Барбара Бенедикт
Вкусът на Рая (4)

Глава 3

Въвлечена от бавния, управляващ я ритъм, сякаш всмуквана от прилива и отлива, Моника се отдаде на хилядите приятни усещания, които бомбардираха сетивата й. Обгърна я звучене на псалми. Ниските, гърлени гласове ставаха все по-настоятелни и съблазняващи. Нежният дъх на цветове, на джинджифил отстъпи на благоуханието на букет от екзотични подправки, а след това — на мириса на силен, прелъстителен мускус. Отвори устни и опита от всички аромати, които след това я възнесоха. Кожата й се докосваше до кадифе, което се превърна в пух, и накрая — в горещи груби ръце. Движението нагоре и надолу в ритъма на псалмите Моника оприличи на яздене на отдавна забравено, първобитно създание. Част от нея се наслаждаваше на дивите еротични усещания, но другата й половина се отдръпна. „Стига! — извика мислено. — Искам да спреш! Веднага!“

Движението спря като отпусната пружина и духът й с разтърсване се върна в тялото й. Бавно осъзнаваше, че повърхността, на която лежеше, бе студена и влажна, а псалмите не бяха нищо друго, освен монотонно жужене на насекоми над главата й.

Пое дълбоко дъх, това й вдъхна сили. Въздухът беше друг — по-свеж и по-чист, въпреки нюанса на тежък мирис от рохка почва.

Отвори очи и запримига от ярката слънчева светлина. „Това дървета ли са?“ — помисли дезориентирано. Колко много кипарисите приличаха на стари вещици, прегърбени над възлестите си корени. От клоните с наметки от испански мъх висяха нежни ластари!

Бавно се огледа. Лежеше в яма, изкопана на хълм в средата на едно блато. Около нея бяха пръснати листа, които образуваха саван над нея. „Това моят гроб ли е?“ — запита се тя с внезапна тръпка.

Спомените я връхлетяха — как се унесе, ликьорът, който й поднесе Дерек, измяната му. Поизправи се и издърпа брачния пръстен от пръста си.

Една ръка я хвана за китката изотзад. Обърна се стресната и видя коленичила до нея негърка. Изглеждаше угрижена и може би не по-малко смутена от Моника.

— Какво стана? — попита я тя с непознат акцент. — Да опитаме ли отново?

Моника поклати глава, но беше толкова замаяна и объркана, че не разбра въпроса. По всичко изгледаше, че жената я познава, но странният изговор и окъсаните старомодни дрехи не й помогнаха да си я спомни. Моника се изправи и понечи да я обсипе с въпроси, но особено чувство на лекота обхвана тялото й. Може би се бе разболяла от диабет? Какво ли беше сложил Дерек в ликьора?

— Моник! — Викът се чу отдясно, зад дърветата. Беше мъж, изключително ядосан и повтаряше името й, докато няколко секунди по-късно не се появи на открито. Изобщо не се усмихваше. Изглеждаше бесен от ярост.

Моника преглътна със свито гърло и скри пръстена в джоба си. Направи крачка назад и негърката пак я улови за ръката. Очакваше нейното: „Да опитаме ли отново?“, но дали имаше предвид Моника или Дерек — основателно можеше да се запита какво й бяха направили.

Погледна ложето си. Напълно приличаше на гроб. Може би бяха опитали да я отровят с ликьора? Или Дерек просто я беше упоил с надеждата, че влажният нощен въздух на блатото ще я довърши? „Жена ми е обезумяла от скръб по току-що починалата си леля“ — би заявил той с ангелско изражение на лицето, като междувременно обмисля как да пропилее наследството й. Толкова по-зле за нея, щом не му е направила услугата да умре.

— Изгубих два дни да те търся — издекламира Дерек, като се приближи, — вместо да работя.

Като че ли беше работил и един ден в живота си!

— Не се приближавай! — изкрещя му насреща Моника и се откъсна от негърката. — Кълна се, че ще извикам полицията, ако се наложи! — Той спря със зяпнала уста, сякаш й беше поникнала нова глава. — Може би едно време бях прекалено наивна, за да вярвам, че ме обичаш, но сега очите ми се отвориха. Искам развод, Дерек! Можеш да задържиш гадните си петстотин хиляди долара, но ако не си отидеш незабавно, ще разкажа на всички как си опитал да убиеш жена си. — Пое дълбоко дъх, цялата трепереше вътрешно. Тези предизвикателни думи бяха най-смелата й реч през живота й. Не би се учудила, ако опиташе да я удуши със собствените си ръце.

Но за нейно пълно изумление Дерек се обърна към негърката:

— Какви ги бръщолеви тя, Рейчъл? Кой е този Дерек? И какво общо има това с някакво убийство?

— Беше болна, господарю Дру — отговори жената, подбирайки думите си, докато изучаваше внимателно Моника с поглед. — Мис Моник си удари главата и не може да си спомни миналото. Дойде при мен да й дам лечебна отвара.

Моника се залюля, сякаш земята се разтвори под нея. „Господарю Дру?“ Почувства глождене в стомаха. Учуди се къде ли са се дянали обичайните му спортни шорти и фланелката. Дори и насила не можеха да го облекат с тези някога сини вълнени панталони и бялата памучна риза с оръфани маншети и яка.

Тя също не беше за ревю. Листата и калта бяха декорирали роклята й. Нейната дълга до петите рокля. Не беше кринолин и липсваха една или две фустанели, но тя разпозна модната линия — беше яркото кехлибареночервено на стилиста О’Хара.

От карнавал ли се бяха върнали? Тръсна глава, за да се отърси от замаяността си. Защо не можеше да си спомни?

— Знаем, че не желаете да ме посещава в блатото — говореше Рейчъл зад нея, — но вие бяхте в града и тя нямаше към кого да се обърне.

— Не съм глупак, Рейчъл, и престани да се държиш с мен като такъв.

— Не, не, господарю Дру. Мисис Моник е болна, не… не е на себе си. Моля ви, нека остане тук с мен, докато оздравее.

— Това може да стане и вкъщи, като лежи в собственото си легло.

Моника гледаше продължително към Дру и се убеди, че не е в никакъв случай Дерек — наистина го виждаше за първи път. Чертите му бяха по-груби и по-остри, сякаш издялани от скала. С външността си от гордата брадичка до решителния блясък в очите внушаваше уважение към себе си. Дерек носеше усмивката си като разпознавателна значка, а неговият двойник непрекъснато гледаше навъсено.

Истинска палячовщина, също като в сън — да, само така може да се нарече случилото се. Тя бе сигурна, че сънува.

— Ела с мен, Моник — излая той, обърна се с гръб и тръгна, очаквайки тя да го последва. — Загубих достатъчно много време.

Моника не изпитваше никакво желание да ходи където и да било с този разгневен мъж, особено щом изглеждаше като близнак на вероломния й съпруг, но като хвърли поглед към плитката яма, прецени, че едва ли ще е по-добре да прекара нощта тук. Очите на Рейчъл бяха студени и черни и й напомниха предсмъртния поглед на Джудит — същата ненавист и безчовечност. По-добре би било да посрещне съдбата си „у дома“, отколкото при Рейчъл.

Последва Дру, скърцайки със зъби. Дългите му ядосани крачки показваха, че е забравил както усилието, с което тя се бе изправила, така и нейното изтощение или женска природа. Моника не знаеше от какво се възмущава повече — от некавалерското му отношение или от тежката си рокля. „Ако трябваше да си мечтая за миналото — мислеше си тя с раздразнение, — защо не попаднах в шейсетте години от нашия век, когато са се носели миниполи?“

Спъваше се в шубраците, въпросите й се множаха. Искаше да попита ескортиращия я кой беше той, коя беше тя и къде се бе озовала, но неизменно начумереното лице ясно показваше, че той беше на косъм от това да й откъсне главата. „Нека засега се наслаждава на каменното си мълчание“ — реши тя; щеше да изчака да се установят някъде.

Когато излязоха на сухо и се обърнаха към това, което бе неговият дом, Моника остана без ума и дума. Познаваше тази къща. Не беше ли Ривърз Едж? Изумена се обърна към Дру.

Той я гледаше косо, в очите му прочете завладялото го желание. Гордите и изпълнени с копнеж линии на устните му я докоснаха и тя се убеди колко грешеше, като смяташе, че не умее да се усмихва. Също като нея считаше мястото за по-особено, за свой дом.

В този момент погледите им се срещнаха. Симпатията се превърна в нещо по-голямо, което се породи току-що. Тя го видя отразено очите му, дълбоко под гнева му, който с мъка удържаше. Искаше да я целува, да я обладае на момента, беше уверена в това така, сякаш я бе повалил гола на земята.

От дълбините на тялото й изплува в отговор топлина, която пулсираше силно и я уверяваше, че познава този човек съвсем интимно, че неведнъж мускулестото му голо тяло е притискало нейното. Да, той я искаше, но нейното желание беше по-силно от неговото.

Чу се вик и той обърна глава. Измърмори някаква клетва и отстъпи назад по посока на една млада жена, която му махаше отстрани на къщата.

Моника гледаше разтреперана след него. Не можеше да си признае, че изпитваше физическа привързаност и необходимост да погали този напълно непознат човек. Откъде можеше да знае колко горещи можеха да бъдат ръцете му върху гърдите й и колко студени устните му върху лицето й. Какво ставаше с нея?

Моника побърза след него. Знаеше, че няма да може да си отговори сама на въпросите, които я вълнуваха. Видя и други различия, които се набиваха на очи. Боята на къщата се лющеше, няколко от жалузите се бяха изкъртили от пантите. Острата трева стигаше до над глезените й и се нуждаеше от подрязване, също както и ниският храсталак. Никой не се грижеше за растителността наоколо, а живописните дъбове по алеята изглеждаха по-малки и с по-слаби корони. А стръмният бряг не беше ли с три метра по-нисък вчера?

Възможно ли беше да е умряла по време на замайването си и сега да се сблъскваше с подобна къща на оня свят?

— Слава богу, че си я намерил — каза младата жена, като се приближиха. — Негово преподобие Байърз скоро ще пристигне. Ще доведе и някого от сиропиталището.

— По дяволите, Аби, този човек никога ли не се отказва от намеренията си?

— Поне намери Моник, това ще оправи положението. Къде я намери този път?

— В блатото, с Рейчъл. Била се ударила.

— Цели два дни, без да ни уведомят!

Вървяха пред Моника и си приказваха, като не й обръщаха никакво внимание, сякаш нейните мисли и чувства не ги засягаха ни най-малко. Изглеждаше, че неудобството от липсата й ги разстройваше повече от факта на изчезването й.

Тръсна глава. Във всеки случай не беше Моник, какво я засягаха техните чувства? Някак си трябваше да ги накара да разберат, че пред тях беше Моника Райън и че трябваше да се върне откъдето беше дошла.

Но в момента, когато си отвореше устата, щяха да извикат психиатри, за да я отведат. Трябваше да се държи спокойно и да подбира внимателно думите си. Докато се чудеше как да започне, огледа момичето. Аби. Беше млада, на не повече от осемнадесет. Също не носеше кринолин, а дълга до петите избеляла рокля от син памучен плат с много кръпки, с оръфан от влаченето по земята край. Косата й, с цвят на пчелен мед, беше разделена на две по средата и издърпана назад във вид на пищни къдрици, но част от фибите се бяха разхлабили и къдрите й покриваха част от миловидното й лице. Родствената й прилика беше повече от очевидна — Дру най-вероятно й беше брат или братовчед. „Кои бяха тези хора? — Заобиколиха ъгъла и се отправиха към предната част на къщата. — Какво, за бога, търся тук?“

Сякаш в отговор на този въпрос от верандата изригна детски смях, погледът й привлякоха трима палавници, които се катереха като маймунки по перилата. Сърцето й се сви, като гледаше русите главици, улисани в играта. Разпозна мечтата си — колко пъти рисуваше във въображението си как децата й се забавляват по същия начин.

Кацнало на една греда, най-голямото момче се перчеше пред другите, сякаш детската врява беше под достойнството му, въпреки че нямаше повече от десет години. Другото момче, по-младо с една-две години, се провираше между подпорите досущ като ловко гущерче, смееше се от сърце и се присмиваше на момиченцето, което се опитваше да го следва. Слабото й телце лесно се провираше през дупките, но износената й жълта рокличка се закачаше по цепнатините. Тя не плачеше, нито пък му хленчеше да престане, а само си поемаше по-дълбоко дъх, освобождаваше плата и опитваше отново.

— Чичо Дру! — извикаха в един глас децата веднага щом го съзряха, и го наобиколиха. — Върна се пак при нас!

— Доведох майка ви — отвърна им безизразно той. Усмивката на Моника угасна, когато към нея се обърнаха трите нетърпеливи лица заедно с навъсения му поглед. „Колко лошо е, че ме сбъркаха с тяхната майка, но защо е тази недружелюбност?“

— Не мога да си представя какво се е случило — опита се да обясни, — но в действителност аз съм Моника Райън и живея в Ню Йорк. — Децата останаха като поразени от гръм и погледнаха към Дру. Аби продължаваше да я наблюдава бдително, но вече и с любопитство. — Събудих се в блатото — усмихна се на Аби с надеждата, че поне тя ще я разбере — и нямам представа как съм се озовала там.

Дру сви рамене.

— Рейчъл заяви, че си е ударила главата и е загубила паметта си.

— Нямам проблеми с паметта си — възпротиви се остро Моника. — Ще ви бъда благодарна, ако спрете да разговаряте за мен така, сякаш не съм тук. Не познавам Моник, но ако само ми позволите да се свържа по телефона, ще изясня веднага нещата.

— Телеформа ли? — попита Аби, всичките пет лица я гледаха с недоумение.

— По телефона. Разбирате ли, избираш номера, свързваш се и след това говориш… — Моника спря на половин дума, погледна към покрива и не видя никакви жици. Нямаше нито телефон, нито електричество, нито сателитна телевизия.

Дру поклати глава и я хвана за ръката.

— По-добре да я сложа да спи. Аби, измий и преоблечи децата, преди да е пристигнал преподобният Байърз. Бог знае какво ще направи, ако намери Моник в това състояние.

— Почакайте… — Моника се опита да протестира, но той вече я завлече във вътрешността на къщата.

— Коя е тази дама? — чу момиченцето да пита Аби. Моника изпита желание да разговаря с детето, но Дру я дърпаше през приемната. Отбеляза си наум бегло и с ликуване, че мраморните плочки бяха изчезнали и че издрасканият дъбов под е на мястото си. Ако се излъскаше и намажеше с паркетин, превъзходното твърдо дърво щеше да блесне.

Дру не й даде възможност да огледа мебелите, изоставени без грижа по аналогичен начин, но както я теглеше по стълбата нагоре, тя успя да забележи, че колонките не са боядисани с онази ужасна бяла боя и че биха изглеждали по-добре, ако се полираха. Полилеят беше изчезнал, а също и всички подобрения, които бе направила Джудит — може би стрелките на часовника на времето се бяха върнали назад.

Но ако се намираше в миналото, то как, по дяволите, се бе озовала там? Спомни си за пръстена, скрит дълбоко в джоба й, и за желанието си той да действа като чародеен талисман. Едно потропване на вълшебните пантофки беше достатъчно да се озове в страната на чудесата. Само един господ знаеше дали беше замесено още нещо или още някой. Децата, семейството и домът бяха всичко, от което се нуждаеше. От мозайката липсваше само още една важна част — съпруг, който да я обича. Дру я натика в стаята на леля й.

Обстановката приличаше на тази преди болестта на Джудит — дух на френски провинциализъм и меки пастелни тонове. На Моника не й харесваше тук навремето, а сега почувства истинско неудобство.

— Предпочитам да не оставам в тази стая, ако не възразяваш — помоли се тя.

— Не започвай пак отново. — Беше вече на прага, гласът му звучеше уморено, но тя не можа да сбърка вибриращите метални нотки. — Опъна ми нервите до скъсване. Ако бях на твое място, щях да се изкъпя, да облека чисти дрехи и да си легна.

— Е, добре, но ти не си аз. И дори аз не съм аз. — Съзнаваше, че бръщолеви глупости, но имаше нужда да се изкаже. — Искам да кажа, че не съм познатата ти Моник. Казвам се Моника, Моника Райън. И искам да си отида вкъщи.

— Не зная каква игра започваш — той стисна устни, — но нямам време за нея. Особено щом преподобният Байърз ще дойде всеки момент.

— Престани да ми викаш. Аз не съм виновна, че този човек ти създава главоболия.

— Не си ли? А тогава кой го нарече плешива крастава жаба? На твое място също не бих се омъжил за него, но трябваше ли да се подиграеш с предложението му за женитба? — Прокара ръка през косата си, жест, който бе забелязала у Дерек хиляди пъти, но Дру изглеждаше истински ядосан. — Не осъзнаваш ли, че ситуацията не е за смях? — Вече кипваше. — Човекът твърдо е решил и се е заел да те заклейми като майка, неспособна да се грижи за децата си.

— Неспособна? — помисли си Моника на глас. Учуди се как някоя жена би могла да пренебрегне тези мили деца на верандата — Да не мислиш, че аз…

— Опитвам се изобщо да не мисля за теб, Моник. Спомни си за това как се престорихме, че се женим, само за да принудим Байърз да не отведе децата. По-скоро бих те погребал, отколкото да ги вземе някой!

Думите му отекнаха в настъпилата тишина. Значи те са се оженили съвсем наскоро, и въпреки това той й говореше по такъв начин? Със сигурност можеше да ги отгледа. В такъв случай щеше да има двама съпрузи, които безкрайно я презираха. „Не! — повтори си твърдо тя. — Мрази Моник, а не мен.“

— Почини си — каза й тихо и се намръщи, сякаш съжаляваше за избухването си.

Тя кимна и опита да се усмихне.

— Мога ли да използвам душа?

Отговори й с питащ поглед и тя се сети за пълната липса на съвременни удобства. Зърна глинените кана и купа на близката масичка и си помисли със съжаление, че трябва да се задоволи само с това.

— Не ми обръщай внимание — каза уморено, — ще се справя.

— Прави каквото щеш, но не напускай стаята. — Обърна се, но противно на здравия разум, Моника не искаше да я оставя сама.

— Не съм тази, за която ме мислиш — изговори бързо тя, стремейки се да преодолее враждебността му и да се докосне до човешкото у него.

Той се спря като закован и наклони глава, сякаш нещо в тона й го накара да се замисли.

— Която и да си — й каза със свиване на раменете и тръгна към изхода, — направи това, което ти казах.

Моника се загледа в празното пространство зад него. Тя не можеше да остане тук, бе невъзможно. Как ще живее без баня и телефон? И още повече с човек, който току-що й бе признал, че е склонен да я убие?

Спомни си отново за пръстена. Ако наистина беше чародеен талисман, защо да не опита отново? Единствено, трябваше да го надене на пръста си, за да се върне там, откъдето беше дошла.

Но защо й бе притрябвало да се връща? Почти осезателно си представи Дерек и Еми в леглото и техния разговор. Искаше ли й се да се върне при тях?

Стоеше по средата на стаята силно развълнувана и едва сдържаше сълзите си. „Проклет да си, Дерек — помисли си тя горчиво, — повярвах ти, че ще се постараеш никога да не ме разплакваш!“

— Не исках да те безпокоя — обади се едно тънко гласче от вратата, — но не може ли да поговорим съвсем за малко?

Моника леко избърса очите си и се обърна към детето. Беше истинска дрипава Алиса от страната на чудесата със своята окъсана жълта рокля и мръсна бяла престилка. Малкото момиче влезе навътре и затвори вратата след себе си.

— Казаха ми да се разхубавя за онзи отвратителен преподобен Байърз. Чичо Дру ще ме напляска с пръчката по дупето, ако разбере, че съм дошла тук.

Беше възхитителна, най-забележителни бяха русите къдрици и розовите й бузки. Моника не се удържа и се усмихна. Момиченцето също се усмихна и се приближи.

— Стивън казва, че съм прекалено малка, за да разбирам каквото и да било, но исках да дойда и да се уверя с очите си.

— Кой е Стивън?

— Най-големият ми брат. Момчетата са глупави, нали? Всяко момиче би забелязало, че ти си прекалено различна, за да бъдеш нашата майка.

Моника се наведе, докато погледът й се изравни с нейния. Детето нямаше повече от шест-седем години.

— Какво ми е по-различно?

— Усмивката. — Сви рамена. — Цялото ти лице се смее, когато се усмихваш, сякаш трябва да изрази всичките ти добри чувства. — Намръщи се и внезапно стана сериозна. — Мама се усмихваше само с устни и никога — с очи.

Моника се разтревожи от наблюдателността й и заговори бързо:

— Права си… Не съм майка ти. Казвам се Моника. Учителка съм в Ню Йорк.

— Преподаваш в училище? — Малкото личице светна и на Моника й се прииска да я прегърне. — Ще ме научиш ли да чета?

— Е, може би да. Но вероятно си достатъчно голяма, за да ходиш на училище.

— Така казваше мама — тръсна глава, — но чичо Дру не позволява да пътувам толкова далече до Ню Орлийнз. А пък мама не даваше да взимаме уроци от преподобния Байърз.

„Нито пък аз — помисли си Моника, — щом ме нарича неспособна майка.“

— Той учител ли е? — попита заинтригувано.

— Преди войната, когато бях много малка, идваше да ни учи почти всеки следобед. Но след това татко умря и преподобният Байърз се сби с мама.

„А, да, предложението за женитба.“

— А чичо ти Дру не може ли да те учи?

— Той е в полето по цял ден, освен когато прави своите сметки. — Въздъхна, звучеше сякаш беше възрастна. — Мръщи се свирепо, като прави тези сметки, и след това повече не се усмихва. Аби казва, че му се е случило нещо лошо в затвора за въстаници.

„Какво ли е правил Дру в затвор за въстаници? Не се ли е присъединил към Конфедерацията, щом живее в Луизиана?“

— Желая да уча също и аритметика, за да мога да помогна на чичо Дру в сметките. Но най-много от всичко ми се иска да се науча да чета. — В ангелския й поглед светна решителност.

— Много бих искала да ти помогна, но не принадлежа на твоето време. — Моника не искаше да й дава надежди. — Имам си мой дом… и свой живот.

— Моля те, остани! — примоли й се детето. — Поне докато се науча да чета онази книга.

— Каква книга?

— А, нищо! — Момичето внезапно се напрегна и отстъпи към вратата, като се огледа през рамо. — Някаква вехта глупост. — Погледна умолително към Моника с широко отворени очи. — Ще останеш ли за малко? Моля те! Ще бъда най-прилежната ученичка, която си имала някога.

— Обзалагам се, че би било така. — Моника се изправи. Искрено съжаляваше, пръстенът пареше в джоба й. — Проблемът е в това, че дори и да исках да остана, може би няма да мога. Не зная как попаднах тук, така че откъде мога да бъда сигурна, че няма да изчезна пак?

Русите къдрици чак подскочиха, когато момичето разтърси отрицателно глава.

— Зная как си дошла тук. Аз те пожелах.

— Ти ме пожела?

— Аха. И никога няма да пожелая отново да си идеш.

Моника не можа вътрешно да се съгласи, но дали самата тя имаше по-добро обяснение?

— Не разбирам. Защо е трябвало да ме пожелаваш?

— Нуждаем се от истинска майка, която да ни обича и да ни създаде семейство. И която да направи така, че чичо Дру да се усмихва пак.

„Той се нуждае от мен“ — помисли си Моника, като си спомни мимолетната му усмивка, когато беше погледнал към дома си. А две секунди по-късно самата тя щеше да го прегърне в желанието си за интимен контакт.

— Забравяш едно нещо — заговори на момичето, но сякаш убеждаваше себе си. — Чичо ти не ме харесва много.

— Ще те хареса. Само ще пожелая това.

Моника се засмя от все сърце. Момичето й върна усмивката и се хвърли в ръцете й, като почти я събори на земята.

— Стивън казва, че съм толкова жестока, че не би трябвало даже да живея, но почувствах нужда да се сгуша в теб. — Изкиска се и я пусна. Озърна се назад към вратата. — По-добре е да отида да си сменя дрехите. Чичо Дру не ще преподобният Байърз да ме нарича пак „оръфана кифла“.

Момичето бързо си тръгна, което Моника си обясни с гнева на Дру. Тя също по-скоро бе готова да извърши убийство, отколкото да позволи да й отнемат това скъпоценно дете.

— Почакай — извика след него. — Не ти зная името.

— Елизабет.

— Чудесно е! А имаш ли си прякор? — Детето явно се озадачи и му обясни: — Разбираш ли, галено име, което е твое и ничие друго.

Елизабет вдигна вежди, а след това лицето й просия.

— Сигурна съм, че можеш да измислиш и да ми го кажеш.

Вратата се затвори и Моника остана сама в стаята, усмивката й бавно се стопяваше. Думите на детето звучаха толкова искрено, толкова правдоподобно! „Не искам да си отиваш!“ — би настояла, ако можеше, Моника.

Съвсем неочаквано й се прииска да й повярва. Тази къща, децата, семейството и, разбира се, Дру — с това всичките й мечти се сбъднаха.

С неудобство си спомни, че каза абсолютно същите думи и на Джералин. Ако приятелката й сметнеше, че Дерек изглеждаше прекалено добър, за да бъде истински, то как би коментирала неотразимия чар на Елизабет и нелошия външен вид на чичо й. Сигурна беше, че Джералин би й се присмяла, че се е замечтала или полудяла, че това е някакво ненормално психическо отклонение, с което се опитва да компенсира предателството на Дерек.

Разхождаше се безцелно из стаята и мислено проследяваше действията си преди случката. Легна на леглото, не — най-напред намери пръстена. Потърси го в джоба си и се разположи на мекия пухен дюшек. След това си спомни как се възнесе все по-далеч от тялото си. Наистина ли беше умряла? Или само бе преминала в една по-различна действителност?

Схвана, че грозният сребърен пръстен със злите преплетени змии е променил живота й в момента, когато го сложи на пръста си. Може би наистина беше чародеен талисман? Беше си пожелала по-добро съществувание.

„Ела си у дома!“ — чу шепота на Джудит с неизбежния довод така ясно, сякаш бе до нея. Някой ден трябваше да се върне. Държеше пръстена до пръста си и събираше кураж да го надене.

„Но домът е там, където е сърцето!“ Прехапа устни. Беше полудяла. Можеше ли да предпочете този приказен свят пред реалността? Пое дълбоко дъх като пред гмуркане и се накани да надене сребърното колело на пръста си. В този момент зърна отражението си в цял ръст в огледалото насреща.

Гледаше я напълно непозната жена. Моника зяпна от учудване пред чуждото лице, кожата беше толкова нежна и мека в сравнение с предишната. Поглади дългата, гарвановочерна коса. Поклати глава, но непозната се движеше синхронно с нея. Изправи се, и отражението стана на крака.

„Това не съм аз!“ — прошепна на образа си от огледалото, като подчертаваше движенията на устните си, и се доближи плътно до него. Червените, пълни устни отговориха с мимика на всяка дума.

Прокара трепереща ръка по елегантния си нос и се разчувства. Завъртя се пред огледалото и чак сега разбра защо се чувстваше така лека. Не беше болна от диабет, нямаше излишно тегло. Беше и красива, и стройна!

Опипваше новото си тяло на хиляди места и се щипеше, за да се увери, че не сънува. През целия си живот лелееше да изглежда така. Непрекъснато животът й даваше примери — най-напред с Джудит, а след това и с момичетата от училище — красивите обираха каймака. Още от най-ранна възраст научи, че ако си привлекателна, не е необходимо да се изявяваш — околните щяха да те забележат и да се опитат да те харесат такава, каквато си.

По някакъв чудноват жребий на съдбата беше станала точно такава. За първи път в живота си се огледа в огледалото и повярва, че някой може да й отвърне с обич.

„Дерек вероятно ме е отровил — реши тя. — Със сигурност съм умряла и съм се възнесла на небето.“

„Не, не съвсем!“ Имайки предвид омразата на Дру и предстоящата среща с преподобния Байърз, това беше по-скоро периферията, някакво чистилище, където трябваше да докаже дали притежава необходимите достойнства.

Спря се, погледът й падна на пръстена в ръката. С какво бе заслужила невероятния си късмет? Дали да го сложи пак на ръката си? Дори не беше неин.

Почувства вина: „Това лице… тази съдба… не бяха ли предназначени за Джудит?“.

„Но тя е мъртва — си спомни сърдито. — И нека не забравям как плати на Дерек, за да се ожени за мен.“

Беше може би единственият й шанс в живота, щеше да изглупи, ако не се възползва от него. А искаше ли да прекара остатъка от живота си винаги и само на ръба на щастието, да стои на самия край на небесните селения и да съзерцава, но да не вкусва от неземното удоволствие?

С мисъл за горещото желание на Елизабет и изпълнената с копнеж усмивка на Дру, когато гледаше втренчено към дома, Моника прецени, че с малко късмет и с много усилия някой ден ще може да направи това място свой собствен Рай.

Може би трябваше да се бори на живот и смърт? Но какво от това! Ривърз Едж, децата, семейството, Дру… Струваше си усилията, ако семейството ти беше Самнърс.

Изправи рамене и с твърда стъпка се приближи до бюфета, пусна пръстена на пода и го срита силно и надалеч.

„Нека стои там — реши тя, — за да не го виждам и да не си спомням за него.“