Алфред Шклярски
Томек на военната пътека (14)

XIV
Затънтеният каньон

След разказа на Томек Черната светкавица се замисли и след дълго мълчание каза:

— Шерифът предполага, че нападението са извършили индианците пуеблоси. Това е напълно възможно. Наши разузнавачи са видели в подножието на планината Сиера Мадре малкото индианско племе зуни. Наистина това племе се занимава със земеделие и не съм чувал някога да е безпокоило съседите си, но вече от дълги месеци там не е валял дъжд и техните ниви може би не са родили нищо… Но ако са извършили нападението за грабеж, нямаше да вземат само петнайсетина коня и младата бяла скуав.

— Тия коне имат голяма стойност за всеки коневъд. Само за кобилата Нил’ши дон Педро предложи на шерифа след състезанието огромна сума — забеляза Томек.

— Хоуг! Мексиканецът дон Педро искаше да купи от шерифа кобилата Нил’ши ли? — учуди се Черната светкавица. — Нека нашият бял брат разкаже как стана това!

Когато Томек разказа за стълкновението с мексиканеца, индианецът каза:

— Пуеблото^[1] се намира на две вечери път от ранчото на дон Педро. Той е могъл да накара зуните да отвлекат Нил’ши и нейната собственица. Горделивият и отмъстителен мексиканец сигурно не е забравил за нанесената му от вас обида.

— И на мене такава мисъл ми се въртеше в главата — отвърна Томек. — Но в нападението са участвували само червенокожи.

— Ранчото на дон Педро гъмжи от индианци. Неговият баща е бил метис. Хоуг! Трябва да посетим тоя мексиканец. А сега ще отидем в нашия лагер, за да направим военно съвещание — реши Черната светкавица. — Трябва заедно да изработим план за действие.

— Много бих искал и моят приятел да дойде с нас — каза Томек, като си спомни, че в ранчото го чака боцманът и че е оставил писмо на шерифа.

— За оня бял ли говори моят брат, който даде тогава огнена вода на стражата?

— Да, това е моят приятел и опекун, боцман Новицки — потвърди Томек.

— След военното съвещание Малкия вожд ще изпрати на приятеля си вест. Червения орел ще занесе говорещата хартия^[2] — отговори Черната светкавица. — А сега да вървим колкото се може по-бързо.

Изгасиха огъня, заличиха всички следи подир себе си и вождът даде заповед да напуснат върха.

Въпреки тъмнината на нощта червенокожите бързо слизаха надолу по стръмния склон. Томек с мъка ги догонваше, защото тясната пътека, която се виеше над самата пропаст, едва се виждаше. Той въздъхна с облекчение чак в дъното на дълбокия дол.

Намирането на конете, оставени в подножието на планината, не им отне много време.

В криволичещите долове и каньони индианците караха бавно, но когато се озоваха в необятната степ, пришпориха мустангите си.

На небето звездите бледнееха. Сивкавият здрач бавно се сменяше със светлината на деня. Не след дълго слънцето изплава иззад хоризонта. Едва сега Томек разбра в каква посока пътуваха. Планинската верига, над която се извисяваше Планината на знаците, остана зад тях. На юг се простираше необятна степна равнина. В далечината, обвита още със сутрешна мъгла, се очертаваше непозната планинска верига.

В степта, по която сега пътуваха, сред бодливи кактуси и агави се люлееше от лекия полъх на вятъра ниска къдрава трева, която обикновено расте във високите равнини. От време на време минаваха край множество разпръснати, малки купчинки пръст. Както Томек скоро разбра, това бяха жилищата на американските кученца от семейството на мармотите. Умните, жълтокафяви, а отдолу кафявобели животинчета седяха на задните си крачета върху своите могилки като катерички. Те размахваха вдигнатите си нагоре опашчици и си „говореха“ с гласове, които напомняха кучешки лай. И затова първите трапери ги нарекли „степни кучета“.

Томек имаше голямо желание да разгледа по-внимателно животинчетата, но четириногите пазачи, които дебнеха върху купчинките, предупреждаваха с лай развеселените си другари за опасността и стадата степни кученца бързо изчезваха от повърхността на земята. След това само тук-таме се виждаха главички, които внимателно се оглеждаха наоколо, и само глухото лаене, което излизаше изпод земята, свидетелствуваше за шумното, пълно с живот поселище.

Томек трябваше да се задоволи с обясненията на Червения орел, който познаваше добре нравите на кучешките жители на американските степи. Степните кучета се хранели с къдрава трева и коренчета от растения. На безводните степни, сухи плата на Ново Мексико обилната роса им стигала, за да утолят жаждата си. Не трупали хранителни запаси за зимата; когато усетели, че тя идва, а това обикновено става към края на октомври, те се прибирали в дупките си, запушвали всички отвори, за да се предпазят от студа, и заспивали зимния си сън. Показвали се едва тогава, когато пролетното слънце ги събуди за безгрижен живот. Червения орел твърдеше, че понякога степните кученца отваряли дупките си още през зимата, което, според индианците било безпогрешен знак за бързо затопляне.

Като слушаше разказа на Червения орел как степните кученца живеят приятелски с малките зимни сови, които се загнездвали в напуканите кучешки дупки, както и за голямата дружба на кученцата със степните кротали^[3], Томек не забеляза кога бяха стигнали до полуизсъхналото корито на река. Индианците утолиха жаждата си, напоиха мустангите си и веднага преминаха на другия бряг. За Томек не остана незабелязано, че слабото течение на водата върви на изток.

Разпокъсаната планинска верига, която Томек беше забелязал по-рано, сега ясно се очертаваше върху фона на пламналото от слънчевия блясък небе. Цялата растителност в тоя планински пояс се състоеше от малки мескитови дръвчета, юки, агави и кактуси.

Бодливите кактуси в степта образуваха малки горички. Равнинният досега терен започна постепенно да се издига. Пейзажът на предпланината пленяваше с дивотата си. Червения орел обърна внимание на Томек за това. Та нали само преди петнайсетина години, когато той беше още дете, по тия места живееха червенокожите команчи. Тогава кървавите сияния над степта често известяваха на белите поселници, че наближават войници, които не знаят милост. Наистина сега команчите се намираха вече в резервати на юг в Съединените щати, но окръжаващите Томек страшни на вид индианци му напомняха много за неотдавнашните още събития на мексиканската граница.

При все че разговаряше с Червения орел, Томек внимателно разглеждаше местността. Преследваше го непрестанно мисълта къде ли сигналите от Планината на знаците са заварили Черната светкавица, щом като той така бързо беше се явил с бойците си.

В това време червенокожите умерено караха мустангите си и се спираха да починат. Най-сетне към пладне те навлязоха в камениста клисура. Томек загуби ориентация. Извитите, дълбоки и лишени от растителност каньони толкова много си приличаха, та на Томек му се стори, че кой знае за кой път вече минава през тая планинска клисура. А може би индианците нарочно правеха тия зигзаги из планината!…

Късно следобед, когато навлязоха отново в някакъв много тесен каньон, Черната светкавица спря коня си и скочи на земята. Останалите индианци също Слязоха от мустангите си.

— По-нататък ще вървим пеш — заяви Черната светкавица, като се обърна към Томек. — За конете моят брат няма какво да се грижи. Бойците ще се заемат с тях.

Двама индианци взеха багажа на Томек; момчето се досети, че сега навярно ги чака тежък път. Черната светкавица тръгна пръв в тясното гърло на каньона.

След известно време влязоха в друг каньон, чиито каменни стени се разширяваха нагоре като фуния. Изненадан, Томек видя стръмна стена, която затваряше пътя по-нататък. Още около двеста метра оставаха до края на слепия каньон, когато Черната светкавица се вмъкна в една тясна пролука на склона. Томек безстрашно вървеше след него.

Цепнатината ту се стесняваше, ту се разширяваше, като водеше незабелязано нагоре.

След половинчасово тежко ходене стигнаха една пътечка, широка двайсет-трийсет сантиметра. Тя се виеше по скалист перваз вътре в „комина“.

За да си починат малко, спряха на една малка, увиснала над пропаст площадка. Индианците приклекнаха и извадиха от торбите си дълги парчета сушено месо. Ядоха мълчаливо. Всички бяха много уморени и изгладнели след мъчителното целодневно яздене и катерене по планинските вериги.

Местността беше съвсем дива. Каменната бездна под краката им беше обградена от грамадни зъбери, които напомняха укрепени замъци и черкви. Лъчите на залязващото слънце едва докосваха големите планински върхове, без да могат да проникнат в мрачната глъбина на каньона. Над върховете се виеха няколко черни лешояда, които вероятно търсеха храна. Нима това показваше, че наблизо има някакво поселище?

Томек беше почти сигурен, че се намират близо до скривалището на Черната светкавица. Замислен, той плъзгаше поглед по голите върхове на скалите.

„Значи, тук някъде е намерила убежище нелегалната група на бунтарския индиански вожд! — размишляваше Томек. — Нищо чудно, че капитан Мортън не е успял да попадне на дирите им; според него Черната светкавица сигурно се намира около планината Сиера Мадре.“

Томек се усмихна леко, като гледаше заобикалящите го индианци. Тия страшни и смели, но същевременно и наивни индианци си мислят, че като криволичат из тия диви и труднопроходими ями, няма да му дадат възможност да запомни пътя до тяхното скривалище? За Томек това не беше нещо ново. Още от ранна възраст той се интересуваше от география и внимателно следеше всички интересни събития по света. Напоследък се интересуваше от Средна Америка^[4], поради започнатия през 1903 година строеж на Панамския канал^[5], който трябваше да съкрати пътя от Атлантическия до Тихия океан, от източното крайбрежие на Америка до западното, както и пътя от Европа до островите на Океания и Австралия. Точните познания по топография на страните от Средна Америка сега го улесняваха да определи положението на планинската верига, където се криеше вождът на индианците.

Ранчото на шерифа Алан се намираше близо до границата, на няколко километра на изток от северния край на планинската верига Сиера Мадре, която се спускаше на юг по продължението на западното крайбрежие на Мексико. Източната граница на Мексиканското плато, където се спряха, беше Рио Гранде дел Норте. Някъде към средата на пътя между северния край на планината Сиера Мадре и реката Гранде се намираха едно до друго две езера: Гуцман, с вливащата се в него Рио де Касае, и езерото Санта Мария, в което се вливаше река със същото наименование. Според пресмятанията на Томек сега те бяха в планинската верига, която се намира в ъгъла между Рио де Касае и Санта Мария. По права линия на юг, зад реката Конхос, приток на Рио Гранде, се простира безлюдната песъчлива депресия^[6], наречена пустиня Болсон де Мапими, където испанците още през 1598 година открили залежи от злато и сребро и още тогава започнали тяхната експлоатация.

След като откри тия подробности, Томек се почувствува много по-бодър. Но той разбираше много добре, че в естествения лабиринт от каньони и клисури човек сам трудно би намерил пътя към опасната, изсечена в скалите пътека.

Индианците не бързаха да вървят по-нататък. Почиваха си, като пушеха къси глинени лулички. Едва след залез слънце Черната светкавица даде знак да тръгнат. Движението по планинските места при бледата светлина на първите звезди беше доста тежко. Томек следваше непосредствено вожда, който вървеше бързо, и не се грижеше за невъзможното при тия условия запомняне на посоката.

След почти двучасов мъчителен ход стигнаха до един планински перваз, който се спущаше отвесно надолу. В дъното на дълбок и широк каньон се намираше лагерът на Черната светкавица. Сега всичко наоколо беше осветено от блясъка на огньовете. Кожите, които покриваха палатките от дъжда и слънцето, бяха станали почти прозрачни и във вечерния мрак приличаха на цветни лампиони, осветени от огъня, който гореше вътре в тях. Същевременно по това човек можеше лесно да се ориентира за размерите и разположението на бивака. Типите образуваха голям три или четириреден кръг. В средата на бивака се намираше палатка, по-голяма от останалите, за съвета на племето, която, както Томек после разбра, служеше и за жилище на Черната светкавица.

Към бивака в дъното на каньона слязоха по една тясна пътечка, изсечена в скалната стена. По нея можеше да се върви само единично, което в случай на неизбежна отбрана срещу нападателя създаваше благоприятни условия за обитателите на каньона. Още щом пристигнаха в бивака, Черната светкавица заведе Томек в типито, което се намираше в средата.

Томек влезе в типито за съвещания. Черната светкавица му посочи удобно място за сядане върху мечешките кожи, постлани на земята. Момчето седна близо до огъня, който гореше в средата на палатката, и се огледа наоколо. Побледня при вида на няколко кичура дълги руси коси, които се намираха сред скалповете, закачени на триножник. Женските скалпове бяха неприятно доказателство, че бойците на Черната светкавица нападат селища с бели поселници. Разнообразното оръжие, окачено в един от ъглите на типито, беше навярно пак военен трофей.

Размишленията на Томек бяха прекъснати от остри звуци на свирки. Вероятно това бяха сигнали, с които старейшините на племето се призоваваха на съвещание, защото почти веднага в палатката започнаха да пристигат полуголи индианци, украсени с орлови пера и огърлици от зъби на диви животни.

Томек с потъмнели от впечатления очи разглеждаше бакъренокожите индианци. В типито за съвещанията влизаха все млади или на средна възраст мъже. Единственият старец беше шаманът, тоест магьосникът, чиято глава беше украсена с орлови пера и рога от бизон. Повечето от бойците, които идваха за съвещанието, носеха тояги и костени свирки — отличия на малките вождове. Лицата и телата на индианците бяха боядисани със светлочервена боя.

Разликата между бойците на Черната светкавица и индианците, затворени в резерватите, се хвърляше веднага в очи. Докато тия в резерватите водеха жалко съществование, което се виждаше преди всичко от техния външен вид, това бунтарско племе беше запазило всички черти на някогашните бойци, които караха белите да треперят от ужас. По техните лица и в тяхното държание нямаше ни следа от пагубното влияние на унизителното робство.

Томек разглеждаше сериозен пълните с достойнство диви лица на бойците, които дори с най-малко движение или жест не издаваха учудването си при вида на бялото момче в палатката на съвещанията. Индианците седяха на земята около разпаления огън; Томек броеше влизащите. Когато в палатката влезе единадесетият индианец, Черната светкавица зае място от дясната страна на белия гост.

С движение, пълно с достойнство, вождът свали от триножника торбичката с лекове и лулата. Напълни лулата с тютюн, сложи едно въгленче от огъня, извърши церемониала с пушенето и я подаде на Томек. Той, след като издуха дима, както изискват предписанията, предаде лулата на съседа си. След доста време лулата отново се върна в ръцете на Черната светкавица. Томек гореше от нетърпение в мълчаливо очакване на по-нататъшното развитие на събитията. Черната светкавица прибра лулата в торбичката с лековете и я закачи отново на триножника. И едва сега той заговори:

— Моите братя сигурно са учудени, че между нас се намира бял и че неговият скалп не украсява моето типи.

— Нашият закон гласи: „Всяко бяло куче, което дойде в нашия каньон, трябва да умре на стълба на мъченията“ — с натиск и твърдо каза един млад индианец, който държеше в ръка костена тояга.

— Пламтящия лъч правилно каза — съгласи се Черната светкавица. — Но това е моят брат Нах’тах ни уез’зи, на когото съм се заклел във вечна дружба. Защото благодарение на него гадната постъпка на предателя Многото гриви беше осуетена.

— Хоуг! Под бялата кожа на Нах’тах ни уез’зи се крие червено сърце, приятелски настроено към червенокожите бойци — взе думата шаманът, наричан Покорителя на гризли. — Индианецът плаща за приятелство с приятелство, за смърт — със смърт! Така гласи нашето вечно право, Хоуг!

— Нах’тах ни уез’зи пуши лулата на мира със старейшините на племената апахи и наваи — обясни Черната светкавица. — Моят млад брат ми направи голяма услуга, за което получи правото да носи пет орлови пера. Той е стъпил на военна пътека; моли помощ от Черната светкавица срещу своите неприятели. Враговете на приятелите са и наши врагове. Черната светкавица доведе Нах’тах ни уез’зи, за да откопае заедно с нас военния топор и за да участвува в съвещанието.

— Хоуг! Зъл дух е забулил очите на Черната светкавица — извика Пламтящия лъч. — Моят брат не трябваше да води тук бял.

— Съветът на старейшините на нашето племе призна на Нах’тах ни уез’зи правото да носи пет пера, а Пламтящия лъч е получил само четири — отвърна спокойно Черната светкавица. — Нека моите братя решат да откопаем ли военния топор, за да удържим думата си, дадена на нашия бял брат.

Шаманът Покорителя на гризли извади от колана си своята томахавка. С късо, но силно движение той я хвърли към централния стълб, който придържаше покрива на палатката. Острието глухо се вби в дървото. След него и другите индианци един след друг хвърляха своите топори. Само Пламтящия лъч седеше неподвижно, загледан в буйния огън.

— Нима Пламтящия лъч иска да остане във вигвамите, когато неговите братя поемат военната пътека? — попита Черната светкавица.

Малкия вожд погледна Черната светкавица право в очите. Бавно извади томахавката си и я хвърли с такъв размах, че почти половината й острие се заби в сухото дърво.

Сега Черната светкавица запрати своята тежка томахавка и погледна многозначително Томек, който се смути страшно, защото нямаше топор и не можеше да го хвърля в определеното място така, както индианците. Но умното и хладнокръвно при всяко положение момче си опомни веднага, че боцманът го беше научил да хвърля нож. Нима ножът сега не можеше да замести топора?

Без да разсъждава, той извади от ножницата тежкия си ловджийски нож. Лъскавата стомана преряза въздуха; острието на ножа се заби в стълба точно до топора на Пламтящия лъч.

— Хоуг! Хоуг! Хоуг! — извикаха индианците.

— Племената на апахите и наваите изровиха военния топор срещу всички врагове на нашия млад брат — заяви със силен глас Черната светкавица. — Скалповете на предателските кучета, които отвлякоха Бялата роза, приятелката на нашия бял брат, ще красят нашите вигвами.

— Хоуг! Хоуг! — извикаха индианците.

По закона на червенокожите от момента на изравянето на военния топор главният вожд има неограничена власт, а всички членове на племето са задължени под заплаха на смъртно наказание да изпълняват всичките му заповеди. Черната светкавица се обърна най-напред към Пламтящия лъч:

— Малкия вожд ще отиде още сега с няколко бойци на Планината на знаците и ще извести на нашите съюзници, че сме поели военната пътека. Пламтящия лъч ще поиска също да ни бъдат дадени колкото е възможно по-бързо необходимия брой мустанги.

Пламтящия лъч стана, приближи се до стълба, който крепеше типито, извади своята томахавка и без да каже нито дума, хвърли към Черната светкавица поглед, пълен с укор, и напусна мълчаливо палатката, за да изпълни заповедта.

Черната светкавица се замисли: ето, той отпрати от типито за съвещания младия малък вожд, виждайки неговата неблагосклонност към белия, на когото дължеше само благодарност. Но в дълбочината на сърцето си той признаваше пълно право на Пламтящия лъч. Нима беше задължен да оказва помощ на представител на расата, която бе отнела на индианците тяхната земя и свобода? Нали с цялото племе беше се заклел да наказва със смърт всички бели нашественици. През ума на Черната светкавица мина цяла верига от несправедливости и предателства, извършени от белите към индианците. Белите бяха тези, които безмилостно изтребваха туземците, избутваха ги в най-безплодните терени, нарушаваха всякакъв вид договори и обещания. Пламтящия лъч имаше право; Черната светкавица зовеше към безкомпромисен бунт срещу поробителите, а сега сам направи първото нарушение на закона, който беше наложил на индианците.

Под влияние на тия мисли ръката на вожда машинално се намери върху студената дръжка на ножа му. Нима трябваше да стане предател на собственото си племе, което беше му поверило своята съдба? Той хвърли към бялото момче проницателен, студен поглед.

Томек разбра какво става в душата на вожда. Въпреки това доверчиво погледна Черната светкавица в очите, макар да знаеше, че тъкмо сега се решава неговата по-нататъшна съдба. Многозначителното движение на ръката на индианеца — докосването на дръжката на ножа, с който беше одрал не един скалп от главата на белия враг, не остана незабелязано от Томек.

Черната светкавица продължително гледа в сериозните, доверчиви очи на бялото момче. Не беше ли то, което му подаде ръка за помощ, когато другите искаха да го погубят? Нима бялото момче се поколеба да измени на своята раса, за да му улесни бягството? А не достъпи ли то благородно спрямо Червения орел? Този млад бял човек не беше приятел само на бунтовническия вожд; той беше истински приятел и на всички индианци, на всички справедливи хора. А нима сред червенокожите не се срещаха изменници? Черната светкавица си спомни за предателя Многото гриви, който се представяше за техен приятел, и за омразната индианска полиция. Благородният и мъжествен вожд разбра, че не бива по цвета на кожата хората да се делят на добри и лоши. Сред хората от всички раси се срещат и добри, и лоши.

За смесените чувства в сърцето на Черната светкавица разбра не само Томек. Старият шаман също не сваляше очи от лицето на вожда на племето, а останалите индианци мълчаха многозначително.

Смелите думи на Пламтящия Лъч говореха съвсем ясно на всички за противоречието в постъпката на Черната светкавица.

Изведнъж страшното досега лице на вожда доби по-меко изражение. Той погледна Томек приятелски. В същото време се обади и старият шаман, който сякаш говореше на себе си:

— Пламтящия лъч е честен и храбър боец. С време ще заеме достойно място сред членовете на своето племе, но засега е още много млад, за да разбере значението на истинското приятелство. От моята ръка са загинали не малко бели, но помня и такива бели, които се бореха заедно с нас срещу хората на своята раса.

— Хоуг! Откривам военното съвещание. Нашият бял брат сега ще ни разкаже най-подробно за хода на събитията, за да съставим заедно план за действие — каза високо вождът Черната светкавица.

Отначало Томек започна да разказва с малко разтреперан глас, но постепенно нервите му се отпуснаха. Несъмнено за това помогна и държането на индианците, които започнаха да се оживяват, като слушаха внимателно разказа. Бойците караха Томек да им доизясни някои подробности и проявяваха голям интерес.

Когато момчето свърши, започна дълго разискване. Накрая се реши да изпратят разузнавачи към ранчото на дон Педро. Мнозинството бяха на мнение, че нещастната Сали е отвлечена от негови хора или от наговорени от него индианци. Разузнавачите трябваше в срок от три дни да съберат сведенията, а в това време останалите индианци щяха да се приготвят за път.