Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Почти (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Almost a Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 129 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Брачно предложение

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

16

Заедно с тълпа придворни Арабела чакаше в преддверието към голямата зала за аудиенции на Сейнт Джеймс. Вътре беше дяволски задушно и дамите усърдно движеха ветрилата си. Днес трябваше да се представи официално на принцеса Каролина от Брауншвайг, съпругата на Уелския принц. Априлският следобед напредваше и в залата ставаше все по-горещо. В огромната камина гореше буен огън, а позлатените полилеи бяха отрупани с безброй свещи. Миризма на тежки парфюми, пудра и пот затрудняваше дишането. Шумът беше оглушителен — чакащите бъбреха неуморно.

Арабела се чувстваше ужасно в старомодната официална рокля, ушита специално за ежеседмичните приеми на кралицата. Смешните паунови пера в косата й висяха грозно, а прочутите диаманти на Сен Жюл тежаха като камъни на главата й, раздираха ушите й и й причиняваха болки в тила. Внимателно премести широкия кринолин на роклята, за да не събори крехката ниска масичка, на която бяха подредени редки табакери. Сети се и да прибере дългия шлейф, който иначе щеше да се увие около крака на масичката и безценните предмети щяха да се изпочупят.

Най-сетне стигна до човека, към когото се стремеше.

— Колко време продължават тези приеми, Джордж?

Джордж Кевъна избухна в мрачен смях.

— Докато на кралицата не й омръзне. Понякога ни оставя да чакаме, докато се стъмни. Така наказва опозицията. Когато е принудена да приеме вити в салона си, прави така, че да страдат.

— Колко очарователно — промърмори Арабела и отново задвижи ветрилото си. — Как се отнася с лейди Джърси?

Приятелят й стисна устни.

— Много учтиво. Все пак лейди Джърси е придворна дама и принадлежи към най-тесния кръг около кралицата. Там не се говори колко добре познава леглото на принца.

— Принцесата сигурно много иска да си поговори с някого по този въпрос. — Арабела се огледа с надежда. — Мисля, че има раздвижване.

Тълпата се обърна към масивната двукрила врата, водеща към големия салон, и повлече Арабела и Джордж. Спряха малко пред входа. Опашката вътре в самия салон се виеше по цялата дължина на огромното помещение чак до трона, където седеше кралицата със своя първороден син и съпругата му. Другите членове на кралското семейство бяха насядали около тях.

— Ще стоим тук до второ пришествие — промърмори примирено Джордж. — Умирам от глад. Редно е да ни дадат поне по нещо за пиене. Впрочем, къде е Джак?

— Тръгна да търси освежителни напитки — отговори Арабела. — Настроението му не е най-доброто.

— Това се отнася за всички ни. Даже за принца. — Джордж се ухили злобно. — Мрачен е като буреносен облак и гледа сърдито бедното момиче, за което се ожени.

— За което трябваше да се ожени — поправи го Арабела. — Веднъж ми каза, че парламентът и баща му заплашили да му спрат издръжката и отказали да плащат дълговете му, докато не се ожени за Каролина. — Тя вдигна белите си голи рамене и добави: — Аз му казах, че това е прагматично решение.

За съжаление понякога прагматичните решения довеждат до неочаквани резултати, помисли си Арабела. Автоматично се обърна и видя как Джак невъзмутимо си пробива път през навалицата, следван от лакей в ливрея. Поздравяваше познати, тупаше мъжете по раменете, кланяше се на жените и навалицата се разтваряше пред него като Червено море. И тогава на пътя му застана графиня Уорт.

Арабела стисна зъби. Искаше да отвърне поглед и да продължи разговора с Джордж, но очите не се подчиниха на волята й. Видя как Лили сложи ръка върху лакътя на Джак. Той спря и й се усмихна. Разстоянието беше твърде голямо, а глъчката — твърде висока, за да чуе какво си говорят, но Арабела видя как лицето на мъжа й стана сериозно. Той кимна, а Лили се усмихна и отново докосна ръката му с интимен жест. После бързо се оттегли.

— Имате ли вече новини от приятелката си в Кент? — попита Джордж, който бе видял всичко и се стараеше да отклони вниманието й. — Скоро ли ще дойде?

— Надявам се — отговори Арабела. Беше наясно, че Джордж знае как се чувства тя. — Сър Марк Барат още не е дал съгласието си, но се надявам скоро да склони. Познавам Мег от детските си години и с готовност признавам, че имам нужда от малко женска компания.

— О, мадам, улучихте ме право в сърцето — протестира Джордж с галантен поклон. — Значи платоничните домашни приятели не са ви достатъчни?

— Не ставайте глупав, Джордж. — Тя го удари с ветрилото и се засмя. — Дяволски добре знаете, че съм готова да се изсмея в лицето на такъв домашен приятел.

— Ако те чуе какво говориш, бедният човек ще припадне от ужас — рече Джак, който най-сетне бе стигнал до тях. — Намираш се в преддверието на кралицата. Не го забравяй.

— Как бих могла — отговори безгрижно Арабела. Не искаше той да разбере, че е видяла срещата с любовницата му, още по-малко, че се чувства засегната. Взе от таблата чаша вино и нещо като парченце хляб със сирене.

— Ти правиш истински чудеса, Джак — похвали го Джордж и също се обслужи.

— Имам намерение да направя още едно чудо, скъпи Джордж — изрече тържествено Джак. — По-точно Арабела ще го направи. — Извади от джоба си картичка и се обърна към нея: — Напишете нещо, скъпа.

— С какво… а, да. — Арабела видя на таблата мастилница и перо.

— Този приятел обеща да държи таблата напълно неподвижна — каза Джак.

В очите му светеха дързост и смях, които тя обичаше най-много у него, но въпреки това не можа да се удържи и хвърли поглед назад, където стоеше Лили Уорт. Имаме споразумение, опита се да си напомни тя. Нямам право да се оплаквам. Въпреки това изпитваше желание да издере очите на онази жена. Какво ли бе попитала?

В този момент граф Уорт застана до жена си и Арабела посегна към перото.

— Какво да пиша, Джак?

Със сериозност, съпътствана от весели искри в очите, херцогът й издиктува следното писмо:

Сир, на път съм да припадна. Коленопреклонно ви моля да призовете херцогинята и съпруга й да се представят на уважаемата ви съпруга, преди да се стигне до катастрофа.

— А аз къде съм? — попита недоволно Джордж, докато смеещата се Арабела послушно изписваше краткото писмо.

Нашият скъп приятел Дж. К. също е пред припадък, затова моля да повикате и него. — дописа Арабела с прекрасния си почерк.

— Долна клевета — засмя се доволно Джордж, — но човек в нужда се хваща и за сламка.

Джак грабна картичката, размаха я, за да изсуши мастилото, след което с обичайната си самоувереност се запъти към двукрилата врата и церемониалмайстора, който я охраняваше. Арабела и Джордж проследиха със затаен дъх разговора му с величествената фигура в златна ливрея.

— Направи го — прошепна страхопочтително Джордж. — Не знам как, но го направи. Може би не знаете, но дори херцозите нямат право да влизат, докато кралица Шарлот не разреши.

Джак остана на входа, докато церемониалмайсторът крачеше отмерено към кралския трон. Без да вдига голям шум, той застана на крачка зад принца и сръчно му връчи картичката.

Принцът прочете написаното и мрачното му изражение се промени. Избухна в тих смях и прибра картичката в джоба на яркочервения жакет със златни ширити. Каза нещо през рамо на церемониалмайстора, който моментално се поклони и се запъти обратно към вратата. Принцът се обърна към майка си и я заговори, без да го е грижа за изтощената му съпруга. Кралица Шарлот смръщи чело и сковано кимна. В случай като този понякога си позволяваше да изпълни желанията на престолонаследника.

Церемониалмайсторът каза нещо на един лакей и момъкът се втурна към Сен Жюл и Джордж.

— Нейно величество ще приеме ваша светлост и лорд Кевъна.

Арабела се изкиска доволно.

— Ти наистина си дявол в човешки образ — пошепна в ухото на мъжа си. — Успя да скараш бедния принц с майка му.

— Според мен той се наслаждава на ситуацията, мила моя — отговори също така тихо Джак. — Толкова е съкрушен от женитбата си, че всеки малък бунт се възприема като реванш… за съжаление само от него.

Арабела изправи гръб. От представянето си като дебютантка помнеше, че трябва да държи главата си изправена, позата й да е съвършена, кринолинът да не прави бели. Знаеше, че й предстои труден път между остри саби и още по-остри пера, между завиждащите дами в навалицата. Въпреки това тръгна спокойно пред съпруга си и Джордж.

Стигнаха пред кралските тронове и Арабела се сниши в дълбок реверанс. Веднъж вече бе изтърпяла тази процедура, но този път нямаше да чака кралицата да й позволи да се изправи и да я целуне по челото. Вече не беше дебютантка от аристократично семейство, а съпруга на херцог. Затова се изправи бавно и се поклони пред Уелския принц, който й намигна съзаклятнически. После я представи на съпругата си и Арабела срещна погледа на Уелската принцеса. Тази млада жена се усмихва с надежда, помисли си учудено тя и отговори на усмивката. След това изпълни ритуалните придворни реверанси пред по-нисшите членове на кралското семейство и се оттегли заднешком. През цялото време очите й търсеха погледа на кралица Шарлот.

За господата е много по-лесно, помисли си тя, когато излезе в преддверието и въздъхна облекчено. Дори дълбокият поклон беше по-лесен от реверанс, макар че сабята пречеше. А оттеглянето заднешком беше много по-лесно в панталон, отколкото в рокля с кринолин и еднометров шлейф. Да не говорим за увисналите щраусови пера. Е, церемонията приключи, а при кратката размяна на погледи с принцеса Каролина Арабела веднага бе усетила близост с нея. Младата принцеса изглеждаше тъжна и същевременно решителна. Очевидно не си правеше илюзии за мястото, което заемаше в сърцето на съпруга си, но беше твърдо решена да заеме определеното й място като бъдеща кралица на Англия.

— Хайде да бягаме. — Джак и Джордж я настигнаха без усилия. — Защо да не вечеряме на площада? — Джак я хвана за лакътя и я поведе към изхода. — Добре се справи, Арабела. Даже аз не разбрах, че се отвращаваш от този церемониал.

— О, ти, разбира се, си свикнал с жени, които не се преструват в тази ситуация — отговори Арабела и веднага се наруга за дръзкия си език. Граф и графиня Уорт напредваха бавно и в момента бяха съвсем близо до тях.

— Как успяхте, Фортескю? — попита граф Уорт. — Ние ще чакаме до вечерта. Съпругата ми вече показва признаци на слабост.

— Ако припаднете, мадам, никой няма да ви се разсърди — съобщи ведро Арабела. — В салона имаше поне пет припаднали дами. Там е непоносимо горещо.

Лицето на Лили се скова, в сините очи светнаха гневни искри. Арабела знаеше, че любовницата на мъжа й не иска да слуша съвети от съпругата му, и гневът на Лили й достави злобно удовлетворение. Джордж Кевъна още повече влоши положението.

— Мисля, че лейди Арабела е права, мадам. Ако припаднете, ще ви изнесем навън. Даже кралицата няма да ви се разсърди.

Лили размаха ветрилото си и се обърна решително към съпруга си.

— Дошла съм тук, за да бъда представена на Уелската принцеса, милорд. Мисля, че горещината не е толкова страшна.

— Разбира се, мила. Както желаеш, мила. — Уорт стисна ръката й. — Според мен ни остават час или най-много два.

Арабела кимна високомерно, съпругът й и Джордж се поклониха. Тя се притисна до мъжа си и излезе от преддверието с високо вдигната глава.

 

 

— Това не е ли писмо от мис Барат? — попита Джак, когато късно вечерта влезе в спалнята на Арабела.

— Да, тъкмо го препрочитах. Сър Марк вдига голям шум около гостуването й. — Арабела въздъхна и го погледна разсеяно. Намираше се в леглото, опряна на куп възглавници. — Не виждам защо има скрупули да приеме гостоприемството ни.

Джак приседна на ръба на леглото.

— Защото го възприема като милостиня.

— Вероятно си прав — въздъхна отново Арабела. — Ние имаме много, а той може да даде на Мег съвсем малко. — Вдигна очи и поясни: — Той е много горд човек, Джак.

— Затова го уважавам — отвърна той спокойно. — Но ако иска дъщеря му да си намери мъж, трябва да преглътне поне част от гордостта си.

Арабела полегна назад.

— Би ли се съгласил да финансираш втория сезон на Мег, Джак? — В гласа й имаше любопитство, но и напрежение.

Той се засмя и поклати глава.

— Мислех си, че ти ще го направиш, мила моя. Вече си опитна в хазарта и можеш да спечелиш достатъчно пари, за да осигуриш всичко необходимо на приятелката си.

Арабела скочи от леглото като изстреляна. Изрита го в колянната ямка, той се просна по гръб и чашата с рубиненочервено порто изхвърча от ръката му.

— Никакви игри — изсъска тя и го възседна. — Ако Мег дойде в тази къща, то ще е като моя сестра.

Трябваше ли да изхабиш хубавото порто, за да ми изясниш становището си? — попита недоволно Джак. — Сега ще трябва да спим в моето легло.

Няма да е за първи път. — Тя се сгуши в него и притисна глава до гърдите му. Целуна устните му и усети вкус на порто. — Трябва незабавно да пишеш на сър Марк. Моля те, Джак. Той не приема моята покана.

— А ти имаш нужда от приятелката си. — Наполовина въпрос, наполовина твърдение.

— Да — отвърна решително тя. — Тук няма никой, който би могъл да заеме нейното място.

Той плъзна ръка по гърба й и обхвана твърдото задниче под тънката нощница.

— Никой ли?

— Ти си имаш своето място — отговори честно тя. — Мег също.

Освен това ти си имаш Лили. Тази мисъл дебнеше в подсъзнанието й. Мег й бе спешно необходима.

— Утре ще му пиша — обеща Джак и мушна ръка под нощницата й.

 

 

В един влажен следобед след седмица Джак влезе в дома си и изтърси дъждовните капки от цилиндъра си. Спря в залата и се заслуша изненадан във възбудения разговор, който долиташе от салона. Ако се съдеше по езика, Арабела пак беше събрала френски емигранти. Не й трябваше много време, докато си създаде свой кръг, помисли си Джак и лицето му се затвори, фактът, че елитът на вигите се срещаше в салона и на трапезата й, беше съвсем естествен, защото мъжът й беше едно от водещите личности в този кръг. Ала пламенната отдаденост, с която се грижеше за емигрантската общност, нямаше нищо общо с него.

Тъкмо тази отдаденост го безпокоеше. Тя събираше дарения, умоляваше познатите си да наемат на работа емигранти. Осигуряваше на французите работа и медицинска помощ. Със сигурност им помагаше щедро и от собствените си средства. Нарастващата общност от нещастни бегълци беше заела мястото на арендаторите, за които се бе грижила в Кент. Макар да се тревожеше от честите й отивания в бедняшките квартали, той разбираше, че тя има нужда да го прави. Онова, което не разбираше, беше отдадеността, с която се посвещаваше на аристократичните изгнаници.

Тези хора, които се стичаха в салона му, оплакваха участта си, описваха ужасите в родината си, укоряваха негостоприемните англичани — явно от тях се очакваше да ги приемат с отворени обятия и да ги снабдяват с всичко необходимо — го изпълваха с горчивина и отвращение. Те бяха успели да се спасят, докато хиляди като тях бяха станали жертва на гилотината. Бежанците бяха загубили привилегиите си, но бяха живи и дишаха въздуха на свободна страна. Въпреки това не преставаха да охкат и да се оплакват.

Докато той виждаше кървавата баня в двора на Ла Форс — претоварените с тела каруци, кървавото острие на гилотината, те виждаха само красивите си дворци в ръцете на простолюдието, елегантните парижки палати в руини. Болката от загубата на богатство, земи, скъпоценности и привилегии им пречеше да мислят за онези, които бяха останали във Франция и бяха платили с живота си.

Да, той знаеше, че това не се отнася до всички. Много емигранти работеха неуморно, за да помогнат на сънародниците си да избягат. Въпреки това му беше непоносимо, че те са живи, а Шарлот вече я няма.

Тъй като не би понесъл да стои в едно помещение с тях, той се запъти тихо към стълбата, надявайки се да избяга от неприятната ситуация. Тъкмо когато сложи крак на първото стъпало, кучетата изскочиха с радостен лай от салона и се втурнаха да го поздравят.

— Махайте се оттук, дяволи такива — изсъска той и ги отблъсна гневно. — Не разбирам защо си мислите, че и аз се радвам да ви видя както вие. Да знаете, че не мога да ви понасям.

Двете кучета го погледнаха едновременно и той беше готов да се закълне, че се хилят насреща му. В очите им светеше обожание.

— Знаех си, че си ти — каза Арабела от вратата на салона. — Никой друг не бива удостояван с толкова бурно посрещане.

— Не знам защо са си въобразили, че ги харесвам — промърмори Джак и изтърси праха от жакета си. — Вече би трябвало да са разбрали, че се лъжат.

Тя се усмихна подигравателно и наклони глава.

— Нито за миг не можеш да ги заблудиш. Не искаш ли да поздравиш гостите ни? Маркиз дьо Фронтенак няколко пъти попита за теб.

Джак не можеше да откаже да поздрави гости в дома си.

— Исках да се преоблека — обясни сърдито той и се обърна. — Но мога и така. — И я последва в салона.

Арабела наля чай на група дами в ъгъла на салона и наостри уши да чуе какво говореше съпругът й с Фронтенак. Присъствието на Джак не й позволяваше да продължи тайните си разследвания за съдбата на виконт и виконтеса дьо Вилфранш. Досега бе разбрала, че контът е бил екзекутиран преди две години, а жена му, сестрата на Джак, е изчезнала. Никой не знаеше дали името й е било в някой от списъците с екзекутирани, които революционните трибунали публикуваха всеки ден. Но при кървавата баня във Франция това не беше учудващо. Шарлот можеше да е загинала на гилотината или да е умряла в някой затвор.

Въпреки това Арабела беше убедена, че не само Джак знае всичко за съдбата на сестра си. Че има и други хора, които могат да й кажат истината. Истина, която представляваше ключ към тайните на мъжа й.

Шум в преддверието предизвика пълна тишина в препълнения салон. На прага застана Тидмут и съобщи тържествено:

— Техни кралски височества принцът и принцесата на Уелс. — Поклонът му беше почти до коленете.

Мъже и жени се надигнаха, направиха реверанси, поклониха се, произнесоха почтителни поздравителни фрази. Принцът влезе важно, изпъчил корем, младата му жена ситнеше след него. Макар да влезе с вдигната глава, на бузите й горяха две червени петна. Арабела усети как в сърцето й се надигна гняв. Джордж се държеше като дивак. Първоначалната й преценка за него беше абсолютно правилна. Да, понякога беше остроумен и интелигентен, но преди всичко беше своенравен и арогантен и не беше способен на самокритичност. Нямаше никакво право да се отнася така неуважително към жена си.

Тя излезе напред и поздрави:

— Добре дошли, сър, добре дошли, мадам. — Усмихна се на принцесата и попита: — Желаете ли чай?

— По дяволите, не, мадам — изгърмя принцът. — Червено вино… Джак, скъпи мой, нека донесат една бутилка от най-доброто.

— Разбира се, сър — отвърна равнодушно херцогът и махна на иконома. — Тидмут, бутилка от реколта осемдесет и три.

Все така усмихната, Арабела повтори въпроса си към принцесата:

— Желаете ли чай, мадам?

— Благодаря, лейди Арабела. — Каролина се усмихна царствено и в същото време благодарно. Седна на посоченото й място и пое чашката. Говореше английски много добре, на френски малко се запъваше, но постепенно разговорът между дамите се оживи. Най-новата мода, операта, раждането на сина на пруския крал…

Арабела седеше сред дамите и се правеше, че се интересува от разговора. Наливаше чай, от време на време казваше по нещо, но се ограничаваше в усилията си принцесата да се чувства добре. Каролина често-често поглеждаше към съпруга си, който пиеше и се смееше и оживено разговаряше с херцог Сен Жюл и групата политически активни французи.

— Лейди Джърси, ваша светлост — съобщи Тидмут и Арабела за миг загуби дар слово.

Принцесата пребледня. Появата на любовницата на съпруга й беше недопустима дързост. Принцът веднага се обърна към вратата със сияеща усмивка.

— Скъпа лейди Джърси — извика той и се запъти към нея с протегнати ръце. — Каква възхитителна случайност. — Взе ръцете й, изправи я от реверанса и я целуна по двете бузи.

— О, надали може да се нарече случайност — отвърна тя с тих смях и пламтящ поглед. — Аз знаех, че днес ще посетите херцога.

— Нахално момиче — пошепна в ухото й той и леко я плесна по бузата. — Влезте, влезте и изпийте чаша от прекрасното червено вино на Джак.

Така лейди Джърси се присъедини към кръга на господата. След малко Арабела стана и отиде при тях.

— Добър ден, лейди Джърси. Искате ли да седнете при нас до огъня? — И посочи групата, която току-що бе напуснала.

Джак веднага забеляза гневните искри в златнокафявите зеници на жена си и изтръпна.

Лейди Джърси вдигна лорнета си, огледа дамите пред камината и вдигна чашата си.

— Не, не мисля, че желая да седна там, лейди Арабела. Тази компания ми харесва повече.

— Аха — изрече Арабела със скована усмивка. — Мъжът ми тъкмо се канеше да предложи на негово височество партия пикет. Ако желаете да ги наблюдавате… — Обърна се към принца и заяви с многозначителна усмивка: — Сигурна съм, че лейди Джърси ще ви донесе късмет, сир.

Принцът реагира недоволно. Дори само намекът, че той има нужда от късмет в хазартната игра, улучваше болезнено гордостта му. Особено когато противникът му беше херцогът, известен като непогрешим играч. Колкото и да ценеше компанията на любовницата си извън игралната маса, той нямаше никакво намерение да й позволи да го гледа как играе. Както правилно бе предположила Арабела, перспективата да поиграе пикет с Джак беше много по-привлекателна от близостта на лейди Джърси.

— Никакъв късмет, мадам! Пикетът изисква майсторство. Не ми трябва късмет. — Засмя се гръмко и хвана Джак подръка. — Хайде, драги, приемам предизвикателството. — Кимна на любовницата си и направи лек поклон. — Простете, мадам, картите ме зоват.

Лейди Джърси го проследи с недоволен поглед. Очите й бяха студени и сурови, усмивката — скована. Когато остана единствената жена сред група слисани французи, тя се почувства неловко и се обърна към Арабела, която се бе върнала при принцесата. Каролина, която очевидно се чувстваше добре, бъбреше весело и пиеше чай.

Когато лейди Джърси се приближи до компанията на дамите, младата принцеса стана несигурна. За момента обаче целта на дамата не беше съперницата й. Тя се обърна към домакинята със злобна усмивка:

— Трябва да си вървя, мадам. Обещах на лейди Уорт да поиграем карти. — Отвори ветрилото си и добави: — Надявам се загубите й да са минимални. Доколкото знам, дамата разчита главно на… — изписаните вежди се вдигнаха подигравателно — …на своите приятели… няколко специални приятели… за да й помагат, когато закъса. Уорт не е толкова щедър като тях. — Размаха ветрилото си в посока към вратата и заключи: — Бедният. Сигурно няма причини да проявява великодушие. Ваше височество…. — Направи лек реверанс пред принцесата, кимна на останалите дами и се понесе към вратата.

Арабела успя да прикрие болката, наля отново чай и се обърна към принцесата с въпрос дали иска да види орхидеите й.

Джак бързо и умело загуби няколко партии пикет срещу Уелския принц, грижейки се между другото чашата на противника му никога да не остава празна. Свали последните си карти, плати дълговете си и пожела на безкрайно доволния принц хубава вечер. После се качи при съпругата си.

Арабела се преобличаше за вечеря. Беки бе привършила с фризурата й и сега закрепваше в косата й диадема с перли. Джак изчака момичето да свърши и попита:

— Кого желаеш да заслепиш тази вечер, мила моя?

Арабела непрекъснато мислеше за намеците на лейди Джърси. Беше й трудно да търпи любовницата на Джак и не беше склонна да приема обиди от кралицата на всички любовници.

— Мислех, че искаш да се нахраниш вкъщи и после да отидем на театър — отвърна остро тя. — Но, разбира се, ако имаш нещо по-добро предвид, Джордж или Фокс с радост ще ме придружат.

— Разбира се, че ще те придружа — отговори любезно той, скръсти ръце под гърдите и се облегна на касата на вратата.

— Какво дават днес?

— „Училище за скандали“. — Въпреки протестите на Беки Арабела се завъртя на столчето пред тоалетката. — Разправят, че пиесата пародира Девоншир Хаус. Херцогинята била изобразена във фигурата на лейди Тайзъл. През първия си сезон не можах да видя пиесата и сега съм любопитна. — Обърна се отново към огледалото и заключи сухо: — Сигурно тогава са ме смятали за много наивна.

— Според мен сатиричната характеристика на лицата с времето е загубила остротата си — отбеляза с привидно добродушие Джак, без да я изпуска от поглед. — Все пак от първото поставяне на пиесата са минали почти двайсет години.

— Пиеса от друго време — промълви тя и приближи лице към огледалото, за да се види по-добре. — Да си сложа ли руж? — фино изрисуваното порцеланово лице на лейди Уорт беше постоянно пред очите й.

— Не и ако държиш на мнението на съпруга си — отсече сърдито той.

— Хмм… — Арабела се замисли. — Не намираш ли, че съм много бледа? Направи ми впечатление, че мъничко руж прави тена блестящ. Лейди Джърси например… Стига, Беки, благодаря. Вечерята те чака. Тази вечер няма нужда да седиш в стаята ми и да ме чакаш.

Беки, която възпитано бе мълчала, докато господарите разговаряха, нареди четките и гребените по местата им, направи реверанс и излезе от стаята. Джак смръщи чело.

— Ще ми кажеш ли какво те вбесява така, скъпа?

— Какво да ме вбесява? Какви са тези глупости? — Арабела напудри леко бузите си.

— Виждам блясъка в очите ти. — Джак отвори капачето на кутията за скъпоценности и започна да рови вътре.

Арабела съзнаваше, че блясъкът в очите й е по-скоро от сълзи. Побърза да сведе поглед, опита се да се засмее и отново напудри бузите си.

— Яд ме е на нещо, което ми каза лейди Джърси.

— И какво беше то? — Джак избра една перлена огърлица и я вдигна към светлината.

— Ох, нали знаеш какво говорят жените — прошепна тя и се опита да приглади един непокорен кичур.

Джак сложи огърлицата на шията й и леко помилва гърдите й.

— Не се притеснявай от приказките й, Арабела. Всички знаят, че дамата има дяволски остър език.

— Знам, знам — промърмори тя и сведе глава, докато той закопчее огърлицата. — Мисля, че е време да слезем за вечеря.