ако телефонът ми сега звънне и Ричър се окаже прав.

Точно в този момент телефонът иззвъня. Беше програмиран да възпроизвежда с писклив звук някаква популярна увертюра, която прозвуча особено идиотски в смълчаната заседателна зала. Той вдигна апарата от масата и натисна копчето. Дразнещата мелодия престана. Сигурно някой в слушалката бе казал шефе, защото той отвърна казвай и след това в течение на няколко секунди — може би осем-девет — само слуша, без да говори. После прекъсна връзката и пусна телефона в джоба на сакото си.

— От Сакраменто ли беше? — попита Стайвесънт.

— Не — отвърна Банън. — Оттук. Намерили са пушката.

 

 

Те оставиха Суейн и се запътиха към лабораториите на ФБР, които също се намираха в Хувър Билдинг. В момента там се събираше екип от експерти. Всички приличаха донякъде на Суейн — интелектуалци и кабинетни учени, измъкнати от домовете си навръх празника. Облечени бяха като почтени глави на семейства, очаквали да прекарат остатъка от деня пред телевизора. Двама-трима имаха вид, сякаш са обърнали по две-три бири. Това си личеше отдалеч. Нили познаваше един от тях по физиономия от курса на обучение, който бе преминала преди много години в лабораториите на ФБР.

— Каква е, „Вайме“ Мк2 ли? — попита Банън.

— Категорично — отвърна един от техническите експерти.

— Сериен номер?

Човекът поклати глава.

— Заличен с киселина.

— Може ли нещо да се направи?

Човекът отново поклати глава.

— Не. Ако номерът е бил щанцован, отдолу винаги могат да се открият деформирани участъци от кристалната решетка на метала, по които да се възстанови. Но на пушките „Вайме“ серийните номера се гравират на ръка, а не се щанцоват.

— И къде е тя сега?

— Изследваме я за отпечатъци — каза човекът. — Безнадеждна работа. С флуороскопа не видяхме нищо, с лазера също. Избърсана е най-щателно.

— Къде е намерена?

— В склада. Зад вратата на едно от помещенията на третия етаж.

— Явно са изчакали вътре пет минути и после са се измъкнали, като е настанала суматохата. Доста са съобразителни.

— Гилзи? — попита Нили.

— Няма. Прибрали са ги. Но разполагаме с четирите патрона. Трите от днес са деформирани от удар в твърди повърхности. Но оня от Минесота е цял. Пръстта го е запазила.

Той отиде до една от работните маси в лабораторията, където върху лист амбалажна хартия бяха наредени куршумите. Три от тях бяха сплескани от удара. Единият от сплесканите беше съвсем чист — този, който се бе забил направо в стената. По другите два имаше черни, засъхнали остатъци от мозъка на Кросети и от кръвта на Фрьолих. Те бяха полепнали по медната риза и се бяха спекли на характерни шарки от нагорещената повърхност. Впоследствие шарките се бяха развалили при деформацията на ризата от удара в твърда преграда. В случая на Фрьолих това беше стената на приюта, а при Кросети — вероятно бетонната стена на стълбищната клетка. Куршумът от Минесота изглеждаше съвсем нов. При преминаването си през слоя пръст в двора той се бе изчистил от полепналата човешка тъкан.

— Донеси ми пушката — нареди Банън.

Когато я внесоха, снайперската карабина още миришеше на топлите пари лепило за снемане на отпечатъци, с които я бяха обдухвали. Беше грозновато, ръбесто, незабележително с нищо оръжие. Металните повърхности бяха оксидирани в черно, а прикладът и дървените части — фабрично боядисани с черна епоксидна боя. Затворът беше къс и дебел, а сравнително късата цев изглеждаше силно удължена заради големия заглушител. Върху стойката за обикновения визьор имаше монтиран мощен оптически мерник.

— Мерникът не е оригинален — каза Ричър. — Този е „Хензолт“, а при „Вайме“ използват „Бушнел“.

— Да, пушката е пригодена за друг вид прицел. Отбелязано е в доклада.

— Фабрично модифицирана?

— Едва ли — каза човекът. — Доста умело е направено, но явно не е фабрично изпълнение.

— Какво означава това? — запита Банън.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Ричър.

— „Хензолт“ по-добър мерник ли е от „Бушнел“?

— Не бих казал. И двете марки са много добри. Все едно да сравняваш „БМВ“ и „Мерцедес“. Или „Канон“ и „Никои“.

— Значи човекът си е имал определени предпочитания.

— Не и ако е бил на държавна служба. Ти например какво ще направиш, ако някой фотограф от екипа дойде при теб и ти каже: Виж какво, искам „Канон“, тоя „Никон“ нищо не струва?

— Ще му кажа да ми се маха от главата.

— Точно така. Ако си на държавна служба, ползваш това, с което разполагаш. Аз просто не мога да си представя някой агент на службите да иде при оръжейника и да поиска да му сменят мерника „Бушнел“ за хиляда долара с някой „Хензолт“ за същите пари само защото повече му харесва на външен вид.

— Че защо са го сменили тогава?

— Не мога да кажа със сигурност — повтори Ричър. — Може би поради повреда. Ако изтървеш пушката, мерникът се поврежда много лесно. Но ако тя е държавна собственост, ще сменят един „Бушнел“ с друг. С всяка партида пушки те купуват по цели сандъци резервни части.

— Ами ако няма? Ако всички оригинални мерници за дадена партида пушки са се изчерпали?

— Тогава биха могли да я пригодят за „Хензолт“. Доколкото знам, „Дензолт“ вървят с карабините „ЗИГ“. Ще трябва да прегледате отново списъците и да видите дали някое ведомство не купува за снайперистите си паралелно „Вайме“ и „ЗИГ“.

— „ЗИГ“ също ли е със заглушител?

— Не — каза Ричър.

— Това е значи! — каза Банън. — Определена правоохранителна агенция купува от двата вида снайперски карабини — „Вайме“ за случаите, когато трябва заглушител, и „ЗИГ“, когато може и без. Заедно с два вида резервни мерници. В един момент „Бушнел“ свършват и започват да слагат „Хензолт“.

— Възможно е — каза Ричър. — Трябва обаче да се провери. Специално питайте дали някой не е правил опит да пригажда пушки „Вайме“ за мерници „Хензолт“. Ако сред държавните оръжейници няма такъв, проверете и при частниците. Почнете от най-скъпите, защото това не са случайни оръжия. Може да се окаже важно.

Стайвесънт гледаше втренчено пред себе си. Извивката на раменете му показваше, че е притеснен.

— Какво има? — попита Ричър.

Стайвесънт се отърси сякаш от хипноза и поклати глава в знак на поражение.

— Боя се, че ние бяхме купили „ЗИГ“ — каза тихо той. — Преди пет години бяхме поръчали една партида СГ550. Полуавтоматични карабини без заглушител. Само че не ги използваме много, защото автоматичният механизъм се отразява леко на точността, особено при стрелба в гъста тълпа. Повечето са на склад. Сега навсякъде използваме „Вайме“. Така че резервни части за „ЗИГ“-овете имаме колкото щеш.

В залата настана мълчание. После телефонът на Банън отново иззвъня. Досадната мелодийка разцепи тягостната тишина. Той вдигна телефона до ухото си, излая казвай и се заслуша.

— Разбирам! — каза той след малко и продължи да слуша. — Докторът съгласен ли е? — Послуша още малко. — Разбирам! — И пак млъкна. — Предполагам! — каза той и продължи да слуша. — Два ли? — запита и чу отговора. — Добре — рече накрая Банън и прекъсна връзката. Обърна се към присъстващите: — Качваме се горе! — каза той пребледнял.

Стайвесънт, Ричър и Нили го последваха към асансьора и четиримата се качиха в заседателната зала. Той седна на председателското място, а останалите се скупчиха на отсрещния край, сякаш искаха да са по-далеч от лошите новини. Небето отвън беше съвсем тъмно. Денят на благодарността отиваше към края си.

— Казва се Андрети — съобщи той. — Възраст: седемдесет и три години, пенсиониран дърводелец, бивш доброволец пожарникар. Има внучки. Чрез тях са успели да го притиснат.

— Проговорил ли е? — попита Нили.

— Отчасти — отвърна Банън. — Тоя дядо ще се окаже по-корав от Нендик.

— Как е станало?

— От времето, когато бил пожарникар, той имал навик да ходи в някаква кръчма в Сакраменто, дето се събирали бивши полицаи. Там се запознал с двама мъже.

— Полицаи ли са били?

— Имали са такъв вид — отвърна Банън. — Така ги описва: с вид на полицаи. Заприказвали се, той им показал снимки на семейството си. Те започнали да го обработват колко е пропаднал светът в днешно време, какво ли не биха направили, за да предпазят семействата си и тъй нататък. Постепенно му влизали под кожата, казва той.

— Е, и?

— Известно време старецът мълчал като риба, но нашият лекар прегледал ръката му. Левият палец бил ампутиран. Е, не точно ампутиран. Нещо средно между отрязан и отсечен, казва докторът. Все пак опитали са се да го направят чисто. Андрети продължавал да се придържа към историята с триона, но докторът казва, че това не може да бъде. Просто било изключено! Явно Андрети се зарадвал, че онзи не му вярва, и постепенно се разприказвал.

— И какво?

— Той живеел сам. Вдовец. Двамата типове с вид на полицаи си изпросили да ги покани у тях. Там го попитали: Какво би направил, за да защитиш семейството си? В смисъл, би ли направил всичко? Би ли отишъл докрай? Отначало въпросът бил реторичен, но твърде скоро го приложили на практика. Казали му да избира между палеца си и внучките. После го притиснали на пода и си свършили работата. Взели снимките на децата и тефтерчето му с адреси. Казали му, че сега вече знаят как изглеждат внучките и къде живеят. Казали му още, че ще ги намерят и ще им отрежат яйчниците така, както са отрязали на него палеца. Разбира се, той им повярвал. Как да не им повярва? Нали току-що му били показали на какво са способни? Те взели една хладилна кутия от кухнята и малко лед от фризера, за да пренесат палеца. Като си тръгнали, той се добрал до болницата.

Мълчание.

— Описания? — попита Стайвесънт.

Банън поклати глава.

— Твърде уплашен е. Моите хора му казали, че цялото му семейство може да бъде поставено под специална федерална програма за защита на свидетели, но той не давал и дума да се издума. Предполагам, че повече не можем да изкопчим от него.

— Отпечатъци из къщата?

— Андрети избърсал навсякъде. Двамата го принудили и не си тръгнали, докато не го направил.

— А в кръчмата? Някой да ги е видял, докато си приказват?

— Ще поразпитаме. Но все пак това е било преди шест седмици. Така че не очаквайте чудеса.

Дълго време никой не проговори.

— Ричър — обади се Нили.

— Да?

— За какво си мислиш?

Той вдигна рамене.

— Мислех си за Достоевски. Наскоро открих един екземпляр на „Престъпление и наказание“, който бях подарил на брат ми за рождения ден. Без малко да му купя „Братя Карамазови“, но предпочетох тази. Ти „Братя Карамазови“ чела ли си я?

Нили поклати глава.

— В нея се разправя и какво са вършили турците в България — каза той. — Изнасилвали българки, ограбвали български домове. Бесели пленници на сутринта, след като през цялата нощ ги оставяли приковани към оградата за ушите. Подхвърляли новородени във въздуха и ги нанизвали на щикове. И то пред очите на майките им. Когато видял всичко това, Иван Карамазов загубил всякаква вяра в човешкото у човека. Той казва, че нито едно животно не може да бъде жестоко като човека, толкова изобретателно, артистично в своята жестокост. Това ми хрумна, като чух, че тия типове наблюдавали Андрети, докато почистил къщата си след тях. Предполагам, че е чистил с една ръка. Сигурно му е било ужасно трудно. Достоевски е изложил чувствата си в книга. Аз нямам неговия талант. Затова смятам да открия тези приятелчета и да ги накарам да осъзнаят грешката си посредством уменията, които притежавам.

— Не предполагах, че си толкова начетен — възкликна Банън.

— Попрочитам това-онова — обясни Ричър.

— Бих те призовал да се въздържаш от саморазправа.

— Саморазправа е несвойствена дума за един специален агент.

— Както и да е, не искам самостоятелни действия.

Ричър кимна.

— Разбрано.

Банън се усмихна.

— Е, какво, разреши ли загадката?

— Каква загадка?

— Ние приемаме, че пушката е била във вторник в Минесота и вчера в Северна Дакота. Днес вече е тук, във Вашингтон. Те не са я прекарали със самолет, това поне е ясно, понеже за пренасяне на дългоцевни огнестрелни оръжия с граждански полет се изисква такава документация, че не ти е работа. А пък с кола е твърде далеч. Излиза, че докато единият е бил с автомата МП5 в Бисмарк, другият е доставил пушката с кола от Минесота дотук. Ако и двамата са били едновременно в Бисмарк, значи притежават две еднакви пушки „Вайме“ — едната там, другата скрита тук някъде. А пък ако и двамата са били в Бисмарк, а имат само една „Вайме“, значи трети човек им я е прекарал от Минесота дотук, от което излиза, че си имаме работа поне с трима души, а не с двама.

Мълчание.

— Отивам да поговоря със Суейн — каза Ричър. — Пеша. Ще се поразкърша малко.

— Идвам с теб — рече Нили.

 

 

Двамата извървяха бързо разстоянието от около осемстотин метра на запад по Пенсилвания Авеню. По небето нямаше облаци и нощният въздух беше студен. Въпреки смога и оранжевото сияние на уличните лампи по небето се виждаха отделни звезди. Луната изглеждаше малка и далечна. Нямаше движение. Те минаха покрай Федералния триъгълник и насреща им започна да се приближава тъмната маса на Министерството на финансите. Загражденията по улиците към Белия дом бяха вдигнати. Градът се връщаше към нормалния живот. Сякаш нищо не се бе случило.

— Как си? — попита Нили.

— Примирявам се с действителността. Остарявам. Мозъчната ми дейност е забавена. Толкова се зарадвах, че разкрих Нендик бързо, а всъщност трябваше да се сетя веднага. Това не беше никакъв успех, а провал. Същото е с отпечатъка. Няколко дни се мотахме с него, опитвахме се да го пригодим към нашите теории, а не виждахме истината.

— Накрая обаче я разкрихме.

— И отново се чувствам гузен както винаги.

— Защо?

— Все разправях на Фрьолих, че се справя добре. А всъщност трябваше да й кажа да удвои часовите на покрива. По един на корниза и на стълбището. Това може би щеше да й спаси живота.

Нили мълчеше. Изминаха шест-седем крачки.

— Това е било нейна работа, не твоя — каза тя. — Не се чувствай гузен. Не можеш да отговаряш за всички хора на тоя свят.

Ричър не каза нищо. Просто продължи да крачи.

— А пък те са се представяли за полицаи — добави тя. — Можели са да преодолеят и двама часови, също както преодоляха този. Нещо повече, те са преминали сигурно покрай дузина униформени. Или повече. Кой ще ги спре? Цялата околност беше блокирана, но никой не можеше да го предвиди. Рисковете на професията.

Ричър не отговори.

— А пък ако бяха сложили двама часови, ония щяха да убият и двамата. Още една невинна жертва нямаше да помогне на никого.

— Ти съгласна ли си, че Банън прилича на полицай? — попита Ричър.

— А ти съгласен ли си, че са трима? — отвърна му с въпрос Нили.

— Не. В никакъв случай. Двама са. Банън недоглежда нещо. С мозък като неговия това е професионално изкривяване.

— Какво недоглежда?

— Ти смяташ ли, че прилича на полицай?

Нили бегло се усмихна.

— Същински полицай. Той като нищо си е бил такъв, преди да постъпи в Бюрото.

— С какво прилича на полицай?

— С всичко. С всяко нещо по себе си. С порите на кожата си.

Ричър замълча и продължи да крачи.

— Нещо в инструктажа на Фрьолих ми направи впечатление — каза той. — Преди да пристигне Армстронг. Тя предупреждаваше хората си, че е лесно да се дегизираш като бездомник, но е много трудно да изглеждаш точно като бездомник. Мисля, че същото се отнася и за полицаите. Ако аз, да кажем, си сложа туидено сако и мъхести вълнени панталони и груби обувки и вдигна в ръка полицейска значка, ще заприличам ли на полицай?

— Донякъде. Но не изцяло.

— Те обаче наистина приличат на полицаи. Аз видях единия и изобщо не се усъмних. Те проникват най-спокойно навсякъде, после се измъкват и никой не се сеща да ги спре.

— Това обяснява много неща — каза Нили. — Например защо са изглеждали на Нендик съвсем на място в полицейската кръчма. И на Андрети.

— Като теста за патицата на Банън — каза той. — Те изглеждат като полицаи, ходят като полицаи и говорят като полицаи.

— Това обяснява и откъде знаят например, че слюнката съдържа ДНК и че съществува Национален информационен център по криминалистика.

— А също и оръжията. Явно имат достъп до арсеналите на специалните части и на щатската полиция. Особено до пригодени карабини с неоригинални оптически мерници.

— Но същевременно знаем, че не са полицаи. Ти лично прегледа всичките деветдесет и четири снимки.

— Знаем само, че не са полицаи от Бисмарк — каза Ричър. — Може да са от някъде другаде.

 

 

Суейн още ги очакваше, когато пристигнаха. Изглеждаше дълбоко нещастен. Може би не от чакането. Приличаше на човек, който има да съобщава и да получава лоши новини. Той погледна въпросително Ричър и Ричър кимна.

— Казва се Андрети — рече той. — В същата ситуация, както и Нендик. Не е толкова смазан психически, но и той няма намерение да проговори.

Суейн мълчеше.

— Твоя е заслугата — продължи Ричър. — Ти пръв направи връзката. А пушката е „Вайме“ със сменен мерник — „Хензолт“ вместо „Бушнел“.

— Аз не съм специалист по огнестрелни оръжия — каза Суейн.

— Искам да ми кажеш какво знаеш за кампанията. Кой толкова му има зъб на Армстронг?

Известно време Суейн не отговори. После извърна поглед встрани и каза:

— Никой. Това, което казах на съвещанието, не беше истина. Аз направих този анализ още преди няколко дни. Той действително е засегнал отделни хора, но нищо по-значимо. Нищо необичайно.

— Че защо го каза тогава?

— Заради ФБР. Исках да ги отклоня от разследването им. Знам, че извършителите не са от нашите. Не мога да понасям, когато унижават моето ведомство.

Ричър замълча.

— Направих го заради Фрьолих и Кросети — продължи Суейн. — Те не заслужават такова отношение.

— Значи ти се водиш от вътрешното си чувство, а пък ние от едно тире — отбеляза Ричър. — Повечето случаи, с които съм се занимавал, са били изградени върху доста по-солидни улики.

— Сега какво ще правим?

— Ще търсим другаде — отвърна Нили. — Ако не е политическа вендета, трябва да е лична.

— Не мисля, че имам право да ви предоставям информацията — каза Суейн. — Тя се смята за поверителна.

— Защо, нещо лошо ли има?

— Не, иначе по време на кампанията щяха да го изровят.

— Че какъв е проблемът тогава?

— Верен ли е на жена си? — запита Ричър.

— Да — отвърна Суейн.

— А тя на него?

— Разбира се.

— Финансови машинации?

— Никакви.

— Всичко останало са много лични неща от далечното му минало. Какво толкова ще стане, ако им хвърлим един поглед?

— Предполагам, че нищо.

— Ами дай да ги видим тогава!

Те поеха по извитите коридори към библиотеката, но когато стигнаха там, телефонът звънеше. Суейн вдигна слушалката и после я подаде на Ричър.

— Стайвесънт е, търси теб.

Ричър послуша една минута и затвори телефона.

— Армстронг идва — каза той. — Много бил разстроен, нямал мира и искал да поговори с всички, които са били днес там.

 

 

Двамата оставиха Суейн в библиотеката и се върнаха в заседателната зала. Стайвесънт пристигна минута след това. Все още беше с дрехите си за голф. Дори не беше изтрил кръвта на Фрьолих от обувките си. Кръвта бе засъхнала на безформени черни петна по кантовете на подметките. Изглеждаше на ръба на пълно физическо изтощение и психически срив. Ричър познаваше това явление; бе го наблюдавал безброй пъти. Някой може да изкара двайсет и пет години в безупречна служба, докато целият му живот, цялата му професионална кариера се сгромолясат за един ден. Поводът може да бъде всякакъв: атентатор самоубиец, хеликоптерна катастрофа, изтичане на свръхсекретна информация или пиянско сбиване на войници отпускари, завършило със смърт. След което цялата административна машина се задейства да раздава възмездие и изведнъж една бляскава кариера, цял жизнен път, увенчан с лаври и слава, се зачерква с едно драсване на перото, понеже във всеки случай някой трябва да опере пешкира. Следствените комисии не признават нещастните случайности или рисковете на професията.

— Ще бъдем в доста намален състав — каза Стайвесънт. — Аз пуснах повечето от хората си в еднодневен отпуск и нямам никакво намерение да им го отнемам само защото Армстронг не можел да спи.

След пет минути дойдоха още двама агенти. Ричър ги познаваше по физиономия — единият беше снайперист на покрива на един от складовете, а другият бе проверявал хората на опашката за храна. Двамата кимнаха уморено вместо поздрав и веднага се запътиха към кафе-машините. Когато се върнаха, носеха за всеки по едно кафе в пластмасова чашка.

Охраната на Армстронг се движеше пред него като невидим мехур. Най-напред се обадиха по радиото, още докато колите бяха на километър и половина от сградата. После втори път, при влизане в гаража. Изкачването с асансьора се докладваше етаж по етаж. Един от бодигардовете се появи пръв на рецепцията и обяви, че помещението е обезопасено. Чак тогава другите двама въведоха Армстронг. Същата процедура се повтори в заседателната зала. Единият агент надникна вътре, огледа се, каза нещо в маншета на ризата си и Армстронг се шмугна покрай него в стаята.

Беше се преоблякъл с всекидневни дрехи, които никак не му подхождаха — джинси от рипсено кадифе, пуловер на шарки и велурено яке. Цветовете си отиваха твърде идеално, а тъканите бяха нови и още неочупени по тялото. Първата фалшива нотка, която Ричър долови от него. Сякаш вкъщи се бе запитал: Какво следва да облече един вицепрезидент при тези обстоятелства? — вместо да грабне от гардероба първото, което му бе попаднало подръка. Армстронг кимна тържествено на присъстващите и тежко пристъпи към заседателната маса. Не заговори никого. Изглеждаше неловко. Мълчанието ставаше непоносимо.

— Как е съпругата, сър? — попита снайперистът.

Най-дипломатичният възможен въпрос, каза си Ричър. Покана да обсъдим нечии чужди чувства, което е винаги по-лесно, отколкото да говорим за своите. Колегиална постъпка, която сякаш казваше: Всички ние сме вътрешни хора, дайте да поговорим за някой външен. А също и: Даваме ти възможност да ни благодариш, задето й спасихме задника. Пък и твоя.

— Потресена е — каза Армстронг. — Такава ужасна трагедия. Тя ми каза да ви предам колко много съжалява за случилото си. Да ви кажа честно, жена ми не ме оставя на мира. Казва, че не е трябвало да излагам живота ви на риск.

Най-дипломатичният възможен отговор, помисли си Ричър. Какво можеш да му кажеш, освен: Това ни е работата, сър!

— Това ни е работата, сър! — каза Стайвесънт. — Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг.

— Благодаря ви за любезността — каза Армстронг. — Както и за отлично свършената работа. От името и на двама ни, от сърце и душа! Аз не съм суеверен човек, но към вас се чувствам дълбоко задължен. И няма да се успокоя, докато не направя нещо за вас. Така че, не се колебайте, искайте. Каквото кажете — официално или не, поотделно или всички заедно. Аз съм ваш приятел до живот.

Никой не отговори.

— Кажете ми за Кросети — продължи Армстронг. — Той имаше ли семейство?

Снайперистът кимна.

— Беше женен, с дете. Момченце на осем години, доколкото знам.

Армстронг сведе поглед надолу.

— Толкова съжалявам.

В стаята отново настъпи тишина.

— Мога ли да им помогна с нещо? — попита Армстронг.

— Ние ще се погрижим за тях — каза Стайвесънт.

— Фрьолих има само родители в Уайоминг — каза Армстронг. — Не е била омъжена. Няма братя и сестри. Аз разговарях с родителите й днес следобед. След като се видяхме с вас в Белия дом, реших да им изкажа лично съболезнованията си. Освен това исках да ги уведомя предварително какво смятам да кажа в изявлението си по телевизията. Реших, че без тяхно съгласие не мога да излъжа, че в неделя организираме възпоменателна служба само за да подмамим ония. На тях обаче толкова им допадна идеята за служба в памет на дъщеря им, че решиха да си я направят сами. Така че служба ще има.

Никой от останалите не продумваше. Армстронг стоеше, вперил поглед в една точка в пространството.

— Искам и аз да присъствам — каза той. — Всъщност смятам да присъствам.

— Не мога да допусна това — каза Стайвесънт.

Армстронг не отговори.

— Искам да кажа, настойчиво ви съветвам да не го правите — поправи се Стайвесънт.

— Тя загина заради мен — каза Армстронг. — Искам поне да присъствам на службата. Поне това. Всъщност искам да произнеса реч там. Мисля първо още веднъж да поговоря с родителите й.

— Убеден съм, че за тях това ще бъде голяма чест, но нека не забравяме съображенията за сигурност…

— Аз, разбира се, уважавам вашата професионална преценка — каза Армстронг. — Но нямам намерение да се пазаря. Ако трябва, ще отида сам. Може би дори предпочитам да отида сам.

— Това не може да стане — каза Стайвесънт.

Армстронг кимна.

— Добре тогава. Намерете ми трима агенти, които са готови доброволно да дойдат с мен. Само трима. Нямам намерение да правя циркове. Отиваме и след службата веднага си тръгваме без много шум. Няма дори да го обявяваме.

— Вие вече го обявихте по телевизията.

— Няма да се пазарим — повтори Армстронг. — Родителите няма да искат да превръщаме службата за дъщеря им в зрелище. Затова не желая никакви журналисти, никакви камери. Няма да е справедливо към нея. Само ние четиримата.

Стайвесънт не отговори.

— Отивам на службата, и това е — заяви Армстронг. — Тя загина заради мен.

— Тя знаеше какъв риск поема — каза Стайвесънт. — Всички ние знаем размера на риска. И ако сме тук, то е по собствена воля.

Армстронг кимна.

— Разговарях с директора на ФБР. Той каза, че заподозрените се били измъкнали.

— Ще ги хванат, въпрос на време — каза Стайвесънт.

— Дъщеря ми е в Антарктида — каза Армстронг. — Сега там е почти средата на лятото. Температурите са се повишили до двайсет градуса под нулата. След седмица-две ще достигнат максималните за сезона — минус осемнайсет. Току-що разговарях с нея по сателитния телефон. Тя казва, че й е невероятно топло. От две години насам водим един и същ разговор. За мен това е особен вид метафора. Разбирате ли, всяко нещо е относително. Нищо не е толкова лошо, че да не може да се привикне към него. Така поне си казвах. Но от днес не съм сигурен. Аз съм жив, понеже някой друг загина заради мен. Не знам дали някога ще свикна с тази мисъл.

Мълчание.

— Фрьолих прекрасно знаеше какво прави — каза Стайвесънт. — Ние всички сме тук по собствена воля.

— Беше страхотна, нали?

— Моля да ме уведомите кога да ви представя приемника й.

— Не днес — каза Армстронг. — Утре може би. И попитайте хората си за неделя. Искам трима доброволци. Нейни приятели, които така и така са готови да идат дотам.

Няколко мига Стайвесънт не каза нищо. После вдигна рамене.

— Добре.

Армстронг кимна.

— Благодаря ви за разбирането. Благодаря и за днес. На всички вас. От името на двама ни. Затова дойдох.

Личните му бодигардове като по команда се строиха около него и го поведоха към вратата. Невидимият мехур на охраната се понесе навън, като се оглеждаше, проверяваше терена, напред, встрани и назад. След три минути се обадиха по радиото от колата. Вицепрезидентът бил в безопасност и в движение. Кортежът се насочвал към Джорджтаун.

— По дяволите! — изохка Стайвесънг. — Сега на всичко отгоре ми се изсипва и неделният кошмар.

Никой не погледна към Ричър освен Нили. Двамата излязоха заедно от стаята и намериха Суейн на рецепцията. Беше с палто.

— Тръгвам си — каза той, като ги видя.

— След час ще си тръгнеш — каза Ричър. — Най-напред ще ни покажеш архива си.