Нора Робъртс
Отрова (28)

27.

— И след това… — Софи бодна в останалата лазаня, цялото семейство седеше около масата в кухнята на Вила Джиамбели и слушаше разказа й със затаен дъх. — Той му хвана ръката, а аз дори не успях да видя какво стана. Беше като мълния. Голямата ръка на Тай покри пръстите с маникюр на Джери, които сигурно го боляха след като нанесе удар в челюстта на Тай. И — тя отпи малко вино — изведнъж лицето му стана тебеширено бяло, очите му се завъртяха като очите на Мики Маус и той се сгъна като… като хармоника на пода. Аз само се пулех и блещех очи, но кой ли би изглеждал по-различно на мое място, а Тай учтиво предложи на Джери да си направи рентгенова снимка, защото му се струвало, че е счупил малко ръката му.

— Господи! — Пилар също отпи малко вино. — Наистина ли?

— Ъхъ — успя да издума Софи, докато преглъщаше. Беше прегладняла. В минутата, в която се прибра у дома, почувства колко е гладна. — Аз чух това изпукване, както когато стъпиш върху съчка. Но звучи много по-ужасно, повярвай ми. После си отидохме. И трябва да ви кажа… Илай, чашата ти е празна. Трябва да ви кажа, че беше толкова вълнуващо, толкова възбуждащо, че… Е, добре де, не ме е срам да го кажа! Когато се върнахме в самолета, направо му скочих.

— Господи, Софи! — Тайлър почувства, че се изчервява. — Стига си говорила, яж.

— Аз не ти се бърках тогава, нали? — отбеляза тя. — Каквото и да е станало преди и каквото и да се случи занапред, винаги ще помня как Джери се търкаля по земята като смачкана скарида на коктейл. Никой не може да ми отнеме това прекрасно видение. Имаме ли сладолед?

— Сега ще ти донеса. — Пилар стана от масата, но се спря и целуна Тай по главата. — Ти си добро момче.

Илай въздъхна.

— Не ти е разкрасил много лицето — отбеляза той.

— Защото е женчо и ръцете му са меки — отговори Тай, без да се замисли, след което се намръщи. — Извинете ме, Ла Синьора.

— Добре, прието. Знаеш, че не обичам подобен език на моята маса. Но понеже съм ти задължена, ще го пусна покрай ушите си.

— Не ми дължите нищо.

— Аз знам какво дължа и на кого. — Тя посегна и хвана ръката му. — Ще ти кажа защо съм ти длъжница. Моята собствена кръв ме предаде. Оттогава чувствам в себе си една дупка, една празнина, която ме кара да се съмнявам в постъпките си. Тази вечер дъщерята на моята дъщеря и момчето на Илай ми върнаха увереността. И дупката се затвори. Не съжалявам. Повече не се срамувам. Как бих могла? Каквото и да е станало, ние ще продължим. Предстои ни сватба — рече тя, усмихвайки се на Пилар, която носеше подноса със сладолед. — Имаме много работа, трябва да се грижим за лозята, за реколтата. Тя вдигна чашата си. — Реr famiglia!^[1]

Софи спа като къпана и се събуди рано-рано. В шест сутринта вече довършваше изявлението за пресата, докато се свързваше с основни купувачи в Европа по телефона. До седем беше се свързала с почти всички от атлантическия до тихоокеанския бряг на Америка. Беше много внимателна, не искаше да споменава името на Джери и да го обвини директно за сенчестата му дейност. Но остави недомлъвките и подозренията да пуснат корени.

В осем реши, че е време да позвъни на семейство Мур вкъщи.

— Лельо Хелън? Извинявай за ранното обаждане.

— Не е чак толкова рано. След петнадесет минути излизам за работа. От Венеция ли се обаждаш?

— Не, от Вила Джиамбели. И ми трябват твоите правни съвети. Във връзка с няколко наистина неприятни неща. Част от тях засягат международното право.

— Фирмено или криминално?

— И двете. Знаеш, че Донато е в ареста. Днес е бил екстрадиран в Италия. Той няма намерение да се бори. Бил е подмамен от един американец, наш конкурент. Засега името му ще остане в тайна. Този човек знае за отравянето на виното, за незаконните присвоявания и много вероятно е замесен в тях. Това може ли да бъде третирано като конспирация? Може ли да бъде подведен под отговорност? Маргарет умря тук в Щатите, но…

— Почакай, почакай. Много бързо се движиш, Софи. Законът е бавно нещо, намали оборотите. Първо, ти се позоваваш на думите, които ти е казал Донато. В този момент той не е особено благонадежден свидетел. Не може да му се вярва.

— Ще свидетелства — отвърна Софи. — Просто искам да получа цялостна картина на нещата.

— Не съм експерт по международно право. Не съм и адвокат по криминални дела. Трябва да говориш с Джеймс, ще ти го докарам за минута. Но искам да ти кажа нещо, като приятел. Това е работа на полицията и на системата. Не бива да правиш нищо и те моля да бъдеш много внимателна какво говориш и какво пишеш. Не прави никакви изявления, преди да се посъветваш с мен, Джеймс или Линк.

— Вече съм написала едно изявление за пресата, за тук и за Европа. Ще ти го пратя по факса като свършим.

— Добре. Ето ти Джеймс, говори с него. И не прави нищо.

Софи стисна устни. Много интересно, помисли си тя какво би казала нейната строга леля Хелън, нейната приятелка и адвокатка, ако знаеше за посещението им с Тайлър предната вечер в Ню Йорк.

 

 

По обяд Дейвид стоеше сред редовете, заобиколен от младите мускатови растения в лозовите масиви на Макмилън. Чувстваше се безполезен, излишен и малко тревожен, защото неговият току-що навършил седемнадесет години син беше заминал тази сутрин на училище зад волана на едно кабрио, купено предния ден от втора ръка.

— Нямаш ли си работа с твоите хартии? — попита го Тайлър.

— На бюрото ми се е натрупала една купчина, по-висока от теб.

— В такъв случай едва ли ще дойдеш с мен в избата, за да пробваме „Мерло ’93“.

— Напротив. Аз ще го дегустирам, а ти ще разказваш.

— То няма кой знае какво за разказване.

— Пилар ми каза, че си го проснал с една ръка. — Дейвид опипа раненото си рамо. — Аз все още съм само с една ръка, макар че оня садист, докторът, каза, че скоро ще имам две. Как ми се щеше и аз да съм там. — Дейвид закрачи между редовете. — Като си помислиш само, работих за този кучи син години наред. Седях до него на срещи и заседания, обядвахме заедно, замръквахме и осъмвахме в измислянето на стратегии. Някои от тях бяха насочени точно към привличане на клиентите на „Джиамбели“. Но това е бизнесът.

— Така е.

— Когато „Льо Кьор“ спечели пълните права да зарежда полетите за и от Европа, помня, че излязохме и празнувахме с него. Бяхме успели да изместим „Джиамбели“ от този важен пазар. Потупвах се сам по рамото за добре свършената работа дни наред и бях много горд. Сега си давам сметка, че спечелихме, защото Джери е имал вътрешен агент. Имал е информация. Дон му е казал предварително цената, която „Джиамбели“ ще предложи на търга.

— Някои хора така правят бизнес.

— Аз не мога така.

Тонът на гласа му накара Тайлър да спре. Помисли си как през последните месеци те бяха станали приятели. Почти семейство. Достатъчно близки, че да различи и разбере вината и разочарованието, които чувстваше Дейвид. — Никой не е казал подобно нещо, Дейвид. Дори не си го и помисляй.

— Не. Но си спомням колко много исках да спечелим оня клиент. — Опита се да пъхне ръце в джобовете си и болната ръка го заболя. — По дяволите!

— Ще престанеш ли да се вайкаш? Изоставих доста работа тук, за да отида в Италия и да измия кръвта ти от улицата. Когато те застреляха, объркаха цялата ми програма.

Дейвид извърна към него развеселеното си лице.

— Този тон ли използва, когато предложи на онова копеле Де Морни да отиде на рентген?

— Вероятно този. Използвам го винаги, когато някой се прави на по-глупав, отколкото е.

Болезнените възли в корема на Дейвид се отпуснаха и в очите му проблеснаха закачливи искрици.

— Бих могъл да те просна за тези думи, но ти си по-едър от мен и си с две ръце.

— И по-млад също.

— Заядливец! Не питай старило, а патило! Наистина бих те проснал, но ще го отложа за друг път, защото Софи иде насам. Мисля, че няма да й стане приятно да види как бъдещият й баща те налага по задника като провинил се ученик.

— Само в сънищата си!

— Отивам да се цупя в избата. — Дейвид тръгна, но се спря и се обърна към Тайлър. — Благодаря ти.

— Винаги на твое разположение. — Тайлър забърза в противоположната посока, за да посрещне Софи. — Закъсня. Отново.

— Всяко нещо по реда си. Трябваше да свърша някои по-важни неща. Накъде тръгна Дейвид? Исках да го питам как е?

— По-добре недей. В момента се намира в неспокойния стадий на възстановяването си. За какви по-важни неща говориш?

— За убеждаването на няколко колебливи клиенти, за манипулиране на пресата, за консултация с адвокати. Просто още един спокоен ден за наследницата на империята. Какво става тук?

— Нощите са хладни и влажни. Ще ни докарат мана. Трябва да направим второто пръскане веднага след като върже плод. Но се притеснявам.

— Добре. Аз ще отделя малко време утре за винарната, а ти за реклама. Връщаме се към задачите си. Защо не ме целуна за здравей?

— Защото работя. Искам да проверя новите насаждения, да мина през старата дестилационна и да видя как върви ферментацията. Освен това днес ще правим проверка в избата. После ще пренесем багажа ти при мен.

— Не съм казала…

— Но след като вече си тук, така или иначе трябва да го направим. — Той се наведе и я целуна.

— Ще говорим за това пак — започна тя и извади звънящия телефон от джоба си. — Много скоро — добави към Тайлър. — Софи Джиамбели. Сhi? Si, va benе.^[2] — Тя покри телефона с ръка и прошепна. — От офиса на лейтенант Де Марко. Дон е бил прехвърлен в неговия арест днес. Аха. — Отново откри телефона. — Si, buon giorno. Ма chе… scuzi? No, no.^[3]

Все още с телефона в ръка, тя седна на земята.

— Ела! — рече тихо Софи. Хвана ръката на Тайлър и преди той да успее да вземе телефона от нея, започна неистово да тресе глава. — Donatо! — Тя вдигна замъгления си поглед към него. — Е mortо.^[4]

Нямаше нужда да му превежда последното. Той взе телефона, представи се и поиска да му кажат как точно е умрял Донато.

— Сърдечен удар. Та той нямаше четиридесет години! — Софи нервно крачеше из стаята. — Това стана заради мен. Аз го притиснах. Сетне отидох и притиснах и Джери. Може би собственоръчно съм нарисувала мишената върху гърдите на бедния Донато.

— Не го направи сама — напомни й Тайлър. — Аз ти помагах.

— Basta!^[5] — нареди Тереза, но не сърдито. — Ако открият, че е умрял от наркотици или че е бил убит, докато е бил в ръцете на полицията, каква вина имате вие?

— Донато сам си избра мястото в затвора и полицията е била длъжна да го пази, докато е там. Няма да поема вината върху моя дом. На това трябваше да се сложи край. Той ме разочарова много. Но аз си спомням едно сладко малко момченце с хубава усмивка. Ще тъгувам за малкото момче.

Тереза се пресегна, хвана ръката на Илай и я долепи до устните си с жест, който Софи никога не бе виждала.

— Nonnа. Аз ще замина за Италия, за да представлявам семейството на погребението.

— Не. Времето, когато ще ме заместиш, скоро ще дойде. Но все още не е настъпило. Ти си необходима тук, А в Италия ще отидем Илай и аз. Ще доведа Франческа, Джина и децата с мен, ако искат. И Бог да ни е на помощ, ако наистина се съгласят — довърши насмешливо тя и стана.

 

 

Софи разглеждаше кабинета на Линк. Никой не би могъл да обвини баща му в разточителство. Стаичката беше малко по-голяма от кутийка, тесничка, без прозорци и опасана с лавици, претъпкани с книги и папки. Допусна, че сигурно под планината От папки и дела все пак има бюро.

— Добре дошла в моя подземен затвор. Не е кой знае какво — рече Линк, като й подаде стол. — Но… е, поне си е мое. — Той свали купчина папки и книги на земята.

— Хубавото на това да започнеш от дъното е, че не можеш да паднеш.

— Ако съм добро момче, ще получа своя трамплин. — Той се завъртя със стола си около планината с привично движение, което й подсказа, че не го прави за пръв път. Някъде отдолу, зарит под хартиите, започна да звъни невидим телефон.

— Няма ли да го вдигнеш? Който и да е.

— Ако го вдигна, някой ще иска да си говори с мен. А аз предпочитам твоята компания.

Как можеше да работи в подобна бъркотия и безредие не й беше ясно. Тя почти насила стискаше ръцете си, за да не се подчини на инстинктивното си желание да започне да разтребва и подрежда.

— Сега се чувствам виновна, затова че те натоварвам с още работа. Но все пак трябва да те попитам дали документите, които ти изпратих, са някъде тук и имал ли си време да ги погледнеш.

— Аз си имам система. — Линк посегна към левия ъгъл на бюрото си и измъкна изпод хартиите една папка.

— Това ми прилича на фокуса на някой магьосник — искрено се изненада Софи. — Как го направи?

— Искаш ли да ти извадя зайче от шапката? — Линк се засмя и седна. — Написала си добра защита — започна той. — Все пак доизкусурих малко изявлението ти за пресата, така че да си заслужа хонорара. — Той й подаде редактираните листове. — Да смятам ли, че се явяваш официалният говорител на фирма „Джиамбели-Макмилън“?

— Да, поне докато баба и Илай са в Италия. Мама не е подготвена за подобен вид изяви. Аз обаче съм.

— А Дейвид? Тайлър?

— Ще им осигуря копия, за всеки случай. Но според мен е най-добре някой от семейство Джиамбели да представя фамилията пред медиите. Ние сме потърпевшите, нали?

— Съжалявам за Донато.

— Аз също. — Тя погледна отново изявлението, но буквите се размазваха пред очите и. — Днес е погребението. Не спирам да мисля за последния път, когато го видях и говорих с него. Беше толкова изплашен. Знам какво е направил и не мога да му простя. Но не мога да забравя колко беше изплашен и колко студено се държах аз с него.

— Не се обвинявай, Софи. Мама и татко ми разказаха всичко, което е направил, поне онова, за което сме сигурни. Полакомил се е и е действал изключително глупаво. Отговорен е за смъртта на двама души.

— Той ги нарече нещастни случаи. Знам какво е сторил, Линк. Но кой е отговорен за неговата смърт?

— Този въпрос ни води до Де Морни. Ти трябва да си много внимателна. Да не споменаваш името му в изявленията си. Да държиш фирма „Льо Кьор“ далеч от тази работа.

— Ъхъ. — Тя загледа маникюра си. — И какво, ако отнякъде изтече информация, че полицията му е задавала въпроси във връзка с отровеното вино, с фалшивата сметка и дори във връзка със смъртта на баща ми? Всъщност аз откъде ще знам как пресата е надушила всичко това?

— Не бъди непочтена, Софи.

— Като какъв ми го казваш? Като мой приятел или като адвокат?

— И като двете. Само бъди внимателна. Не искаш някакви сплетни и клюки да тръгнат за теб, нали? Ако те питат за Де Морни, старай се да не правиш какъвто и да е коментар.

— А имам толкова много за коментиране!

— И мислиш, че това ти дава право да го съдиш. Остави системата да се оправи в тази главоблъсканица, докато стигне крайната цел. Дори Де Морни да е виновен за нещо, ти нямаш доказателства — напомни й той. — Говоря ти като адвокат. Ако има връзка, тя ще излезе наяве. Само думите на Дон не са достатъчно обвинение.

— Но Джери е дърпал конците! Сигурна съм, а това е достатъчно за мен. Умряха хора, нали? Защото той е искал да разшири пазарите си. Мили Боже! Що за чудовище!

— Хората биват убивани поради още по-незначителни причини. Но трябва да ти кажа, че това е слабо доказателство. Той е богат и уважаван бизнесмен. Трудно ще бъде да го обвиниш в шпионаж, незаконно присвояване, отравяне на виното и дори убийство.

— Трябва да го разобличим. Пресата е готова да разрови и разнищи с голяма охота онази гадост — историята между баща ми и жена му. Това ще го унижи публично. Той ни мрази и ще ни мрази още повече, когато скандалът отново се раздуха. Почувствах го на срещата ни в Ню Йорк. Не е свързано с бизнеса или поне не съвсем. Всичко е на лична основа. Линк, видял ли си новата ни реклама?

— Онази с двойката на верандата? Залез слънце, вино и романтика. Много атрактивно, хваща окото. Видях твоя почерк в нея. И името ти, твоето име, не на фирмата.

— Благодаря. Моят екип вложи доста време и усилия за тази реклама. — Тя отвори куфарчето си и извади една снимка от папката. — Днес някой ми изпрати ето това.

Линк веднага позна рекламата, въпреки че копието бе сканирано на компютър и леко променено. На него главата на младата жена бе клюмнала назад, а устата й бе отворена в мълчалив вик. На верандата лежеше чаша, а виното се бе разляло от нея като кръв. Имаше и надпис: „Сега е твоят ред да умреш.“

— Господи, Софи! Но това е гадост, ужасно! Къде е пликът?

— Пазя го. Няма адрес, естествено. Изпратено е от Сан Франциско. Първоначално си помислих за Крис Дрейк. Това е нейният стил. Но вече не мисля така.

Тя разгледа снимката без да трепне.

— Мисля, че Крис се е покрила дълбоко, за да се предпази от вероятни обвинения в съучастничество. Не знам дали Джери е на Западния бряг, но това е негова работа.

— Трябва да я покажем на полицията.

— Занесох им оригинала тази сутрин. Това е копие. Имах чувството, че го приеха за поредната малка идиотска шега. — Тя стана права. — Искам частният детектив, който си наел, да се заеме и с това. И не казвай абсолютно на никого.

— Съгласен съм с първото, но второто смятам за глупаво.

— Изобщо не е глупаво. Майка ми прави приготовления за сватбата си. Nonnа и Илай, си имат достатъчно грижи и работа. Тай и Дейвид също. Това се отнася само за мен. Лично. Затова искам да се справя лично.

— Дори и ти не можеш винаги да имаш онова, което искаш. Това е заплаха, не разбираш ли?

— Може би. Вярвай ми, ще бъда много внимателна. Но този път няма да позволя да развалят празника на мама. Да я ограбят. Тя чака достатъчно дълго време, за да бъде поне малко щастлива. Няма да натоваря баба и дядо с още грижи. И няма да кажа на Тай, защото той ще реагира. Вече знаеш как. Така че оставаме само аз и ти, които знаем за това, Линк. — Тя посегна да хване ръката му. — Разчитам на теб.

— Ще направя всичко, всичко, което мога — отвърна след минута той. — Ще пусна детектива и ще му дам четиридесет и осем часа срок, преди да проговоря. Ако за това време получиш още нещо, искам веднага да ми съобщиш.

— Това мога да ти обещая. Но четиридесет и осем часа? Не са ли много малко?

— Това е положението. — Линк също се изправи. — Давам ти ги, защото те обичам и знам какво чувстваш. И не мога да ти дам повече, защото те обичам и знам какво аз чувствам. Съгласявай се или…

— Добре, добре — отвърна Софи след дълга въздишка. — Не съм нито толкова смела, нито толкова глупава, Линк. Упорито магаре и инат може би, но не глупава. Той иска да ме сплаши и да тормози семейството. Но няма да направи нищо повече. А сега имам среща с моята и с твоята майка. Отиваме да избираме сватбената рокля. — Тя го целуна по бузата. — Благодаря ти.

Представата на Мади за пазаруване се състоеше в обикаляне и оглеждане на момчетата, които обикалят и оглеждат момичетата, а също и в получаването на разрешение да си купи нещо за хапване и нови обеци. Тя се бе приготвила да прекара един ужасно отегчителен ден с три възрастни дами по модните магазини и бутици.

Но реши, че като се съгласи с предложението на баща си да излезе с тях, може би щеше да успее да го умилостиви да й разреши изсветляването, което толкова искаше. А ако изиграеше правилно картите си, може би щеше да получи и някое шикозно подаръче от Пилар.

Нейната бъдеща втора майка направо бе като узряла круша, готова да падне в кошничката й. Беше изнервена, според наблюденията на Мади, и щеше да се съгласи на всичко. Трябваше да й казва Пилар. Което й звучеше странно, но все пак беше по-добре от мамо или нещо такова.

Трябваше да изтърпи и обяда с Пилар и съдийката. То сигурно нямаше да бъде обяд, а детска закуска. Съвсем мънички порции от някаква модна, нискокалорична и безвкусна храна, а на всичко отгоре трябваше да ги слуша как си говорят за дрехи, килограми и фигури. Може би нямаше да е толкова зле, ако и Софи беше с тях. Но Мади подразбра, че Софи е заета и по-късно ще се срещнат с нея, след като си свърши работата. Бе се приготвила за два или повече нещастни часа и беше силно изненадана, когато влязоха в един шумен италиански ресторант, където миришеше фантастично.

— Трябва да си взема салата. Само салата — повтори Хелън. — Но няма да го направя. Просто чувам как омлетът с „Пармезан“ вече ме вика.

— Аз пък чувам гласа на фетучините „Алфредо“.

— Добре, за теб фетучини — съгласи се Хелън. — Ти никога няма да наддадеш нито грам. И няма защо да се притесняваш как ще изглеждаш гола през първата брачна нощ.

— Той вече я е виждал гола — рече Мади и двете жени се обърнаха и я зяпнаха изненадано. Тя се поотдръпна леко и навъси вежди, готова да изслуша нравоучителната лекция. Вместо това те се разсмяха и Хелън я прегърна през раменете.

— Хайде да седнем там в ъгъла и да ми разкажеш всичко, което правят баща ти и Пилар. Не мога да измъкна нито една дума от устата й, дори и с ченгел.

— Мисля, че го направиха миналата нощ. Татко имаше сламки по джинсите.

— Можеш ли да бъдеш подкупена? — попита Пилар.

Мади седна на пейката и се ухили.

— Сигурно.

— Тогава да преговаряме. — Пилар се настани до нея.

Мади не беше никак отегчена. Дори напротив, беше изненадана, че прекарва толкова забавно и весело. Никой не й четеше лекции, нито морал, не беше длъжна да стои тихо и кротко и да не обелва нито дума, докато възрастните говорят. Беше, мислеше си Мади, почти същото, както когато се закачаха с Тео и баща й. Само че по-различно. Но също така хубаво. И освен това Мади беше достатъчно умна да си даде сметка, че това е първото й излизане като жена. А също така беше наясно, че Пилар го знае.

Когато влизаха в магазините или водеха безкрайните разговори за дрехи и платове, цветове и кройки, дори не и беше скучно. А когато видя да идва и Софи, с развята от вятъра коса, зачервена, щастлива, Мади взе най-важното според нея решение за своите петнадесет години. Щеше да стане като нея, като Софи Джиамбели. Софи беше доказателството, че една жена може да бъде умна, истински умна и да прави каквото си иска и както си иска, а в същото време да изглежда наистина удивително женствена, нежна и красива.

Не беше облечена така, че да привлича вниманието, и въпреки това го постигаше.

— Кажи ми, че не си пробвала още нищо.

— Не съм. Исках да те изчакам. Какво ще кажеш за тази синя коприна?

— Ами… става. Здравей Мади, лельо Хелън. — Тя се наведе да целуне бузата на Хелън и сетне се огледа. — О, мамо! Я виж това! Дантелата е прекрасна. Романтична, елегантна. А цветът мисля, че много ще ти прилича.

— Хубава е, но не смяташ ли, че е много младежка? Повече ще ти прилича на теб.

— Не. Това е за булка. Значи за теб. Трябва да я пробваш!

Докато разглеждаше роклята, Пилар сложи ръка на рамото на дъщеря си. Без никакъв замисъл, просто така, автоматично докосване, помисли си Мади. Нейната собствена майка никога не беше я докосвала така, поне тя не можеше да си спомни. Те двете никога не бяха имали връзка. Ако бяха свързани, може би нямаше да си отиде толкова лесно.

— Пробвай ги и двете — настояваше Софи. — И това розово бельо, което Хелън е избрала.

— Ако не бързаше да хване бедното момче, можеше да си ушие нещо по поръчка. Тогава и аз щях да имам време да сваля няколко килограма, така че да мога да облека нещо по-така. А сега, дали ще имам време за една липосукция поне? — мърмореше Хелън.

— О, я стига си се оплаквала! Добре. Ще пробвам тези трите.

Когато Пилар се скри в пробната заедно с асистент продавачката, Софи скръсти ръце.

— Така, сега е твой ред.

Изненадана, Мади премига неразбиращо.

— Но това е магазин за възрастни!

— Висока си почти колкото мен и вероятно носиш същия номер — добави Софи, докато я оглеждаше критично. — Мама си пада по меките цветове, така че ние ще се съобразим с това. Въпреки че ми се ще да те облека в златисто.

— Аз харесвам черното — рече войнствено Мади.

— Знам. И ти стои много добре.

— Наистина ли?

— Аха, но за този специален случай ще трябва да разширим кръга от цветове.

— Няма да облека розово за нищо на света — скръсти непреклонно ръце Мади.

— О, а пък аз си представях да те докараме в розов муселин — рече Хелън — с волани и малка Мери Доен.

— Какво е това Мери Доен?

— Брошка. Оу! Аз съм стара. Ще си сложа всекидневна рокля и ще се цупя.

— Добре де, къде са тези рокли? — нетърпеливо попита Мади, докато Софи вървеше между редиците от дрехи.

— Ето тази ми харесва. — Тя извади една дълга рокля без ръкави в димно син цвят.

— Ще ти прилича.

— Не е за мен, за теб е. — Софи се обърна и постави роклята пред Мади.

— За мен? Наистина ли?

— Ами да. Искам да я облечеш и да си вдигнеш косата. За да откриеш врата и раменете си.

— А ако я скъся? Косата имам предвид. Да я подстрижа къса.

— Хм. — Софи присви устни и се опита да си представи Мади. — Става. По-късо около лицето и малко по-дълго отзад. И с няколко по-светли кичурчета.

— Кичурчета? — прошепна невярваща на ушите си Мад и.

— Да, един тон по-светли от косата ти. Попитай баща си и аз ще те заведа при моя фризьор.

— Защо трябва да го питам дали да се подстрижа? Че това си е моята коса.

— Така е. Върви да пробваш роклята. Ще се обадя във фризьорския салон да запазят час, да видим дали ще могат да ни приемат преди да се приберем у дома. — Тя подаде роклята на Мади и замръзна с протегната ръка. — О, мамо!

— Е, какво мислиш? — Пилар се появи пред тях. Роклята беше с цвят на праскова горната й част — от дантела в слонова кост, а полата се стелеше на романтични вълни. — Искам истината. Дори да е жестока.

— Хелън, ела! — извика Софи. — Прекрасна си, мамо.

— Истинска булка — съгласи се Хелън и подсмъркна. — По дяволите, ще трябва да се гримираш!

— Разбира се — Пилар се завъртя в кръг. — Мади? Какво е твоето мнение?

— Изглеждаш страхотно. Очите на татко направо ще паднат.

Пилар цялата засия и направи още едно завъртане.

— Значи решено, вземам я. Имаме победител, още на първия тур.

Не беше толкова просто, колкото си мислеше. Трябваше да изберат шапки, обувки, бижута, прически, чанти и дори бельо. Преди да си тръгнат към къщи, вече се бе стъмнило съвсем, а багажникът на колата беше препълнен с кутии и пакети. И между тях дори не бяха роклите, помисли си Мади. Оставиха ги в магазина, за да бъдат променени и поправени според мерките им.

Но тя се завръщаше с една камара нови дрехи, обувки, обеци, които бяха направо убиец и сега проблясваха на ушите й под новата прическа. С кичурчета.

Новото семейство започваше все повече да й харесва.

— Мъжете — рече Софи — си мислят, че са ловци. Но това изобщо не е вярно. Например, те решават да тръгнат след една гризли и това е. Цялото им внимание е насочено натам. И докато преследват голямата мечка, пропускат всичко, наоколо защото полезрението им е ограничено. Жените, от своя страна, може да преследват гризли, но преди това и дори по време на лова, те ще се насладят на гледката и на всичко останало.

— Освен това мъжете стрелят по първата голяма мечка, която видят — мъдро заключи Мади от задната седалка. — Изобщо не се сещат, че светът е пълен с гризлита.

— Точно, — Софи доволно тупна по волана. — Мамо, това момиченце е истинско съкровище. Има мозък.

— Напълно съм съгласна с теб. Но не харесвам обувките с петсантиметрови подметки, които е обула.

— Защо, много са готини. Модерни са.

— Да. — Доволна от обувките си, Мади вдигна крак. — И освен това подметките са само четири сантиметра.

— Не разбирам защо искаш на всяка цена да се пребиеш.

Софи срещна погледа на Мади в огледалото за обратно виждане и й намигна.

— Мама си е такава. Трябва да си го каже. Да беше видяла лицето й, когато си закачих халка на пъпа!

— Ти имаш халка на пъпа? — Удивена и зашеметена, Мади разкопча предпазния колан и се наведе напред. — Искам да я видя!

— Това беше отдавна. Вече я махнах — отвърна Софи със смях, докато Мади сядаше обратно разочарована. — Дразнеше ме.

— И освен това тогава беше на осемнадесет — отбеляза Пилар и изгледа Мади предупредително. — Така че не си и помисляй, докато не станеш поне на толкова.

— И това ли е работа на майката?

— Можеш да се обзаложиш. Но ще кажа, че двете имахте пълно право за косата. Така е много по-добре.

— Значи, когато татко, започне да ми се кара, ти ще ме защитиш?

— Ами… Аз ще… — Пилар се обърна, докато колата взе един завой с доста висока скорост и се люшна заплашително. — Софи, ако не искаш да чуеш още една мамина приказка, намали скоростта.

— Затегнете коланите си. — Намръщена, Софи стискаше здраво волана с двете си ръце. — Нещо не е наред със спирачките.

— Господи! — Пилар се обърна и погледна към Мади. — Сложила ли си колана?

— Да. — Момичето се хвана здраво за седалката, защото колата се люшна на следващия завой. — Добре съм. Дръпни ръчната!

— Мамо, дръпни я ти. Трябва да държа здраво волана. — Ръцете й бяха готови да се разтреперят, но тя се овладя. Не можеше да си позволи да мисли за нищо друго освен да запази контрол. Колата се люшна отново и поднесе на следващия завой.

— Целият път е със завои, Софи! — Колата изобщо не намаляваше скоростта. — Какво би станало, ако изключим скоростта?

— Кормилото ще блокира. — Мади едва преглътна, защото сърцето й се бе качило в гърлото. — Тя няма да може да управлява колата.

Когато на следващия завой Софи се опита да удържи автомобила, гумите навлязоха в крайпътната лента и вдигнаха ветрило от камъчета.

— Вземи телефона ми, набери девет-едно-едно — нареди тя на майка си и погледна за секунда индикатора за гориво. Половин резервоар. Това нямаше да й помогне. А и как да успее да удържи колата при тази скорост на следващия S-образен завой?

— Смени скоростта — извика отзад Мади. — Опитай да смениш на по-ниска!

— Мамо, включи на трета, когато ти кажа. Това ще намали малко скоростта, може и да помогне. Не мога да пусна волана.

— Ще го направя. Всичко ще бъде наред.

— Добре. Дръжте се. — Софи натисна съединителя. — Сега!

Колата здравата се раздруса. Макар че стисна зъби, Мади не можа да сдържи вика си.

— А сега на втора — нареди Софи. По гърба й се стичаха струйки пот. — Сега!

Колата се задави, раздруса се, подскочи напред, сетне сякаш спря и тръгна назад. В един момент Софи се уплаши, че въздушните възглавници ще се задействат и ще я оставят безпомощна.

— Намалихме малко. Браво на теб, Мади!

— Ще тръгнем по нанадолнище след няколко завоя. — Гласът на Софи беше студен и безизразен. — Така че скоростта отново ще се увеличи. Ще се справя с това. След като го минем, започва изкачване. То трябва да ни помогне. Мамо, вземи телефона за всеки случай. И се дръжте здраво.

Тя изобщо не поглеждаше скоростомера. Очите й бяха приковани в пътя, мислено си представяше всеки следващ завой. Знаеше пътя наизуст, беше го минавала безброй пъти. Чуваше само сърдитите клаксони на насрещните коли, когато пресичаше централната осова линия и навлизаше леко в насрещното платно.

— Ето, почти стигнахме, някъде тук е. — Софи завъртя волана наляво, сетне надясно. Той се хлъзгаше в ръцете й, мокри от пот.

Можеше да види, да почувства, че пътят започва да се изкачва. Само още малко, помисли си Софи. Съвсем мъничко.

— На първа, мамо! Превключи на първа!

Чу се ужасен шум и след това колата много силно се разтресе. На Софи й се стори, че някакъв гигантски юмрук се стоварва върху покрива. Нещо изтрещя, сетне нещо се счупи. И докато скоростта съвсем намаля, тя отби встрани от пътя.

Когато спряха, никой не каза нито дума. Покрай тях мина една кола, сетне втора.

— Всички ли сме цели? — Пилар се пресегна, за да откопчее колана си, при което откри, че пръстите й са сгърчени. — Всички ли сме добре?

— Да. — Мади избърса сълзите от бузите си. — Всички сме добре. Мисля, че вече можем да слезем.

— Добра идея. Софи, ти как си, момичето ми?

— Добре съм. Да излизаме оттук!

Тя успя да се измъкне от колата и да заобиколи от другата й страна, когато краката й се подгънаха и за малко да се свлече на земята. Подпря се с ръце на покрива и се опита да си поеме въздух.

— Това се вика каране! — възхитено рече Мади.

— О, благодаря ти.

— Ела, момичето ми! — Пилар я обърна към себе си и я прегърна, усети как силно се тресеше в ръцете й. Разтвори прегръдката си и се обърна и към Мади. — Ела, момичето ми. — Мади се притисна силно към гърдите й и сълзите й потекоха на воля.