Джон Гришам
Камерата (17)

16

От всички глупави и дребнави наредби, наложени на затворниците в Отделението, най-дразнещото нравило за Сам беше това за тринайсетте сантиметра. Този бисер в законотворчеството поставяше ограничение върху количеството правни документи, които осъденият на смърт може да държи в килията си. Дебелината на тези документи, събрани и притиснати заедно, не можеше да надвишава тринайсет сантиметра. Делото на Сам не се различаваше много от делата на другите затворници и след девет години войни и обжалвания то изпълваше два големи кашона. Как, по дяволите, можеше да проучва, а и да се подготви при ограниченията, наложени от правилото за тринайсетте сантиметра?

Пакър бе влизал в килията му няколко пъти с линийка, която размахваше като диригентска палка, за да измери внимателно папките. Всеки път Сам превишаваше лимита; веднъж според изчисленията на Пакър бе стигнал четирийсет и шест сантиметра. Всеки път Пакър пишеше рапорт за нарушаване на правилата, с който досието на Сам в затвора нарастваше още повече. Сам често се питаше дали делото му в административната сграда надвишава тринайсет сантиметра. Вероятно да. И кой го бе грижа? Бяха го държали в кафеза девет години с единствената цел да запазят живота му, за да могат един ден да му го отнемат. Какво друго биха могли да му направят?

Всеки път Пакър му даваше двайсет и четири часа, за да намали обема на документацията си. Обикновено Сам изпращаше по пощата няколко сантиметра на брат си в Северна Каролина. Няколко пъти неохотно бе изпращал два-три сантиметра на Е. Гарнър Гудман.

В момента бе превишил лимита с трийсетина сантиметра. А под дюшека държеше тънка папка с делата, гледани напоследък във Върховния съд. Имаше и пет сантиметра у съседа си Хенк Хеншоу, който ги държеше върху етажерката си. Около седем сантиметра бе дал на Дж. Б. Гулит, съседът от другата страна. Сам преглеждаше всички документи и писма на Хеншоу и Гулит. Хеншоу имаше добър адвокат, на когото плащаше с парите на семейството си. Гулит пък бе наел някакъв глупак от влиятелна фирма във Вашингтон, който никога не бе помирисвал съдебна зала.

Правилото за трите книги, които затворниците можеха да държат в килиите си, беше другото смайващо ограничение. Това правило гласеше, че осъденият на смърт може да притежава не повече от три книги. Сам притежаваше петнайсет, шест в своята килия и девет, разпределени по килиите на неговите „клиенти“ от Отделението. Нямаше време за четене на романи. Колекцията му се състоеше само от правна литература за смъртното наказание и Осмата поправка.

Беше свършил вечерята си от варено свинско, фасул и царевичен хляб и четеше дело от Девети областен съд в Калифорния. Ставаше дума за един затворник, който очаквал смъртта си с невероятно спокойствие, а адвокатите му решили, че е полудял. И така, те подали жалби, в които твърдели, че клиентът им наистина е твърде луд, за да бъде екзекутиран. Девета област изобилствала с калифорнийски либерали, противници на смъртното наказание, които с радост се вкопчили в този нов довод. Екзекуцията била отменена. Сам харесваше това дело. Много пъти му се бе искало вместо в Пети неговото дело да се бе гледало в Девети областен съд. Гулит от съседната килия каза:

— Имам хвърчило, Сам.

Сам се приближи до решетките. Пускането на хвърчила бе единственото средство за кореспонденция между затворниците, които се намираха през няколко килии. Гулит му предаде бележката. Беше от Проповедника, който се помещаваше седем килии по-надолу. Хлапакът беше станал проповедник на четиринайсет години, много се палеше, но кариерата му бе прекъсната, вероятно завинаги, след като бе осъден за изнасилването и убийството на жената на църковния настоятел. Сега беше на двайсет и четири и лежеше в Отделението от три години. Наскоро се бе върнал отново към Евангелието. Бележката гласеше следното:

Скъпи Сам,

Точно сега съм на колене и се моля за теб. Наистина вярвам, че Бог ще се намеси и ще спре това. Но ако не го стори, ще го моля да те вземе бързо, без болка и да те отведе у дома.

С обич, Ранди

Чудесно, няма що, мислеше си Сам, те вече се молят да си ида бързо, без болка. Той седна в края на леглото и написа кратък отговор на листче хартия:

Скъпи Ранди,

Благодаря ти за молитвите. Имам нужда от тях. Трябва ми една от книгите ми. Казва се „Преглед на смъртното наказание“ от Бронщайн. Прати ми я.

Сам

Даде я на Гулит и почака с ръце, протегнати през решетките, а хвърчилото тръгна по коридора. Наближаваше осем, а беше все така горещо и задушно, но за щастие навън се стъмваше. През нощта температурата щеше да се понижи до към трийсет градуса и с вентилаторите в килиите щеше да стане поносимо.

Сам бе получил няколко хвърчила през деня. Във всички се изразяваше съчувствие и надежда, предлагаше му се помощ от всякакъв вид. Музиката бе по-тиха, липсваха обичайните крясъци при нарушаване на нечии права. Телевизорите работеха цял ден и през нощта, но сега звукът бе намален. Обстановката в сектор А бе видимо по-спокойна.

— Взех си нов адвокат — каза тихо Сам, облягайки се на лакти, а ръцете му висяха навън. Беше само по спорт ни гащета. Различаваше в тъмното дланите и китките на Гулит, но не можеше да види лицето му, когато разговаряха от килиите си. Всеки ден, когато извеждаха Сам за едночасовата разходка, той вървеше бавно по коридора и погледът му се отправяше към очите на приятелите му. И те го гледаха. Беше запомнил лицата им и разпознаваше гласовете им. Беше жестоко да живееш с години през една врата с човек, с когото водиш дълги разговори за живота и смъртта, и да виждаш само ръцете му.

— Това е добре, Сам. Радвам се за теб.

— Да. Мисля, че момчето е доста умно.

— Кой е? — Гулит бе стиснал ръце. Те бяха неподвижни.

— Внукът ми — прошепна Сам тихо, така че да го чуе само Гулит. Той можеше да пази тайна.

Пръстите на Гулит леко помръднаха, докато премисляше казаното от Сам.

— Внукът ти ли?

— Да. От Чикаго. От голяма фирма. Смята, че може би ще имаме шанс.

— Никога не си ми казвал, че имаш внук.

— Не го бях виждал от двайсет години. Появи се вчера, каза ми, че е адвокат и че иска да поеме защитата ми.

— Къде е бил през последните десет години?

— Предполагам, в разни училища. Той е съвсем млад. Мисля, че е на двайсет и шест. — Нима ще оставиш двайсет и шест годишно момче да поеме защитата ти?

Сам малко се ядоса.

— В този момент нямам голям избор.

— По дяволите, Сам, ти познаваш законите по-добре от него.

— Знам, но е добре да имам и истински адвокат, който да пише молбите и жалбите на компютър и да ги подава в подходящите съдилища, разбираш ли? Добре е да имам някой, който да може да тича до съда, да спори със съдиите и да се бори със щата на равни начала.

Последното, изглежда, удовлетвори Гулит, защото той мълча няколко минути. Ръцете му бяха неподвижни, но после започна да трие върховете на пръстите си един в друг и това, разбира се, означаваше, че нещо го измъчва. Сам чакаше.

— Мисля си нещо, Сам. Цял ден не ми дава мира.

— Какво е то?

— Ами три години ти си тук и аз съм тук, и ти си ми най-добрият приятел на света. Ти си единственият човек, на когото вярвам, разбираш ли, и не знам какво ще правя, ако те вкарат в камерата. Винаги си бил тук, до мен, и си преглеждал правните документи, които никога няма да мога да разбера. Винаги си ми давал добри съвети и си ми казвал какво да правя. Нямам доверие на тия вашингтонски адвокати. Никога не ми се обаждат, не ми пишат, тъй че не знам какво става с делото ми. Искам да кажа, че не знам дали ми остава година или пет, а от това мога да полудея. Ако не беше ти, досега съвсем да съм откачил. И какво ще стане, ако не успееш да се измъкнеш? — В този момент вече размахваше ръце във всички посоки. Щом млъкна, ръцете му се отпуснаха.

Сам запали цигара и предложи една на Гулит, единствения в Отделението, на когото даваше от цигарите си. Хенк Хеншоу отляво не пушеше. Постояха известно време мълчаливо, издухвайки облаци дим към редицата прозорци до тавана. Най-накрая Сам рече:

— Ще ми се размине, Гулит. Адвокатът ми казва, че имаме шанс.

— Вярваш ли му?

— Мисля, че да. Умно момче е.

— Не е ли странно, човече, адвокат да ти е собственият внук? Не мога да повярвам.

Гулит бе на трийсет и една, без деца, но женен. Често се оплакваше от жена си, която си имаше приятел в свободния свят. Бе жестока — никога не идваше да го види, а веднъж му бе написала кратко писмо, за да му съобщи добрата новина, че е бременна. Гулит се цупи два дни, а после призна на Сам, че години наред я е бил и самият той е имал връзки с други жени. След един месец тя отново му писа, за да се извини. Една приятелка й дала пари за аборт и в крайна сметка не искала да се развеждат. Гулит бе на върха на щастието си.

— Признавам, че е някак странно — каза Сам. — Не е взел нищо от мен, но прилича на майка си.

— Значи пристига тук господинчото и ти казва, че е отдавна изчезналият внук?

— Не. Не ми го каза веднага. Разговаряхме известно време и гласът му ми се стори познат. Като на баща му.

— Баща му е синът ти, нали?

— Да. Той умря.

— Синът ти е умрял?

— Да.

Най-сетне зелената книжка пристигна от килията на Проповедника с още една бележка, в която той споменаваше за прекрасния си сън отпреди две нощи. Наскоро придобил редкия талант да тълкува сънища и нямал търпение да сподели този със Сам. Сънят все още не му се бил разкрил докрай и щом му се изяснял напълно, щял да го разгадае и да го опише на Сам. Новината ще е добра, засега знаел само толкова.

Поне спря да пее, каза си Сам, като свърши да чете бележката и седна на леглото. Проповедникът пееше някакви религиозни песни, а и сам съчиняваше песни отгоре на всичко. От време на време го обземаше вдъхновение и огласяваше сектора с цяло гърло все едно по кое време на денонощието. Беше нешколуван тенор, без голям диапазон, но с невероятна сила. Гневните оплаквания никога не закъсняваха, когато новите му песни гръмваха из коридора. Самият Пакър обикновено се намесваше, за да престане този вой. Сам дори бе заплашвал, че ще направи постъпки в съда да ускорят екзекуцията на момчето, ако не спре този вой. Това бе садистичен ход, за който той по-късно се извини. Нещастното момче бе откачено и ако на Сам му оставаха достатъчно дни живот, той смяташе да приложи стратегията за луди, за която бе чел във въпросното дело от Калифорния.

Легна на леглото и започна да чете. Вентилаторът разлистваше страниците и раздвижваше лепкавия въздух, но само след няколко минути чаршафите под него подгизнаха от пот. Той спа в тази влага до ранните часове на зората, когато в Отделението стана почти хладно и чаршафите поизсъхнаха.