Сандра Браун
Алибито (9)

ОСМА ГЛАВА

Просто нямаше смисъл.

Неочаквано, като гръм от ясно небе, срещаш някого. Като че ли получаваш подарък без повод. Привличането е мигновено, силно и взаимно. Приятно ви е заедно. Смеете се, танцувате, ядете варена царевица и сладолед. Любите се и разбираш, че по-рано никога не си познавал истинската наслада. Заспивате прегърнати и се чувстваш щастлив, както никога в живота си.

А на сутринта се събуждаш сам.

Тя си е отишла. Без обяснение. Без да се сбогува. Просто е изчезнала.

Хамънд удари по кормилото, изпълнен с гняв към нея и още повече към себе си, защото изпиташе чувства. Защо му беше мъчно, че е избягала? Бе прекарал страхотна съботна вечер. Беше се любил с прекрасна непозната, която, след като му бе дарила наслада, бе изчезнала, без да остави никаква следа. Жената от сънищата, а? Нищо не можеше да стори. Повечето необвързани мъже биха приели това за нещо нормално.

„Приеми нещата такива, каквито са, нещастнико — укорително си каза той. — Не е болка за умиране. И не си въобразявай, че е било по-прекрасно, отколкото беше в действителност.“

Но той знаеше, че не си въобразява. Изживяването бе фантастично и си го спомняше точно такова.

Изруга и задмина един мотоциклетист, който си играеше с търпението му, като караше твърде бавно. Днес всичко го вбесяваше. Откакто се бе събудил сутринта, изливаше гнева и разочарованието си върху неодушевени предмети. Първо върху бюрото, в което бе ударил големия пръст на крака си, докато тичаше през всекидневната с отчаяна надежда да я види в кухнята, търсеща купа с макарони, разгърнала някое списание във всекидневната или седнала на терасата, загледана в реката, докато пие кафе и чака и той да се събуди.

Фантазиите му приличаха на сцени от сантиментален филм.

Но бяха само фантазии.

Защото в кухнята и всекидневната нямаше никой, колата й бе изчезнала, а единственият, който се люлееше на терасата, бе паяк, опънал мрежа от едната облегалка на люлката до другата.

Чисто гол, той отстрани паяка, седна и зарови пръсти в косата си. Жест на отчаян мъж, почти загубил самообладание.

Кога ли бе тръгнала? Колко е часът сега? Откога я нямаше?

Може би щеше да се върне. Може би нямаше смисъл да се разстройва.

Половин час се самозалъгва, че е отишла да купи понички. Или сметана за кафето си. Или някой неделен вестник.

Но тя не се върна.

Най-сетне Хамънд отстъпи люлката на паяка и се прибра вътре. В опита си да направи кафе изсипа половината на плота. Ядосан, запрати стъклената кана към стената и бутна кафе-машината на пода, не обръщайки внимание на водата, която бе налял.

Претърси вилата за нещо, което може да е оставила след себе си — визитна картичка или бележка. Не откри нищо. Надникна дори в кошчето за смет под мивката в банята, но в него имаше само полиетиленов плик. На връщане удари главата си в отворената врата на килера. Гневно я затръшна и изруга още по-яростно, когато притисна пръста си.

Накрая се върна в спалнята, въпреки че леглото най-безмилостно му напомняше за нея, отпусна се, закри очи и напрегна ума си в опит да си обясни всичко.

Какво, за бога, ставаше с него? Никой от хората, с които общуваше, не би го познал тази сутрин, ако го бе видял да броди като безумен лунатик из вилата си, гол и небръснат. Хамънд Крос да се държи като глупак, като юноша, преживяващ любовна мъка? „Нашият Хамънд Крос? Сигурно се шегувате!“

„Момент, любовна мъка ли каза?“

Бавно се обърна към нейната възглавница. Докосна вдлъбнатината, оставена от главата й. Притегли възглавницата към гърдите си, зарови лице и вдъхна от аромата й.

Обзе го желание, но не сексуално.

Може би донякъде, но не бе само това.

Не беше обикновена страст, каквато бе изпитвал много пъти. Този път бе различно. По-силно, по-вълнуващо. Бе завладян от копнеж да бъде с нея.

— По дяволите! — прошепна той. „Чуваш ли се какво говориш? Копнеж?“

Отново се обърна по гръб и се загледа в тавана. Най-сетне призна пред себе си, че не може да назове това, което чувства. Никога по-рано не го бе преживявал, така че откъде можеше да знае как да го нарече? Бе сигурен само, че е пленен и омагьосан, както никога преди, въпреки че бе имал връзки е много привлекателни красавици.

Замисли се каква ли бе нейната интимна история. В този миг си спомни за телефонния й разговор. Намръщено погледна към апарата на тоалетката в другия край на стаята. Когато я бе видял да го използва, тя го бе изгледала е уплашено и виновно изражение. На кого ли се бе обадила?

Внезапно скочи от леглото. С разтуптяно сърце се наведе над телефона и прокара пръсти по гумираните бутони. Дори не бе сигурен дали този модел има екстрата, която търсеше, но… да! Имаше я.

Автоматично повторно избиране.

Поколеба се за миг и натисна бутона. След кратък сигнал номерът бе избран отново и в същото време се изписа на малкия екран. Той взе молив и откъсна парче хартия, което му бе подръка — от последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. Записа цифрите върху корема на момичето от корицата.

— Доктор Лад.

Той не знаеше какво бе очаквал, но след две позвънявания равнодушният ясен глас на телефонистката го стресна.

— Моля?

— Вие ли поръчахте разговор е доктор Лад?

— А… може би… съм сбъркал номера. Повтори цифрите, които бе записал.

— Същият е. Тук е телефонната служба. Вие ли се опитвахте да се свържете с доктора?

Хамънд смутено отвърна:

— А, да.

— Кажете името си и номера, на който можем да ви открием, ако обичате.

— Всъщност промених решението си, ще се обадя през работно време.

Бързо затвори, но дълго време след това седя на леглото и размишлява кой ли е доктор Лад и защо тя му бе позвънила посред нощ.

Прокара през съзнанието си дългия списък от имена, които помнеше. Познаваше много лекари. Членуваше в два клуба, където се срещаше с всякакви специалисти. Но не си спомняше някога да се е запознавал с човек на име Лад.

А дали не познаваше съпругата на този доктор Лад? Дали не бе прекарал нощта именно е нея?

Разтревожен от това мрачно, но напълно логично предположение, направи усилие да стане и да вземе душ. Не защото горещата водна струя бе символ на нещо. Не чувстваше вина и нужда от пречистване. Ако тя бе омъжена и го бе излъгала, Хамънд нямаше никаква вина. Наистина ли? Да.

След като се облече, изпи две чаши хладко кафе и дори успя да хапне половин английска кифла. Докато дъвчеше, не престана да размишлява. Тя бе отвърнала, че не е омъжена. Но, за бога, как можеше да вярва на една жена, която дори не му бе казала името си?

Господи, не знаеше дори името й!

Беше споделила доста неща. Например, че няма навик да преспива с мъже, с които току-що се е запознала. „Не е нещо обичайно, което ми се случва често“, нали това бяха точните й думи? Но как можеше да бъде сигурен в искреността й?

Откъде можеше да знае, че не е умела лъжкиня и развратница, омъжена за някакъв нещастник с лекарска титла? Може би бе непокорна съпруга, която толкова често изневеряваше на доктор Лад, че той вече не се изненадваше, когато му се обадеше отнякъде посред нощ.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-мрачно ставаше настроението му.

Докато разтребваше кухнята, погледна към стенния часовник и с изненада откри, че отдавна е минало пладне. Нима наистина бе спал до толкова късно? Нищо чудно. Бяха се любили цяла нощ… Бяха заспали едва около шест сутринта.

Не бе имал намерение да се връща в Чарлстън преди здрач. Първоначалният му план бе да прекара спокоен неделен ден в риболов или лениво съзерцаване на пейзажа и да не се заема с нищо, което изисква твърде много размисъл.

Нямаше желание да стои повече във вилата, потънал в мисли. Затова заключи и тръгна по-рано, отколкото бе решил. Докато минаваше по моста „Мемориал Бридж“ на път за града, се запита дали и тя не живее в Чарлстън. Дали не се е върнала у дома по същия път?

А ако случайно се срещнеха на някой прием? Дали щяха да си спомнят за нощта, която бяха прекарали заедно, или щяха да се поздравят учтиво, преструвайки се на непознати?

Може би щеше да зависи от това дали са сами или с други хора. Как би се почувствал, ако някой му представеше една привидно щастлива семейна двойка — доктор и мисис Лад, и е длъжен да погледне съпруга й в очите, да стисне ръката му и да започне непринуден разговор, потискайки непреодолимото влечение към жената до него?

Надяваше се никога да не изпадне в подобно положение, но ако все пак се случеше, би се постарал да запази достойнството си. Надяваше се да не изглежда като глупак. Да намери сили да й обърне гръб и да си тръгне.

Но не бе сигурен, че ще успее да го направи. Това го безпокоеше най-много.

Когато бе изправен пред морална дилема, Хамънд обикновено успяваше да вземе правилното решение. Откакто бе надраснал детските капризи, ученическите лудории и младежката дързост, винаги се бе държал достойно. Въпреки че някои биха нарекли това прекалено благоразумие или страхливост, той просто се съобразяваше с правилата.

Не винаги бе лесно. Всъщност непоклатимото му чувство за добро и зло бе станало причина за доста конфликти с приятели и колеги и дори с родителите му. Особено с баща му. Двамата не споделяха едни и същи принципи. Престън Крос би се изсмял, ако узнаеше за неговите терзания заради една жена.

Когато сви към квартала, в който живееше, Хамънд се запита какво ли щеше да се случи, ако снощи бе влязъл при нея няколко мига по-рано и я бе чул да казва по телефона нещо от рода на: „Скъпи, стана твърде късно и реших да пренощувам у приятелката си (някакво женско име). Нали нямаш нищо против? Помислих си, че би било опасно да шофирам сама по това време. Добре, ще се видим сутринта. И аз те обичам.“

Автоматичната врата се отвори и Хамънд вкара колата си в тесния гараж. Но след като угаси двигателя, остана там няколко секунди, загледан в пространството и замислен дали е преминал успешно поредното морално изпитание.

Най-сетне, ядосан на себе си заради тези безсмислени разсъждения, слезе и пое към вратата, която свързваше гаража с кухнята. Необичайно за него, се отправи към телефона, за да прослуша телефонния си секретар, но се отказа. Със сигурност имаше поне едно съобщение от баща му, а не бе в настроение да подновява вчерашния спор. Нямаше желание да разговаря с когото и да било.

Може би щеше да се поразходи с яхтата си. Беше подарък от родителите му по случай постъпването на работа в прокуратурата и се намираше отвъд улицата, в Сити Марина. Бе купил жилище в този квартал именно за да бъде близо до яхтклуба.

Днес бе прекрасен ден за плаване. Може би щеше да му помогне да проясни ума си.

Ускори крачка, премина през кухнята и покрай всекидневната, но докато вървеше към стълбището, чу някой да завърта ключ в ключалката на входната врата. Преди да успее да се обърне, в къщата влезе Стефи Мъндел е клетъчен телефон в ръка.

Тя каза в микрофона:

— Не мога да повярвам, че така се инатят. — Ръцете й бяха заети с ключовете, телефона, дипломатическото куфарче и дамската й чанта и едва успя да махне е пръсти за поздрав. — Искам да кажа, все пак хранителното отравяне не е нещо смъртоносно, като рак на костите… Добре, обади ми се… Зная, че не е необходимо да идвам, но държа да бъда там. Имаш номера на мобифона ми, нали?… Чудесно, чао. — Изключи телефона и гневно изгледа Хамънд. — Къде беше, по дяволите?

— Забрави да кажеш „здравей“.

Колежката му вечно работеше без почивка. Носеше в голямото си куфарче документи, с които можеше да затрупа цяло бюро. Когато бе постъпила на работа в Областната прокуратура, веднага бе поръчала да инсталират в колата й полицейска радиостанция и я слушаше, докато караше, така както другите шофьори слушат музика или радио. Адвокатите и полицаите се шегуваха, че Стефи е нещо като „спешна юридическа помощ“.

Тя нахвърля багажа си на едно кресло, свали високите обувки, измъкна краищата на блузата от полата си и започна да си вее с тях.

— Господи, толкова е задушно навън. Едва дишам. Защо не вдигаш телефона?

— Казах ти, че отивам на вилата.

— Обаждах се и там. Милион пъти.

— Бях изключил апарата.

— Защо, за бога?

„Защото бях изцяло пленен от една жена и не желаех да ме безпокоят“, помисли си той. Но каза:

— Сигурно имаш радар. Току-що влязох през задната врата. Как разбра, че съм тук?

— Не знаех. Твоето жилище е по-близо до полицейския участък, отколкото моето. Помислих си, че няма да имаш нищо против, ако почакам тук, докато чуя нещо.

— За какво? С кого разговаряше? Какво толкова спешно има?

— Какво ли? Хамънд? — Тя застана срещу него е ръце на кръста и го изгледа озадачено. След миг на лицето й се изписа искрено недоумение. — Господи, нима не знаеш?

— Очевидно не.

Изуменият й тон не го впечатли. Стефи винаги прекалено драматизираше нещата.

Явно нямаше да има разходка с яхта. Не искаше да кани Стефи да дойде е него, а не бе лесно човек да се отърве от нея, особено когато бе така развълнувана. Внезапно се почувства уморен.

— Имам нужда да пийна нещо. Какво да ти донеса? — Върна се в кухнята и отвори хладилника. — Вода или бира?

Тя го настигна.

— Не мога да повярвам. Ти наистина не знаеш. Не си чул. Къде се намира тази твоя вила? В Монголия? Няма ли телевизор?

— Добре, значи бира. — Извади две бутилки, отвори първата и й я подаде. Стефи я взе, но продължи да го гледа втренчено, сякаш по лицето му изведнъж се бяха появили ужасяващи рани. Той отвори втората бира и вдигна бутилката към устните си. — Не ме дръж в напрежение. Какво толкова е станало?

— Вчера следобед са убили Лут Петиджон в апартамента на последния етаж на „Чарлз Таун Плаца“.

Хамънд застина. Бавно свали бутилката и недоверчиво изгледа Стефи. Едва след няколко секунди успя да каже с пресипнал глас:

— Това е невъзможно.

— Истина е.

— Не може да бъде!

— Защо да те лъжа?

Той най-сетне се отърси от първоначалния шок и се размърда. Потърка тила си, където вече чувстваше непоносимо напрежение. Машинално сложи бирата на високата масичка, издърпа един стол и седна. Когато Стефи се настани срещу него, премигна, за да я види ясно.

— Убили ли каза?

— Да.

— Как? — сухо попита Хамънд. — Как е умрял?

— Добре ли си?

Той я погледна така, сякаш вече не разбираше езика, на който говореше, след това вяло кимна:

— Да, нищо ми няма, просто…

Разпери ръце.

— Загуби ума и дума.

— Направо онемях. — Леко се покашля. — Как е умрял?

— Застрелян е. С два куршума в гърба.

Хамънд сведе глава към мраморния плот и се загледа в капките, които се бяха образували по студените стени на бирената бутилка, докато възприемаше разтърсващата новина.

— Кога? В колко часа?

— Открила го е камериерката малко след шест.

— Снощи ли?

— Хамънд, говоря ясно. Да. Вчера.

— Извинявай.

Стефи му описа какво точно бе видяла камериерката.

— Раната в главата е доста сериозна, но Джон Медисън смята, че е умрял от куршумите. Естествено не може официално да съобщи причината за смъртта, докато не завърши аутопсията. Едва тогава ще научим повече подробности.

— Разговаряла си със съдебния лекар?

— Не лично. Смайлоу ме осведоми.

— Значи той ще разследва случая?

— Шегуваш ли се?

— Че кой друг! — промърмори Хамънд. — Какво мисли, че се е случило?

През следващите пет минути той изслуша всичко, което Стефи бе научила до момента.

— Хрумна ми, че не е зле човек от прокуратурата да следи развитието на нещата от самото начало, затова прекарах цялата нощ със Смайлоу… така да се каже. — Дяволитата й усмивка му се стори напълно неуместна. Хамънд само кимна и нетърпеливо й даде знак да продължи. — Тръгнахме по няколко следи, но няма никакви улики.

— А охраната на хотела?

— Убиецът е действал безшумно. Няма признаци за насилствено влизане. Нито следи от борба. Можем да елиминираме и камерите за наблюдение. Единственият видеофилм, с който разполагаме, показва голи човешки тела, тръпнещи под звуците на монотонна музика.

— Ха?

Когато му каза за фалшивите камери, той смаяно поклати глава:

— Господи! Петиджон толкова се хвалеше със съвършената си, невероятно скъпа охранителна система. Каква наглост!

Хамънд бе добре запознат е безскрупулните машинации на Лут Петиджон. От шест месеца тайно събираше улики, за да го изобличи пред главния прокурор. Колкото повече неща научаваше за него, толкова по-дълбоко го презираше.

— Има ли свидетели?

— Засега не. Единственият човек в хотела, който е разговарял с него, е масажистът, а той не знае нищо. — Каза му и за хората с хранително отравяне. — Като изключим децата, има седем души, които Смайлоу иска да разпита. Никой от нас не е оптимистично настроен относно резултата, но той обеща да ми се обади веднага щом лекарят му даде разрешение. Държа да присъствам.

— Май проявяваш голям интерес към този случай?

— Ще бъде изключително важно дело.

Последните й думи прозвучаха като отправена покана за дуел. Макар и не открито, съперничеството им бе осезаемо. Хамънд смирено признаваше, че обикновено има предимство пред нея, и то не защото е по-талантлив. Той бе завършил юридическия колеж втори по успех в курса си, а тя бе първенец на своя. Но двамата имаха коренно различни характери. Неговите лични качества му помагаха, докато темпераментът на Стефи й пречеше да спечели симпатията на околните. Хората не одобряваха грубия й, агресивен подход.

Най-ценното му предимство, както сам признаваше, бе явната подкрепа на Монро Мейсън. Скоро след постъпването на Стефи на работа в прокуратурата се бе открило свободно място за по-висш служител. И двамата бяха еднакво добри юристи, но между тях не бе имало истинска конкуренция за повишение. Сега Хамънд бе главен сътрудник на областния прокурор.

Разочарованието на Стефи бе очевидно, но бе понесла загубата достойно, без злоба. Бяха продължили да работят по-скоро в сътрудничество, отколкото като съперници.

Все пак понякога, както сега, си отправяха мълчаливи предизвикателства. Този път никой от двамата нямаше желание да спори.

Хамънд смени темата:

— А Дейви Петиджон?

— Какво имаш предвид? Дейви Петиджон като заподозряна? Или като скърбяща вдовица?

— Заподозряна? — изненадано повтори Хамънд. — Нима някой смята, че тя е убила Лут?

— Аз мисля, че е била тя.

Стефи му разказа за посещението си в дома на семейство Петиджон със Смайлоу и сподели защо смята, че е логично вдовицата да бъде заподозряна.

След като я изслуша, Хамънд отхвърли хипотезата й:

— Първо, Дейви не се нуждае от парите на Лут. Никога не са й били нужни. Родителите й…

— Направих проучване. Семейство Бъртън само са парадирали с богатството си.

Нотката на злорадство в гласа й не му убягна.

— Какво те гложди?

— Нищо — троснато отвърна тя. — Е, добре, може би наистина ме е яд. Мъчно ми е, когато мъже, доказали своята зрелост, професионализъм и интелект, изведнъж стават мекушави, щом срещнат жена като нея.

— Жена като нея?

— Хайде, Хамънд! — каза тя е още по-силно раздразнение. — Жена, която външно прилича на пухкаво коте, а всъщност има нокти на пантера. Знаеш за кой тип говоря.

— Нима от пръв поглед успя да определиш какъв тип жена е Дейви Петиджон?

— Виждаш ли? И ти я защитаваш.

— Не защитавам никого.

— Първо успя да омае Смайлоу, колкото и да ти се струва невероятно, а сега и ти проявяваш симпатия.

— Аз не съм „омаян“ от нея. Просто не разбирам как успя да съставиш пълен психологически профил на Дейви, след като…

— Добре! Все едно — нетърпеливо го прекъсна тя. — Не искам повече да говоря за Лут Петиджон и мотивите за убийството. Вече почти двадесет и четири часа мисля само за това. Имам нужда да се поразсея.

Тя стана от стола, сложи юмруци на кръста си и силно се протегна. След това заобиколи масата, седна в скута на Хамънд, обви ръце около врата му и го целуна.