Бренда Джойс
Обещанието на розата (7)

6

Мери помисли да не му се подчини, но накрая се втурна към женската дневна, сякаш тя можеше да й послужи за убежище. Затвори вратата и задъхана се облегна на нея. Главата й бучеше. Мислеше само за последната им схватка от изминалата [???]

Наистина го мразеше. Той я обезчести най-нагло, каза й, че не вярва тя да е Мейри Синклеър, обаче продължи любовната игра и я доведе до неизбежната развръзка. Беше безжалостен, суетен и самодоволен. Мери беше сигурна, че той никога не би изнасилил своята английска годеница. Не би изнасилил даже дъщерята на някой незначителен английски рицар. Разликата се състоеше в това, че тя е варварка и шотландка.

„Варварка и шотландка, да, но и принцеса“, напомни си Мери. Ако той знаеше истината, че тя е дъщеря на Малкълм, нямаше да я вкара в леглото си. Мери беше сигурна в това. Напомни си, че загубата на девствеността й няма значение и че напълно съзнателно е избрала да се пожертва, вместо да разкрие коя е.

„Но какво ме очаква сега?“, помисли си тя отчаяно. „Когато му омръзна и той ме пусне на свобода, какво да правя тогава?“ Някак по-лесно беше да си представи как се връща вкъщи при Дъг преди последната нощ. Как ще го погледне отново в очите? Ами ако забременее? Мери замръзна от ужас при тази мисъл.

Тихо почукване по вратата напомни на Мери, че Де Уорън й обеща да прати закуска. Каза на слугинята да влезе. Изненада се, когато заедно с нея в стаята се промъкна и малката му сестра Изабел.

Вчера се срещна с нея. Като се има предвид в какво отчаяно положение се намираше, Мери почти не обърна внимание на детето. Отговаряше механично на любопитните й и малко досадни въпроси. Сега, след излизането на слугинята, остана сама с момичето. За пръв път й обърна истинско внимание. Изабел беше много хубаво дете. Мери реши, че някой ден тя ще се превърне в поразително красива жена.

— Имаш ли нещо против да остана тук? — попита Изабел с любезна усмивка.

Нищо чудно компанията й да се окаже много приятна. Мери се отпусна в стола. Едва сега усети, че е съвсем изтощена и едва ли не смазана от всичко, което се случи, да не говорим пък за безсънната нощ. Мисленето я изморяваше.

— Нямам нищо против — всъщност имаше нужда не от компания, а от приятелка. — Ще закусиш ли с мен? — В гласа й се долови нотка на надежда.

Изабел се усмихна и се приближи. Поклати глава.

— Вече ядох. — Тя оглеждаше Мери, без да се прикрива. — Но с удоволствие ще постоя с теб.

Мери се усмихна.

— Много си красива — каза момичето.

— Ти си поне два пъти по-красива — рече Мери искрено, като си отчупи от топлия хляб.

Изабел тръсна глава от удоволствие.

— Всички казват, че съм голяма красавица. Как мислиш, вярно ли е?

Очите на Мери се разшириха.

— Истинската красота идва отвътре — чу се да казва. Цитираше дословно майка си. След това се засмя. — Но ти наистина си голяма красавица. Обаче майка ми винаги е казвала, че е греховно да си суетна.

— Коя е майка ти? Много ли е благочестива?

Мери се стресна. Изабел я гледаше право в очите, без да мига. Мери се запита дали момичето нарочно подпитва, или просто по природа е любопитно.

— На колко години си, Изабел?

— Смея да кажа, че не съм много по-малка от теб — изрече припряно Изабел. — На десет години съм.

Мери знаеше, че Изабел не иска да я обиди, но ръстът й, който винаги караше хората да я смятат за по-малка, отколкото беше в действителност, постоянно я дразнеше.

— След няколко месеца ставам на седемнадесет. Много по-голяма съм от теб.

— Достатъчно голяма, за да си омъжена.

— Нямам си още мъж — Мери си спомни за похитителя си за пръв път, откакто Изабел влезе в стаята.

— Много си дребна, почти колкото мен. Отдалеч някой би те помислил за дете.

— А ти си доста висока за възрастта си.

— Сигурно мъжът ми ще бъде много по-нисък от мен — Изабел се засмя при тази мисъл. — Но не ме интересува как ще изглежда, стига да е могъщ и силен.

Мери погледна втренчено Изабел. Сърцето й подскочи от изненада. Двете с Изабел си приличаха.

— Стивън е могъщ и силен — изрече свенливо Изабел.

Мери не отговори. Дори не чу Изабел. Зави й се свят. Вярно беше. Двете с Изабел много си приличаха на външен вид. Не само че бяха еднакво крехка и високи, но и двете бяха хубави и дългокоси. Мери си помисли, че ако стои в сянка и надалеч, никой няма да ги различи една от друга, не и ако пристегне малките си гърди и носи дрехите на Изабел.

— Какво става… да не ти е лошо?

Мери трепереше от възбуда и страх. Загледа се невиждащо в Изабел.

— Извинявай?

Беше длъжна да избяга.

Изабел повтори въпроса си, но Мери не я слушаше. Знаеше, че не просто е длъжна да избяга. Това беше въпрос на живот и смърт. Защото след известно време, ден-два или най-много седмица, Стивън де Уорън ще научи от своя човек Уил или от другите си шпиони за изчезването на дъщерята на Малкълм. Веднага ще разбере, че тя е шотландска принцеса.

— Мадам?

Мери се съвзе.

— Извинявай, не спах добре снощи и ми е трудно да се съсредоточа — каза тя, като същевременно обмисляше трескаво новопоявилата се възможност. Ще трябва някак да вземе назаем дрехи от Изабел и да слезе в двора. Май няма начин да го направи, тъй като ще се наложи да мине покрай похитителя си или покрай братята му, но може би ще успее да излезе заедно с Изабел. Веднъж да стигне до двора без придружител, като всички я мислят за малкото момиче, ще успее да избяга.

Трябва да успее.

Изабел я питаше с лека усмивка:

— Брат ми ли не ти харесва?

Мери забеляза, че Изабел очаква отговор. С усилие си припомни въпроса й. След това разбра намека на детето — че след последната нощ, която тя прекара в стаята на Стивън, трябва да е обикнала поне малко похитителя си.

— Не, Изабел, съжалявам, че ти го казвам, но не го харесвам!

Изабел се изненада.

— Как е възможно? Всички слугини, които познавам, му се молят да ги приеме в леглото си. И винаги след това са много доволни. Така е, молят се отново да им обърне внимание.

Мери скръсти здраво ръце на гърдите си.

— Предполагам, че той… Стивън… често води дами в леглото си.

— Много често — каза Изабел, вече без да се усмихва. — Но не дами, а само кухненски прислужници и проститутки. Ти си различна.

Мери не каза нищо. Отиде до прозореца и погледна навън. Реши да се опита да избяга веднага. Притисна още по-силно ръце към тялото си.

— Не намираш ли, че Стивън е хубав?

Мери не пожела да отговори. Представи си с нежелание как Стивън прегръща страстно някаква уличница и с мъка пропъди видението. Стисна грапавия каменен ръб. Стоеше с гръб към Изабел.

— Изабел, щом сме еднакви на ръст, ще ти е възможно ли да ми дадеш някоя дреха, в която да изглеждам по-прилично, отколкото в тези жалки парцали, които нося сега?

Изабел примигна.

Сърцето на Мери затупа гръмко. Усети, че не е постъпила никак хитро. Но толкова искаше да избяга, че не се сдържа. А Изабел светна от радост.

— Разбира се! Как не се сетих! Ти си дама, а никоя дама няма да търпи дълго тези мръсни дрехи. С удоволствие ще ти дам нещо.

Мери беше облечена в светлосиня туника и сребрист пояс, сребристи панталони и тъмносини пантофи. Пурпурното й наметало бе подплатено с катеричи кожи. Двете с Изабел слязоха бавно по стълбата. Мери съжаляваше, че използва момичето толкова безскрупулно. Изабел беше умна, духовита и вироглава. Приличаше по характер доста на самата Мери. Имаше още много прилики между тях двете, защото и Изабел беше отраснала с много братя и бяха любимки на могъщите си родители. Мери си помисли, че при други обстоятелства сигурно щяха да станат истински приятелки. Но това, разбира се, бе невъзможно.

Мери се напрегна. Норманинът беше долу, чуваше ясно гласа му. Беше зает с делата по управлението на владенията си. При него бяха шамбеланът, управителят и двамата му братя. Мери се вслуша във високия му, малко дрезгав глас. Явно разговаряше в момента с някакъв арендатор, който го молеше за малка отстъпка.

Ще й позволят ли да излезе от замъка заедно с Изабел?

Малко окуражаване, и Изабел предложи да й покаже понито си, което случайно беше от Хебридите. Това бяха група северни острови, които принадлежаха на Шотландия. Там бе пратен на заточение чичото на Мери, Доналд Бейн. Мери прие предложението на момичето. Несъмнено това ще се окаже единственият й шанс да избяга преди смрачаване. Мери не желаеше да мисли повече за това, което я очакваше, ако не успее да се измъкне. Стори й се, че в гърдите й е заседнала голяма буца.

Изабел я държеше здраво за ръката.

— Не се бой от него. Съвсем не е толкова лош, колкото го смяташ.

Мери навлажни изсъхналите си устни.

— Не се страхувам от брат ти, Изабел.

Изабел не беше много убедена.

— Сигурна съм, че брат ти няма да ми позволи да изляза с теб от замъка.

Изабел изсумтя.

— Ще ти разреши, ако го помоля!

Мери реши да запази спокойствие и да не се отказва от намеренията си. Последва Изабел в залата. Момичето хукна радостно към братята си. Джефри я поздрави с някаква шега, която я накара да се изкикоти, а Стивън спря внезапно да издава заповеди и изгледа замислено Мери. Забеляза възхищението в очите му, когато той видя, че тя е облечена в дрехите на сестра му.

— Изглеждате доста различно, госпожице — прошепна той.

Мери стисна зъби и отмести поглед. Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не би той да го чуе и да се сети какво означава този маскарад.

Изабел се намеси.

— Искам да покажа на Мейри крал Руфъс, Стив. Разрешаваш ли ни? Моля те!

Мери се изпоти, докато мислеше за бягството и очакваше.

Стивън почти не гледаше към сестра си.

— Интересуваш ли се от понита?

— Обожавам конете — успя да промълви Мери.

Стивън я изгледа продължително. След това потупа Изабел по главата.

— Вървете.

Изабел изписка и го прегърна. След това хукна да бяга към изхода. Мери се обърна, за да я последва. Не вярваше на късмета си. Усети, че той я гледа. Погледът му я пронизваше.

— Внимавай — изрече той тихо и заплашително. — Няма да успееш да избягаш от Олнуик, госпожице, така че по-добре не се опитвай.

Отгатна някак намеренията й, но тя не загуби увереност. Нищо вече няма да я спре, нищо.

Изабел бърбореше шумно и дърпаше Мери след себе си. Мери не й обръщаше внимание. Той действително ли подозираше, че тя има намерение да избяга? Или последните му думи бяха само предупреждение? Ако беше отгатнал плановете й, нямаше да я изпусне повече от поглед!

Тръгнаха нехайно към конюшнята. Изабел подскачаше безгрижно напред, докато Мери почна да дебне подходящ момент, за да се измъкне. Гърлото й беше пресъхнало, а сърцето й биеше учестено. Започна да изостава от Изабел. Това не беше трудно, тъй като момичето тичаше с всичка сила.

Дворът на замъка беше пълен с хора като вчера. Група перачки перяха дрехи в едно голямо корито. Други слуги щъкаха наоколо. Наковалнята на ковача звънтеше. Овчар водеше малко стадо несъмнено за нуждите на кухнята. Овците му се бяха пръснали навсякъде, като увеличаваше бъркотията и вдигаше още шум. Две малки рунтави кучета се забавляваха страхотно, като гонеха поверениците си, а овчарят тичаше ту подир някоя овца, ту подир агне. Двама рицари излизаха под вдигнатата решетка.

Изабел се намираше вече далеч от Мери. Внезапно момичето спря и я повика.

— Не можеш ли да вървиш бързо? Искаш ли да потичаме? — Тя се засмя и хукна да бяга.

Мери се закова на място и загледа как детето изчезва в тълпата от крепостници и свободни хора. Огледа се предпазливо. Никой не я следеше. Изведнъж се шмугна в дългите сенки на рицарската зала. Спря там.

Беше останала без дъх. Трепереше от страх и възторг. Вдигна бързо качулката на пелерината и я нахлупи над лицето си. Двама души в кожени ризници и с мечове минаха бавно покрай нея. Мери отмести поглед от тях. Единият от тях й махна. Тя му отвърна.

Сърцето й биеше оглушително. Сметнаха я за Изабел. Значи планът й беше проработил.

Мери се огледа. Погледът й се спря на дърводелеца и неговите чираци. Те разтоварваха каруца с дървен материал близо до някаква малка постройка, която изграждаха. На Мери й стана ясно, че не са свършили работата за днес, тъй като воловете не бяха разпрегнати. Събра малко смелост и се отдалечи от безопасните сенки. Приближи се бавно до тях, свела лице към земята. Мъжете свършиха с разтоварването и се върнаха към работата си, а коларят се качи обратно на капрата си. Каруцата беше празна. В нея нямаше нищо освен едно платно, което беше опънато предварително, за да го брани от дъжда.

Това беше нейният шанс — може би единственият й шанс. Мери се досети, че коларят ще потегли всеки момент. Тя се вцепени. Сърцето й заби лудо. Огледа се наоколо. Много хора тичаха, но никой не й обръщаше внимание. Тези, които нямаха работа, гледаха със смях мъките на овчаря да събере стадото си. Мери погледна към каруцата. Тя потегли напред. Коларят плесна с камшик и извика на воловете.

Мери не се поколеба. Вдигна полите си и се покатери отзад на каруцата.

Ожули си коленете. Мушна се под зеблото и се сви на кълбо. Сърцето й биеше лудешки. Всеки момент очакваше да чуе викове, които да разкрият бягството й. Беше вдигнала шум, докато се мяташе вътре. Коларят със сигурност я беше чул. Страхуваше се да помръдне. Боеше се да диша. Затвори очи и се помоли на Богородица.

Удивително, но никой не дръпна зеблото и не я издърпа за ухото от каруцата. Не се чуха викове, които да вдигат тревога. Каруцата продължи напред.

 

 

Стивън се качи по тясната вита стълба. Беше мрачен и не се усмихваше, докато влизаше в залата. Уил се бе завърнал от Лидъл. Това толкова бързо завръщане означаваше, че е разкрил коя е пленницата му. Вече не беше сигурен, че иска да узнае истината. Имаше лошо предчувствие.

Уил седеше на масата му и пиеше вино. Джефри и Бранд го гледаха нетърпеливо. Брент не издържа:

— Е, какво узна? Малката пленница на брат ми Мейри ли е в края на краищата? Или принадлежи на някой могъщ шотландски лорд?

Уил направи гримаса. Когато Стивън спря пред него, той мигновено разбра, че васалът му е разкрил коя е девойката в действителност и че му предстоят големи неприятности. Уил скочи на крака. Очите му бяха потъмнели от напрежение.

— Стивън — изрече той, като се поколеба, — в Лидъл цари плен хаос.

— Говори.

Уил преглътна.

— А Малкълм Кенмор е бесен.

Присмехулната усмивка на Бранд изчезна. Джефри гледаше втренчено. И Стивън замълча. Вече проумяваше какво предстои, но още не му се вярваше. Зави му се свят. Повтори:

— Малкълм Кенмор?

— Боя се, че тя не е незаконно дете на някой лорд — изрече мрачно Уил.

Стивън се досети каква е лошата новина, но попита:

— Коя е тя?

— Дъщерята на крал Малкълм.

В залата се възцари тишина.

Уил поясни предпазливо, сякаш смяташе, че не са го разбрали:

— Взел сте в плен принцеса Мери, господарю.

На Стивън още му се виеше свят. За миг не успя да проговори. После изрече:

— Дъщерята на Малкълм? Сигурен ли си?

Уил кимна.

Стивън беше толкова смаян, че не осъзнаваше какво му говорят. Дъщерята на Малкълм. Дъщерята на Малкълм отекваше като рефрен в главата му. Забеляза, че изумените му братя се споглеждат.

— Мили боже — изрече той дрезгаво. — Какво направих?

— Тя е законородена — добави Уил и сякаш заби кама в сърцето на Стивън. — Сгодена е за Дъг Макинън, наследника на лорд Кинрос. Не посмях да разпитвам повече, но бъдете сигурен — във ваши ръце е именно принцесата. И… вече всички знаят кой я е отвлякъл, защото много местни хора са видели червената роза.

Стивън трепна. Но умът му съобразяваше бързо. Ако Малкълм Кенмор знае, че дъщеря му е тук, Стивън скоро ще получи вест от него. И тъй като познаваше отлично Малкълм, реши, че няма да е зле да се подготви за шотландско нападение. Обърна се към братята си.

— Тя е сгодена за Кинрос. Защо не сме разбрали за това досега?

Погледът на Джефри беше пълен с лукавство.

— Сигурно са имали големи основания да го държат в тайна.

Братята се спогледаха. Всеки от тях разбираше добре колко много политически причини е имал Малкълм. Беше пратил брат си в изгнание на Хебридите, защото като пълнолетен мъжки роднина на краля имаше право да го наследи. Доналд Бейн беше невероятно популярен сред жителите на Хебридите — островите Уст, Скай и Люес, и по крайбрежието на североизточна Шотландия. По тези краища управляваха представителите на клана Макинън. Като омъжваше дъщеря си за един Макинън, дори и такъв, който да не живее на Хебридите, Малкълм се надяваше да привлече на своя страна и другите от могъщия клан. Той желаеше да го наследи някой от синовете му.

— Този път наистина надмина себе си, братко — подметна Бранд.

В душата на Стивън се надигна гняв.

— За какъв ли глупак ме е мислела! Какъв глупак излязох!

През ума му мина светкавичната мисъл, че тя действително излезе крайната победителка в битката по воля и хитрост. Не успя да измъкне истината от нея, макар че заради това я обезчести. Нямаше намерение да й отнема девствеността, обаче не съумя да се въздържи в решителния момент.

Гневът на Стивън се уталожи. Беше загубил една битка със себе си и с нея, но не и войната. Защото мъжът трябва да плати цената на честта на дамата. Сигурно има начин да се измъкне от това положение и дори да извлече някаква полза.

— Какво се е надявала да спечели? — попита озадаченият Бранд. — Наистина ли си е въобразявала, че ще успее да те мами вечно? Ако ти беше казала истината, нямаше да легнеш с нея и щеше да я върнеш срещу откуп на Малкълм.

Стивън знаеше, че Бранд смята думите си за безусловно верни, но Стивън съвсем не беше сигурен в това. Ако беше узнал коя е, дали би сдържал думата си, дали не би я докоснал и би я освободил? Не беше от тези, които се кълнат охотно. Досега винаги беше спазвал обещанията си. Но може би този път нямаше да стане така, защото принцесата го изкушаваше твърде много и той не можеше да устои на чара й.

Стивън се върна в настоящето. Какво ли му предстои?

— Малкълм ще поиска да си отмъсти.

— Ще иска главата ти — заяви откровено Джефри. — И ще има право. Явно ти, а не Малкълм или крал Руфъс си този, който ни вкарва в нова война.

— Не е нужно да се стига до война — каза Стивън. Странна усмивка, която беше едновременно сурова и решителна, промени изражението на лицето му. Очите му се присвиха и се съсредоточиха не върху хората около него, а върху мисълта за далечното бъдеще. Мирът му беше твърде скъп. Никой не биваше да го нарушава. Ако има начин да попречи на Малкълм и да го убеди да се примири и, разбира се, да придума Руфъс…

Стивън се обърна рязко и тръгна към стълбите. В следващия миг си спомни, че Мейри, не, принцеса Мери излезе от кулата със сестра му. Обзе го предчувствие за настъпила катастрофа. След като узна за кралската й кръв, вече не се съмняваше, че тя е решила да избяга. Залогът се беше променил. Сега тя означаваше за него много повече отпреди. Беше се превърнала в повод за подновяването на една война, продължавала поколения наред. Мери ще се окаже голяма награда, ако успее да я спечели. Награда, която ще донесе надежда и мир на всички.

И той ще спечели тази награда. Ще се ожени за принцесата.

Дано не е избягала. Стивън се обърна и хукна към вратата. Точно в този момент през нея влетя Изабел. Тя беше обляна в сълзи. Стивън разбра, че е твърде късно.

Сграбчи сестра си за раменете.

— Къде е тя?

Изабел закри лицето си с ръце и зарида още по-силно, щом чу гневния му вик.

— Не съм виновна — извика тя и погледна другите. — Тя вървеше след мен. Когато се обърнах, нея я нямаше! Навсякъде я търсих — изрече плачливо тя. След това пак закри лице. Извиха се нови сърцераздирателни стонове.

— Да свирят тревога — нареди Стивън. Джефри вече тичаше по стълбите към вала на крепостта, за да заповяда да надуят рога. Стивън хукна към изхода. Бранд и Уил го следваха по петите. Изабел тичаше подире му.

— Ти стой тук! — отсече той.

— Ще ме накажеш ли?

Стивън не отговори. Вече беше изчезнал.

— Мисля, че те чака тежко наказание — изрече рязко Бранд. — Върви си в стаята, Изабел, и чакай Стивън там.

Хората вече се бяха събрали. Стивън издаваше отривисти заповеди. Всички се заеха да претърсват двора. Занаятчиите спряха работата си. Жителите на замъка бяха събрани и разпитани. Никой не беше виждал пленницата в двора, още повече пък да излиза навън. Изведнъж Стивън се досети защо пленената принцеса беше станала невидима. Тъй като беше облечена в дрехите на Изабел, никой не й беше обърнал внимание, тъй като я бяха сметнали за сестра му. Стивън се втурна към кулата до портата. Мислеше само за едно. Тя го беше надхитрила отново.

За няколко минути Стивън научи, че една празна каруца е напуснала замъка преди по-малко от половин час и че Изабел е била забелязана преди това наоколо.

Стивън заповяда да доведат коня му. Нареди да продължат да претърсват двора, макар да знаеше, че хитрата принцеса отдавна вече не е тук. Понесе се в галоп под вдигнатата решетка по подвижния мост. Жребецът му изравяше буци пръст с мощните си копита. Десетина рицари яздеха след него. Следваха го, тъй като съществуваше реалната опасност Стивън да се натъкне на хората на Малкълм. Над главите им се развяваше гордо знамето с розата.

Тя го беше надхитрила безброй пъти. Стивън неохотно призна, че умението й да се измъква е забележително. Подобно чувство за чест подхождаше повече на мъж. Но наистина ли си въобразяваше, че ще успее да избяга от Олнуик и от него? Мъжете даваха мило и драго, за да избягнат гнева му, а тя дръзваше да го предизвика.

Възхищението му се изпари внезапно. Тя беше достойна кралска потомка, защото само такъв произход обясняваше несравнимата й гордост и безгранична смелост. Заедно с възхищението се появи и страхът. Не можеше да не я сравни с баща й. Малкълм беше един от най-хитрите и вероломни хора, които познаваше. На Стивън не му хареса мисълта, че принцеса Мери прилича на баща си много повече от който и да е друг. Лошо предчувствие проряза с хладните си пръсти гърба му.

По-добре да потисне тези страхове. Те само щяха да попречат на намеренията му.

Стивън настигна за няколко минути каруцата. Коларят спря, когато го чу да се приближава в галоп и видимо се уплаши.

— Какво съм направил, господарю?

Стивън не му обърна внимание. Връхлетя с едрия си жребец каруцата и посегна към зеблото. Дръпна го и го свали с рязко движение.

Мери лежеше долу, свита на кълбо. Скочи мигновено. Стивън видя в очите й блясъка на предизвикателството, но също и сълзите на поражението. Гневът му спадна въпреки волята му. Само миг и тя му заприлича на безпомощно уплашено дете. Само миг и той неизвестно защо омекна.

След това всичко се промени. Тя не беше дете. Той си спомни страстното й тяло и загадъчния й характер. Може и да изглеждаше мила и безпомощна, но в нея нямаше нищо невинно и беззащитно. Нова хладна тръпка и поредното лошо предчувствие полазиха по гърба му. От днес нататък непрестанно ли ще трябва да я следи?

— Война ли се надяваше да разпалиш, госпожице? — попита той студено.

Мери настръхна.

Стивън скочи от коня си и я вдигна от каруцата. Тя извика и се дръпна рязко. Стивън я пусна на земята и веднага я пусна. Но още усещаше допира на тялото й. За щастие разполагаше с много средства за постигане на победата, която беше длъжен да спечели. Кръвта му кипеше от чувства, много по-силни от яростта.

Коларят се кълнеше, че не е знаел нищо. Стивън му нареди да се върне в замъка. Човечецът светкавично се подчини.

Каруцата потегли обратно. Рицарите се разположиха в полукръг около Стивън. Джефри държеше за повода жребеца на Стивън. Всички мълчаха. Беше толкова тихо, че на Стивън му се стори, че е сам с Мери. Унилата зелена пустош се простираше навсякъде около тях. Смрачаваше се бързо. Един ястреб се виеше горе в небето. Вятърът развя пелерината на Стивън и дългите руси къдри на Мери. Цареше пълна тишина.

Стивън впери поглед в пленницата си. С известно задоволство забеляза, че тя се страхува. Обаче въпреки надигащите в очите й сълзи стоеше гордо изправена. Несъмнено тази жена бе от сой.

— Сигурно се боиш от мен.

— Бях длъжна да избягам.

— Разбира се, че си била, принцесо.

Тя се стресна и побеля като смъртник.

— Коларят не знаеше, че съм там — продума най-накрая Мери. Очите й се разтвориха широко и се заковаха в лицето му.

— Ще постъпиш по-мъдро, ако защитаваш себе си, а не него — каза Стивън. Усмивката му беше смразяваща. — Принцесо?

Тя си пое дъх.

— Длъжна бях да избягам. И да те измамя.

— Длъжна ли беше да ми отдаваш девствеността си? — Стивън не го интересуваше, че всичките му хора го чуват. Намерението му беше цялото кралство да разбере, че Мери е спала в леглото му.

Гърдите й се надигнаха. Тя се изчерви.

— Много по-добре е да бъда обезчестена, отколкото да ти стана заложница.

Той вдигна вежда.

— Пожертвала си честта си, за да спестиш откупа на баща си? — В гласа му се долавяше недоверие.

— Много добре те познавам! — извика Мери. Стисна юмруци, но потрепера. — Ти ще го ограбиш, нали? Ще искаш нещо, много по-скъпо от среброто — ще искаш земя!

Той я изгледа втренчено.

— Наистина смятам да поискам нещо повече от сребро.

— Кога? — запита Мери. По бузата й се стече влажна струйка. — Кога ще поискаш откупа си? Кога ще си ида вкъщи?

— Двамата с Малкълм трябва да се срещнем.

Мери кимна. По брадичката й се стичаше самотна едра сълза.

Стивън едва не протегна ръка да я избърше. Копнежът по Мери го измъчваше и го караше да се чувства неловко. Беше съвсем ясно, че опасното й положение я терзае и затова тя желае да го напусне. Предишната нощ не я беше подтикнала да жадува за него. Несъмнено тя ще отхвърли всичките му опити да я утеши. Той се поколеба. Раздираха го противоречиви чувства. Каза си, че трябва да внимава с тази дете-жена. Най-сетне изрече неловко:

— Потърпи, госпожице. Накрая и двамата ще спечелим много от тези събития.

Мери вдигна юмрук и затърка мократа си буза. Жестът й беше съвсем детински и увеличи неудобството на Стивън.

— Не — прошепна тя, — ти ще спечелиш, не аз. Защото се провалих. Провалих и своята страна, и краля.

Той пак се слиса.

— Говориш като мъж! От една жена не се очаква да надхитря мъжете, госпожице. Всъщност се държиш като мъж. Не съзнаваш всички последствия от постъпките си. Невъзможно е да спечелиш. Твърде глупаво действаш, разбери.

— Много добре съзнавам какво върша — Мери вирна брадичка и сви устни. — Постъпих така, както трябваше. Аз съм дъщеря на шотландец.

Нещо пламна в него.

— Удивителна си, наистина — прошепна той. И си помисли за сина, който тя ще му роди. Той ще бъде умен, силен и горд. След това каза: — Хайде да се върнем и да започнем отново.

Протегна ръка към нея.

Тя го изгледа гневно през сълзи. Дръпна ръката си.

— Нищо няма да започваме! Баща ми ще те убие! А аз ще танцувам на гроба ти!

Стивън забеляза, че ръката му още е протегната. Изчерви се и я отпусна.

— Малкълм ще опита, но на твое място бих се помъчил да го разубедя, защото баща ти вече не е млад, а аз съм в разцвета на силите си.

Момичето пак пребледня.

— Ще кръстосаш меч с баща ми?

Той съжали за думите си. Не за пръв път се учуди как е възможно някой да обикне негодник като него.

— Само ако съм принуден.

— Мили боже — изстена Мери. — Представям си ви вас двамата как обсъждате откупа ми! — Мери се устреми цяла към него. — Моля те, не убивай баща ми!

Постъпваше съвсем правилно, разбира се, като оставаше вярна на Малкълм. Но Стивън й се разгневи за тази вярност, без сам да разбира защо й се сърди точно сега, когато тя го отхвърли категорично. Разбира се, нямаше никакво значение дали тя го мрази или не. Светът беше пълен със злобни жени.

— Защо не опиташ да се държиш по-учтиво? Може би тогава ще ме убедиш. Защо не се държиш като жена?

Лицето й стана пепеляво.

— След като знаеш коя съм, нима пак ще искаш да ти топля леглото?

— Не казах това, госпожице. Може би ти си тази, която копнее за близост като снощната.

Отначало Мери не отвърна, но лицето й придоби страдалчески израз.

— Как ми се иска да приличах повече на сестра си Моди — прошепна тя.

Цялото му необяснимо съчувствие, примесено с малко гняв, се изпари.

— Не знаех, че Малкълм има и друга дъщеря — изрече рязко Стивън. Наличието на друга дъщеря променяше всичко. Мери може да бъде принесена в жертва, докато Моди заеме мястото й в плановете на Малкълм. Стивън се запита дали, ако дръзне да закара Мери насила до олтара, Малкълм ще откаже да признае женитбата.

— Тя е послушничка в абатството в Дънфърмлайн. Много е благочестива и добра — гласът на Мери заглъхна съкрушено. Все пак добави: — За разлика от мен.

— Не се клевети. Не си права — изрече рязко Стивън.

Обаче Мери се завайка.

— Ох, божичко! Как можах да постъпя толкова безразсъдно! Сега нея ще я сгодят за Дъг! А мен, мен, ще пратят в манастир!

— Сега за любовника си ли плачеш? — разяри се Стивън. Очевидно ревнуваше. Ръцете му сграбчиха рамената й. Лицето му се приближи до нейното. — След нощта, която прекарахме заедно?

Тя поклати глава.

— Не! Не! Не съм чак толкова двулична! — Тя притисна ръка към устата си, за да сдържи стенанията си. — Ще умра, ако ме затворят в манастир!

Стивън отслаби хватката си.

— Няма да те затворят в никакъв манастир, госпожице.

Изведнъж тя го загледа умолително.

— Ще ми станеш жена — каза Стивън. И се усмихна. — Ще бъдеш моята принцеса.