Мъри Лейнстър
Изследователският отряд (4)

IV

Те се движеха по склона, без да смеят да се изкачат на най-високите части на платото, по което сновяха сфиксовете, което значително ги затрудняваше. На хората им се струваше, че са забравили да ходят по равна земя. Семпър през целия ден кръжеше над тях и не отлиташе надалече. Когато се спусна мрака, той кацна за хранене и Хейджънс измъкна парчета месо от денка.

— За мечките остана съвсем малко храна — каза по едно време Хейджънс. — За тях това е съвсем недостатъчно. Но те проявяват благородство спрямо нас. Докато това при Семпър го няма. Той е прекалено тъп и затова са успели да го приучат да получава храна само от ръката на човек. Мечките това добре го разбират, но продължават да ни обичат безкористно. Затова и ми харесват.

Успяха по някакъв начин да се разположат за почивка на върха, който високо стърчеше над покритата с гора каменна стена. Едва се намери място за всички. Фаро Нел се развълнува и започна да бута Найджъл към най-безопасната част на площадката. Тя бе готова да блъсне хората, само и само да подреди чедото си. Но изведнъж детето започна да гримасничи и започна да скимти за Рон. Той отиде при него, пошляпна го нежно, мечката остана доволна и се дръпна, като заръмжа нещо на Ситка и Сурдо. Те се стесниха и я пропуснаха до самия край на скалата.

Това бе тъжна почивка. Всички бяха гладни. Често досега бяха срещали малки ручейчета с бистра вода. Мечките се напиваха, а хората напълваха матерките си. Но вече трета нощ не срещнаха никакъв дивеч и Хейджънс нищо не можеше да направи да намери храна за себе си или за Рон, който просто мълчеше. И също започна да усеща онова особено духовно родство между хората и мечките, което ги правеше не роби, а нещо съвсем друго. И в него имаше някаква новост и предизвикваше двойнствено чувство.

— Струва ми се — каза мрачно Рон, — че ако сфиксовете не ловуват тук по върховете, то наоколо трябва да се крие дивеч. СМятам, че те не обръщат внимание на нищо, когато се движат в подобни вериги.

Хейджънс се замисли. Рон бе прав. Обикновено по време на бой сфиксовете се построяват във верига и се опитват да обкръжат жертвата, която се опитва да избяга. Ако противника се съпротивлява, те го обкръжават по фланговете. Но този път те изкачваха планината в нещо като колони един зад друг, очевидно следвайки по навик уверено пътя си. Вятърът духаше от върха надолу и миризмата на мечките сигурно стигаше сфиксовете, но те не се отклоняваха от набелязания път. Дългата процесия синьо-червеникави дяволи упорито се изкачваше нагоре. Да се мисли за тях като определен вид месоядни животни, които се делят на самци и самки бе трудно, особено ако трябваше да се причисляват към обширното семейство на гущерите и змиите на другите планети.

— По този път са минали хиляди сфиксове. Изглежда така се движат няколко дни или дори цяла седмица. На екрана видяхме поне десетина хиляди. Просто не сме в състояние да ги преброим. Първите групи са изяли всичко, което са срещнали по пътя си, а останалите…

Рон възрази.

— Не може да има на едно място толкома месоядни. Аз ги виждам, знам колко са тук, но въпреки това не може.

— Не забравяй, че са студенокръвни — каза Хейджънс. — И не са им нужни калории за поддържане на температурата на тялото. Освен това тези животни дълго време издържат без храна. Например мечките изпадат в зимен сън…

Той в тъмнината започна да настройва приемника. Рон не разбираше защо го прави. Предавателя бе на другата страна на платото, което пъкаше от най-свирепите и опасни обитатели на Лорен II. Всеки опит да се отиде там бе равносилен на успешен опит за самоубийство.

Чуха се шумовете от смущенията. После се появи сигналът: три точки, три тирета… И така без край. Хейджънс изключи приемника.

— Защо не отговорихте на техния сигнал преуди да тръгнем — попита Рон. — Така щяхме малко да ги ободрим.

— Не се съмнявам, че нямат приемник. Те не чакат отговор в продължение на много месеци. И ако живеят в тунели, то не могат непрекъснато да слушат. Навярно те, понякога правят опит да излязат, когато искат да си доставят някаква храна. Не мисля, че имат достатъчно време да се занимават с разни сложни схеми и релета.

Рон го изслуша мълчаливо и после каза:

— Ние трябва да намерим храна за мечките. Найджъл е престанал да суче и сега е гладен.

— Да — съгласи се Хейджънс, — трябва да опитаме. Може и да греша, но ми се стори, че сфиксовете стават по-малко от вчера. Когато излезем вън от границите на обикновените им маршрути, ще се опитаме да потърсим нещо от вида на „нощните скитници“. Страхувам се обаче, че те са унищожили всичко по пътя си.

За щастие оказа се, че не е съвсем прав. През нощта го събуди ръмженето на мечките. В мрака се раздаваха звуци на пошляпвания. Лек порив на вятъра като нежно перце премина през лицето му. Той затърси фенера закачен на колана му. Наоколо бе само беловата димна завеса, която изведнъж се стопи. Нещо черно се метна настрани. После се видяха звездите и нощната пустота. Няколко големи летящи бели същества се спуснаха към него. Ситка Пит изрева с пълно гърло и към него се присъедини баса на Фаро Нел, която изведнъж подскочи нагоре и хвана нещо. Светлината изчезна преди Хейджънс да разбере, какво е станало. Той си позволи да каже само:

— Рон, не стреляй!

И те се заслушаха. В мрака се чу пращенето на работещи яко челюсти. После стана тихо.

— Виж! — прошепна Хейджънс.

Рон отново запали фенера си. Някакво същество със странна форма, бледо като човешката кожа, леко поклащайки се, започна да се приблишава към него. Следваха го други. Четири, пет, десет. Огромна мъхеста лапа се появи в осветения кръг и отмъкна от него летящото „привидение“. Последва втора огромна лапа. Хейджънс вдигна фенера. Трите огромни Кодиака изправени на задните си крака, гледаха странните нощни гости, които препереха и не можеха да преодолеят притеглянето на светещата лампа. Те се въртяха с необикновена бързина и не бе възможно да се разгледат. Бяха долетели тези най-отвратителни нощни същества, които приличаха на оскубани маймуни.

Мечките не ръмжаха. Те спокойно и с удивителна ловкост хващаха „маймунките“ и ги отправяха в устата си. В краката на всяка мечка се бе образувало вече малко хълмче остатъци. Изведнъж всичко изчезна. Хейджънс изгаси фенера. Мечките доволно преживяха в мрака.

— Тези същества са месоядни кръвопийци — спокойно каза Хейджънс, — изсмукват кръвта на жертвата си, като вампири които се изхитряват да не я събудят и когато тя умре, цялото това братство се нахвърля на трупа й. Но мечките имат гъста козина и се събуждат от най-малкия допир. Освен това са всеядни и нападат всичко, без сфиксовете. Те дойдоха да се нахранят. Но обратно няма как да си тръгнат. Сами се оказаха лакомо ястие за нашите мечки.

Рон извика. Включи малкия си фенер и видя, че ръката му е цялата в кръв. Хейджънс почисти раничката и го превърза. И едва сега Рон забеляза, че Найджъл нещо дъвче. Когато запалиха ярката светлина, мечето привършваше с гълтателните движения. То очевидно бе хванало и изяло „вампира“, който бе смукал кръвта на човека. За щастие, раничката се оказа дребна. На сутринта те отново поеха по стръмния склон. Рон не можеше да се успокои и няколко пъти произнесе:

— Роботите не биха се справили с „вампирите“.

— Така е, но би могло да се конструират специални роботи, които да ги следят. Тогава сам би трябвало да ядеш тези кръвопийци. Аз предпочитам да се осланям на мечките — отвърна Хейджънс.

Той вървеше начело. Тук не бе нужно да се спазва строя, необходим за пътешествието през гората. Зверовете лесно се изкачваха по възвишенията, тъй като дебелите възглавници на стъпалата им помагаха да се задържат по хлъзгавите скали. Но хората с труд влачеха краката си. Два пъти Хейджънс се спираше и оглеждаше с бинокъла местността в подножието на планината. Високият връх, стърчащ като връх на ракета, забележимо се бе приближил. По пладне го видяха над хоризонта на петнадесет мили от мястото на последното лагеруване. Друго не направиха.

— Проходът е свободен. Долу няма сфиксове — оповести весело Хейджънс. — Дори по склоновете не се виждат. Сега да се възползуваме ат паузата, преди да се е появила следващата тълпа. Струва ми се, че ги изпреварихме. Да видим, какво ще ни предложи Семпър. — махна с ръка на орела и той веднага се дигна във въздуха…

Изображението на екрана започна по познатия начин да се върти и преобръща. След няколко минути орелът бе над края на платото. Там вече се забелязваше растителност. Ново завъртане и се появиха разни храсталаци. Семпър се дигна високо. Появи се пустинята в средата на платото. Никъде не се забелязваха сфиксове. Само веднъж, когато орелът се наклони рязко и апаратът засне цялата равнина, Хейджънс видя някакви синьо-червеникави точки. Пробягаха тъмни петна и те приличаха на събрало се стадо. Но това явно не бяха сфиксове, тъй като те никога не се скупчваха така.

— Тръгваме право нагоре — отсече Хейджънс и изглеждаше доволен. — Ние тук ще пресечем платото. Мисля, че по пътя към колонията ще узнаем нещо интересно. — той направи знак на мечките и те послушно започнаха да се изкачват нагоре.

След няколко часа, малко преди залез слънце, хората достигнаха върха. Тук видяха дивеч. Наистина не беше много, но все-пак бе истински дивеч бягащ по зелената и покрита с трева и храсти покрайнина на пустинята. Хейджънс застреля някакво животно, космато и преживящо, което никак не приличаше на коренен жител на това плато. През нощта стана студено. Тук температурата спадна значително по-ниско от тази на склона. Въздухът бе доста разреден. На Рон изведнъж му „просветна“. В носовата част на планината атмосферата бе напълно неподвижна. Там не се виждаше нито едно облаче. Топлината излъчваща се от земята изчезваше в празното пространство. Там през нощта, изглежда бе ужасно студено. Каза това на Хейджънс.

— Да, така е — съгласи се той. — а през деня много горещо. Слънцето се развихря с пълна сила там, където въздухът е разреден, а в планините винаги има силен вятър. През деня повърхността се нагорещява, като на безатмосферна планета. И температурата би трябвало да достига сто и четиридесет-сто и петдесет градуса, а през нощта е много студено.

Те скоро се убедиха в това. Още преди да се смрачи напълно Хейджънс запали огън. Температурата падна под нулата и можеше спокойно да се спи, без да се страхуват от неканени гости.

Сутринта хората се бяха вкоченели, докато мечките спокойно продължаваха да хъркат и бодро се задвижиха, когато Хейджънс ги събуди. Те изглежда се наслаждаваха на утринната прохлада. Двамата едри мъжкари се развеселиха и започнаха да се борят, като се налагаха с удари, които на всеки друг биха разбили с лекота черепа.

Найджъл се наслаждаваше на гледката и дори закиха от възбуда. Докато Фаро Нел чисто по женски ги осъждаше, но си мълчеше и не се намесваше.

Скоро потеглиха на път. Семпър изглеждаше някак си вял. След всеки извършен полет дълго си почиваше на денка на гърба на Ситка. Седеше с обичайната си гордост и оглеждаше менящата се картина. Зелените стръкове се превърнаха в унила пустинна растителност. Орелът упорито отказваше да се издигне във въздуха. Планиращите птици не обичат да летят в безветрието, когато няма какво да им облекчава движението.

Хейджънс показа на Рон увеличената фотография на пътя, по който сега вървяха и мястото откъдето идваха сигналите за помощ.

— Май всичко това ми обясняваш в случай, че нещо стане с тебе, нали? — запита Рон. — Би имало смисъл, но с какво бих могъл да им помогна, след като не съм сигурен, че ще стигна сам до тях?

— За това ще ти помогнат знанията, които придоби за сфиксовете — отвърна Хейджънс. А и мечките са добри помощници. Аз оставих бележка на станцията. Всеки, който се приземи на площадката за кацане, а сигналните огньове са включени, ще намери указания как да открие колонията на роботите.

Рон вървеше до Хейджънс и с труд успяваше да го следва. Тясната зелена ивица на покрайнината на платото остана зад тях и сега стъпваха по прахообразен пясък.

— Да се върнем отново на един нерешен въпрос! — каза Рон. — Интересува ме една работа. Ти каза, че те смятат за похитител на мечките от родната си планета, но ти си наясно, че това не е така и е само лъжа, която да предпази приятелите от преследване на Колониалната Служба. А сега си рискуваш живота, като ме оставяш жив. А още по-опасно е, да помагаш на хора, които ще свидетелствуват срещу теб, че си престъпник. Защо постъпваш така?

— Защото не обичам роботите — изсмя се Хейджънс. — Просто ми е противно да гледам, как заповядват на хората и ги подчиняват на себе си.

— Е, и какво следва? — нетърпеливо произнесе Рон. — Не разбирам, как тази твоя антипатия спрямо роботите би могла да те подтикне към престъпление. Още повече това не е истина. Хората не се подчиняват на роботите.

— Не, подчиняват се! — възрази упорито Хейджънс. — Аз съм човек, естествено с някакви особености, но съм щастлив, че мога да живея на тази планета по човешки и да ходя там, където ми се прииска и да правя, каквото ми хрумне. Мечките са мои помощници и приятели. Кажи ми честно, Рон, ако опитът за създаване тук на колония роботи бе успял, нима хората биха могли да живеят тук така както им се иска? Едва ли! Те биха строили живота си под диктовката на онази железария. И вечно щяха да се крият зад оградите, построени от роботите, и винаги да се хранят с храната отгледана от роботите. Човек дори няма да се вдига от кревата и да поглежда през прозореца, само защото домашните роботи са престанали да вършат работата си. Роботите добре обслужват хората, както би трябвало да го вършат, но затова и хората трябва да се занимават само с това да служат на роботите.

Рон предпочете да поклати недоволно глава.

— Е, какво пък! Това е заплащането за удобството. Докато хората се ползуват от услугите на роботите, те трябва да се задоволяват с това което им предлагат. А щом ти се отказваш от техните услуги…

— Аз искам да решавам сам, а не да търпя ограниченията на избора, от възможностите, които те ми предлагат. — На родната ми планета някога почти постигнали с помощта на оръжието и кучетата правото самостоятелно да взимат решения. После започнали да отглеждат мечките, които частично ни избавили от услугите на роботите. Но когато настъпила опастността от пренаселване и места за хора, кучета и мечки едновременно няма да има, човекът все повече и повече попадал под властта на роботите и е бил принуден да се ползува от това което предлагала цивилизацията на роботите. Колкото сме по-зависими от тях, толково е по-ограничен избора ни. И ние не искаме децата ни да зависят от машините и да страдат, че те не им осигуряват всичко необходимо. Ние искаме те да израснат пълноценни мъже и жени, а не проклети автомати, които са обхванати от една цел през живота си: да натискат копчетата за управление на роботите, без което не могат да съществуват. И ти продължаваш да смяташ, че това не е подчинение на машините?

— Но тези доводи са чисто субективни — не се съгласи Рон. — Ни всички чувствуват нещата така.

— Аз ги чувствувам точно така — отсече Хейджънс. — И не съм сам. Галактиката ни е голяма и пълна с неочаквани неща. Мога със сигурност да твърдя, че човек, управляван от роботите, е съвсем неподготвен да преодолява непредвидените обстоятелства и да се справя с последствията им. Близко е часът, когато ще потрябват хора способни да преодоляват всякакви препятствия. На моята планета много хора молеха да им се разреши да заселят Лорен II. Отказаха ни. Смятаха, че това било прекалено опасно. Но хората, ако са истински хора, могат да освоят всяка планета. Аз се заселих тук, с цел да изуча местните условия. Особено ме интересуват сфиксовете. След време ние се каним да поискаме за втори път разрешение, но вече след като имаме доказателства, че може да се живее на тази планета и дори с тези чудовища човек да се справя. Аз постигнах някакви успехи. Колониалната Служба даде разрешение да се построи колония от роботи. Но аз питам: Къде е тя?

Рон не се предаваше.

— Начинът не е правилен, Хейджънс. Построили сте нелегална станция. Изследователската ви страст, естествено, не може да не предизвиква възхищение, но за съжаление той не е насочен, където е нужно. Аз добре зная, че такива като тебе пионери, за първи път са напуснали Земята и са тръгнали по звездите, но…

Сурдо изведнъж се изправи на задните си крака и задиша напрегнато. Хейджънс стисна пушката си и дори Рон свали предпазителя, но тревогата се оказа лъжлива. Наоколо беше прекалено тихо. — Собствено казано — продължи Рон с раздразнение, — ти говориш за свободата и равенството, неща, за които се счита, че са от областта на политиката. Ти твърдиш, че те са дори повече от политика. По принцип съм съгласен с тебе, но усещам нещо като религиозно звучене…

— По скоро, самоуважение — уточти Хейджънс.

— Може би, ти…

Този път заръмжа Фаро Нел и започна да тика с носа си Найджъл към Рон. Тя подсвирна нещо на човека и в тръст се спусна при Ситка Пит и Сурдо Чарли, които се бяха построили с лице към платото, на което се тълпяха множество сфиксове.

Хейджънс постави длан към челото си и започна да гледа в същата посока, където се взираха и мечките.

— Те нещо са усетили! — каза той тихо. — Но за щастие, не духа вятър. Там пред нас има някакъв хълм. Да вървим там, Рон!

И той побягна напред. Рон и Найджъл го следваха по петите. Те бързо се изкачиха не нисък, обрасъл с кактусообразни храсталаци хълм, който стърчеше не шест фута от пясъчната равнина. Хейджънс заразглежда с бинокъл местността.

— Само един сфикс — процеди той. Само един единствен. Това е още по-странно в сравнение с огромните глутници, които видяхме. — Той наплюнчи пръста си, вдигна го и каза: — никакъв вятър. — После продължи да гледа през бинокъла. — Сфиксът не знае, че сме тук. Отдалечава се. И повече никой друг не се вижда. — Хейджънс стоеше в нерешителност и хапеше устните си.

— Слушай, Рон — каза той накрая. — Искам да убия този самотен сфикс и да изясня една работа. Петдесет процента сигурност, че ще направя важно откритие. Аз ще опитам, но ще се наложи после да бягам насам. Ако се окажа прав… — той погледна часовника си, — но не бива да губя нито минута. Всичко трябва да стане много бързо. Затова ще възседна Фаро Нел. Ситка и Сурдо ще ме последват. Но Найджъл не може така бързо да бяга. Ще останеш ли с него, Рон?

Рон усети да спира дъха му, но отвърна спокойно:

— Ти най-добре знаеш, как трябва да постъпваш, Хейджънс.

— Отваряйте си очите на четири. Ако нещо забележите в далечината, стреляй и ние веднага ще се върнем. Не чакай опасността да се приближи, стреляй незабавно.

Рон кимна в знак на съгласие. Трудно му бе да каже нещо. Хейджънс отиде при готовите за бой животни, качи се на Нел и здраво се хвана за гъстата й козина.

— Хей, давай! — извика той. — Хоп! Хоп! Хоп!

Трите мечки се понесоха с бясна скорост. Човекът се тресеше на гърба на Фаро Нел. Неочакваното тръгване извади Семпър от вцепенението и той запляска с крила, издигна се нагоре и неохотно последва мечките, като летеше над самата глава на Хейджънс.

Следващите събития се развиха много бързо. Кодиаците, когато това е нужно, бягат като състезателни коне. Мечките почти за миг преодоляха половината миля. Сфиксът ги посрещна с ръмжане. Хейджънс стреля от гърба на мечката. Изстрелът и избухването на куршума се сляха в едно. Огромното рогато чудовище се преметна и предаде богу дух.

Хейджънс скочи на земята и почна да върши нещо около сфикса. Семпър направи лупинг във въздуха, наклони се и започна да се снижава. И както бе извил глава любопитно гледаше действията на човека.

Рон също не откъсваше очи от Хейджънс. Двата мечока безгрижно се разхождаха наоколо, докато Фаро Нел с любопитста наблюдаваше непонятната операция над безжизнения труп. На хълма Найджъл тихо прописка. Рон го поглади по главата. Но мечето поовиши глас. Рон видя, как Хейджънс се изправи и тръгна към Фаро Нел и се качи на нея. Ситка Пит погледна към Рон. Изглежда бе подушил нещо подозрително. После отрядът тръгна към малкия хълм. Семпър бясно пляскаше с крилата си и крясъците му изпълваха пространството, въпреки че въздухът бе съвсем неподвижен. И като се преобърна няколко пъти, орелът се спусна на рамото на човека и се вцепи в него с нокти. Найджъл изведнъж истерично зави и се притисна до човека, като кученце, което при опасност се старае да бъде до майка си. Рон падна и повлече със себе си мечето. И само видя как се мярна плочкообразната кожа и въздуха се изпълни с пронизителните писъци на сфикса, който бе извършил гигантски скок към Рон. Но звярът не бе разчел точно растоянието и не уцели. Рон и Найджъл веднага се изправиха на крака.

Човекът още не бе осъзнал напълно, какво бе станало и какво означаваше дяволското посещение, когато Ситка и Сурдо се понесоха обратно с ракетна скорост. Фаро Нел гръмогласно зави и мечето с всички сили се хвърли към майка си. Рон хвана пушката си. Сфикса бе съвсем близо. Като се бе приготвил да скочи, той фиксираше с поглед бягащото мече и се готвеше да го преследва. Рон размаха оръжието си пред носа на сфикса, а после яростно го удари. Животното се завъртя и го събори. Трудно е да се задържиш прав, когато адско чудовище, тежко почти сто фунта изпълнено с яростта и злобата на дива котка с всички сили те удря в гърдите.

Но за щастие тогава се приближи Ситка Пит. Животното се изправи на задните си крака и със силен рев, като древен герой, предизвикващ врага на двубой се запъти към сфикса. Приближи се и Хейджънс, но не стреля, защото Рон се намираше наблизо до чудовището. Фаро Нел мяташе бясно глава, раздирана от противоречиви чувства, от една страна да успокои Найджъл, а от друга да разкъса натрапника, който се бе осмелил да нападне чедото й.

А седейки на гърба на Фаро Нел с орела на рамо, който по идиотски начин продължаваше да стои на рамото му, Хейджънс безпомощно наблюдаваше, как сфиксът се нахвърля и плюе Ситка. Достатъчно бе той да протегне лапа и от Рон нищо не би останало.