Кони Мейсън
Насила оженена (7)

7

Габи видя надигащата се вълна в последния момент — пречеше й дъждовната пелена. Нямаше време за нищо друго освен за кратичка молитва. После усети как нещо я вдига на гребена на вълната и всички наранявания, получени в усилията й да спаси живота на Филип, се стопиха в едно странно успокояващо приливно движение. Тя потъваше под него. Все по-дълбоко и по-дълбоко…

Беше мъртва. Нямаше друго обяснение, Възнасяше се на бял облак и дори един ангел я гледаше снизходително. Ангел с невероятно черни, гъсти мигли и абаносова коса.

— Госпожицата се събуди.

Това беше по-скоро констатация, а не въпрос; гласът на ангела бе не по-малко странен от външността му. В меките, леещи се звуци се долавяше загриженост. А думите бяха произнесени на чист френски език.

Габи се раздвижи и по тялото й мигновено пробягна болка. Едва сега разбра, че не е мъртва. Мъртвите не ги боли, а нея я болеше цялото тяло. Надигна се, но красивата жена, която се бе надвесила над нея, нежно я възпря и тя пак се отпусна на мекото легло.

— Къде… къде съм?

— Вие сте сред приятели, госпожице. Тук никой няма да ви стори нищо лошо.

— Корабът… Филип… — заекна Габи, стиснала глава в дланите си; болката не й позволи да каже нищо повече.

Когато вдигна глава, видя, че в стаята е влязъл един мъж. Беше висок и строен, с грациозни движения. В държанието му се долавяше огромна сила. Имаше дълга, гарваново черна коса, очите му искряха като антрацит, мустаците и бакенбардите също. На Габи й се стори странно, че носи дълга, полюшваща се обица на едното ухо. Високите ботуши, които обгръщаха мускулестите му прасци, издаваха ясен звук, когато той се приближи към леглото.

Гласът му бе изненадващо мек.

— Хубаво е да видя цвета на очите ви, госпожице. Известно време се бояхме, че никога вече няма да ги отворите, а би било жалко, тъй като не съм виждал такива прекрасни очи. Виолетови очи не се виждат всеки ден в Ню Орлиънс.

Той се засмя, показвайки здрави бели зъби. Габи се усмихна неволно.

— Господине, можете ли да ми кажете къде се намирам и как съм попаднала тук?

— Разбира се, госпожице. Вие сте на Баратария. Аз съм Жан Лафит и това е моята островна крепост. А как сте попаднали тук… е, мога да отговоря само приблизително. Явно вълните са ви отнесли в морето по време на урагана и добрият бог не е пожелал да ви вземе, затова те са ви изхвърлили на брега на Баратария, а там ви намериха моите хора. Останалото, малката ми, ще трябва да допълните вие.

— Пътувах на кораб, който отиваше към Ню Орлиънс, когато бурята ни връхлетя — каза Габи. — Знаете ли дали корабът е потънал или е стигнал до Ню Орлиънс? — Важно беше да разбере дали Филип е жив.

— Как се казва корабът? — запита Лафит.

— „Наветрен“.

— Не видяхме следи от корабокрушение, затова предполагам, че корабът е стигнал невредимо Ню Орлиънс. Ще пратя някого от моите хора да провери. А сега, госпожице, ако мога да узная името ви…

Габи се поколеба, после сви рамене.

— Аз съм госпожа Габриела Сен Сир.

— Значи сте омъжена. В такъв случай трябва веднага да осведомим съпруга ви, че сте жива и здрава. Сигурно се е побъркал от мъка, мислейки, че сте мъртва.

— Не, не! — извика развълнувана Габи. — Моля ви, не искам да се връщам при него. Не ме пращайте при него. Умолявам ви.

— Госпожо Сен Сир, успокойте се. Сега няма да говорим за това. Свободна сте да останете на Баратария колкото искате. Макар че някои ме наричат пират, контрабандист и убиец, вие няма да пострадате, щом сте под покровителството на Жан Лафит.

— А има ли нещо вярно във всичко това? — запита Габи в пристъп на страх.

Той се изсмя гръмогласно.

— Всичко това е вярно, госпожо, всичко. Но аз съм преди всичко любезен домакин и вие сте моя гостенка за толкова време, колкото пожелаете. Оставям ви в нежните ръце на моята Мари — и той отправи ослепителна усмивка към дребничката, приятна жена до себе си.

Когато той се оттегли, Габи погледна въпросително към Мари.

— Наистина ли е пират?

— О, може и така да се каже — отговори тя, макар че любовта, която блестеше в очите й, подсказваше, че в нейното сърце той е всичко друго, само не и това. — Но напада само галеоните на ония проклети донове, испанците. В Ню Орлиънс всички търсят Жан, за да купуват съкровищата, които е взел от испанците. Никога не е нападал американски кораби — закле се тя, — но американците отхвърлят помощта му.

Думите на Мари смутиха Габи и момичето явно го разбра, защото бързо смени темата.

— Но това няма значение, госпожо Сен Сир, важното е вие да си починете и да оздравеете. По-късно ще поговорим.

— Моля, наричайте ме Габи — настоя тя.

— Благодаря. Значи, Габи.

— От колко време съм тук, Мари? — запита Габи, докато Мари се суетеше около нея.

— Една седмица.

— Една седмица! — възкликна Габи невярващо.

— Да, и не бяхме сигурни, че изобщо ще се свестите. Но слава на бога, събудихте се и сега трябва да възстановите силите си — настоя Мари. — Ще ви оставя и ще се погрижа да ви приготвят нещо за ядене. А вие междувременно си починете.

Когато остана сама, Габи не можеше да мисли за друго освен за Филип. Очите й потъмняха, когато се запита дали се е спасил и дали изчезването й го е натъжило. Не, реши тя, това не може да му е причинило чак толкова голяма мъка. И ако успееше да постигне своето, той никога нямаше да научи, че тя е жива. По-късно щеше да стигне до Ню Орлиънс, да намери сестрата на Марсел. Но сега щеше да остане на Баратария с Жан и Мари, докато не разбере със сигурност, че Филип се е върнал жив и здрав в Мартиника.

Изминаха почти две седмици, преди Габи да се почувства достатъчно здрава, за да се осмели да излезе навън. По-голямата част от това време тя прекара в компанията на Мари в стаята, която свикна да смята за своя. Жан Лафит я посещаваше толкова често, колкото позволяваха задълженията му, и винаги бе учтив и внимателен. Вече не стана дума да се изпрати известие на Филип къде е съпругата му, макар че неговите хора бяха узнали, че „Наветрен“ е акостирал в Ню Орлиънс.

Един ден Мари се появи с купчина красиви рокли и бельо — коприна, сатен, батиста и брокати във всички цветове на дъгата.

— Това е за вас — каза тя, усмихвайки се на смущението й.

— Всичко? — удиви се Габи. Никога не беше виждала нещо по-красиво от дрехите, пръснати по леглото й. Сандъкът, с който бе тръгнала от Франция, със сигурност не съдържаше нищо подобно.

— Подарък от Жан. Той желае да вечеряте днес с нас. Идват ни гости и ние двете трябва да бъдем домакините. Тоест, ако чувствате сили да го направите — добави Мари.

— Разбира се, на драго сърце. Вие и капитан Лафит бяхте толкова мили с мене, че с радост ще направя нещо за вас.

— Добре — каза Мари. — Сега нека ви изберем внимателно рокля. Нали не искаме да се каже, че любовницата и гостенката на капитан Лафит не са изглеждали великолепно?

Габи невярващо загледа красивото, жизнерадостно момиче. Поради някаква причина тя мислеше, че Мари е съпруга на Лафит. Двамата показваха такава любов един към друг, че не беше възможно да се помисли, че не са съпруг и съпруга.

Мари видя изражението на Габи и побърза да й обясни.

— Това шокира ли ви? — запита тя. — Искам да кажа, че съм любовница на Жан?

Габи премига, но се опита да не показва колко е смаяна.

— Не — изрече тя бързо. — Но вие с Жан сте толкова влюбени един в друг, че ми е трудно да разбера защо не се ожени за вас. Сигурно не ви е приятно да му бъдете само любовница?

— Но, Габи, нима не знаете? — запита учудено Мари.

— Да знам какво?

— Че Жан не може да се ожени за мене, независимо колко силно го иска.

— Но защо? Не разбирам!

— Аз имам една осма част африканска кръв. Цветнокожа. Жан не може да се ожени за мене.

Габи загледа потресено Мари. Кожата на момичето беше почти толкова бяла, колкото нейната, и дори по-бяла от тази на Лафит. Как може някой да смята, че Мари не е бяла?

— Неприятно ли ви е, Габи? — запита Мари, когато не можеше повече да понася мълчанието.

Габи мигновено прегърна момичето.

— Не, Мари, неприятно ми е само това, че обществото ви третира като нисшестояща. Та вие сте по-красива, по-нежна и по-мила от всички френски момичета в Ню Орлиънс.

— Благодаря, Габи. Само ако хората мислеха като вас… Тогава моят Жан и аз щяхме да бъдем щастливи за цял живот.

Двете продължиха мълчаливо да преглеждат струпаните на леглото дрехи. После Мари се обади:

— Не сте ми разказали за съпруга си и защо искате той да ви смята за мъртва. Да не би да е толкова стар и грозен, че не можете да го понасяте?

Габи се замисли, представи си красивото лице на Филип и силното му, мъжествено тяло.

— Сигурна съм, че повечето жени биха сметнали Филип за много красив. Наистина, той няма класическите черти на французите, лицето му е по-скоро като изсечено. В него се усеща животински магнетизъм.

— Да не би да се криете от него? — запита невярващо Мари. — Аз със сигурност не бих избягала от такъв мъж.

— Но вие не го познавате, Мари. Той е жесток и властен. Ожени се за мене само за да ме погребе жива в плантацията си да му раждам деца. Сигурна съм, че за него Белфонтен е по-важен от мене. Дори призна, че има любовница.

— Вие като че ли се подценявате. Такава красива и очарователна жена не би трябвало да има проблем да задържи мъж като вашия Филип. Ако той сега не ви обича, сигурна съм, че скоро ще ви обикне.

— Не познавате Филип. В сърцето му няма място за любов.

— Но нима не е добър любовник?

— Любовник и любов са две различни неща — сви вежди Габи. — Поради някаква причина, която не ми е известна, Филип искаше съпруга, възпитана в манастир. Баща ми ме продаде на него, като му обеща, че ще съм послушна и покорна. Но той не знаеше, че не съм съгласна да се превърна в кротка кобила за разплод, каквато търсеше.

— Баща ви ви е продал на него? — Мари бе разтърсена; такива неща не се случваха с бели хора.

— Независимо как изглеждат външно нещата, аз бях продадена. Филип още отначало даде да се разбере, че е платил всичките дългове на баща ми, за да получи в замяна ръката ми. После се разсърди, когато аз отказах да се превърна в послушната играчка, за каквато ме мислеше. Дори не ми позволи да се сприятеля с… с един пътник на борда на „Наветрен“.

— Господи, сигурно много ви е желаел!

— Да — призна Габи. — Желаеше ме. И не се успокои, докато не научи тялото ми да реагира на неговото. Използваше ме така, както аз бих използвала фино настроен инструмент, и аз нямах контрол над собствените си чувства. Ненавиждах го, задето ме научи на толкова много начини на любов, ненавиждах още повече себе си, задето станах такава ненаситна ученичка!

— Значи наистина е бил добър любовник!

— Нямам база за сравнение, но той кара жената да се чувства като… като… О, Мари, не бих могла да опиша екстаза, до който ме докараха прегръдките му!

Лицето на Габи пламна, когато си спомни за интимните моменти.

— Би ми било трудно да напусна подобен мъж — каза замечтано Мари.

— Ами ако е извършил убийство? Все още ли няма да искате да го напуснете? Вашият Жан убил ли е хладнокръвно някоя жена или дете? Филип ми призна, че е убил съпругата си и детето, което е носела…

— Какво говорите, Габи? Истина ли е това? — Бездънните черни очи на Мари загледаха донякъде скептично Габи.

— Истина е. Кълна ви се, Мари. Сам той ми каза. Филип е бил женен за красива жена на име Сесили. Убил я и когато тя умряла, умряло и нероденото им дете. След това потресаващо разкритие се заклех, че няма да остана при него. Щях да намеря начин да го напусна. Не бих могла да живея със злодей.

— Господи боже! — извика Мари и бързо се прекръсти. — Прекрасно ви разбирам и бих постъпила също като вас.

— Ако бях останала с него, щях да живея във вечен страх, че някой ден ще се разгневи така силно, че ще ме убие. Възможно е и тогава и аз да нося невинно дете, което да умре с мене.

— Тук сте в безопасност при Жан. Ще му обясня защо не искате да се върнете при съпруга си и той ще ви разбере, както аз ви разбирам.

— Вие сте първата истинска приятелка, която имам, Мари. Благодарна съм и на двама ви за любезността — каза Габи. — Но не мога да остана завинаги в Баратария. Трябва да поема по собствения си път. Познавам една жена в Ню Орлиънс, която може би има нужда от гувернантка, затова скоро трябва да отпътувам оттук и да я намеря.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Мари. — А сега нека видим коя рокля ще смае най-много нашите гости.

Докато се обличаше, Габи погледна през прозореца и с учудване видя няколко английски кораба, пуснали котва в закътания залив наред с корабите на Лафит. Запита се защо ли британците се сближават с този контрабандист. Да не би Лафит да има намерение да предаде американците? Явно гостите за вечеря щяха да бъдат именно британците. Тръпка полази по тила й, когато си спомни тайния документ, пазен от Филип; документ, за който бе умрял капитан Жискар. Запита се дали генерал Джаксън го е получил и дали сега Филип не плава към Мартиника. Загледа как лоцманът спуска малка лодка от флагманския кораб, за да стигне до брега. Моряците на корсарските кораби се катереха по вантите. На брега местните жители се събираха на групички, доста голяма тълпа се бе скупчила около оръдието, което пазеше входа на залива.

Когато вечерта Габи и Мари влязоха в голямата зала, Жан Лафит ги приветства. Габи бе облечена в рокля от виолетова коприна, която подчертаваше цвета на очите й, а роклята на Мари бе в морскосиньо, което правеше сметановата й кожа да блести в златисто. Стаята бе осветена от меката светлина на свещите, разкошните медни свещници хвърляха меки отблясъци.

— Колко сте красиви, уважаеми дами — каза Лафит с лек приветствен жест. — Англичаните ще ми завидят.

Габи се възхити, гледайки Жан да обикаля около масата и да инспектира чиниите и приборите. Бе облечен в снежнобяла риза и капитанска куртка с медни копчета; бляскавата му коса бе сресана, а мустаците — напомадени. Бе препасал само сабя; пистолетите бяха прибрани.

— А, сигнализират от брега — каза той, надавайки ухо. — Гостите пристигат. — Обърна се към дамите. — Моля ви да бъдете красиви и благосклонни към емисарите на негово величество.

Черните му очи намигнаха дяволито.

Габи чу обути в ботуши крака да се качват по верандата, после видя да влизат, предшествани от лейтенанта на Жан, трима морски офицери, великолепни в сините си униформи. Мари бе застанала спокойно до Лафит, сякаш беше някоя благородничка, а не любовница на известния пират.

Първият англичанин, който влезе в стаята, веднага се представи. Поклони се сковано и каза:

— Мистър Лафит, аз съм капитан Ричард Тримейн от флотата на негово британско величество. Моят помощник — и той махна към младия мъж зад себе си — лейтенант Джон Локли, и капитан Уилям Джоунс от армията. С нас пътува и кралският пратеник господин… Смит. Той обаче се разболя от треска и не можа да слезе с нас на брега. Дойдох да ви предам послание от нашия главнокомандващ, а господин Смит ни даде документ, който идва направо от британското правителство.

Капитан Тримейн извади два пакета, увити в пергамент. Лафит ги взе, но ги хвърли небрежно на масата, без да си даде труда дори да счупи печатите.

— В Баратария гостоприемството винаги има предимство пред работата. А Жан Лафит никога не поставя работата над удоволствието. Моля, седнете, джентълмени, но най-напред ми позволете да ви представя две прекрасни дами. Моята домакиня и моята гостенка.

И той представи подред Мари и Габи.

Габи усети любопитството на англичаните. Да не би да смятат, че те двете с Мари са любовници на Лафит? Двете момичета размениха дяволити усмивки, защото знаеха, че объркват британците с присъствието си. Една красива любовница — това е разбираемо… но две?

Едва след като и последната чиния бе вдигната от масата, Жан взе пакетите, които лежаха пред него, счупи печатите и ги прочете с подчертано внимание. Изражението му бе абсолютно непроницаемо. Габи бе извън себе си от напрежение. Щеше ли Жан да накара нея и Мари да излязат от стаята, преди да почне деловите преговори? Ясно беше, че англичаните очакват от него точно това.

Но Жан учуди всички, като се обърна към гостите си, без да помоли двете дами да излязат.

— Струва ми се, капитан Тримейн, че вашият главнокомандващ и правителството ви изведнъж много са започнали да ме ценят. Толкова много, че ми предлагат капитански чин във флотата ви срещу моето сътрудничество. — Той разпери многозначително ръце. — Но защо, капитане? Каква нужда имате от един контрабандист и пират?

Капитан Тримейн нервно се изкашля.

— Както знаете, контролът над Баратарския проток е от съществено значение за завладяването на Ню Орлиънс. Той е удобен подстъп към града. Вашето сътрудничество ще ни осигури успеха.

В този момент капитанът млъкна стреснато, когато Жан подаде документа на Мари.

— Какво мислиш, скъпа? — запита той нехайно. — Да позволим ли на британските кораби да влязат в Баратария?

Мари прегледа набързо двата документа.

— Тридесет хиляди долара са много пари, Жан — съгласи се тя. — Но са нищо в сравнение с печалбата от доходния ти бизнес с американците в Ню Орлиънс. Съкровищата, които отнемаш от доновете, красят най-хубавите домове в Ню Орлиънс.

— Не забравяйте капитанския чин, господин Лафит. Ще бъдете уважаван член на кралската флота. Вече няма да бъдете пират, от когото всички се страхуват.

Жан отметна глава и се разсмя гръмогласно.

— Ако не вярвате, че ме уважават, питайте гражданите на Ню Орлиънс. Те ще ви кажат, че не само ме уважават, но и съм на почит в града им.

— Значи не приемате предложението ни? — изрече сковано капитан Тримейн.

— Не съм казал това — бе нехайният отговор на Лафит.

Сърцето на Габи се сви. Нима Лафит ще се присъедини към англичаните? Но думите му подсказваха, че по-скоро обмисля предложението. Лицето й стана така сериозно, че Мари я бутна под масата и прошепнала не се безпокои, Жан знае какво прави.

— Ще размисля над предложението на вашата държава, капитан Тримейн — обяви Жан. — Как да се свържа с вас, когато взема решение?

— Можете да контактувате пряко с мене, но пратеникът, за когото споменах, ще бъде в Ню Орлиънс. Той има къща на улица „Дюмейн“ номер тридесет и можете да му пратите съобщение на този адрес.

Скоро след това англичаните отплаваха към кораба си. Повече не стана дума нито за тях, нито за документите, които лежаха на масата.

— Благодаря, Габи — каза Жан, обръщайки се свойски към нея, — че почетохте трапезата ни с вашата очарователна красота. — После продължи сериозно. — Мари ми обясни защо не искате да се върнете при съпруга си и аз съм напълно съгласен. Можете да останете тук като наша гостенка колкото пожелаете. Сега, когато се възстановихте от преживяното в морето, чувствайте се свободна да опознаете нашия малък остров. Разхождайте се където искате. Никой няма да ви стори нищо лошо.

— Благодаря, капитан Лафит — изрече мило Габи. — Ще остана само докато бъда сигурна, че съпругът ми вече не е в Ню Орлиънс. След това ще се погрижа за бъдещето си.

На другата сутрин английските кораби бяха отплавали, само флотата на Лафит стоеше закотвена в залива. След закуска Мари разведе Габи из огромната къща на любовника си. Тя бе обширна, но не и хаотична, защото Лафит я бе планирал да бъде удобна и приятна. Беше великолепна, с дълга веранда, която я заобикаляше отвсякъде и я пазеше от лятното слънце и зимните ветрове. Тежки дървени капаци защитаваха остъклените прозорци.

Ключовата дума тук беше „изобилие“ — изобилие от сребро, стенни облицовки, орнаментирани мебели, изящни статуетки и ценни килими. В кухнята имаше всевъзможни храни, а студената изба за вина, изкопана под самата къща, приютяваше бутилки бренди и вино от десетина страни.

Понякога сама, но повечето пъти придружавана от Мари, Габи опознаваше Баратария. Островът беше добре укрепен, макар че някои от насипите бяха унищожени от обстрела на американската флота. Тя научи, че хората, живеещи тук, се ръководят от строг кодекс на честта. Жените имаха същите права като мъжете. Макар че бяха най-различни по цвят — от най-бели до абаносово-черни, — бяха свободни да живеят и да се омъжват за когото си искат. По белия пясък, заобикалящ ниските хълмове, се виждаха пръснати колиби, преобърнати лодки и дълги скари за сушене на месо и риба.

Повечето контрабандисти бяха сурови мъже, които изглеждаха като пирати и се държаха като такива. Макар че доста от тях я заглеждаха скришом, никой не се осмели да се приближи до нея, особено когато биваше в компанията на Мари. Някои от жените завиждаха на положението й и тя усещаше враждебността им, докато се скиташе из острова.

Мари разказа на Габи, че Лафит е заблуждавал англичаните, докато в същото време е пратил спешни писма до губернатор Клейбърн и генерал Джаксън. Напоследък той беше толкова зает, че едва я забелязваше и все повече от неговите хора започваха открито да се зазяпват в нея. Тя разбра, че на престоя й в Баратария идва край.

Един ден, скоро след идването на англичаните, Мари й каза, че пак ще имат важни гости за вечеря.

— Този път са американци — допълни Мари. — Представители на самия генерал Джаксън. Може би сега ще повярват на Жан и ще приемат помощта му.

— Отхвърлил е предложението на англичаните? — запита Габи.

— Боже господи! — възкликна Мари. — Та той изобщо не смяташе да го приеме! Освен тридесетте хиляди долара и капитанския чин, който му предлагаха, англичаните искаха от Жан да обещае, че няма да напада никакви испански кораби. Във втория документ от кралската флота имаше директна заплаха — или ще им помогне във войната срещу американците, или Баратария ще бъде разрушена от английските кораби. Жан толкова се ядоса, че едва се сдържа да не ги изхвърли от острова.

— Мислиш ли, че ще нападнат, ако Жан се съюзи с американците? — запита Габи.

— Възможно е, защото дори сега английските кораби дебнат някъде наоколо — каза тя и махна към околностите на залива. — Но по-големият проблем е, че някои от хората на Жан са арестувани в Ню Орлиънс и губернаторът не отговаря на писмата му. Той е под огромен натиск. Затова отиде направо при генерал Джаксън. Не може да се споразумее с губернатор Клейбърн, а вече няма никакво време.

— Значи генерал Джаксън смята предложението му да помогне за много сериозно, щом праща свои хора да се срещнат с него.

— Така се надява и Жан — въздъхна замислено Мари. — Той може да е французин, но е преди всичко луизианец и американец.

Двете жени се бяха погрижил да блеснат с външността си и тази вечер. Дългите сребристи къдрици на Габи и виолетовите й очи изпъкваха на фона на кехлибарената рокля. Белите й рамене и горната част на гърдите й се издигаха гордо над дълбокото деколте. Тъмнокосата красота на Мари бе подчертана от зеления сатен, който обгръщаше стегнатото й младо тяло като втора кожа. Черните очи на Жан блеснаха, когато ги представи на двамата млади мъже, които разговаряха оживено с него. Говореха на английски, както британските офицери — Габи бе научила добре този език в манастира. Лафит я представи само с малкото й име; тя го бе помолила да не обявява фамилията й, защото бе възможно тези мъже да познават Филип.

По-възрастният, капитан Робърт Стоун, като че ли не можеше да откъсне очи от нея още от мига, когато му бе представена. По-младият, лейтенант Питър Грей, я изгледа от глава до пети, но я поздрави любезно. Когато чуха името й, двамата се спогледаха и от това по гърба на Габи полазиха тръпки.

По време на вечерята Габи започна да се чувства все по-неудобно, докато живите сини очи на капитан Стоун я гледаха изпитателно. Дори Мари забеляза това и вдигна изписаните си вежди, когато улови погледа на Габи. Тя го изучаваше изпод спуснатите си клепачи, докато той бе потънал в разговор с Жан. Лицето му изглеждаше толкова открито и момчешко в сравнение с мрачното изражение на Филип. Беше почти също толкова висок, с великолепно тяло, но приликата свършваше дотук. Непокорната му руса коса падаше над очите всеки път, щом направеше движение с глава. Широката му момчешка усмивка обезоръжаваше Габи. Тя се изчервяваше силно всеки път, щом погледнеше към нея, а това ставаше доста често. Той не изглеждаше страшен, очите му гледаха мило. Габи никак не можеше да си го представи като войник, защото нямаше изглед на човек, който убива.

Лейтенант Грей, макар да беше по-млад, изглеждаше по-възрастен. Сивите му очи й напомняха за Филип, тя не можеше да проникне през кремъчната им бариера. Изглеждаше разумен не за годините си и тя инстинктивно усети, че сигурно не му е трудно да убива. Габи потръпваше всеки път, щом погледът му се спреше на нея. Той я гледаше не като желана жена, а като стока, която би могла да се продаде. Това я изнервяше много и тя с радост посрещна края на вечерята, когато Жан отведе двамата мъже в кабинета си, за да пийнат бренди, да изпушат по някоя пура и да говорят по работа. Любезност, каквато не бе проявил към англичаните. Габи не остана да приказва с Мари, а се качи веднага в стаята си.

Щом остана сама, тя се замисли какво може да означават погледите, които американците си бяха разменили, когато Жан им я представи, и замисленият проблясък в очите на лейтенант Грей. Въпросите се гонеха в ума й. Дали Филип е още в Ню Орлиънс и дали я смята за жива, макар да не е намерил и следа от нея? Разхождайки се неспирно из стаята, тя не можеше да се удържи и все поглеждаше към залива. Искрящата вода, лунните лъчи, наситеният с аромати ветрец я канеха да излезе навън. Габи облече един пеньоар над нощната си дреха, тихо се измъкна от къщата и слезе по стъпалата на верандата. Всичко беше тихо. Тя знаеше, че Жан отдавна е приключил разговора си с американците и всички вече са си легнали. Мидените черупки по пътеката захрущяха под краката й, когато тя се отправи към белия пясък на плажа. Мина покрай часовия, но той не я спря. Позна го — имаше жена и деца в Баратария.

Габи стигна до палмите, растящи покрай плажа. Луната се бе издигнала високо и лъчите й очертаваха ясно силуетите на корабите, закотвени в залива. Гледката беше внушителна, Габи нямаше цял живот да я забрави. Почти в същия миг тя чу стъпки зад себе си и един глас изрече:

— Красива гледка, госпожице Габриела.

Габи трепна силно, но леко провлачените думи погалиха ушите й и тя веднага се успокои. Предпочиташе американския английски пред острите, отсечени звуци на британския. И поради някаква причина присъствието на капитан Стоун не я плашеше.

— Да — отвърна замечтано Габи, взирайки се в морето, — красиво е!

— Не говоря за пейзажа — прошепна той меко.

Тя усети топлия му дъх на тила си и се смути. Но той не направи никакъв опит да я докосне.

— Моля ви, капитане — възрази Габи, искаше й се той да престане да говори така.

— Съжалявам, госпожице, но не можах да се въздържа да не отбележа това. Вие сте най-красивото създание, което някога съм виждал.

Габи се зарадва, че тъмнината скрива пурпура, избил по бузите й. Гласът му беше толкова искрен, толкова напрегнат, че тя разбра, че не се шегува и не е свикнал да пръска комплименти наляво и надясно. Усмихна се неволно и се зарадва, че капитан Стоун, а не лейтенант Грей я бе заварил сама на плажа.

— Разбирам, че и вие не сте могли да заспите — каза тя, за да прикрие смущението си.

— Тази възхитителна нощ ме накара да изляза — призна капитанът. — И съм благодарен на съдбата, че насочи стъпките ми именно насам.

— Там ли е корабът ви? — посочи Габи към закътания залив.

— Не, ние дойдохме от Ню Орлиънс с пирога. Доминик ни доведе дотук.

— Колко ще останете?

— Още не е решено, но може би не повече от две седмици. Генерал Джаксън ме изпрати заедно с лейтенант Грей, за да огледаме острова и укрепленията му, да видим доколко полезна ще ни е флотата на Лафит, ако решим да приемем неговата помощ. Тъй като съм доволен от искреното му желание да ни помогне, ще докладвам съответно на генерала.

Габи тръгна по пясъка и капитан Стоун закрачи до нея, усетил, че тя няма нищо против компанията му. Вървяха един до друг, наслаждавайки се на тишината и на прекрасната нощ. След известно време тя пое обратно и двамата се върнаха в къщата, където се разделиха с едно прошепнато „лека нощ“.

В следващите дни, независимо колко време прекарваше насаме с Лафит и лейтенант Грей, капитан Стоун винаги успяваше да намери време за Габи. Обикновено се срещаха в късните нощни часове и се разхождаха по плажа. Жан и Мари бързо забелязаха породилото се между двамата приятелство, но не задаваха въпроси. Тя беше тяхна гостенка и не биха помислили да ограничават свободата й. В Баратария всеки сам избираше приятелите си.

Една вечер Габи бе заела обичайното си място под палмите, очаквайки капитан Стоун, когато чу познати стъпки по пътеката. Обърна се с приветствена усмивка и зашеметена видя лейтенант Грей, който се задаваше откъм къщата.

— Какво правите тук? — възкликна тя.

— Друг човек ли очаквахте? — запита той остро. — Хубава вечер, госпожо Сен Сир. Питах се какво толкова интересно намира капитан Стоун на плажа по това време на нощта. Сега знам.

Габи пребледня, когато чу презимето си. За да прикрие объркването, тя каза с възможно най-голямо пренебрежение:

— Държите се грубо, лейтенант Грей! — Обърна се и се накани да си тръгне.

— Не бързайте толкова, госпожо Сен Сир — изрече той с кадифен глас, сграбчвайки ръката й. — Никого няма да заблудите. И двамата с капитан Стоун знаем коя сте. Съпругът ви пусна вашето описание из цял Ню Орлиънс. Какво ще направи той, ако разбере, че съпругата му живее с група контрабандисти и пирати и се занася с чужд мъж?

— Моят живот не е ваша грижа — възрази тя разгорещено. Бе дълбоко оскърбена от факта, че капитан Стоун не й бе казал, че знае истинската й самоличност.

— Сега вече е — каза лейтенант Грей и прокара многозначително пръсти по ръката й. Габи потръпна. — Съпругът ви навярно много ви цени. Обявил е пет хиляди долара награда за всеки, които му съобщи нещо за вас или му донесе доказателство за смъртта ви. Но бих искал да разбера — продължи той замислено — защо сте решили да го накарате да повярва, че сте мъртва? Една любяща жена със сигурност веднага би побързала да се върне при мъжа си. Явно е, че никой не ви държи тук против волята ви.

Той присви хитро очи и стисна ръката й по-силно.

Габи възкликна разтревожено. Какво иска да каже той? Филип толкова иска да си я върне, че е обявил награда? Беше сигурна, че той вече е напуснал Ню Орлиънс, но ако това, което казваше лейтенант Грей, беше вярно, значи нямаше да си замине, без да научи какво е станало с нея или да я обяви официално за мъртва.

— Решил съм да прибера тези пет хиляди долара, госпожо Сен Сир, и нямам намерение да ги деля с капитан Стоун.

— Дали не чух името си? — Капитан Стоун изникна зад тях и веднага разбра какво е положението.

Лейтенант Грей пусна Габи и се дръпна.

— Току-що осведомих госпожица Габриела, че знаем коя е и че ще се погрижим да я върнем жива и здрава на съпруга й — обяви лейтенант Грей.

— Нужно ли беше да проявявате грубост? — запита капитан Стоун, като видя, че Габи разтрива ръката си.

— Съжалявам — извини се с привидно смутен глас лейтенантът. — Вероятно съм се развълнувал, като си представих колко щастлив ще бъде Сен Сир, когато научи, че съпругата му е в безопасност.

— Оставете ни — заповяда капитан Стоун. — Аз ще говоря с госпожица… с госпожа Сен Сир.

Докато двамата говореха, Габи мълчеше. Доколко можеше да вярва на капитан Стоун, запита се тя. Защо досега не й бе казал какво знае? И той ли искаше да вземе наградата, определена от Филип?

— Зле ли се държа с вас? — запита тревожно капитанът, когато фигурата на лейтенант Грей изчезна зад дърветата.

— Не… не… — отвърна тя колебливо.

— Габриела… Габи — изрече той меко и я привлече в прегръдките си. Тя замря, но не се отдръпна.

— Защо, капитан Стоун? Защо веднага не ми казахте, че знаете коя съм? Да не би да сте планирали да ме закарате насила при съпруга ми, след като спечелите доверието ми?

— Отначало реших да изчакам и да видя дали няма да ми се изповядате.

— Капитан Стоун…

— Казвам се Роб.

— Роб — повтори тя. — Просто ми кажете дали искате да вземете наградата, определена от мъжа ми. Това са много пари. Много повече, отколкото един капитан може да спечели в армията, сигурна съм.

— Отначало нямах намерение да съобщавам на съпруга ви, че сте в Баратария. Сигурно имате основателна причина да не искате да се върнете при него. Когато ви опознах, разбрах, че ми е все едно дали ще се върнете при него. Разбрах, че сте красива и сърдечна жена, която няма да избяга от мъжа си без сериозно основание.

Загрижеността му бе толкова различна от надменното пренебрежение на Филип; и все пак, Роб изглеждаше такова момче в сравнение с него.

— Обичам ви, Габи — призна Роб и искреността му стопли сърцето й.

— Капитан Стоун… Роб… не знаете какво говорите! Та вие не ме познавате — протестира Габи, измъквайки се леко от прегръдките му.

— Знам всичко, което ми е необходимо да знам за вас.

— Аз съм омъжена жена.

— Да, но такава, която явно не обича съпруга си — възрази убедено Роб. И отново я привлече в прегръдките си. — Габи, скъпа, върни се в Ню Орлиънс с мене.

— Не мога, Роб! — протестира Габи. — Филип ще ме намери.

— Ще те намери и тук. Можеш да бъдеш сигурна, че лейтенант Грей ще отиде направо при него още щом се върнем в града. Но ако напусна Баратария преди него, мога да уредя да заминем заедно, без той да знае. И когато осведоми съпруга ти, нас отдавна вече няма да ни има там. Повярвай ми, Габи, ще се погрижа за тебе.

Той беше толкова добър, толкова сърдечен, че Габи почти повярва, че може да я предпази от Филип. Но знаеше, че в края на краищата Роб само ще пострада.

— Където ида ме скриеш, Филип ще ме намери. Ти не го познаваш — прошепна тя отчаяно.

— Тогава ще те пратя при родителите си в Южна Каролина. Ще им кажа, че си моя съпруга, и никой няма да се усъмни.

— Но аз никога не мога да стана твоя съпруга!

— За мене ще бъдеш моя съпруга и когато битката за Ню Орлиънс свърши, ще заживеем в Южна Каролина като женени. Сен Сир никога няма да се сети да те търси там.

За него вече всичко беше ясно и просто.

— Скъпи — прошепна Габи, трогната от чувствата му към нея, — не мога да ти причиня това. Заслужаваш жена, която да е твоя съпруга пред закона. Децата ни няма да бъдат законни.

— За мене ще бъдат — заяви той упорито.

Габи вдигна ръка, за да погали увереното му момчешко лице и да отметне кичура коса, паднал на челото му. Това простичко действие като че ли събуди жаждата в него, той притисна стройната й фигура към стегнатото си тяло и плени устните й в свирепа целувка, докато ръката му обхващаше нежно гърдите й. Когато я пусна, тя едва си поемаше дъх и сърцето й биеше лудо. И той изглеждаше разтърсен от случилото се, когато наклони глава и целуна нежно ямката в основата на шията й, точно над гърдите.

— Не, Роб — възкликна Габи, усещайки как съпротивата й започва да се изпарява. — Все още съм омъжена и брачните клетви са свещени за мене. Не съм готова да ги наруша и да постъпя така, както са ме учили да не постъпвам.

— Няма да те насилвам, Габи — отвърна Роб и нерешително я пусна. — Но помисли за това, което ти казах. Не знам защо отказваш да се върнеш при съпруга си, но когато той дойде за тебе, Жан Лафит не може да направи нищо, за да му попречи да те вземе. Ти си негова законна съпруга.

Цяла седмица Габи мислеше над думите на Роб. През това време не можа да говори с Жан насаме, но сподели с Мари, че американците знаят коя е и че лейтенант Грей има намерение да вземе наградата, определена от Филип. Мари обеща да говори с Жан за нейния проблем.

За голямо съжаление на Габи Жан каза на Мари, че ако Филип дойде в Баратария, няма да има избор и ще трябва да я предаде под попечителството на съпруга й. Филип явно имаше подкрепата на генерал Джаксън и Жан нямаше да направи нищо, което да застраши преговорите, водени от него с американците. Мари съчувстваше на приятелката си, но думата на Жан беше закон. Освобождаването на неговите хора от затвора и отбраната на Ню Орлиънс бяха по-важни от проблемите между двама съпрузи. В крайна сметка Габи нямаше друг избор, освен да приеме помощта на Роб.

Роб изпадна във възторг, когато тя му каза, че ще дойде с него в Ню Орлиънс, макар че настоя да я остави сама да се оправя, след като Филип се върне в Мартиника. Явно докато тя бе размисляла дали да го придружи, той бе съставил разумен план за отпътуването им.

След два дни Роб щеше да се върне в Ню Орлиънс, като нареди на лейтенант Грей щеше да остане още една седмица за последна инспекция на корабите, закотвени в залива. Габи щеше да го придружи, преоблечена като момче. Щяха да тръгнат през нощта, използвайки тъмнината за прикритие. Ако на другия ден лейтенант Грей заподозреше нещо нередно с отсъствието й, Мари трябваше да му каже, че тя е болна. По-късно Роб щеше да намери друго жилище, така че Филип да не може лесно да ги проследи.

Мари се оказа полезна съучастничка в плана на Роб, според нея всичко беше много романтично. Тя осигури момчешки дрехи за Габи и дори изкопчи от Жан обещание да задържи лейтенант Грей колкото може повече на Баратария.

— Щом не обичаш съпруга си, би могло да ти се падне и нещо по-лошо от капитан Стоун — кискаше се Мари. — Той е доста хубавичък. Не толкова, колкото моят Жан, но все пак е мъжествен. Само да знаеш как те поглъща с очи!

— Аз съм все още омъжена — отговори малко неуверено Габи.

— Боже господи, ама че си невинна — сви рамене Мари. — Трябва да следваш сърцето си, скъпа — посъветва я тя в изблик на прозорливост.

Нощта на заминаването настъпи и Роб осведоми лейтенант Грей, който кипеше от недоволство, че оставането му е по изричното желание на Лафит. Макар да увери лейтенанта, че няма да предявява претенции към петте хиляди долара награда от Филип Сен Сир, лейтенантът не вярваше на началника си. Искаше пръв да стигне в Ню Орлиънс. Беше толкова развълнуван, че когато Роб замина с пирогата, скрил писмата от Лафит на сигурно място в жакета си, той не отиде да го изпрати. Иначе не би пропуснал да забележи стройната момчешка фигура с ниско нахлупена качулка и вързопче в ръка, която се плъзна неусетно в пирогата минути преди тя тихо да зацепи тъмните води на залива.

— Тези малки лодчици лесно се преобръщат, затова стой спокойно и се дръж за бордовете — посъветва я Роб, когато навлязоха в тесния проток. Но за сметка на това минават там, където големите съдове не могат — през блата и дори през кални локви.

Габи гледаше със страх как един от хората на Лафит управлява с прът дългата плитка лодка. Роб вдигна високо фенера, за да освети пътя им.

— Не се плаши, ако някоя алигатор се надигне, защото те излизат на лов през нощта.

Тя се бе хванала здраво и водата плискаше ръцете й; лодчицата обезпокоително се клатушкаше, но скоро се успокои.

На места заливът беше извънредно плитък и осеян с блатисти островчета, чиито брегове образуваха понякога лъжливи протоци. Сега Габи разбра защо имат нужда от водач. Само хората на Лафит можеха да се ориентират тук — другите лесно щяха да се загубят сред безбройните тресавища.

Влажният студен въздух проникваше през тънките дрехи на Габи и тя трепна, когато наблизо се обади бухал. Беше сигурна, че чува пляскането на тежки опашки във водата и се сви по-близо до Роб, докато водачът им сръчно направляваше лодката в тесните протоци. Габи едва не изпищя, когато един кичур мъх опря лицето й. Роб я прегърна през раменете и я задържа така, докато тя не престана да трепери.

Сякаш бяха пътували часове, когато далече пред тях блесна една светлинка. Когато наближиха, Габи видя, че е лагерен огън. Въздъхна облекчено, когато пирогата безшумно опря до твърдата почва. Роб й помогна да слезе и тя зачака трепереща в тъмнината, докато водачът им говореше припряно с петимата мъже около огъня. Един от тях се скри в тъмното и се върна след малко, водейки прекрасен черен кон с ярка бяла звезда на челото.

Роб пристъпи към коня и му заговори тихо, а после се върна при Габи. Настани я на гърба на коня, подаде й вързопчето с дрехи и се качи зад нея. Сбогуваха се с мъжете около огъня и потеглиха в тъмното. На Габи й се стори, че ще вървят вечно по виещата се пътека, но накрая излязоха на пътя. Едва тогава Роб се обади:

— Студено ли ти е, скъпа? — запита той загрижено и я притисна до себе си.

— Малко — отговори Габи и се сгуши в топлата му прегръдка.

— Светкавица скоро ще ни откара до Ню Орлиънс — каза той, потупвайки гальовно стройните хълбоци на животното. — Впрочем — добави той с палаво блеснали очи, — ти си едно привлекателно момче.

Габи се изчерви силно, но бе благодарна, че той е в такова весело настроение.

— Светкавица твой кон ли е? — запита тя.

— Да, хората на Лафит се грижеха за него, докато аз бях в Баратария.

Продължиха да яздят мълчаливо и след известно време Габи запита:

— Колко път имаме още до Ню Орлиънс?

— Не е много. Моята квартира е в старите казарми на улица „Роял“. Там ще прекараме остатъка от нощта. Ще те вмъкна тайно през задната стълба, а утре ще потърся друга квартира, щом предам на генерал Джаксън писмата от Лафит.

— Лафит ще се присъедини ли към американците?

— Убеден съм, че има искрено желание да ни помогне. Само иска неговите хора да бъдат освободени от затвора, както и пълно опрощение за него и хората му.

— Генерал Джаксън ще се съгласи ли с това?

— Сигурен съм — особено след като получи пълния ми доклад и прочете писмата от Лафит.

Скоро пред тях блеснаха светлините на града и те тръгнаха по пустите улици. Минаха под една арка и влязоха в някакъв вътрешен двор; Роб подкара Светкавица към конюшнята, слезе от седлото и помогна на Габи. Сложи пръст на устните си, хвана я за ръка и я поведе по една желязна стълба към втория етаж на двуетажната постройка. Когато се качиха, Роб спря пред една врата, извади ключ и я въведе в стаята.

Запали лампата и Габи се огледа любопитно. Стаичката беше безупречно чиста, но обзаведена доста оскъдно. Тя погледна с копнеж към леглото, беше уморена, но бързо извърна очи, когато усети Роб да я гледа със странно изражение.

— Габи, сигурно си уморена — каза той, вземайки вързопчето от ръцете й. — Ела, трябва да си починеш.

Без да й даде време да възрази, той я вдигна на ръце и внимателно я положи на мекото легло. Свали качулката и загледа омаян дългите сребристи къдрици, които се разпиляха по раменете й. Хвана копринените кичури с две ръце, вдигна ги към лицето си и вдъхна лимоновия аромат, който се носеше от тях.

— Габи, аз… — започна той с дрезгав глас.

— Не, Роб — въздъхна Габи, осъзнавайки какви чувства се надигат у него. — Не го казвай. Моля те. Ние сме добри приятели; между нас не може да има нищо повече.

Болката замъгли ясните му сини очи, но той не възрази.

— Съжалявам, Габи. Наистина съжалявам. Обичам те и те искам отчаяно, но няма да те насилвам. Когато дойде време, ти ще станеш моя и да вървят по дяволите брачните клетви.

След това той дръпна покривката от леглото и се приготви да си постели на пода. Габи бе смаяна от това, колко лесно приема той нейните желания. Ако можеше Филип да прояви поне малко от търпението и любовта на Роб…

Събуди се в стая, преливаща от слънчева светлина. В миг си спомни къде е, а в следващия миг осъзна, че Роб го няма в стаята. Покривката, на която бе спал, беше грижливо сгъната и сложена в долния край на леглото. Върху нея имаше едно листче. От бележката Габи разбра, че той е отишъл при генерал Джаксън. Молеше я да го чака и да не излиза навън.

Като видя на умивалника кана с вода — без съмнение, Роб бе помислил и за тоалета й, — тя се изми, после се облече в скромна рокля. Мари се бе погрижила да й приготви достатъчно дрехи, за да й стигнат, докато си намери работа. После седна до прозореца и се зае да разглежда с огромен интерес картината, която се откриваше пред нея.

Градът, толкова тих снощи, се бе оживил. Продавачи хвалеха стоките си, надвиквайки се с тропота на теглените от мулета колички. Откъм насипа се дочуваха дори протяжните гласове на негрите, жители на крайбрежието.

Габи насочи вниманието си към по-близкото обкръжение и се възхити на красивия малък двор, в който бяха влезли късно снощи. В дъното беше конюшнята. Хибискуси растяха на воля заедно с палми и олеандри. Една бугенвилея разсипваше кървавочервените си цветове над кованото желязо на балконския парапет, който обикаляше от всички страни втория етаж, надвиснал над тясната павирана уличка.

Когато в двора влезе малък закрит екипаж, Габи не му обърна особено внимание, преди да види, че кочияшът е Роб. Нескритата й радост, че го вижда, накара лицето й да светне от удоволствие, когато той влезе в стаята. На него му беше все едно, че тя е съпруга на друг мъж, бе решен да я убеди да дойде с него в плантацията му в Южна Каролина и да го чака, особено след като току-що бе научил, че скоро трябва да напусне града с поредната мисия от името на генерал Джаксън.

— Донесох ти кроасани — каза Роб и сложи един пакет на масата. — Хапни, докато си приготвя нещата. Наех стая с кухня в пансиона „Паталба“ на улица „Шартр“.

Докато Габи хапваше доволно от кроасаните, Роб опакова нещата си и заедно с вързопчето на Габи ги отнесе в каретата. Вече се бе видял с хазайката и бе платил, като нарочно не бе оставил новия си адрес. След като Габи се нахрани, той я поведе по задното стълбище и двамата влязоха в каретата. След като пътуваха известно време по тесните улички, Роб вкара каретата в един двор, много подобен на онзи, който току-що бяха напуснали. Също както снощи, Роб я поведе бързо по стълбите и я въведе в една голяма, светла стая, която служеше за спалня и гостна. Кухнята беше малко по-малка. Според Габи апартаментчето беше доста приятно. Огромна врата-прозорец извеждаше към балкона, надвиснал над оживената улица. В другия край на стаята друга врата-прозорец водеше към друг, по-голям балкон и към стълбите, по които се бяха качили дотук.

— Кога си имал време да направиш всичко това? — запита Габи, разхождайки се из стаята.

— Снощи не спах добре — каза Роб с дяволита усмивка, — затова тази сутрин станах много рано. За щастие и генерал Джаксън става рано, така че когато срещата ни приключи, тръгнах да търся апартамент. Харесва ли ти?

Момчешкият му ентусиазъм беше заразителен. Желанието му да й се хареса накара Габи да се почувства виновна. Нямаше как да му се отплати за любезността.

— Прекрасен е — каза тя.

Възхитената му усмивка се разля по лицето му като слънчево сияние.

След като известно време мълчаливо се занимаваха с подреждането на скромните си багажи, Габи се обади:

— Разкажи ми за срещата си с генерал Джаксън. Какво е решил за Жан Лафит?

Кратка сянка прекоси челото на Роб и Габи погрешно сметна, че това означава нещо недобро за Лафит и хората му. Но Роб побърза да я успокои.

— Генерал Джаксън отчаяно се нуждае от помощ, за да защити града, понеже гражданите като че ли не са склонни сами да се защитават. След като прочете писмото на Лафит и чу препоръката ми, която направих след непосредствени наблюдения, реши да приеме на драго сърце помощта на Лафит в предстоящата битка с англичаните.

— А губернатор Клейбърн?

— Губернаторът ще направи това, което каже Джаксън. По този въпрос той няма думата. — И Роб погледна въпросително към Габи. — Документът, който съпругът ти е донесъл от Франция, е бил достатъчен, за да убеди Джаксън, че заплахата за Ню Орлиънс е съвсем реална, и го е накарал да види колко неподготвен за отбрана е градът. Знаеше ли, че съпругът ти носи този таен документ, Габи?

Да, знаех. Той ми каза за него, след като капитан Жискар бе убит. Подозираше, че има шпионин на борда на „Наветрен“. Смяташе, че и собственият му живот е в опасност, затова ме помоли да предам документите на генерала, ако нещо се случи с него.

— Но именно ти едва не загуби живота си, докато Сен Сир стигна жив и здрав до Ню Орлиънс — пророни замислено Роб. — Не съм те питал, но как стана така, че се озова на палубата в нощта на урагана, вместо да бъдеш на сигурно място в каютата си?

Когато си спомни как влачеше Филип по хлъзгавата палуба и го връзваше за мачтата, по лицето на Габи премина облак. Тя потръпна, видимо разтърсена от мисълта за това изпитание. Почти усети отново силата на онази огромна вълна, която я отнесе през борда. Роб се смути и притегли треперещото й тяло в прегръдките си.

— Съжалявам, скъпа — промълви той, галейки блестящия водопад на косата й. — Не исках да събуждам ужасни спомени. Не си длъжна да ми казваш, ако не искаш.

— Може би някога ще ти кажа, Роб, но не сега. Твърде прясно е в паметта ми.

Преди да успее да се възпре, Роб прилепи устни до нейните и нежният му натиск ги накара да се открехнат. Езикът му, мек като кадифе, изпрати тръпки на опиянение по цялото й тяло, сърцето й се заблъска лудо в гърдите. Изведнъж чувствата й влязоха в конфликт със строгото й възпитание и неумолимите морални принципи. Но толкова отдавна не се бе любила с Филип, че тялото й изпитваше нужда, която трудно можеше да отрече. Едва когато нежните пръсти на Роб разкопчаха роклята й и я смъкнаха от раменете, оголвайки твърдата й бяла гръд, Габи се стресна.

— Не, Роб — замоли го тя с прекъсващ се глас. — Не бива.

— Но ти ме искаш, Габи, чувствам го по реакцията ти. Обичам те и мисля, че и ти ме обичаш.

Да го обича? Обичаше ли Роб? Беше му благодарна и не познаваше друг, когото да харесва толкова, колкото него. Но да го обича? Може би го обичаше, помисли тя, все още борейки се с бушуващите в нея чувства. Това обаче не й позволяваше да наруши брачния си обет.

— Не знам какво чувствам, Роб — изрече тя накрая. — Не познавам друг мъж освен съпруга си, а и него почти не познавах, защото ме принудиха на този брак. Срещнах един друг мъж на борда на „Наветрен“, но ревността на Филип ни попречи да станем приятели. Ето затова, както виждаш, познанията ми за мъжете са по принуда ограничени.

— Онзи, другият мъж — запита Роб, усещайки, че го бодва ревност, — ти влюби ли се в него?

— Не — отрече Габи. — Бяхме само приятели.

— А аз ти предлагам своята неумираща любов.

После Роб я целуна дълбоко и страстно и коленете на Габи омекнаха. Нищо в предишния й живот не я бе подготвило как да действа в подобна ситуация.

Макар че бе съпруга на един мъж, тя разбра, че е физически привлечена от друг. Някъде дълбоко в ума й възникна споменът за изпълнения с желание глас на майка й, когато молеше баща й да я вземе, и собствената си клетва, че никога не ще позволи на плътските наслади да господстват над живота й. Едва тогава успя да се възпротиви на страстния порив на Роб.

— Не съм свободна да приема любовта ти, Роб — каза Габи, като се освободи полека от ръцете му.

Лицето му се бе изчервило, тялото му трепереше от потискано желание, но той бе решен да чака, докато тя сама не дойде при него. С разтреперани ръце Роб й помогна да си облече корсажа, за да скрие измъчващата го плът, която той бе разголил само преди мигове.

— Прости ми, Габи, няма да те насилвам, въпреки че е мъчително да бъда близо до тебе и да не бъдеш моя — каза той, а в гласа му прозвуча разочарование. — Ако не мога да позная любовта ти поне веднъж, преди да те оставя, ще ми бъде още по-трудно.

— Да ме оставиш! — ахна смутено Габи. — Толкова скоро? Къде отиваш?

— Генерал Джаксън ме праща отново на мисия. Армията има твърде малко пушки и боеприпаси, затова той изпраща отряди из околностите. В края на седмицата заминавам начело на малка група към Начес — там един разузнавач дочул, че в околностите на града имало скрити оръжия. Трябва да разбера къде са, да ги купя и да ги докарам в Ню Орлиънс по реката.

— Опасно ли е? — запита Габи, стресната от мисълта, че може би никога повече няма да го види.

— Не се тревожи, скъпа. Тази мисия не е особено опасна.

— Колко време няма да те има?

— Не повече, отколкото е необходимо. Със сигурност не повече от месец — увери я той. — Тъкмо имам време да уредя да отидеш в Южна Каролина в плантацията на родителите ми. Те ще се погрижат за тебе. Моля те, скъпа — заувещава я той, когато тя поклати отрицателно глава, — как да те оставя, като знам, че ще си сама?

— Тук ще съм в безопасност, докато се върнеш — настоя тя.

Роб се намръщи, дълбоки бръчки прорязаха слънчевото му лице. Знаеше, че не може да я накара да замине.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да скиташ сама из този град, който не познаваш?

— Обещавам — изрече тя тържествено.

— Габи, никога не съм те питал, но защо не искаш да се върнеш при съпруга си? Не го познавам, но генерал Джаксън има високо мнение за него.

— Тогава вашият генерал не го познава! — изфуча ядосано Габи. — Той е убиец, човек, който е убил собствената си съпруга!

— Господи, Габи! Не знаеше какво говориш!

— Сам ми го каза и нямам причина да не му вярвам. Той е студен, надменен и изпълнен с омраза; третира ме като предмет, не като съпруга. Не искам вече никога да го видя!

— И няма вече да го видиш, скъпа. Когато тази битка свърши, нищо няма да ми попречи да те отведа в Южна Каролина. Дори собствените ти протести.

Следващите дни минаваха бързо. Габи не направи опит да напусне малкия апартамент, но често излизаше на балкона. Роб през повечето време отсъстваше поради многобройните си задължения във връзка с експедицията до Начес. Но въпреки това успяваше да снабдява кухнята с провизии и да я води на френския пазар, преоблечена като момче, за да я запознае с града, в случай че му се наложи да отсъства по-дълго от предвиденото.

Всяка вечер, след като изпращаше дълъг, изпълнен с копнеж поглед към леглото, Роб си постилаше на пода, без да каже нищо. Последния ден я изведе от двора на пансиона в закрит екипаж и двамата отидоха на пикник на брега на езерото Поншартрен. Дните ставаха по-студени, но в закътаното място, което Роб бе избрал за пикника, проникваха топли слънчеви лъчи. Тя се почувства като дете на първия си пикник и наистина беше така. Отпиваше от студеното вино и ядеше хляб и сирене, сякаш бяха най-екстравагантните блюда на света. След това двамата тръгнаха ръка за ръка покрай брега да разглеждат околните горички. Роб беше внимателен, докато Филип пренебрегваше чувствата й; Роб беше топъл и нежен, докато Филип беше суров и надменен. Тогава защо тя не обичаше Роб?

Съвършеният ден угасна в съвършен залез.

Когато се върнаха в пансиона „Паталба“, Роб започна да сипе инструкции.

— Не излизай навън, без да си се маскирала, защото Сен Сир е още в града — предупреди я той. — Лейтенант Грей се е върнал от Баратария и съпругът ти сигурно вече знае, че си жива. В чекмеджето на бюрото има достатъчно пари, ще ти стигнат, докато се върна. Когато се върна, трябва да уредим нещата помежду си, скъпа, защото не мога да продължавам така Твоята близост ме подлудява. — И той я привлече в прегръдките си. — Обещай ми, че няма да си заминеш, докато отсъствам. Че ще ме чакаш да се върна.

— Ще бъда тук, когато се върнеш — обеща Габи, трогната от загрижеността му.

Тази нощ, както обикновено, Роб си постла на пода и след като я целуна за лека нощ, не можейки да се отдели от нея, двамата се оттеглиха в леглата си. Габи го чуваше как се върти на твърдия под, но не се поддаде. Накрая заспа неспокоен сън; леглото изведнъж бе станало твърде голямо за сам човек. Сънуваше, че е на борда на „Наветрен“, в каютата, която така добре познаваше, заедно с Филип. Почти усещаше ръцете му по тялото си, как я възбуждат по многото начини, които бе опознала. Изведнъж се събуди. Ръцете, които я изследваха с нежна твърдост, бяха толкова истински, колкото и топлото присъствие до нея. Шокирана, тя се надигна.

— Не, Габи, остани при мене — замоли я Роб. — Нека те любя поне този единствен път, преди да тръгна, скъпа. Господи — изхлипа той, — толкова те искам! Моля те, позволи ми да те любя!

Леките му нежни целувки пърхаха върху устните й и не спираха само там. С треперещи ръце той издърпа нощната дреха над главата й, хвърли я на пода, а после продължи да изследва всички тайни, нежни места по тялото й. Слабите й протести останаха нечути, тя напразно се опитваше да го отблъсне.

— Господи, Габи — изстена той пресипнало, — не ме спирай сега. Толкова отдавна те чаках. Ти си така невероятно желана и аз толкова те обичам.

Дори да искаше, Габи не можеш да го спре. Изведнъж копнежът по този мил и нежен мъж я завладя; тя отчаяно пожела да се остави на страстта му; трябваше завинаги да премахне Филип от ума и душата си.

— Остани, Роб — настоя тя, чувствайки как желанието изпълва слабините й. — Люби ме! Ще излъжа, ако кажа, че не съм те искала, а никога не съм умеела да лъжа.

Настъпи моментът, когато думите станаха излишни и Габи го прие в прегръдките си. Страстта му я възпламени и я пренесе в свят, който бе познала единствено с Филип, докато Роб целуваше гърдите и корема й, а после се връщаше пак към устните в бавно и чувствено изследване. Вкусът му изпълваше устата й. Той беше неуморен любовник и предстоящото му заминаване го правеше още по-страстен. Беше също така нежен и внимателен любовник, не демонстрираше дивия огън, разгарящ се у Филип, когато я вземаше. И макар че удоволствието й бе почти толкова пълно, колкото и това на Роб, то не беше така драматично и буйно, както го бе изпитвала преди. Нежното засищане, което чувстваше с Роб, бе като балсам за душата й, не приличаше на нищо, което бе усещала досега. Когато зората просветли небето, тя заспа, а златокосата глава на Роб почиваше на гърдите й. Той не можеше да види в тъмното сълзите, които избликнаха от очите й и оросиха миглите й с дребни капчици, но въпреки това почувства бурята в сърцето й.

На сутринта Роб стана, преди Габи да се бе събудила. Облече се тихо, после застана до леглото и се вгледа в нея с любов, сякаш се опитваше да запомни чертите й. Златистите мигли бяха като пеперудени крила, засенчващи бузите й, и сърцето му потрепна, като я видя така свита на кълбо като дете, невинна сред смачканите чаршафи. Но в реакцията й снощи нямаше нищо детско или невинно, помисли той и тялото му потръпна от спомена за изпитаната страст. Когато се върне, трябва да намери начин да я убеди да дойде с него в Южна Каролина. Приседна на ръба на леглото и леко целуна голото й рамо.

— Габи, скъпа, аз тръгвам — каза тихо, за да не я стресне.

Тя се протегна като игриво коте, за да се разсъни.

— Има нещо, което трябва да узнаеш, преди да замина. Вчера не ти казах всичко, защото се боях да не разваля последния ни съвместен ден.

— Какво е то? — запита Габи и по гърба й пролазиха тръпки от страх.

— Не ти казах, че лейтенант Грей взе наградата, определена от съпруга ти. Вчера го видях в канцеларията на генерал Джаксън.

— Знае ли, че съм при тебе?

— Не, слава богу — въздъхна Роб. — Смята, че си още в Баратария, и точно това каза на Сен Сир.

— Значи Жан и Мари са го убедили, че съм болна — изрече Габи облекчено.

— Въпреки това — продължи мрачно Роб, — когато Сен Сир разбере, че не си в Баратария, ще прерови града, за да те открие. Трябва да останеш тук, в апартамента, докато си дойда — и той замълча драматично, гледайки я право в лицето, — освен ако не искаш да се върнеш при него.

— Нямам желание да се връщам при Филип — отсече Габи и го прегърна. — О, Роб, глупаво ще е да се откажа от твоята любов.

— Габи, скъпа, това означава ли… да смея ли да се надявам… искам да кажа, би ли могла да ме обикнеш? — Очите му блестяха от щастие.

— Ще говорим за това по-късно, когато се върнеш — обеща тя. Засега просто знай, че твоята любов ме прави много щастлива. Никога не съм познавала подобна наслада.

Той я целуна дълбоко, благодарно, после се дръпна нерешително.

— Трябва да вървя. Помни какво ми обеща. И, скъпа, в сърцето ми ти винаги ще бъдеш истинска моя съпруга, независимо от закона.

Очите му бяха пълни с обещания за бъдещето. После той излезе и Габи почувства как пред нея се изправят безкрайни самотни дни и нощи.

Тя не наруши обещанието си и не се осмели да излиза от апартамента на улица „Шартр“ почти две седмици след заминаването на Роб. Понякога сядаше на малкия балкон, друг път се разхождаше из дворчето. Четеше книгите, които намери в стаята, но в края на краищата скуката стана най-големият й враг. Един ден, след като откри, че запасите от храна са почти изчерпани, Габи облече момчешките дрехи, прибра дългите си сребристи къдрици под една шапка и се запъти към френския пазар, а предвкусваното приключение оцвети бузите й в розово. В колана си бе натъпкала кесията с пари, оставена от Роб.

Беше в добро настроение и весело попиваше звуците и гледките на стария градски квартал. Жени на различна възраст, в широки рокли и с басмени тюрбани на главите, разговаряха весело, запътили се към пазара с кошници, нанизани на ръката или крепящи се изящно на главата. Много от тях бяха наистина красавици и хвърляха наоколо презрителни погледи. Скоро острият мирис на реката погъделичка ноздрите й и тя набърчи нос, като усети вонята на риба, развалени плодове и зеленчуци и човешки изпражнения.

Габи се разходи край всичките сергии, преди да се реши на първата си покупка, една тлъста кокошка. Извади кесията от колана, за да плати, без да знае, че чифт зорки очи следят движенията й. Беше така увлечена в избора на зеленчуци, че не видя парцаливото хлапе, което се провираше в навалицата край сергиите, докато не стана твърде късно. Крехкото създание се бутна в Габи с изключителна сила и я събори. В миг сръчните ръце на хлапето грабнаха кесията й. Преди някой в навалицата да разбере какво става, дрипавото дете изчезна, стиснало кесията в изпоцапания си юмрук

— Помощ! — завика Габи, когато си възвърна гласа. — Спрете това дете! Открадна ми кесията!

Двама войници веднага дотичаха и й помогнаха да се изправи.

— Ранен ли си, синко? — запита дружелюбно единият. — Какво стана?

— Нищо ми няма — отговори Габи, — но едно улично хлапе ме събори и ми отмъкна кесията.

— Често става така — въздъхна другият войник и сви рамене.

— Много са ловки и не можем да ги хванем. Но ти трябва да знаеш, че тук се случват подобни неща, иначе щеше повече да внимаваш с парите.

Изгледа доста подозрително стройната й, почти момичешка фигура и красивото лице. Габи вдигна ръка към шапката, за да се увери, че си е на мястото.

— Какво става тук, сержант? — разнесе се един авторитетен глас зад гърба на Габи и тя веднага го позна.

Наведе глава под пронизителния поглед на лейтенант Грей.

— Нищо особено, лейтенанте — вдигна рамене сержантът. — Някакво улично хлапе ограбило това момче тук. Но момчето не е ранено, нали, синко?

— Не — прошепна Габи.

Лейтенантът огледа подозрително слабичката фигура, застанала пред него, и запита:

— Как се казваш, момче, и къде живееш?

— Аз съм Жилбер Лафарж — отвърна Габи с нарочно надебелен глас. Името на баща й бе първото, което изплува в този миг.

— Живея… живея… на улица „Сен Шарл“.

Очите на лейтенант Грей не се отместваха от лицето й и това накара Габи да се почувства ужасно зле. Едва когато той посегна да свали шапката й, тя разбра, че е разкрил маскировката й. Инстинктивно се сниши и се стрелна като светкавица между двамата войници.

— Спрете това момче! — извика лейтенантът, докато Габи се провираше през натрупалата се тълпа.

— Какво е направил, лейтенанте? — запита сержантът, почесвайки озадачено глава.

— Не ме питай, а изпълнявай — отсече лейтенант Грей, впускайки се след тичащата фигура. — Хвани го и разбери къде живее.

Габи не можеше да се отърве от преследвачите си в мрежата от тесни улички. Накъдето и да се обърнеше, виждаше зад себе си или лейтенанта, или някого от войниците. Не се реши да се върне към квартирата на Роб, а нямаше и пари, за да плати задруга квартира, защото уличното хлапе я беше обрало. С нарастваща тревога тя осъзна, че ще бъде принудена да се върне при Филип. Улиците не бяха място за сама жена без приятели и без пари.

Тъкмо бе завила зад един ъгъл и бе спряла, за да си поеме дъх, когато вдигна поглед и прочете висящата насреща й табелка. Улица „Дюмейн“. Спомни си — сестрата на Марсел живееше на тази улица. Но в коя къща? Улицата не беше дълга, само няколко пресечки; Габи си спомни и фамилията — Гаспар. Огледа се и с облекчение установи, че улицата е почти безлюдна. Може би се е изплъзнала от преследвачите си, реши тя, молейки се да е така. Но не беше така, защото точно в този миг на отсрещния ъгъл се показа лейтенант Грей.

— Господи! — извика Габи и зарея уплашен поглед по другата страна на улицата, където бе зърнала една отворена порта. Тя водеше към двор, обграден с висока стена. Габи хукна нататък с надеждата да се укрие, преди лейтенант Грей да я е видял.

Но съдбата се намеси. Габи почти бе стигнала до отворената врата, когато един екипаж внезапно изникна на портата и тя се озова на паважа — зашеметена, натъртена, но жива. Шапката, скриваща разкошната й светла коса, бе отхвръкнала и прекрасните й къдрици се разстилаха около главата й като водопад от сребристи лунни лъчи.

Екипажът се закова на място и кочияшът коленичи до нея, издавайки приглушени кашлящи звуци.

— Какво има, Пито? — чу се глас откъм каретата.

— Едно момче, господине, не, момиче е — поправи се Пито. — Той… тя е ранена.

Пътникът подаде глава от прозорчето.

— Премести го… премести я настрана и да тръгваме — заповяда нетърпеливо.

Тогава сребристият блясък привлече погледа му и той изгледа смаяно неподвижната фигура, просната на земята. Бляскавата сребриста коса обкръжаваше едно толкова познато лице…

— Господи! — възкликна той, осъзнавайки, че в него е втренчен един виолетов поглед. — Габриела? Наистина ли сте вие, Габи, скъпа?

— Марсел! — извика радостно Габи, когато го позна. — Помогнете ми, моля ви!

Тя не разбра откъде се е взел Марсел, но появата му в този момент явно бе дело на провидението.

— Бързо, Пито, внесете я в каретата — заповяда рязко Марсел. На улицата бе започнала да се събира тълпа и от нея се изстъпи един американски офицер.

— Почакайте, сър — извика лейтенант Грей, разбутвайки навалицата около екипажа.

— Моля ви, побързайте, Марсел — изрече уплашено Габи, а виолетовите й очи се изпълниха със страх. — Той иска да ме върне при Филип!

— Карай, Пито — заповяда Марсел на кочияша. — Бързо!

Пито размаха камшика над конете и екипажът потегли рязко, оставяйки зад себе си тълпата и американския офицер. Едва след като Марсел се увери, че не са ги последвали, се обърна към Габи.

— Ранена ли сте, скъпа? — запита той загрижено.

— Само зашеметена и разтърсена, Марсел — увери го тя. — Просто съм благодарна, че дойдохте точно в този момент.

— Не мога да повярвам, че сте жива! Това е просто чудо. Всички мислеха, че сте се удавили. Къде бяхте през цялото това време и защо не съобщихте на Филип, че сте жива?

— Моля ви, Марсел, не сега — каза тихо Габи. — Още съм твърде замаяна.

— Простете, малката ми, че съм толкова недосетлив — прошепна съчувствено Марсел. — С мене сте в безопасност. Ще ви заведа в дома на сестра си, там никой няма да ви намери. Можете да ми разкажете всичко, когато бъдете в състояние.

След безброй много завои по пресечки и тесни улички — така поне се струваше на Габи — накрая екипажът влезе в един двор. В този миг тя видя табелка с номер 30, закована на внушителната тухлена къща. Почти веднага позна и улицата. В действителност дворът, в който влязоха, беше същият, където тя бе помислила да се скрие. Намираха се на улица „Дюмейн“ номер 30. Габи набърчи съсредоточено чело, но главата толкова силно я болеше, че й бе трудно да свърже този факт с нещо, което бе чула преди няколко седмици.

Каретата спря и Пито скочи от мястото си, за да затвори портата, докато Марсел помагаше на Габи да слезе и я въвеждаше в къщата, представяйки я на една висока и приветлива чернокожа жена.

— Лизет е моята готвачка и икономка. Тя ще се погрижи добре за вас, скъпа — настоя Марсел, когато забеляза, че Габи не се решава да тръгне с жената. — След като си починете, ще поговорим.

Целуна я почтително по бузата и Габи нямаше друг избор, освен да последва Лизет по дългата стълба.

Много по-късно, след като се изкъпа и се облече в рокля, принадлежаща на сестрата на Марсел, Габи се присъедини към Марсел в салона. Запита се къде ли са сестрата на Марсел и семейството й, но Лизет беше учудващо неразговорлива, а когато отговаряше, Габи едва разбираше гърления й френско-креолски говор.

— О, скъпа — приветства я топло Марсел, плъзгайки одобрителен поглед по стройната й фигура, — сега приличате вече на себе си. Роклята на сестра ми ви стои прекрасно.

— Къде е сестра ви, Марсел? Нямам търпение да се запозная с нея и да й благодаря, че ми зае роклята си.

— В момента това не е възможно. Цялото семейство замина на север на продължителна ваканция. — Габи изглеждаше така съкрушена, че Марсел я хвана за ръка и я заведе до един стол. — Какво има, скъпа? Какво казах? Още ли не можете да се съвземете от премеждието?

— Нищо подобно, Марсел. Просто така силно се надявах да намеря място за гувернантка при децата на сестра ви — пророни Габи. — Сега трябва да си търся друго място.

— Не! — възрази Марсел. — Мястото е ваше веднага щом Селест и децата се върнат, а това трябва да стане скоро след като битката за Ню Орлиънс завърши по един или друг начин. Междувременно сте моя гостенка.

— Кога смятате да се върнете в дома си на Мартиника?

— В момента почти никакви кораби не заминават от града — обясни той. — Английската флота е наблизо.

— О, да — въздъхна Габи. — Запознах се с техния командир.

— Какво? — запита Марсел, стреснат от думите й.

— Да, в Баратария, преди няколко седмици.

— Били сте на Баратария с контрабандистите на Жан Лафит? Но как…

— Трябва да започна от самото начало, Марсел — въздъхна Габи, докато се настаняваше удобно, приготвяйки се да разкаже за събитията, довели до този момент.

Започна от бурята, като почти не спомена за действията си, с които бе спасила Филип, и продължи до мига, когато бе налетяла на екипажа на улица „Дюмейн“. Когато замълча, той я изгледа учудено.

— Тези пирати, скъпа, те нали… нали не са ви направили нищо лошо?

— Бях гостенка на Лафит и никой не смееше да ме докосне.

— Дори самият Лафит? Чувал съм, че не пренебрегва никоя красавица. Сигурно е бил омаян от вас — каза Марсел, пробождайки я със зеления си поглед.

— Казах ви — настоя Габи, — бях негова гостенка. Освен това, той има красива любовница, а тя не му позволява да кръшка. — Габи се засмя, като си спомни как проблясваха черните очи на Мари, когато Жан погледнеше към някоя друга жена. — А и умът му бе зает с по-сериозни неща — допълни тя замислено.

— Какво знаете за плановете му? — запита Марсел, силно заинтересуван.

— Малко; с изключение на това, че не приема сериозно англичаните.

— Значи възнамерява да помогне на американците? — запита настоятелно Марсел. Нещо в интонацията му стресна Габи и тя си пожела въпросите му да престанат, но той продължи. — Този армейски капитан, който ви е довел в Ню Орлиънс, казахте, че е носел писма до генерал Джаксън?

— Да, вероятно, но аз не знам нищо за съдържанието им.

— Значи този капитан Стоун е бил ваш… покровител, след като сте напуснали Баратария?

— Той… той намери къде да ме настани, докато Филип напусне Ню Орлиънс.

— Ваш любовник ли е? — пророни Марсел, приковавайки я на място с изумрудения си поглед. Когато тя не отговори и щом видя смущението и, бързо добави: — Няма значение, скъпа, вашето мълчание е по-красноречиво от думите ви. За жалост не сте се научили да скривате това, което е в сърцето ви. — Сведените й очи го накараха да се разсмее. — Хайде, хайде, не бъдете толкова свенлива. Кой може да ви обвини? Не и аз със сигурност.

— Моля ви, Марсел, нека говорим за други неща — каза Габи, а смущението зачерви бузите й.

— След като ми обясните защо изоставихте капитан Стоун — отвърна Марсел.

— Генерал Джаксън го прати на мисия, да купува боеприпаси и пушки за армията.

Марсел замръзна.

— И къде отиде? — запита той рязко.

— Струва ми се, в Начес — отговори Габи. — Един агент съобщил за укрити оръжия в склад някъде в околностите на града.

— Сам ли отиде?

— Не, с няколко души. Не знам колко точно. — Интересът, който Марсел проявяваше към мисията на Роб, смути Габи.

— Кога замина?

Когато Габи не отговори веднага, Марсел сграбчи болезнено китката й.

— Кога замина? — запита отново, този път по-настоятелно.

— Преди две седмици! — изпусна дъх Габи. — Какво има, Марсел? Защо толкова се интересувате от Роб? Причинявате ми болка!

Той пусна китката й и моментално стана нежен и загрижен.

— Простете, скъпа, но позволих на чувствата да завладеят разума ми. Ядосах се, като си помислих, че сте останали самичка в непознат град, след като вашият капитан е заминал. Но сега сте под мое покровителство и аз ще бъда за вас всичко онова, което е бил капитан Стоун — завърши той многозначително.

Марсел, благодарна съм ви, че ми се притекохте на помощ, но това е всичко. Никога не можем да бъдем нещо повече от приятели. Сериозно възнамерявам сама да си печеля прехраната и когато сестра ви се върне, няма да имам нужда от ничие покровителство.

— А любовникът ви? Какво ще стане с него? Обичате ли този капитан Стоун?

— Аз… не знам — вдигна рамене Габи. — Но чувствата ми към него, каквито и да са, не могат да променят нищо. Той заслужава жена, която да му бъде истинска съпруга и да му роди законни деца. — Тя замълча, припомняйки си последните им съвместни мигове. — Трябва да призная, че никога не съм срещала и вероятно няма да срещна мъж по-мил, по-нежен и по-изпълнен с обич.

— Ще се опитам да поправя това положение — промърмори Марсел, — стига само да ми дадете някакъв шанс.

Габи се зарадва, че Пито избра точно този момент, за да обяви, че вечерята е готова, защото появата му я спаси от затруднение. Това, което бе станало между нея и Роб, бе нещо изключително, но тя нямаше намерение подобно нещо да се случва с всеки мъж.

В края на превъзходната вечеря Марсел й съобщи, че трябва за кратко да излезе, но ще се върне, преди тя да си е легнала. Остави я в салона в компанията на няколко хубави книги, които, както се надяваше, щяха да я забавляват в негово отсъствие.

Колкото и да се опитваше Габи да се съсредоточи върху думите, в ума й се гонеха милиарди мисли. Защо Марсел толкова силно се интересува от мисията на Роб в Начес? Филип ще я търси ли в стария квартал на града? Знаеше, че не може да се върне в пансиона „Паталба“, защото рискуваше да я открият. Засега щеше да остане при Марсел и след като Роб се върне, щеше да се свърже с него. Знаеше, че той ще се разстрои, когато разбере, че я няма, но тя щеше по някакъв начин да му прати известие. В края на краищата умората и късният час я надвиха и тя задряма, седнала в издутото тапицирано кресло.

Беше почти полунощ, когато Марсел се върна в къщата на улица „Дюмейн“. Събуди Габи и започна да се извинява:

— Съжалявам, скъпа, но работата ми отне повече време от предвиденото. Сигурно сте замръзнали да седите тук — възкликна той, като я видя да потръпва. — Елате, ще ви изпратя до стаята ви.

Обгърна раменете й и я поведе нагоре по стълбите. Когато стигнаха нейната стая, той отвори вратата и я последва вътре, преди тя да бе успяла да протестира. Вгледа се с копнеж в нея, но не се опита да я докосне.

— Изникна нещо неочаквано, затова трябва да тръгна утре сутрин — каза той извинително. И продължи бързо, когато чу смаяното възклицание на Габи. — Мисля, че няма да се бавя, най-многото две седмици. Но вие не бива да се тревожите. Пито и Лизет ще се грижат добре за вас и ще гледат да не ви липсва нищо, докато аз се върна.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Габи. В действителност бе облекчена, че няма да го има, защото добре съзнаваше чувствата му и не искаше да го наранява, след като се бе показал толкова внимателен. — Но не ми се иска да ви се натрапвам. Може би трябва да се върна в квартирата на капитан Стоун — настоя тя.

— Не! Не! — протестира Марсел. — Филип сигурно вече е разбрал, че сте някъде в стария квартал, и ще прерови всичко, докато не ви открие. В края на краищата, вие още сте негова съпруга. Само си спомнете за Сесили и ще разберете, че трябва да останете тук.

— Разбира се, имате право, Марсел — съгласи се Габи, когато си помисли за възможната алтернатива.

— Тогава ще ви пожелая лека нощ, скъпа. И сбогом, докато се върна. Помнете, не вярвайте на никого освен на Пито и Лизет.

И тогава той я изненада, като я привлече в прегръдките си и я целуна с такъв копнеж, че я остави без дъх.

— За да ме вдъхновява по пътя ми — поясни с жадна усмивка. И излезе.