Петьо Добринов
Тайната на астероидния пояс (10)

10.

Гордън изпадна в приятна дрямка, седейки в креслото на командир Делиус. Каютата на командира бе доста уютна за разлика от тези в стандартните патрулни кораби. От няколко минути не взимаше участие в диалога, като остави офицера да приказва на воля, който явно в лицето на Гордън си беше намерил нещо като отдушник, защото думите му излизаха като порой.

— Вие, младите, какво знаете за астероидния живот? Какво ли не съм преживявал в този шибан пояс!

„О, не — помисли си Гордън. — Това май ще продължи дълго!“

— Спомням си големия бунт на колонистите от Фобос. Марсианският сенат дотолкова се бе оттегчил с пратениците им, искащи повече права и икономически реформи, че накрая от яд реши да ореже бюджета им още повече. Това естествено не се понрави на ония животни от Фобос. Познавам характера им. Всички го опознахме много добре при размириците. Отказаха да добиват иридий и берий от рудниците си, а без тях атмосферните реактори на Марс не можеха да филтрират атмосферата в куполите.

Гордън се понадигна. Знаеше за бунта от училище. Но никога не се бе интересувал много от историята на планетата си.

— И какво се случи?

Делиус облиза изпръхналите си устни и отпи от едно флаконче нектар от оранжериен марсиански нар.

— Правителството нареди на Церера да се заеме с проблема. Страхуваха се от икономическите промени, които щяха да настъпят, ако колонистите ги заставеха да изпълнят исканията им. В действителност те не искаха кой знае какво. Малко повече брутен доход, повече машини, по-кратък работен ден. Исканията им можеха да бъдат изпълнени, без това да се отрази особено на банките на Марс Сити.

— И защо тогава не им задоволиха тези искания?

— Хм. Страхуваха се, че ако го направят, това ще послужи за пример на други колонисти да започнат да претендират за какво ли не. А подобна перспектива никак не се нравеше на управниците. Затова препратиха разрешаването на проблема към щаба на Церера. А там издадоха много проста заповед: да се вземат незабавни мерки за потушаването на бунта. Същевременно арестуваха делегатите им и ги тикнаха в кулата на Марс Сити. Аз и брат ми съдействахме за това. Както и да е. Взех два крайцера — вторият се пилотираше от брат ми — и застанах в орбита около Фобос. Мислех, че това ще бъде още една рутинна операция по въвеждане на ред. — Той поклати глава. — Но сгреших. Преди да установя контакт с тях, от скрита платформа в края на куполите им нещо се насочи към втория крайцер. Бях извъртял кораба под остър ъгъл така, че да огледам комплекса им. Когато видях какво се насочваше към втория крайцер, беше късно да направя каквото и да било. Бяха изстреляли миниплутониева ракета! О, Фобос! Откъде можех да знам, че едно такова задръстено минно колониално население ще притежава подобно разрушително оръжие? Защитните ни екрани не бяха включени, когато ракетата удари втория кораб. Кръвта се смрази във вените ми. Ракетата се превърна в малко слънце, чиято светлина обгърна кораба и сиянието изчезна. Заедно с кораба! Изпари се! Нищо не остана от него.

Гордън гледаше мълчаливо пред себе си.

— А вие? Какво направихте?

Командирът вдигна към него навлажнените си очи.

— Вцепенението така ме бе обзело, че блокира всичките ми крайници. Ако навигаторът до мен не бе изкрещял в ухото ми нещо, сега нямаше да съм тук. Веднага задействах защитния екран. Не мина и секунда, когато отдолу изстреляха втора ракета, този път насочена към нас. Вярно, раздруса ни, но екраните отразиха енергията. Не се колебах дълго. Изсипах цялата налична огнева мощ върху платформите долу. Никой не оцеля. Но загубих брат си.

Когато представих доклада си пред сената на Марс, ония счетоха, че загубата на един кораб е просто формална част от операцията. Казаха ми: „Командир Делиус, проявили сте истинско мъжество при изненадата от страна на противника. Ако знаехме, че разполагат с плутониеви ракети, щяхме да ви предоставим цяла ескадра. Съжаляваме за брат ви. Той беше истински офицер.“

След месец получих официално съобщение от правителството на Марс, че Сенатът единодушно е взел решение да бъда назначен за Командир на Главния щаб на Церера и Главнокомандващ на Астероидната флота. По този начин искаха да държат в страх и подчинение всички минни астероиди. След като избих цялото население на Фобос, си спечелих славата на жесток убиец. Все още ме смятат за такъв. — Той смачка флакончето и го захвърли на пода яростно. — Те просто ме купиха. Купиха онова, което направих от немай къде. Цели двадесет години този спомен стои запечатан в съзнанието ми.

Гордън се надигна в креслото си.

— Но, сър, вие казвате, че брат ви е загинал преди двадесет години, а капитан Джулитас, когото преследваме…

— Той е третият от нас. И най-малкият. Когато се случиха онези събития, той беше още пилот-изпитател в лунната база на Земята. Когато научи за смъртта на Марк, нещо се промени коренно в него. След повишението ми разговарях с него за последен път. Изложи всички факти, такива, каквито бяха. Обвини ме, че аз съм виновен за смъртта на Марк. Ако бях наредил да се задействат защитните екрани преди навлизане в орбита, сега той щеше да бъде жив. Прав е. Грешката е моя и никога няма да я изкупя. От двадесет години не е разговарял с мен. Правил съм нееднократно опити, но така и не успях да вляза в контакт с него. Накрая се отказах.

Последва дълга пауза. Гордън тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори и се появи офицер Ханк със зачервено от вълнение лице.

— Командир! — каза тя. — По-добре елате на мостика!

* * *

— Кога го засякохте за първи път? — запита той и се наведе над екраните с данни.

— Преди около три минути — отвърна тя и посочи колонката с цифри на друг екран. — Първоначално предположих, че е обикновено струпване на метеоритен прах, но преди минута рязко започна да променя плътността си. Реших, че има нещо нередно и реших да го разруша със слаб изстрел. Не помогна. На поразеното място се появиха двойно повече скални парчета.

Делиус вдигна поглед от екрана и се вторачи напрегнато в облака.

Ханк чакаше с нетърпение.

— Какво ще заповядате? Да опитам ли да го разруша?

— Не. Канонадата няма да помогне. Включете защитните екрани. Досега не бях виждал струпване на астероидни отломки с такава плътност. Явно автоматичните ни сонди никога не са прониквали достатъчно дълбоко в тази част на пояса. Нищо чудно, ако са се изправили пред това!

— Сега разбирам защо никога не сме получавали достатъчно данни за този сектор. Нищо не би могло да премине през подобна преграда. — Тя хвърли разсеян поглед към застаналиия настрана Гордън. — Какво ще правим се…

Не можа да довърши наченатия въпрос.

Пред ужасените им погледи в астероидния облак, сякаш под въздействието на невидимо силово поле, се разтвори дупка, която като че ли приканваше кораба да се промъкне през нея. В мига, в който Делиус щеше да изкрещи да се включат двигателите, нещо разстърси кораба и го засмука в дупката. От ускорението, пилотите се проснаха на пода, а офицер Ханк се блъсна в Гордън, малко преди да удари главата си в захранващия шалтер на командното табло.

Делиус ревна с цяло гърло, въпреки силата притискаща го към стената.

— Пълен назад! Пълен назад! Двигателите на реверс!

Тягата бе толкова силна, че въпреки опитите си, никой не успя да достигне пултовете. Две секунди по-късно притеглянето спря и всички се разпиляха из мостика. Делиус вече бе на крака, когато видя нещо, от което чак костния му мозък се смръзна от ужас.

От облака нямаше и следа. Пространството около тях бе чисто, с изключение на единадесет грозни метални чудовища, наредени в една линия пред кораба им. По всичко личеше, че са създадени за унищожение. По конусовидната им форма зееха десетки оръдия и шлюзове за изстрелване на плутониеви ракети.

Нещо сряза съзнанието на Делиус. Споменът за нещо древно. За слушани с половин ухо стари легенди, на които никога не бе отдавал особено внимание.

— Какво, о Велики Марс, е това? — успя да промълви Гордън все още стискащ за ръка Ханк. — Приличат на чудовищни… чудовищни…

— Роботизирани бойни станции! — Делиус извика почти с нотка на радост в гласа си. — Не мога да повярвам! Това… това са Аритан-11!

Той пристъпи бавно към илюминатора, сякаш пред него се намираше някакъв вид божество.

— Но… кой ги е създал? И какво правят тук? Никога не съм чувал за подобни станции.

— Естествено, че не си чувал. Както и никой не е чувал за тях от средата на второто хилядолетие.

— Какво? Та те са на повече от 400 години? Няма машина, която да престои толкова дълго в космоса и да продължи да функционира. Вероятно отдавна са извън строя.

— Невероятно, но се оказва, че е истина! Аритан-11 представляват автоматични роботизирани антинашествени бойни станции. Ясно откъде идва името им — на брой са единадесет. — Делиус залепи челото си до стъклото и плъзна погледа си по черната зловеща повърхност на чудовищата. — През миналото хилядолетие човечеството, както знаем, било заплашено от извънземно нашествие. Преданието твърди, че за да се защитят вътрешните планети, на които имало човешко присъствие, учените вложили всичките си познания, за да създадат достатъчно надежден и мощен защитник, който да играе ролята на своеобразен щит срещу нашественика. Хората вложили цялата си научна и техническа мощ в тези единадесет станции! И ето го резултатът пред нас.

— Но защо ли са единадесет? — попита замислено Гордън.

— Може би са имали причина за това, но каква и да е била, съм сигурен, че е била достатъчно силна, за да удържи нашествието. Странно защо, но може би след като са си свършили работата, хората са я сметнали за вече ненужна и я забутали в астероидния пояс.

— Чакайте малко. Как така са я забутали? Та тя е тук. Пред нас.

— А е възможно и тогава да са се опасявали, че от продължителната и тежка работа на цялата несъвършена по това време роботизирана система и от повредите нанесени от извънземните кораби, станциите могат да излязат извън контрол и да причинят вреда на човечеството.

— Да. И аз не бих спал добре, ако знаех, че недалеч от мен кръжат тези чудовища.

— А има и още едно възможно обяснение: да са оставени в „замразено“ състояние при случай, че нашественикът се завърне. Не знам какво тече в изкуствените мозъци на станцията, но ми се ще да го узная.

Гордън зяпна изненадано. Останалите помръкнаха. Ханк запита колебливо:

— Командир, това не е ли твърде опасно? Какво можем да направим в случай, че тези чудовища решат да ни атакуват?

— Според мен — нищо! А и вече не сме в състояние да управляваме кораба.

— О, Фобос! — Ханк се хвърли към терминала. След кратко безрезултатно упорство над клавишите се обърна, пламнала от вълнение. — Корабът е неуправляем. Не се подчинява на командите ми.

— Знам.

— Но… какво ще правим тогава?

Делиус свъси вежди и потъна в размисъл. След минута каза:

— Отворете всички честоти за комуникации. Ще опитам да се свържа с главния робот. Ако все още има такъв!

След кратко колебание Ханк включи комуникатора на пълна мощност. Поне това й се удаде да задейства.

Делиус направи знак на всички да пазят тишина и се прокашля.

— Тук патрулен кръстосвач на Астероидната флота. Сериен номер SRSX 64083 иска контакт с главния компютър или изкуствен интелект на Аритан-11. Отговорете на стандартните земни честоти.

Последва дълга безрезултатна пауза, през която нервите на всички щяха да се скъсат. След кратко колебание Делиус повтори идентификацията на кораба. Последва още по-дълга пауза. След нея опита отново.

— Тук патрулен кораб…

Разкъсващ ушите писък, последвал в отговр, блокира мозъците им. След като този звук секна, последва минутно съскане и пращене, сякаш някой или нещо се опитваше да настрои предавател на определена честота. Само че със стотина децибела по-високо. Когато какафонията свърши, последва напрегната пауза.

Гордън не издържа и подметна:

— Какво се опитва да направи? Да ни осакати слуха?

— Мълчи! — сряза го Делиус.

— Зууп-зууп-зууп-пфуу-у-у-у-фууб. Ссс-сс-ссс…

— Аха. Сигурно ни казва: сега ще ви анихилирам по най-експедитивния начин — подхвърли мрачно Гордън.

— Не. По-скоро се опитва да настрои предавателя си на нашата честота. Не мога да твърдя със сигурност, но вероятно езикът ни се е попроменил за толкова столетия.

Внезапно звуците пак секнаха, последва четирисекундна пауза и във вътрешността на мостика се разнесе пронизващ мозъка глас. Беше глас на робот, говорещ със странен акцент:

— Автономна Роботизирана Бойна Станция-11 приема! Серийният номер на кораба ви и наличието на Астероидна флота не съществуват в Главния Земен информационен център! Повторете производствения си номер и годината на създаване на Бордовия ви компютър.

Делиус изръмжа. Сега ги бяха хванали натясно. Астероидната флота бе сформирана едва преди 180 години. Така че за станцията това бе просто един несъществуващ обект.

Гордън се приближи до него.

— Защо не приема кода ви?

— Защото роботът все още живее в миналото хилядолетие! Опасявам се, че ще последва най-лошото.

— Какво? Да не би да ни нападне?

— Страхувам се, че ще ни сметне за нашественици.

— О, не! Трябваше да си остана на Марс, а не да се правя на герой.

Делиус прехапа устни. После кимна на офицер Ханк.

— Можеш ли да го заблудиш с нещо?

— Ами, не съм сигурна. Откъде мога да знам какво ще измисли онова нещо там. От другата страна стои робот, живеещ в миналото, програмиран да счита всичко онова, което не е регистрирано в мозъка му, за нашественик. На практика ние сме врагове, а най-вече ние знаем как се постъпва с враговете.

— Нямаме друг изход. Ще рискувам. — Делиус пое дълбоко въздух. — Аритан-11! Тук командир на кораба срещу вас Делиус Дан — Главнокомандващ Астероидната флота. С кого разговарям?

Отговорът не дойде веднага. На робота му бе нужна настройка, помисли си Гордън. За това нямаше никакво съмнение.

— Говори робот клас 10, програмиран да управлява Аритан-11 под директива номер едно, степен първа от извънредната поправка на закона за защита на човешкия род от извънземен агресор! Поправката е въведена на 01.08.2408 година, чрез съгласието на Тройния съюз.

— Тройният съюз? — изненада се Гордън.

— Вътрешните планети — отвърна бързо Делиус и се обърна към робота: — Приех информацията в точни единици. Грешно приемане — отхвърлено. Можем ли да се скачим с главната станция разположена пред нас?

Отговорът бе повече от сечащ.

— Възможността се отхвърля. Неразпознаване на обекта. Нерегистрираните кораби подлежат на незабавно унищожение според поправката на закона…

— Ние се предаваме! Повтарям: предаваме се!

Роботът млъкна. Сега щеше да реши съдбата им. На Делиус му мина през ума мрачната възможност в този закон да има точка, в която изрично се забранява взимането на пленници. Това щеше да бъде гибелно.

Вместо отговор, от най-голямото чудовище пред тях се отвори шлюз, наподобяващ повече назъбена челюст, отколкото платформа за кацане на кораби.

Последвалата заповед отпусна нервите на всички.

— Корабът ви ще бъде пленен заедно с екипажа му. Заповядвам ви да не оказвате съпротива. Ще бъде безмислено!

От начина, по който роботът смени временната несигурност в гласа си с категоричния тон, Делиус разбра, че той многократно бе извършвал подобни действия. Запита са само дали някой от пленниците бе оцелял вътре.

Пастта на отворения шлюз надвисна заплашително над тях. Едва сега можаха да се убедят напълно в чудовищните размери на тези станции. Те не бяха просто огромни! Те бяха гигантски, дори в сравнение с днешните орбитални станции, сновящи около планетите.

Магнитният лъч на станцията ги вкара плавно във вътрешността на шлюза. Последва забавяне, приглушен хлътващ звук от затварящи се стени и вече бяха вътре.

Наблюдавана през илюминатора на мостика, вътрешността на шлюза бе твърде земна. Дори прекалено. Широка платформа за скачване, спомагателни подемни машини и сканиращи устройства.

Гордън хлъцна един-два пъти и вметна учудено:

— Та това е просто един хангар? И то от най-примитивните.

— Естествено — сопна се Ханк. — Технологията е на повече от 4 столетия.

Внезапно енергията на мостика угасна. Делиус се огледа.

— Изключиха захранването.

Познатото свистене в приемника на мостика накара всички да затаят дъх. Роботът се обърна директно към Делиус:

— Делиус?

— Да.

— Оставете оръжието си и слезте от кораба си. Ще изчакате сканирващите устройства да ви проверят.

Вторият пилот се обърна към него.

— Нима ще отидете сам?

— Нищо друго не ми остава.

— Нека да дойда с вас. Може да стане опасно.

— Не. При критична ситуация вие ще реагирате като офицер, което роботът ще счете за проява на агресия. Не мога да рискувам. А и вие сте ми нужен тук, в случай, че по някакъв начин успеем да се справим с робота. Ще имам нужда от помощ, но от другиго.

Той се обърна към Гордън.

— Ти ще дойдеш с мен! — После Делиус посочи и Ханк. — Ти — също!

Двамата се спогледаха, но нямаше място за колебание или възражения. След минута тримата се озоваха извън кораба. Ханк вдъхна предпазливо.

— Лек ненаситен въздух! Пречиствателните филтри работят все още на високи обороти. След толкова години! Невероятно!

— Да, бе, наистина — иронично вметна Гордън. — Само внимавай да не си лепнеш някой вирус. След толкова години в космоса не можеш да си сигурна в нищо.

Стържещ звук — от дясната страна на хангара се отвори врата. Създанията зад нея бяха достатъчно гротескни, за да смразят кръвта във вените им: два двуметрови робота, снабдени с половин метрови шипове, стърчащи по цялото им тяло, пристъпиха вътре. Под колената им също се подаваха, не толкова внушителни, но все пак достатъчно красноречиви остриета, предназначени за близък бой. Всяка от ръцете им можеше да смели гръдния кош на човек на кайма.

Ханк изстена от ужас. Делиус я бутна леко.

— Не се стягай. Отпусни се. Ще видим какво ще направят сега. А ти, Гордън, да не направиш някоя глупост!

— Няма. — Езикът му беше слепнал за небцето. — Ще бъда кротък като марсиански таралеж.

Шегата му не бе много уместна за подобен момент, но поне нaмали напрежението.

Тежката четириъгълна глава на робота с по-късите шипове се извъртя към тях и каза:

— Последвайте ме! Ще бъдете отведени в сектора за пленници. Всяка проява на съпротива или агресия от ваша страна ще бъде наказана най-жестоко.

Роботите се завъртяха в синхрон, като изтракаха с тежките си, масивни крайници по метала и без да следят за изпълнението на нареждането им, се отправиха към близкия асансьор. Когато новопленените се напъхаха в малкия асансьор, телата им бяха почти долепени до тези на роботите. Гордън не обърна внимание дали Делиус и Ханк го забелязаха, но по-високият робот носеше ниско под лявата си ръка малък апарат, много приличащ на генно-структурен скенер. Предназначението му, както по-късно щеше да се убеди, бе да изследва молекулярната структура на всеки жив организъм, попадащ в станциите. Сигурно по този начин роботите се уверяваха дали заловените са човешки същества или използват маскировъчна органична тъкан, за да заблудят роботите.

След недълго изкачване, асансьорът спря. Тримата направиха крачка и спряха. Коридорът, приличащ много на астероиден минен тунел, бе препълнен с проснати по пода останки и скелети.

Ханк простена.

— О, майко Венера! Какво е това място?

— Прилича ми на гробище за извънземни. — Гордън се приближи до масивен скелет, нямащ при това ни най-малка прилика с устройството на човешкия. Огледа го внимателно и рязко подскочи назад. — Но това е извънземно!

По-ниският робот огледа въпросната останка и обясни:

— Беше извънземно! Както и всички останали в сектора!

Ханк размаха ръце и посочи веригата от десетки скелети натрупани в края на коридора.

— Но защо са разпилени така?

— Преди 398 години заловихме 37 оцелели екземпляра, от кораби, които разрушихме при нападението на нашествениците. Затворихме ги тук до края на войната. Когато нашествениците си отидоха, ни беше дадена заповед да не екзекутираме пленените индивиди от расата им. 350 години по-късно обаче, при раздаване на месечната им дажба храна, те се опитаха да се измъкнат от килиите си. Наложи се да ги избием. — Роботът извъртя глава към дъното на коридора. — Остана само един от тях. Но не му остава дълго съществуване. Биоскенерите ни сочат, че жизнената му енергия е на изчерпване. Дори ние, машините, сме изненадани от неговата изключителна жизненост за биосъщество. — Извърна се отново към тях. — Тъй като вие сте човешки същества, смъртното наказание отпада. Но ще бъдете затворени, докато определим самоличността ви и идентификацията на кораба ви. Последвайте ме!

Ханк дръпна Делиус трескаво. Той й прошепна развълнувано:

— Знам, знам. И аз се чувствам така. Жив извънземен!? Последният оцелял от вида си? Тук?

Предишният страх от роботите бе изместен от любопитството.

— Дали ще ни се предостави възможност да го видим?

— Да. Като ни затворят насаме с него.

— Само това не, майко Венера!

Гордън се влачеше едва-едва зад тях и не долови смисъла на шепненето им. Само оглеждаше подтиснато тленните останки.

Роботите спряха пред масивна врата с вградени електрожилещи механизми. Макар и датиращи от древността, електроскобите се срещаха и сега в астероидните затвори като укротителна мярка за по-буйни индивиди. Във вътрешната страна на вратата имаше малка цепнатина, през която се изстрелваха двусантиметрови скоби, заредени с електричен заряд, достатъчен за да парализира човешко тяло за минута-две. По този начин се налагаше контрол върху всички затворници.

По-ниският робот посочи вратата и каза:

— Съветваме ви да не влизате в противоречия с вашите приятели за да не изпитате това, което не желаете. Електроскобите ще ви държат влага!

Делиус стреснато попита:

— Какви приятели?

— Групата човеци, които заловихме четири часа, преди вие да навлезете в защитния ни облак. Залови ги роботът на станция-6!

Роботът погледна малкото светещо квадратче в горния ъгъл на вратата, голямите му зелени очи пробляснаха и вратата се отвори.

Едновременно с това отвътре се чу кикот и нечий дрезгав глас изграчи:

— А-а, някой идва. Надявам се, че този път…

Но когато в помещението влязоха тримата, в него се възцари тишина. Осемте души се изправиха бавно, втренчени в Делиус. Единият от тях пристъпи напред. Лицето му бе станало моравочервено.

— Де… ли… ус!? — процеди той и стисна юмруци. — Каква среща? Помниш ли ме?

— Естествено. Как мога да те забравя… Летан.

Гордън гледаше пирата с примес от омраза и страх.

— Но… това е той! Той е! Заедно с цялата си пасмина. Тук са всичките гадове, които избягаха от Итака-8, командире!

— Почти всичките — поправи го бързо Летан, продължавайки да гледа Делиус.

Стоящият зад Летан Талиус изсъска свирепо:

— А, това е онзи сополанко от охраната.

Роботите затвориха вратата зад тях. Осмината гледаха тримата в нещо като транс. След кратко колебание Талиус извика:

— Да ги пречукаме! — Втурна се към Делиус, но не успя да направи и втората си крачка, когато с кратко пронизително изсъскване нещо профуча покрай ухото на Ханк и обви гърдите на пирата. Скобата проблясна, очите на пирата се ококориха и последвалото изпразване на електричния заряд го просна в конвулсии на пода.

Делиус се обърна с насмешка към Олдброски:

— Както винаги, тебеподобните първо действат, а после мислят!

Изкривена усмивка се появи на лицето на Летан.

— Много добре. Не си загубил духовитостта си. — Направи знак на хората си да седнат. Те се подчиниха с явно нежелание. Той продължи: — Не очаквах да се срещнем на това място и по това време. Трябва да призная, че съм безкрайно изненадан от бързината, с която успя да ни настигнеш.

— Аз също.

— Подозирах, че от Церера ще изпратят преследвачи, но че именно големият шeф ще поеме командването, това не го очаквах.

Делиус подкани Ханк и Гордън да седнат до него. Разстоянието между тях и групата на пиратите бе около четири метра. Ако не ги спираха електроскобите, сигурно обстоятелствата щяха да се сложат по доста трагичен начин.

След кратка пауза Делиус запита:

— Какво направи с брат ми, Летан? Уби ли го?

Олдброски се ухили злорадо.

— Мога да те излъжа, но няма да го направя. Не. Жив е. Намира се в кораба. Добре завързан, естествено. Не бих му позволил да направи втори номер като този с тракер-програмата.

Бегла усмивка се разля върху лицето на офицера. Олдброски сякаш не я видя.

— Знаеш ли нещо, командире, — продължи той — никога не можах да разбера защо ме изхвърли от щаба. Аз просто си вършех работата като всички останали.

— Работата ти бе да спасяваш хората, а не да вдигаш във въздуха цяла орбитална станция с персонал от 800 души на борда.

— Че откъде можех да зная, че са ни сметнали за пирати? Аз лично им съобщих, че сме астероиден патрул.

— Ти не им съобщи. Ти им го показа.

— Е, може и така да е, но не ми се прави на светец. — Летан кипна. — Мойте 800 са нищо в сравнение с твоите 36000. Толкова ли бяха? Или малко повече там, на Фобос? А мен изхвърлиха от Церера, осъдиха ме на шест години затвор с усилено строг режим и ме тикнаха в ада на Итака-8. Заради едно недоразумение. Сега обаче нещата се промениха, както сам виждаш.

— Защо изби целия персонал?

— Не съм. И това ми е грешката. Онзи нещастник зад теб е оживял след взрива. Сега разбирам защо от самото начало нещо куцаше.

Гордън изстена:

— Животно…

— Сега да оставим личните взаимоотношения за друг път — намеси се Делиус. — Как попаднахте тук?

— По същия начин, по който и вие, предполагам. Навлязохме в облака, свързахме се с една от станциите и ето ни тук. Пленени! Добре, че мозъците на самоходните тенекии отвън не са се скапали с годините. Четиристотин години не са малко. — Той се излегна. — А сега, Делиус? Какво ще правим, за да се докопаме до свободата?

— Откъде да знам? Можем да им поискаме карти или да си разказваме вицове през следващите сто години. Или пък да се сбием с роботите. Какво пък? Един от нас може да оцелее.

— Не е зле. Никак даже. Както винаги пипаш в детайли. Винаги си бил непредсказуем за разлика от останалите дървеници от Церера. Ако не беше ти, досега да бях превърнал този шибан астероид в място за разврат и комар.

— Ще бъде добре да го видя. — Делиус се усмихна изразително. — Не си се променил от престоя в затвора. Мислех, че там лудостта ти ще намалее.

— Сгрешил си в преценката си. Ще ти призная, че съвсем скоро ще притежавам такава мощ, с която ще изтрия цялата ти флота и ще я изпратя в енциклопедиите.

Ханк се изкикоти по типично женски маниер.

— Виж ти какви амбиции! Нищо чудно, че си заобиколен от такава пасмина.

Хората на Олдброски се наежиха. Той им махна успокоително.

— Оставете я момчета. Котенце в униформа? Уф, ако не бяха точно такива обстоятелствата, каква веселба можеше да стане!

Ханк почервеня, стисна юмруци и изфуча:

— Затваряй си мръсната уста или ще ти го скъсам!

Летан вдигна предупредително пръст към вратата.

— Внимавай, скъпа, да не получиш някоя инжекцийка. И какъв неизискан речник!

Тя едва се успокои, но продължи да го гледа враждебно.

Междувременно Талиус се бе съвзел от електрошока и бавно се довлече до стената. Очите му святкаха свирепо като въглени. Процеди през зъби:

— Ще ви убия. Ще ви смажа черепите, жалки нещастници.

— Спести си заканите за друг път — посъветва го Ханк. — Отвън са разпилени доста представители на чуждоземната раса. Внимавай да не положат скелета ти до техните.

— Достатъчно, Ханк — сряза я Делиус. — Чепкането ви до никъде няма да доведе. Намираме се в бойна станция, контролирана изцяло от роботи. По-добре помислете как да се освободим от тази килия. Сега трябва да работим заедно.

Летан се изправи рязко.

— Добре казано. Да видим дали ваше величество ще измисли нещо гениално? Например, как да накараме онези два контейнера да ни дадат свобода на действие.

— Запази си сарказма за друг път. Ти си по бягствата. Имаш вече опит. Хайде, измисли нещо!

— Ще опитам. Не ми давай зор. А сега да поспим.

Олдброски се извъртя на другата страна и затвори очи. Бавно, един по един и останалите от групата му го последваха. Делиус погледна часовника си. Показваше 22:38 марсианско време. По това време куполите на планетата потъват в полумрак. Кимна на Ханк.

— Не се тревожи. Легни да поспиш. Утре ще видим какво ще правим.

— Слушам, сър.

Половин час по-късно всички спяха.