Нора Робъртс
Стъпки от огън (31)

30.

Пламъците ближеха прозорците на втория и третия етаж на къщата, в която някога бяха живели семейство Пасторели. Нямаше аларми, нито викове, нито тълпа. Само огънят гореше като факла в нощта.

— Обади се на пожарната! — развика се Рина на О’Донъл, грабна шлема си и заобиколи тичешком колата, за да извади облеклото си. — Вътре има хора. Двама — вероятно в спалнята на втория етаж. Влизам.

— Почакай отряда на пожарната!

Тя закопча костюма си.

— Не мога да чакам! Трябва да се опитам. Може да са още живи и да не могат да излязат. Няма да позволя още някой да изгори тази нощ.

Тя грабна пожарогасителя, като чуваше само с част от съзнанието си гласа на О’Донъл, който обясняваше ситуацията и даваше адреса по телефона. Беше точно зад нея, когато изтича по стълбите.

— Джоуи може още да е вътре! — Оръжието на О’Донъл бе в ръката му. — Ще пазя гърба ти.

— Поеми първия етаж — извика тя. — Аз се качвам горе. Подпалвачът бе оставил вратата отворена, отбеляза Рина.

Като покана за влизане — заповядайте, моля, чувствайте се като у дома си. Размени поглед с партньора си, кимна му и мина през вратата.

Влизаше достатъчно светлина от улицата и от сребристата луна. Сенки и силуети, вероятно на мебели, които погълна с очи, докато сърцето й галопираше в основата на гърлото.

А в стомаха й имаше буца лед, докато се качваше по стълбите, където димът се събираше на валма под тавана.

Трупаше се, сгъстяваше се и се напластяваше в мътна непрозрачна завеса. Ревът на огъня беше като търкаляща се вълна, която всеки миг можеше да се превърне в истинско цунами. Провери една затворена врата дали е гореща и установи, че не е. Бързо продължи по коридора към следващата.

По тавана над главата й танцуваха пламъци, бяха обгърнали вратата като златна рамка. Срамежливо ближеха ботушите й.

Рина чу собствения си приглушен вик от страх, когато започна да пръска пяна върху тях. Сетне се разнесе вой на сирени. Никой не отговори на виковете й. Тя събра кураж, пое си дълбоко въздух и претича през стената от огън.

Стаята пламтеше — като малка дяволска планина. Огънят се стелеше по пода и лижеше скрина, върху който една ваза с цветя вече гореше. За един удар на сърцето Рина остана заобиколена от пламъци, от тяхната яркост и фантастична топлина, цветове, движение и мощ.

Оръжията й бяха толкова жалки и смешни, помисли си тя, срещу невероятната страст и сила насреща й. И за голямо съжаление, беше закъсняла.

Той не беше запалил леглото. Беше запазил гледката за нея, искаше тя да я види.

Беше ги подредил, разбира се. След като ги бе застрелял, ги бе подпрял един до друг така, все едно са зрители в театър. Пленена от великолепието на огъня публика.

Рина прекоси бързо стаята. Част от съзнанието й настояваше да остане на място, вцепенена и омагьосана. Но тя отиде до леглото, рискувайки да бъде обгорена. Трябваше да бъде сигурна. Да се увери, че е пристигнала прекалено късно и нищо не може да ги спаси.

— Върни се! Върни се!

При вика на О’Донъл тя се обърна. Част от съзнанието й регистрира факта, че той стои на прага на вратата, заобиколен като в рамка от танцуващите пламъци. Лицето му бе изцапано от пот и дим, но очите му бяха ясни и твърди.

Беше прибрал пистолета си и вместо него държеше домашен пожарогасител в ръце.

— Мъртви са — извика тя, надвиквайки шума и рева на пожара, но чу мъртвешкото отчаяние в собствения си глас. — Убил ги е, докато са спали в леглото си.

Очите му задържаха нейните за миг с онзи проблясък на разбиране, който съдържаше гняв и погнуса.

— Да спасим каквото можем — вдигна О’Донъл пожарогасителя. — Това ни е работата.

И натисна спусъка.

Експлозията я вдигна във въздуха и я хвърли върху леглото, където падна между мъртвите. За миг съзнанието й престана да работи, вцепени се, стана неспособно да възприема.

Сетне Рина започна да крещи името на партньора си, сграбчи кървавите чаршафи от леглото и се претърколи през огъня, през вратата.

Знаеше, че вече го няма, знаеше, че е мъртъв, но въпреки това се хвърли с чаршафите и собственото си тяло върху огъня, който го бе погребал.

Когато другите пристигнаха и зад гърба й се изливаше вода и гасеше огъня, тя бе потънала дълбоко в своя личен ад.

 

 

— Знаел е, че аз ще вляза първа. — Седеше на бордюра. Беше свалила кислородната маска, която Александър притискаше към устата й. — Тези хора там горе, те не представляваха нищо за него. Ето защо ги е застрелял, вместо да ги изгори. Те не означаваха нищо. Но е бил убеден, че аз ще отида първа при тях.

— Не можеш нищо да направиш, Рина. Нищо не можеш да промениш.

— Той уби партньора ми. — Тя стисна очи и притисна лице към коленете. Винаги, винаги до края на живота си щеше да вижда как гори, как огънят поглъща разкъсаното му тяло.

„Това ни е работата.“ Последните му думи. Сега се питаше дали има в себе си сили да върши работата, която го уби. Мъка и вина изпълваха цялото й същество.

— Негодникът е знаел, че аз ще се кача първа, ще вляза при огъня. Повредил е домашния пожарогасител, предполагайки, че О’Донъл или някой друг ще го вземе и ще го използва. В кухнята, най-вероятно в кухнята. Естествено действие, инстинктивно. Грабваш го, включваш го. Ако бях изчакала, ако не бях влязла…

— Знаеш добре, че няма смисъл от „ако“. — Ксандър я хвана за раменете и я вдигна, докато очите им се срещнаха. — Катарина, ти направи онова, което трябваше, О’Донъл също. Има само един човек, който трябва да бъде обвинен.

Рина погледна назад към къщата. Битката с огъня продължаваше, но това бе само още един случай. Тя загуби партньора си в онази стая. Загуби сърцето си и се страхуваше, че е загубила и нервите, и куража, и желанието си да работи.

— Той ги е убил само за да ми докаже, че може. Само за да видя аз! О’Донъл беше само за глазура. Гадно, мръсно копеле! Ще го накарам да си плати!

— Нуждаеш се от почивка, Рина. Трябва да поспиш. Ще те заведа при мама, ще ти дам успокоителни.

— Не, няма. — Подпря челото си отново на коленете, като се бореше със сълзите, за които се опасяваше, че никога няма да спрат, ако пусне първата от тях. Искаше да е ядосана, гневна, да чувства как гневът изгаря кръвта й, но можеше само да се бори с ужасната, съсипваща я скръб.

Те бяха млади хора, помисли си тя. По-млади дори от нея самата. Беше ги убил хладнокръвно и бързо в леглото им и ги бе нагласил като кукли.

Тази картина щеше да я преследва през остатъка от живота й. Както и картината на добрия човек, на отличния полицай, на прекрасния приятел, покрит с пламъци.

Отново вдигна глава и погледна брат си в очите.

— Казах ти да не излизаш. Казах ти, че трябва да стоиш вътре.

Можеше да бъде брат й, помисли си Рина. Майка й, сестрите й, баща й. Това бе съобщението, което Джоуи й оставяше със смъртта на О’Донъл. Можеше да избере който и да е от тях и все още имаше възможност да го направи.

— Не се тревожи за мен. — Ксандър я погали по лицето. — Един от полицаите отведе Ан и бебето при мама. Заобиколени сме от цяла полицейска армия.

Той бе докоснал лицето й и тогава, спомни си Рина. Преди двадесет години, когато лежеше на земята изумена и уплашена, и плачеше след нападението на Джоуи. Брат й я бе докоснал по лицето. Миришеше на замразена гроздова близалка.

Скръбта от сърцето й се изля в ридание.

— Ксандър, той изгори твоята клиника.

Брат й се наведе и допря челото си в нейното, а тя го прегърна.

— Всичко е наред. Ще бъде наред.

— О, Господи, Ксандър! Той ще иска да изгори и теб. Ще те преследва, ако не го спрем. О’Донъл беше следващата цел, след семейството ми. Той не е участвал в случилото се преди двадесет години. Причината е връзката ми с него, а не отмъщение. Ето защо е мъртъв. Не знам как да го спра. Уплашена съм до смърт.

Треперенето започна от краката и разтърси цялото й тяло, така че тя сграбчи ръцете на брат си, за да не се разпадне на парчета.

— Не знам какво да правя, Ксандър! Не знам какво този тип ще направи след това и кой е следващият!

— Трябва да се приберем у дома. Просто трябва…

Той млъкна, защото и двамата забелязаха Бо, който си проправяше път като обезумял сред хората и барикадите, като я викаше по име. Тя се изправи, леко трепереща, опряна на брат си.

— Ти почакай тук. Ще го доведа.

— Не. Не мога да стоя повече.

Тя тръгна бързо, доколкото можеше, но й се струваше, че плува в някакъв басейн със сироп. Видя как двама униформени полицаи спряха Бо.

— Оставете го, той е с мен. Всичко е наред. Той е с…

Бо се освободи и задуши последните й думи, като я сграбчи и притисна към себе си.

— Съобщиха, че си влязла вътре. — Ръцете му я стискаха. — Казаха, че си вътре. Съобщиха, че едно ченге е убито. Ранена ли си? — Той я отдръпна от себе си и прекара ръце по тялото й. — Ранена ли си?

— Не. О’Донъл… — Погледът й се замъгли от сълзи. — О’Донъл… е мъртъв. Мъртъв. Включи пожарогасителя и той избухна в ръцете му. Експлодира. И огънят… не можах да го спася.

— О’Донъл? — Тя видя сълзи в очите му. — О, Господи! Рина. — Притисна я още по-силно към себе си и я задържа така. — Съжалявам, ужасно съжалявам. О, Господи, горката госпожа М.

— Какво?

— Сестра му. — Бо я залюля, както стояха на улицата, обгърнати от дим и смърт. — Рина, толкова съжалявам. — И съм щастлив, че не си била ти, каза си наум, а облекчението се примесваше със скръбта, която го сграбчи. — Какво мога да направя?

— Нищо. — Обхващаше я безчувствено вцепенение. Празна, опустошаваща скръб. — Той си отиде. Няма го.

— Но ти не си. — Бо се взря в лицето й. — Ти си жива. Ти си тук.

— Не мога да мисля. Дори не съм сигурна дали чувствам нещо. Просто съм…

Той не й позволи да говори повече, като притисна устните си върху нейните.

— Напротив, можеш. Ще мислиш и ще чувстваш, и ще правиш онова, което трябва. — Докосна с устни челото й. — Това трябва да направиш.

„Да спасим онова, което можем“, спомни си думите на О’Донъл. И от тях почерпи сили и възвърна равновесието си.

— Ти ме върна обратно в света, Гуднайт — промърмори Рина.

— Какво?

Тя само поклати глава.

— Нищо. Какво правиш тук? Тичаш по улиците като луд? Никой ли не ме слуша?

Той продължи да гали косата, лицето, ръцете.

— Аз съм по-млад и по-бърз от баща ти. Успях да се измъкна от полицаите в къщата. Баща ти обаче не успя.

— По дяволите! — Тя се обърна и огледа местопрестъплението.

Ако не бяха дошли навреме, пожарът можеше да унищожи горните два етажа. Можеше да обхване съседните къщи, заплашвайки да погуби още човешки живот. Но това нямаше да стане тази нощ, не и тук. Засега това беше, засега.

„Това е работата ни“ — беше казал О’Донъл. Това беше нейната работа — да действа. Да разследва, да наблюдава, да анализира. Да намери доказателства и да открие кой и защо, а не да седи на тротоара и да трепери от шок и скръб.

— Дай ми една минута. — Тя стисна ръката на Бо и се насочи към Янгър, който тъкмо пристигаше, научил за смъртта на О’Донъл. — Отивам да се погрижа за сигурността на семейството си, да проверя как е там. Ако Джоуи се обади отново, ще ти съобщя.

— Този път кучият син уби един от нас — лицето на Янгър бе ледено като зимно небе. — Уби полицай. Добър полицай. — Отправи взор към небето. — Този път той ще умре. Няма да му се размине.

— Да. Но все още не е свършил с нас, с моето семейство. Може да се опита да проникне там. Освен това трябва да се измия. — Тя разкопча якето си. — Да почистя мръсотията и да проясня мислите си. Ако искаш, ела с мен при родителите ми.

Капитанът идва насам. Трябва да му докладвам, да поставя пазачи.

— Благодаря.

Той хвана ръката й, когато тя се обърна.

— Този негодник е на една крачка пред нас, Хейл. Но нещата ще се променят, кълна ти се! Няма да успее този път.

Дали? — запита се Рина. Джоуи беше гадна кобра, колкото търпелива, толкова и смъртоносно отровна. Можеше да се скрие, да изчезне с вятъра за години и да се върне, когато никой не го очаква.

Тя погледна за последен път къщата и се отдалечи. Не, това не беше правилното мислене. Така мисли объркан, обезкуражен и изтощен човек. Джоуи беше отишъл твърде далеч, дотолкова, че вече не можеше да спре. Беше прекалено близо до целта, за да зареже и замрази всичко. Да се откаже.

Рина заключи нещата си в багажника.

— Детектив Янгър може да дойде, когато свърши тук. Джон е на път от Ню Йорк.

— Какво е правил в Ню Йорк? — попита Бо, като хвана ръката й и сплете пръстите си с нейните.

— Разговарял е с Джо Пасторели. Той е болен, има рак на панкреаса. Умира, малко му остава.

— Гаден начин да си отидеш — обади се Ксандър, застанал от другата й страна. — Лекува ли се?

— Не останах с такова впечатление. А Джоуи изглежда си въобразява, че също се е заразил и тялото му е пълно с тумори като малки бомби.

— Нима това е генетично? — попита Бо.

— Не знам. — Умората й тежеше като верига. — Наистина не знам. Попитай доктора. Ксандър, ти какво ще кажеш?

— По-малко от 10% от случаите са наследствени. Пушенето е основната причина.

— Каква ирония! Пушек, огън, смърт. Във всеки случай ще знам повече подробности, когато Джон се върне. Каза, че най-вероятно това е причината, поради която Джоуи бърза. Смята, че няма време и се пришпорва да свърши с всичко. Виж какво, искам първо да изтичам до вкъщи, да се преоблека.

— Ще дойда с теб.

— В къщата има полиция, Бо.

— Ще дойда с теб — повтори той и заобиколи колата, за да се качи.

Тя завъртя очи.

— Влизай! — нареди на брат си. — Ще те оставя у мама. Никой не върви сам по улиците през нощта. Кажи им, че съм добре — добави тя, като запали колата. — Ще бъда при тях след пет минути.

Светлините в цялата къща бяха запалени. Тя излезе за миг, за да поговори с двете ченгета, паркирали край бордюра, след което се върна с наведена глава при Ксандър.

— Фран, Джак, децата, Бела, нейните деца. Ти не ми каза, че всички са тук.

— Ами така решихме.

Рина го целуна по бузите.

— Влизай вътре, успокой ги. Помоли… помоли мама, да каже една молитва за О’Донъл. Ще се върна след петнадесет минути.

Тя се мушна в колата, преди някой отвътре да я забележи. Никога нямаше да успее да се прибере и да си вземе чисти дрехи, ако близките й започнеха да излизат навън.

— Те се държат заедно — рече Бо, когато потеглиха. — Ти имаш гранитна основа, Катарина. Твоите близки са уплашени, болни са от притеснения и страх, но няма да се разделят.

— Джоуи иска да ги нарани. Страхувам се, защото знам, че това ще ме съсипе.

— Няма. Мисля, че ако се оженя… Я виж ти, произнесох думата на глас! Та значи, ако се оженя и имам деца, бих искал да създам семейството си върху добра и солидна основа.

— О, моментът не е подходящ, но ако това е предложение…

— Аха. Ти предложи, а аз ти давам отговор.

— Ааа, разбирам.

— Макар че не виждам никакъв пръстен. Не е официално, докато не ми купиш пръстен.

Рина спря. Просто натисна спирачки насред улицата, отпусна глава на кормилото. И се разплака.

— О, Господи, моля те! Рина, не плачи! — Бо се въртеше, завързан с колана, опитваше се да я прегърне.

— Само за момент. Мислех, че съм загубила всичко, там, в онази къща. Първо в спалнята. Като видях какво е сторил с тях. Беше ги застрелял, сетне ги бе сложил да седнат като кукли.

— Какво?

— Карла и Дон Димарко. Не ги познавах добре. Купиха къщата само преди няколко месеца. Млада двойка, това беше първият им дом. Нейната майка и майката на Джина са били съученички. — Тя вдигна глава и избърса сълзите. — Нарочно не беше запалил леглото, за да ги видя. Да забележа възглавницата, която бе използвал, за да заглуши изстрела. Стоях там, наоколо бушуваше пожарът, а аз просто виждах как е влязъл, докато са спали, сложил е възглавници на лицата им… С малък калибър. Малки дупки. Просто една малка дупка в челото.

Бо не каза нищо, само взе ръката й.

— Наоколо всичко беше в пламъци. Топлина, дим, светлина. Пламъците говорят. Можеш да ги чуеш как шептят, пеят, реват. Огънят ми говори. Той ме омагьосва. Дърпа ме към себе си. Винаги е така, още от нощта, когато седях на тротоара с чаша джинджифилова бира в ръка и гледах как танцува зад прозорците на „Сирико“. Разбирам го… Джоуи е привързан към него, също като мен — рече тя и се обърна да погледне Бо. — Разбирам защо е избрал огъня, по-точно защо огънят е избрал него. Мога да видя стъпките, които са го довели дотук, които доведоха и всички нас. Но сега, след смъртта на О’Донъл, имам чувството все едно стоя на ръба. На самия край на пропастта. Загубих равновесието си в онази стая, докато гледах хората, които не са очаквали, че ще умрат, като си купят хубава къща в хубав квартал. Докато ги гледах и усещах огъня, аз се унесох… и тогава видях родителите ми да стоят на пътеката, да ме дърпат обратно от ръба на пропастта, да ми напомнят, че имам работа да върша. Дори да умра за нея. — Тя потръпна и въздъхна. — Мога да разбера какво прави Джоуи и защо го прави. Дори нещо повече, мога да разбера защо трябва да го прави. Огънят го е омагьосал, също като мен.

— Да не би да смяташ, че ти и този откачен негодник имате нещо общо?

— Така е. Имаме повече от едно общо нещо. Но моята основа е гранитна, както ти я определи и благодаря на Бога за това. А сега имам и теб. Преди малко казах, че ме върна в света и знам, че ако отново загубя равновесие, ти пак ще ме подкрепяш. Защо иначе ще си с мен в тази дяволска нощ и ще ми говориш за брак и деца?

— Искаш ли да знаеш? — Той извади една кърпа от джоба си и попи мокрите й бузи. — Прекарах по-голяма част от вечерта, седейки, стоейки и вървейки напред-назад из къщата на родителите ти. Наблюдавах семейството ти как седи, стои или върви също като мен. И осъзнах, че ако обичаш някого и осъзнаваш, че това е най-истинското, най-важното нещо в живота ти, не е достатъчно да стигнеш до брега и да пуснеш котва. Трябва да изкопаеш основите и да започнеш да градиш. Искаш ли нещо да издържи и да остане, трябва да вложиш себе си в него. — Той я целуна. — Аз имам здрав гръб.

— Аз също. — Рина го целуна в отговор, сетне прибра косата си и отново запали колата. — Какъв пръстен искаш?

— Голям и крещящ, за да мога да го показвам на приятелите си, те да ми завиждат и да се пукнат от яд.

Тя се разсмя за пръв път, но почувства ръжда в гърлото си.

Спря зад полицейската кола пред къщата си.

— Ще поговоря с момчетата една минута, сетне влизам и взимам някои неща. Защо не ме изчакаш тук и не започнеш да планираш мечтаната сватба? Ще изглеждаш прекрасно в дълга бяла рокля.

— Това може да е малко прекалено. Наистина не е подходящо за мен да обличам бяло.

Рина извади значката си, сетне разпозна полицая, който излезе от радиоколата.

— Полицай Дерик!

— Детектив! Вярно ли е, че мръсникът убил О’Донъл.

— Да. — Тя отново се стегна. — От колко време сте тук?

— От два след полунощ. Друг патрул обикаляше, но след като решиха, че може да дойде и тук, ни изтеглиха от пожара в клиниката и ни изпратиха да наблюдаваме и пазим къщата. Двама полицаи покриват задния двор. Проверяваме на всеки петнадесет минути.

— Какво е положението?

— Спокойно. Някои хора излязоха, когато чуха сирените. Но ние ги разпръснахме.

— Смятам да вляза да си взема малко чисти дрехи. Моят… — Тя понечи да каже приятел, сетне се реши. — Моят годеник е в колата. Благодаря за службата, полицай.

— Няма проблем. Искате ли да ви придружа, или да остана навън?

— Няма нужда. Ще бъда бърза. Предупредете задния отряд, че влизам в къщата.

— Веднага.

Като извади ключовете си, тя прекоси алеята и се качи по стълбите.

За шест часа беше запалил четири пожара, помисли си. За книгата на рекордите ли се бореше, или заедно с отмъщението търсеше и славата?

Джоуи добре познаваше квартала, това беше предимство, ала все пак доста бързо се бе справил. Дяволски бързо.

Рина отключи вратата и запали лампите, като влезе вътре. Остави ключовете си долу, като мислено си представи как точно се е движил Джоуи.

Първо във Фелс Пойнт, където вероятно е влязъл около шест и половина. Излязъл е между девет и петнадесет и девет и половина. Достатъчно време, за да отиде у Джон и да запали пожара. Трябва да е напуснал къщата на Мингър след полунощ. Свършил е там и е имал достатъчно време да се добере до следващата набелязана цел. Пожарът гореше с пълна сила, когато стигнаха пред клиниката, минути след като се бе обадил.

Минути, помисли си Рина, докато се качваше нагоре. И само минути след това — колко, може би пет? — тя и О’Донъл се отправиха към старата къща на Пасторели.

Не беше просто една стъпка пред тях. Никой не бе толкова добър, никой не бе толкова бърз. Да не би да имаше съучастник? Не, не се връзваше. Изключено. Това беше неговата мисия, неговото обсебване. Неговото тържество. Не би го споделил с никой друг.

Как бе успял да подпали клиниката, да влезе в старата си къща, отдалечена от клиниката на два квартала, да застреля двама души, да нагласи пожарогасителя да избухне и да запали още един пожар? Който се бе разгорял напълно, преди да пристигнат там?

Явно беше убил Карла и Дон преди това. Преди да запали клиниката. И беше приготвил двата пожара предварително и бе използвал таймери. Много вероятно бе да е подготвил и клиниката, преди да отиде у Джон. Така е, такъв беше моделът, помисли си Рина. Първо Ксандър, после Джон.

А тя го бе пропуснала. Защото тичаше напред-назад като муха без глава, така, както искаше той. Джоуи бе накарал всички да се катерят и да гасят пламъци. Те бяха пионки върху неговата дъска.

Беше пропуснала много повече, неочаквано осъзна Рина, защото скърбеше.

След два. Това бе казал Дерик. Дошли са тук в два часа след полунощ.

Дланите й се изпотиха. Тя се обърна, посегна към пистолета си и понечи да хукне надолу.

И в този миг той излезе от вратата пред нея, облечен с тениска на „Сирико“. В ръката си държеше двадесет и два калибров пистолет.

— Време е за голямата изненада! Нали искаш да извадиш този пистолет много бавно, а, Рина? Остави го на пода.

Тя вдигна ръце. Никога не давай оръжието си, помисли си. Никога.

— Край къщата е пълно с ченгета, Джоуи.

— Да, видях ги. Две отпред, две отзад. Дойдоха десет минути след мен. Гореща нощ, а? Много работа. Имаш сажди по лицето. Влезе в нашата къща, нали? Знаех си, че ще влезеш. Направих достатъчно проучвания за теб. Намери ли ги, преди пожарът да се разгори?

— Да.

Той се ухили широко.

— Хей, къде е партньорът ти?

Весел, радостен, ето какъв беше. И тя щеше да го прати в преизподнята заради това, каквото и да й струваше.

— Сега вече си убил полицай, Джоуи. Направо е свършено с теб. Край! Всяко ченге в Балтимор ще тръгне по петите ти. Няма да можеш да се измъкнеш.

— Аз пък мисля, че ще мога. Но ако не успея, поне ще довърша каквото съм започнал. Оръжието, Рина.

— Ако използваш твоето, полицаите ще бъдат тук, преди да падна. Но не така искаш да приключиш с мен, нали? Не това е смисълът, нали? За теб е важен пожарът. Той има смисъл. Няма да получиш удовлетворение, ако аз не изгоря.

— И ще изгориш, обещавам ти! Обзалагам се, че партньорът ти е горял добре.

Образът се появи и пламна в главата й, но Рина го потисна. Той обаче остави горяща следа в кръвта й.

О, тя можеше да чувства и да мисли. И този негодник тук я бе подценил. Тя все още знаеше как да го ядоса.

— Знам за баща ти, за рака, който го изяжда.

Лицето му пламна от ярост.

— Да не си посмяла да говориш за баща ми! Не произнасяй името му!

— Ти си мислиш, че може би и ти си болен. Че ракът се е пренесъл от него в теб. Шансът ти е много малък, Джоуи. Нищожна вероятност.

— Какво знаеш ти за това, да ти го начукам? Ракът го яде отвътре. Мога да видя как го яде, как започна да мирише. Но аз няма да умра по този начин, нито пък той. Имам намерение да се погрижа за него, преди да го е довършил. Огънят пречиства.

Обзе я нов, вледеняващ ужас. Господи! Възнамеряваше да подпали собствения си баща! Този човек беше напълно луд!

— Няма да можеш да му помогнеш, нито да го пречистиш, ако умреш тук.

— Може би. Но той ме научи да бъда номер едно. Затова смятам да се измъкна. Ти ще гориш, те ще пристигнат да те спасяват, а аз ще се измъкна. Като дим.

Той пристъпи напред, тя отстъпи назад.

— Куршум в корема може би няма да те убие, поне не веднага. Но ще те боли зверски. Ченгетата отвън може би ще чуят. Този пистолет не вдига много шум, така че може и да не чуят. Ще имам достатъчно време. Всичко съм приготвил за теб, скъпа! Ела да се насладиш на работата ми!

Той влезе заднешком в спалнята и запали лампите. Подпалки и клади бяха подредени на пода и върху леглото.

Сграбчи я за косата, свали я на колене и притисна пистолета към слепоочието й.

— Един звук, едно движение и ще ти пръсна мозъка, а сетне ще изгоря тялото ти.

Да остане жива, нареди си Рина. Трябваше да остане жива. Не можеше да се справи с него, ако умре.

— Ти също ще изгориш.

— Ако това се случи, не мисля, че има по-добър начин да си отида. Много пъти съм искал да открия какво чувства човек, когато пламъците го обгръщат, още откакто бях на дванадесет. — Той измъкна полицейския й пистолет от кобура и го хвърли настрани. — Прекалено голям патлак — рече с насмешка. — Ти също си се чудила какво е да изгориш, нали? Ето какво ще направим сега с теб. Ти ще се обадиш на твоя старец и ще му кажеш да дойде тук. Ще му кажеш, че искаш да говориш с него насаме.

Значи не знае, че съм тук само за да си взема дрехи. Не знае, че нашите са уведомени и ме очакват.

— Защо?

— Ще подпаля и него, и теб и с това ще сложа край на всичко. Кръгът ще се затвори.

— Нима мислиш, че ще накарам баща си да дойде тук?

— Той уби моя баща! Има да плаща. Изборът е твой. Обаждаш му се, жертваш го или ще подпаля всички. Цялото ти семейство. — Джоуи нави косата й около ръката си и я дръпна. Пред очите й експлодираха звезди. — Майка, брат, сестри. Всички малки изчадия, всички до един. Така че избирай. Баща ти или всички останали.

— Единственото, което баща ми направи, бе да ме защити. Така трябва да постъпват бащите.

— Скапаният ти баща унижи моя баща. Заради него го арестуваха и тикнаха в затвора.

— Не, твоят баща сам си го заслужи в мига, в който запали клечката кибрит в „Сирико“.

— А той не беше сам там. Не знаеше това, нали? — Усмивката разтегли цялото му лице и ухилената му физиономия беше повече от гадна. — Тате ме взе със себе си през онази нощ. Показа ми огъня, научи ме как да го създавам. Показа ми как трябва да се отнасяш с хората, които плюят в лицето ти. — Удари я с опакото на ръката си и я повлече.

— Виж ти, безстрашното ченге трепери! — Гласът му бе изпълнен с подигравка. — Ти трепериш точно както през онзи ден. Когато баща ти пристигне тук, смятам да направя пред него онова, което исках да ти сторя още тогава. Ще му покажа каква долна курва е неговата скъпоценна дъщеря! — Разкъса ризата й и притисна пистолета до челюстта й.

Тя се чу да скимти, изгаряща от желанието да се бори с него.

— Спомняш ли си какво направих на детската площадка? Сега обаче имаш цици. — Той стисна гърдите й с ръка и присви устни с подигравателно одобрение. — Хубави цици. Ако не си съгласна, ще направя това с майка ти, със сестрите ти, с онази азиатска пачавра, за която е женен брат ти. Сетне идва редът на лъскавата ти малка племенница. Младичките са най-сладички.

— Ще те убия. — Усещаше се студена и твърда като камък. Нямаше нужда да търси яростта си. Тя клокочеше в нея, но все още не изригваше. — Преди това ще те убия.

— Кой държи оръжието, Рина? — Той прекара дулото по врата й. — У кого е силата? — Заби цевта точно под челюстта й. — Кой от нас двамата е въоръжен?

— Ти. — Тя затвори очи и събра смелостта си върху скалата от ярост. Свърши си работата, Рина. Длъжна си да си свършиш работата както О’Донъл. — Ти, Джоуи.

— Дяволски си права. Твоят баща за моя, кучко. Ако ми го дадеш, ще оставя останалите да живеят.

— Добре, ще му се обадя. — Остави сълзите да потекат, остави се да трепери. Нека да види каквото очакваше от нея — да бъде слаба и уплашена, да трепери от страх пред него. — Той ще предпочете да умре, но да не позволи да ги докоснеш.

— Много хубаво. Браво на него!

Джоуи премести тежестта на тялото си. Рина пое въздух. Седна бавно, без да го изпуска от очи, надявайки се той да види в нея само страх и молба за милост.

С течащи по лицето сълзи, тя вдигна ръка сякаш да прикрие гърдите си със скъсаната риза, сетне замахна с нея, удари неговата, в която бе пистолетът и заби другия си юмрук в лицето му. Чу как пистолетът издрънча на пода и след това видя звезди, когато той се стовари с цялата си тежест върху нея.

 

 

В колата Бо пукаше пръстите на ръцете си. Какво правеше тази жена, по дяволите, защо се бавеше толкова много? Погледна към прозореца на спалнята й и видя, че лампата свети. Погледна отново часовника си.

Бавеше се много повече, отколкото трябва, помисли си той. Облекчението, бездействието, фактът, че беше четири сутринта, го унасяха и затваряха очите му.

Бо излезе от колата и отиде при полицая в полицейската кола.

— Смятам да вляза, може ли? Сигурно събира цял куфар дрехи, вместо да си вземе една чиста риза.

— Жени, нали ги знаеш.

— Все пак ще отида да видя.

Извади ключовете от джоба си. Щеше да се наложи да обмислят какво да правят с къщите, рече си, като ги огледа, докато се качваше по стълбите. Да продадат едната? Може би. Но коя? Да запазят и двете и да ги съединят? Щеше да бъде интересна работа, но накрая щяха да получат една огромна къща.

Бо потисна една прозявка и отключи вратата.

— Хей, Рина, да не си решила да ми пристанеш, та си приготвяш чеиза? Всъщност какво точно значи чеиз?

Той затвори вратата зад себе си, стигна до първото стъпало на стълбите, когато чу, че тя вика името му.

Носът й кървеше. Усещаше вкуса на кръвта в устата си, докато се бореше ожесточено. Джоуи я удряше — сигурно я удряше, но тя не чувстваше нищо друго, освен ярост и ужас. Дращеше лицето му и се опитваше да докопа очите.

Не само тя кървеше. Той обаче беше много по-силен и вече надделяваше.

Гласът на Бо я накара за закрещи.

— Бо! Излез! Повикай ченгетата! Бързо!

Джоуи се отмести от нея. Сигурно търсеше пистолета си. О, Боже! Оръжието й, къде беше оръжието й!

Зрението й бе замъглено, дробовете не можеха да поемат въздух. Сълзите се смесваха с кръвта по лицето й, докато пълзеше към вратата за собствения си пистолет.

Чуваше стъпки. Или може би това бяха ударите на сърцето й? Тя се претърколи, хвана оръжието с две ръце. И с ужас видя, че Джоуи не се бе навел за пистолета.

— Не го прави! За бога! Не усещаш ли миризмата? Ще пламнеш като факла!

— Ти също — той задържа запалената клечка във въздуха. — Е, време е да видим какво значи да гориш.

И хвърли горящата клечка кибрит в локвичката на пода. Огънят избухна, разнесе се оглушителен рев — като див звяр, пуснат на свобода. Джоуи целият бе обхванат от пламъци.

Рина се претърколи, когато той скочи към нея. Закрещя, когато успя да сграбчи крака й. Бо я хвана и задърпа навън, потушавайки пламъците със собствените си ръце и тяло.

— В килера… има… одеяла. — Дишайки тежко, тя смъкна тлеещите си панталони. — Не пипай пожарогасителя, може да го е заредил. Върви! Бързо.

Обърна се назад с тракащи зъби.

Сега той крещеше. Издаваше ужасни, нечовешки звуци, като се мяташе из стаята. Огънят го бе обгърнал в прегръдката си отвсякъде.

Рина видя, стори й се, че вижда и винаги щеше да вижда очите му, приковани в нейните през пламъците, които изяждаха лицето му.

Джоуи успя да пристъпи към нея. Една крачка, сетне още една и падна, огънят го погълна и покри като разтопено море.

Те пристигаха. Полицаите блъскаха по вратата. Сирените виеха отвън. Камионите, маркучите, героите в пожарникарски костюми.

Тя се облегна на стената и загледа как той гори.

— Изнесете го — промърмори, когато Бо се върна. — В името на бога, изнесете го оттук.