Едмондо де Амичис
Сърце (3) (Дневникът на един ученик)

Коминочистачът

1, вторник

Снощи ходих в девическото училище, което е до нашето, за да дам разказа за падуанчето на учителката на Силвия, която искаше да го прочете. В това училище има седемстотин момичета! Когато пристигнах там, ученичките излизаха всички весели — бяха ги разпуснали по случай неделята на всичките светии и задушница. И ето какво хубаво нещо видях.

Пред вратата на училището, от другата страна на улицата, стоеше, опрял лакът на стената и склонил чело на ръката си, един много малък коминочистач със съвсем черно лице, с торба и четка. Той плачеше непрестанно.

Две или три момичета от втори клас се приближиха до него и го запитаха:

— Какво ти се е случило, та плачеш така?

Но момчето не отговори и продължаваше да плаче.

— Но кажи какво ти се е случило, защо плачеш? — запитаха го пак момичетата.

Тогава то вдигна глава (лицето му беше детско) и каза през сълзи, че ходило да чисти комини в няколко къщи, дето спечелило трийсет солди, и ги изгубило — изпадали през разпрания му джоб, и то показваше скъсаното място. Сега то не смееше да се върне в къщи без парите.

— Господарят ще ме бие — каза то, като хлипаше, и склони отново глава върху ръката си, отчаяно. Момиченцата стояха и го гледаха сериозни.

През това време се доближиха и други момичета, големи и малки, бедни и богати, с чанти под мишница, и едно голямо момиче, което имаше синьо перо на шапката, извади от джоба си две петачета и каза:

— Аз имам само две петачета. Да съберем коя каквото може да даде.

— И аз имам две петачета — каза друго момиче, облечено в червено. — Ще съберем помежду си трийсет.

И те почнаха да викат:

— Амалия! Луиджа! Анина! — Едно петаче! — Кой има пари? — Тук парите!

Някои имаха пари да си купят цветя и тетрадки и ги дадоха; няколко по-малки дадоха чентезими^[1]. Момичето със синьото перо събираше всичко и броеше на висок глас:

— Осем, десет, петнайсет!

Но трябваха още. Тогава се яви една по-голяма от всички, която изглеждаше почти като учителка. Тя даде половин лира и всички заскачаха от радост около нея. Не достигаха още пет петачета.

— Сега ще дойдат четвъртокласничките, те имат пари — каза една.

Момичетата от четвърти клас дойдоха и парите почнаха да валят. Всички се трупаха. И хубаво беше да види човек тоя беден коминочистач сред ученичките с разноцветни дрехи, с пера, панделки и къдрици.

Трийсетте петачета вече бяха събрани и още даваха. Най-малките, които нямаха пари, си пробиваха път между големите и слагаха малките си китки цветя, само и те да дадат нещо.

Неочаквано дойде вратарката и извика:

— Госпожа директорката!

Момичетата се пръснаха на всички страни като ято врабчета. Тогава малкият коминочистач остана сам посред улицата. Той избърса очите си, напълно доволен. Ръцете му бяха пълни с пари, а в илика на палтото му, в джобовете и шапката му имаше много китки цветя. Цветя имаше и по земята, в краката му.

Денят на мъртвите

2, сряда

Тоя ден е посветен на паметта на мъртвите. Знаеш ли, Енрико, на кои мъртви вие, децата, би трябвало в тоя ден да посветите една мисъл? На ония, които са умрели за вас, малките и по-големите деца. Колко са умрели и колко умират постоянно! Помислил ли си ти колко бащи са изхабили живота си в труда, колко майки са слезли преди време в гроба, изтощени от лишенията, на които са се били осъдили, за да поддържат децата си? Знаеш ли колко мъже са забили нож в сърцето си от отчаяние, че виждат собствените си деца в нищета, колко жени са се удавили или са умрели от мъка, или са полудели, задето са изгубили своето детенце? В тоя ден помисли за всички тия мъртви, Енрико.

Помисли за многото учителки, които са умрели млади, заболели от туберкулоза поради тежката работа в училище, която са вършили от любов към децата, с които не са могли да се разделят; помисли за лекарите, които са умрели от заразителни болести, които те смело са презрели, за да лекуват деца; помисли за всички ония, които при корабокрушенията, пожарите и глада, в момент на върховна опасност са отстъпили на децата последното парче хляб, последната спасителна дъска, последното въже за спасяване от пламъците и са издъхнали доволни от жертвата си, която е запазила живота на някое малко невинно създание.

Тия мъртви нямат брой, Енрико; във всяко гробище лежат стотици от тия свети създания, които, ако можеха да се дигнат за миг от гроба си, биха извикали името на някое дете, за което са пожертвували удоволствията на младостта, спокойствието на старостта, любовта, ума, живота; годеници на двайсет години, мъже в разцвета на силите си, осемдесетгодишни старци, младежи — героични и незнайни мъченици на детството, толкова велики и толкова благородни, че земята не ражда толкова цветя, колкото би трябвало да положим на гробовете им. Толкова много сте обичани, о деца!

Помисли днес за всички тия мъртви с чувството на признателност и ще бъдеш по-добър и по-сърдечен към всички, които те обичат и се трудят заради тебе, мили щастливи сине, който в деня на мъртвите нямаш още кого да оплакваш!

 

Майка ти

Моят приятел Гароне

4, петък

Разпуснаха ни само за два дни, а на мене ми се стори, че не съм виждал дълго време Гароне. Колкото повече го опознавам, толкова повече го обиквам. Същото става и при другите другари, като изключим нахалните, които не се разбират с него, защото той не ги оставя да вършат насилия. Винаги, когато някой голям вдигне ръка над някой малък, малкият вика: „Гароне!“ и големият престава да го бие.

Баща му е машинист по железниците. Гароне е започнал да ходи късно на училище, защото боледувал две години. Той е най-висок и най-силен в класа: вдига чин с една ръка. Винаги яде и е добър. Каквото и да му поискат: молив, гума, хартия, ножче, заема или дава всичко. Той не говори и не се смее в клас: винаги стои неподвижен на чина, който е твърде тесен за него и поради това гърбът му е извит и главата му сякаш е пъхната в раменете. Когато го погледна, той ми се усмихва с полузатворени очи, сякаш иска да ми каже:

— Е, Енрико, нали сме приятели?

Но той разсмива другите, когато го погледнат: нали е едър и пълен, палто, панталони, ръкави — всичко му е много късо и много тясно, шапката му е малка за нископодстриганата глава, обущата му пък са големи и вратовръзката му е винаги усукана като въже. Милият Гароне! Достатъчно е да го погледнеш веднъж в лицето, за да му спечелиш любовта. Всички по-малки ученици искат да бъдат близо до неговия чин. Той е добър ученик по смятане. Книгите си носи натрупани една върху друга и опасани с червен ремък. Той има един нож със седефена дръжка, който миналата година намерил на площада пред казармата; веднъж той си поряза единия пръст до кокала, но никой в училище не забеляза това, а в къщи не каза нищо, за да не изплаши родителите си.

Каквото и да му кажат на шега, не се сърди; но тежко и горко на ония, които му кажат: „Не е вярно!“, когато той твърди нещо. Тогава очите му пламват и той започва да удря чина с юмруци толкова силно, та ти се струва, че ще го разцепи. В събота даде едно петаче на един ученик от първи клас, който плачеше на улицата, защото му взели неговото, и не можел да си купи тетрадка. Сега от три дена работи върху едно писмо от осем страници, чиито краища са украсени с перо, за именния ден на майка си, която често идва да го взема от училище. Тя е висока и пълна като него и е симпатична. Учителят го гледа постоянно и винаги, когато минава край него, го потупва по шията като добро, спокойно биче. Аз се радвам, когато стисна голямата му ръка, която сякаш е ръка на мъж. Уверен съм, че той би рискувал живота си, за да спаси другаря си, че би дори умрял, за да го защити. Това се вижда толкова ясно в очите му! И макар че сякаш все гълчи с грубия си глас, чувствува се, че тоя глас излиза от едно благородно сърце.

Въглищар и богаташ

7, понеделник

Без съмнение никога Гароне не би казал оная дума, която вчера заранта Карло Нобис каза на Бети. Карло Нобис е горделив, защото баща му е богаташ. Той е висок, с черна брада и е много сериозен. Почти всеки ден идва да придружава сина си.

Вчера сутринта Нобис се препираше с Бети, един от най-малките, син на въглищар, и като не знаеше вече какво да му отвърне, защото не беше прав, той викна:

— Баща ти е дрипльо.

Бети цял се изчерви и не каза нищо, но очите му се напълниха със сълзи. Когато се върнал в къщи, той повторил тия думи пред баща си. И въглищарят, дребен и цял почернял, дойде след обяд в клас, хванал момчето си за ръка, да се оплаче на учителя. Докато той се оплакваше на учителя и всички ние мълчахме, бащата на Нобис, който сваляше палтото на сина си както винаги на прага на вратата, чу да произнасят името му, влезе в класа и поиска обяснение.

— Тоя работник — отговори учителят — е дошъл да се оплаче, че вашият син Карло казал на неговото момче: Баща ти е дрипльо.

Бащата на Нобис навъси чело и се поизчерви. След това запита сина си:

— Каза ли тия думи?

Синът, изправен сред стаята с наведена глава пред малкия Бети, не отговори.

Тогава баща му го хвана за ръка, бутна го толкова близо до Бети, че те почти се допряха, и му каза:

— Поискай извинение!

Въглищарят понечи да се намеси, като каза: „не! не!“, но бащата на Карло не му обърна внимание и повтори на сина си:

— Поискай му извинение! Повтори думите ми. Искам ти прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.

Въглищарят махна решително с ръка, сякаш за да каже: „Не искам!“, но богаташът не му обърна внимание и неговият син повтори бавно, с тънък глас, без да повдигне очи:

— Аз ти искам прошка за оскърбителната, глупава и неблагородна дума, която казах за баща ти, на когото баща ми счита за чест да стисне ръката.

Тогава богаташът подаде ръка на въглищаря, който я стисна силно, и след това веднага тласна сина си в обятията на Карло Нобис.

— Моля ви се, поставете ги един до друг — каза богаташът на учителя.

Учителят сложи Бети на чина на Нобис. Когато те заеха местата си, бащата на Нобис се сбогува и си отиде.

Въглищарят постоя още малко умислен, като гледаше двете деца; след това се доближи до чина и изгледа внимателно Нобис с израз на любов и огорчение, сякаш искаше да му каже нещо, ала нищо не му каза; протегна ръката си, за да го помилва, ала не посмя и само докосна леко челото му с грубите си пръсти. След това тръгна към вратата и като се обърна да го види още веднъж, изчезна.

— Запомнете добре това, което видяхте, момчета — каза учителят, — това е най-хубавият урок през годината.

Учителката на брат ми

10, четвъртък

Синът на въглищаря е бил ученик на учителката Делкати, която днес дойде да види брат ми, който се бе поразболял. Тя ни разсмя, като ни разказа как майката на Бети преди две години й занесла в къщи една престилка въглища, за да й благодари, задето дала медал на сина й. Бедната жена упорствувала, не искала да отнесе обратно въглищата в къщи и почти заплакала, когато трябвало да се върне с пълна престилка. Друга добра жена пък, каза ни тя, й занесла доста тежка китка цветя, в която имало вързопче пари. Ние се забавлявахме много, като я слушахме, и брат ми глътна лекарството, което преди не искаше да вземе.

Колко търпение трябва да имат учителките с тия деца от първи клас, които не могат да произнасят още „р“ и „с“! Едно кашля, на друго му тече кръв от носа, трето си е загубило обувките под чина, четвърто реве, понеже се е уболо с перото, пето плаче, понеже си е купило тетрадка номер втори вместо номер първи. Петдесет такива деца в един клас, които не знаят нищо и които учителката трябва да научи да пишат. Те носят в джобовете си парченца сладко коренче, копчета, запушалки от шишета, стрита тухла и какви ли не дреболии… Учителката понякога е принудена да ги претърсва, но те крият предметите дори в обувките си. И не внимават: като влезе през прозореца някоя голяма муха, целият клас се обръща с главата надолу. Лете донасят в училище треви и бръмбари, които летят в кръг или пък падат в мастилниците и след това оставят следи от мастило по тетрадките. Учителката трябва да играе ролята на майка, да им помага да се облекат, да им превързва пръстите, когато се убодат, да вдига от пода шапките, които падат, да внимава да не си разменят палтата, защото иначе хленчат и кряскат. Клетите учителки! Отгоре на това майките идват да се оплакват:

— Как така, госпожице, моето дете си е изгубило перото?

— Как така моето дете не е научило нищо?

— Защо не споменахте моето дете, което знае толкова много?

— Защо не накарате да извадят от чина гвоздея, който е съдрал панталоните на моя Пиеро?

Понякога учителката на брат ми се ядосва с децата и когато кипне много, тя си захапва някой пръст, за да не се изтърве да набие някое дете. Тя изгубва търпение, но после се разкайва и започва да милва детето, на което се е скарала. Понякога изгонва от училище някой немирник, но после й минава и се сърди на родителите му, които са го наказали с глад.

Учителката Делкати е млада и висока, облечена е добре. Черноока и неспокойна, подвижна като пружина, тя се трогва от най-дребни неща и тогава говори с голяма нежност.

— Поне обичат ли ви децата? — запита я майка ми.

— Много от тях да — отвърна тя, — но по-късно, като свърши учебната година, голяма част от тях вече не ни поглеждат. Когато постъпят при учителите, те почти се срамуват, че са учили при нас, учителките! След двегодишни грижи, след като си обичала толкова много едно дете, мъчно ти е да се разделиш с него, но си казваш: „О, в това дете съм уверена, то ще ме обича“… Но мине ваканцията, върнем се отново в училище и когато се затичам срещу него и му извикам; „О, дете, дете мое!“, то си извръща главата настрана.

Учителката млъкна за миг.

— Но ти няма да правиш така, нали, мъничкият ми? — каза тя с овлажнели очи, като целуна брат ми. — Ти няма да обръщаш главата си настрана и няма да се откажеш от клетата си приятелка, нали?

Майка ми

10 ноември, четвъртък

В присъствието на учителката на брат си ти не прояви уважение към своята майка! Това нещо да не се случи никога вече, Енрико, никога вече! Твоята неучтива дума прониза сърцето ми като стоманено острие. Аз си спомних как преди години майка ти стоя цяла нощ над малкото ти легло и се вслушваше в дишането ти, като лееше кървави сълзи от мъка и скърцаше със зъби от ужас, че може да те изгуби; и аз се боях, че може да изгуби ума си. И при тоя спомен аз се отвратих от постъпката ти. Ти да обидиш майка си! Твоята майка, която би дала една година щастие, за да ти спести един час страдание, която би просила за тебе, която би пожертвувала своя живот, за да спаси твоя живот! Слушай, Енрико. Втълпи си в ума тая мисъл. Представи си, че в живота ти ще има много ужасни дни; но най-ужасен от всички ще бъде денят, в който ще загубиш майка си. Когато вече бъдеш мъж, силен, закален във всички борби, ти, Енрико, ще призоваваш хиляди пъти майка си, измъчван от огромното желание да чуеш отново за миг гласа й и да видиш отново разтворени обятията й, за да се хвърлиш в тях разплакан, като клето момче без закрила и без утеха. Как ще си припомняш тогава всяка горчивина, която си й причинил, и с какви угризения на съвестта ще изкупваш всичко, нещастнико! Не се надявай на спокойствие в живота си, ако си огорчавал майка си. Ти ще се разкайваш, ще й искаш прошка, ще почиташ паметта й, но безполезно; твоята съвест няма да ти даде спокойствие, нейният нежен и добър образ ще има винаги за тебе израза на скръб и укор, който ще измъчва душата ти. О, Енрико, внимавай: любовта към майката е едно от най-свещените човешки чувства; нещастен е оня, който я погази. Убиецът, който уважава майка си, има все още в сърцето си нещо честно и благородно; най-прославеният между хората, който е наскърбил и обидил майка си, не е нищо друго освен подло създание. Никога вече да не излиза от устата ти груба дума за оная, която ти е дала живота. И ако се изтървеш пак да й кажеш такава дума не от страх от баща си, а от любов към нея се хвърли в краката й, за да я помолиш с целувката на прошката да заличи от челото ти печата на непризнателността. Аз те обичам, сине мой, ти си най-скъпата надежда на живота ми, но аз бих желал да те видя по-скоро мъртъв, отколкото непризнателен към майка си. Хайде, за известно време не искам милувките ти — не бих могъл да ти отвърна с милувки от сърце.

 

Баща ти

Моят другар Корети

13, неделя

Баща ми ми прости, но аз останах малко печален и майка ми ме изпрати с големия син на портиера да се поразходя на булеварда. Близо към средата на булеварда, като минавах край една кола, спряла пред един магазин, чух, че някой ме извика; обърнах се — Корети, училищният ми другар, с фланелката със шоколадов цвят и с шапката от котешка кожа. Той беше весел и цял в пот, с голям товар дърва на гръб. Един мъж, изправен в колата, му подаваше по един наръч дърва, а той ги внасяше в дюкяна на баща си, дето ги натрупваше набързо.

— Какво правиш, Корети? — попитах го аз.

— Не виждаш ли? — отвърна ми той, като простираше ръце да поеме товара, и добави: — Приповтарям си урока.

Аз се засмях. Но той говореше сериозно и като грабна наръча дърва, започна да си приповтаря, като подтичваше:

— Наричат се… да го вземат дяволите тоя глагол… те се менят по число… по число и лице…

И после, като стовари дървата и ги нареди, продължи:

— По време… по време, за което се отнася действието…

И като се връщаше към колата да вземе друг наръч дърва, добави:

— … според начина, по който действието е изразено.

Това беше урокът ни по граматика за следния ден.

— Какво да правя — каза ми той, — използувам времето. Баща ми отиде с чирака по работа. Майка ми е болна. Аз трябва да разтоварвам, И през това време си приповтарям урока по граматика. Днешният урок е труден. Не мога да го натъпча в главата си.

След това той се обърна към коларя:

— Баща ми каза, че ще бъде тук в седем часа и ще ви плати.

Колата потегли.

— Ела за малко в дюкяна — каза ми Корети.

Влязох. Дюкянът представляваше една голяма стая, пълна с купчини дърва и връзки подпалки, с една теглилка настрана.

— Днешният ден е ден на усилена работа, уверявам те — подзе Корети; — трябва да върша работата с прекъсвания. Тъкмо пишех предлозите, ето че дойдоха купувачи. Седнах отново да пиша, ето че дойде колата. Тая заран ходих два пъти на пазара на дърва на площад „Венеция“. Не усещам вече краката си и ръцете ми са подути. Щях да загазя, ако имахме да рисуваме!

Като разправяше това, той смиташе сухите листа и клечките, които бяха нападали по пода.

— Но къде си пишеш упражненията? — запитах Корети.

— Разбира се, не тук — отвърна той; — ела да видиш.

И той ме заведе в една малка стая зад дюкяна, която служи за кухня и за трапезария. В един ъгъл имаше маса, а върху нея учебници и тетрадки със започната писмена работа.

— Тъкмо бях се спрял на втория отговор — каза той — от кожа се правят обувки, ремъци… сега ще прибавя куфари.

И като взе писалката, започна да пише с хубавия си почерк.

— Няма ли никой? — извика женски глас в тоя миг от дюкяна.

Беше една жена, дошла да си купи подпалки.

— Идвам — отвърна Корети, изскочи отвъд, претегли подпалките, взе парите, затича се в ъгъла да отбележи в един тефтер продажбата и като се върна при своята работа, каза:

Да видим дали ще успея да си завърша изречението.

И написа: пътнически чанти и войнишки раници.

— Ах, моето нещастно кафе изкипя! — извика той изведнъж и отърча до печката да махне кафеничето от огъня.

— Кафето е за мама — каза той, — трябваше да се науча да го правя добре. Почакай, ще й го занесем заедно. Ще й бъде приятно да те види. От седем дена е на легло… Дявол да го вземе! Винаги си опарвам пръстите с това кафениче! Какво трябва да прибавя след войнишките раници? Трябва да се прибави още нещо, а не се сещам. Ела при мама.

Той отвори една врата, влязохме в друга малка стая. В едно голямо легло лежеше майката на Корети с бяла кърпа около главата.

— Ето кафето, мамо — каза Корети, като й подаваше чашата. — Този е мой другар от училище.

— А, отлично момче! — възкликна жената; — идвате да посетите болните, нали?

През това време Корети натъкмяваше възглавниците зад рамената на майка си, подреждаше завивките на леглото, подкладе огъня и изгони котката от скрина.

— Трябва ли ти нещо друго, мамо? — запита я той, прибра чашата. — Изпи ли двете лъжички сироп? Когато го свършиш, ще изтичам до аптекаря. Дървата са разтоварени. В четири часа ще сложа месото на огъня, както ми каза, и когато мине продавачката на масло, ще й дам осемте петачета. Всичко ще мине добре, не се безпокой.

— Благодаря, сине — отвърна жената. — Клетият ми син, той се грижи за всичко!

Тя ми предложи парче захар, а после Корети ми показа портрета на баща си с войнишки дрехи, с орден за храброст, който той получил през войната в 1866 година в квадрата на княз Умберто; същото лице на сина, с такива живи очи и с такава весела усмивка.

Върнахме се в кухнята.

— Сетих се! — каза Корети и прибави в тетрадката: Правят се още и конски хамути. — Останалото ще направя довечера, ще стоя до късно. Щастлив си, че разполагаш с всичкото си време и можеш и да се разхождаш!

И все тъй весел и чевръст, влезе отново в дюкяна, започна да слага дървата на магарето и да ги реже на две, като казваше:

— Това е гимнастика! Не прилича на оная в училище, дето си изопваме ръцете напред, Искам, като се върне баща ми в къщи, да завари всичките тия дърва нарязани Той ще остане доволен. Лошото е, че след като съм рязал дърва, не пиша добре: т-то ми и л-то ми приличат на змии, както казва учителят. Но какво да правя? Ще му кажа, че е трябвало да работя с ръцете си. Най-важното е мама да оздравее по-скоро. Днес тя е по-добре, слава богу. Граматиката ще науча утре рано, когато пеят петлите. О, ето колата с дънерите! На работа!

Една кола с дънери спря пред дюкяна. Корети изтича вън да поговори с коларя, след това се върна.

— Вече не мога да ти правя компания — каза ми той. — Довиждане до утре. Добре стори, че дойде да ме видиш. Приятна разходка! Щастлив си ти!

И като ми стисна ръката, отърча да поеме първия дънер и започна бързо да снове между колата и дюкяна, със свежо като роза лице, все така пъргав — да ти е драго да го гледаш.

„Щастлив си ти!“ — ми каза той. Ах, не, Корети, не: ти си по-щастлив от мене, защото учиш и освен това работиш, защото си по-полезен на баща си и майка си, защото си по-добър, сто пъти по-добър и по-способен от мене, мили ми другарю!

Директорът

18, петък

Корети беше доволен от тая заран, защото за асистент на месечния ни изпит беше дошъл миналогодишният му учител от втори клас Коати. Той е едър мъж, с голяма къдрава коса, с голяма черна брада, с големи тъмни очи и с гръмлив глас. Той постоянно заплашва децата, че ще ги направи на парчета и че ще ги хване за яката и ще ги замъкне в полицията и прави какви ли не страшни муцуни; ала не наказва никога никого, дори винаги се усмихва под мустак, без да забележат другите. Учителите с Коати са осем, включително един дребен заместник без брада, който изглежда като момче. Един от учителите, тоя на четвърти клас, е куц, увит във вълнено шалче, винаги страдащ от болки. Тия болки той добил, като бил селски учител в едно влажно училище, от стените на което капела вода. Другият учител на четвърти клас е стар, съвсем побелял. По-рано той бил учител на слепите. Има един друг, добре облечен, с очила, с руси мустаци, когото наричат Адвокатчето, защото, като учителствувал, следвал за адвокат и получил диплом, дори написал една книга, в която учел как се пишат писма. Ала учителят ни по гимнастика е същински войник. Той е бил с Гарибалди и има на врата си белег от рана, причинена от сабя; ранили го при Милацо.

Директорът е висок, плешив, със златни очила, с посивяла брада, която стига до гърдите му, облечен в черно и копчетата му винаги са закопчани до под брадичката му. Той се държи с учениците много добре. Когато повика някои, за да им направи бележка, те влизат в стаята му разтреперани. Той не им се кара, а ги хваща за ръце и започва да им разправя, че не бивало да правят така, че трябвало да се разкаят и да обещаят да бъдат добри. При това той им говори толкова учтиво и толкова сладък глас, че всички излизат от стаята му със зачервени очи, повече засрамени, отколкото ако беше ги наказал.

Клетият директор! Той е винаги пръв на поста си. Сутрин причаква учениците и изслушва родителите им. Когато пък учителите вече се отправят към домовете си, той се върти още около училището, за да види да не би учениците да се пъхат под файтоните или да се потриват по улиците и да играят или да пълнят чантите с пясък и камъни. И всеки път, щом се покаже на някой ъгъл, висок и черен, учениците се разбягват на всички страни, като зарязват играта на перца и билярдни топки, а той ги заплашва отдалече с показалеца си, любезен и тъжен.

Майка ми казва, че никой не го е видял да се засмее след смъртта на сина му, който бил доброволец във войската. Той държи винаги портрета му пред очите си на масичката в дирекцията. След това нещастие той искал да си отиде; дори направил заявление до общината и го държал винаги на масичката си, като отлагал всеки ден да го изпрати, защото му било мъчно да остави децата. Но завчера изглежда се бил решил и баща ми, който бил при него в дирекцията, му казал:

— Колко е жалко, че си отивате, господин директоре! В това време влязъл един човек да запише едно момче, което идвало от друго училище в нашето поради смяна на жилището си. Като видял това момче, директорът се учудил, погледал го известно време, погледал и портрета, който държи на масата си, след това започнал да гледа пак момчето, като го привлякъл към себе си и го накарал да си дигне главата. Това момче приличало извънредно много на покойния му син.

— Добре — казал директорът, записал го, сбогувал се с бащата и останал замислен.

— Колко е жалко, че си отивате! — повторил баща ми.

Тогава директорът взел своето заявление за оставка, скъсал го на две и казал:

— Оставам!

Войниците

22, вторник

Неговият син, когато умрял, бил доброволец във войската, затова директорът, когато излезем от училище, винаги отива на булеварда да гледа войниците, като минават. Вчера минаваше един пехотен полк и петдесет ученика започнаха да скачат около музикантите, като пееха и удряха с линиите си върху чантите си. Ние — една група, стояхме на плочника и гледахме: Гароне, пристегнат в много тесните си дрехи, който ядеше един голям комат хляб, хубаво облеченият Вотини, който постоянно си махва косъмчетата от дрехите, Прекоси, синът на ковача, с бащиното си палто, Калабрийчето, Зидарчето, Кроси с червената си глава, Франти с нахалното си лице, а също и Робети, синът на артилерийския капитан, който спаси едно дете от омнибуса и сега ходи с патерици.

Франти се изсмя в лицето на един войник, който куцаше. Но веднага усети една ръка върху рамото си. Обърна се — беше директорът.

— Слушай — каза му директорът, — да се подиграваш с войник, когато е в строя и не може нито да си отмъсти, нито да отговори, е все едно да оскърбяваш вързан човек: това е подлост!

Франти изчезна.

Войниците минаваха по четирима в редица, потни и прашни, а пушките им блестяха на слънцето.

— Вие трябва да обичате войниците, деца — каза ни директорът. — Те са нашите защитници; ако утре някоя чужда войска нападне страната ни, те ще отидат да умрат за нас. И те са като вас момчета, само че са с няколко години по-големи от вас; те също ходят на училище: и между тях има бедни и богати, както между вас, и идват от всички краища на Италия. Погледнете ги, човек може да ги познае по лицето: минават сицилийци, сардинци, неаполци, ломбардци. Тоя полк е стар, от ония, които се сражаваха през 1848 година. Войниците са други, но знамето си е все същото. Колко души са загинали за страната под това знаме, двайсет години преди да се родите!

— Ето го! — извика Гароне.

И действително недалече се виждаше знамето, което се приближаваше към нас, над главите на войниците.

— Направете едно нещо, деца — каза директорът, отдайте вашия ученически поздрав, когато минава трицветното знаме.

Знамето, носено от един офицер, мина пред нас, цяло изпокъсано и избеляло, с ордени, окачени на върлината.

Ние всички заедно отдадохме своя поздрав. Офицерът ни погледна, усмихна се и отвърна на поздрава ни.

— Браво, деца! — извика някой зад нас.

Обърнахме се: беше един старец, който носеше синята лента на орден от Кримската война. Той беше запасен офицер.

— Браво! — каза той. — Вие извършихте нещо хубаво.

През това време музикантите на полка завиха в дъното на булеварда, заобиколени от множество деца, чиито весели викове придружаваха звуците на тръбите.

— Браво! — повтори старият офицер, като ни гледаше. — Който уважава знамето от малък, ще знае да го защищава, като порасне.

Закрилникът на Нели

23, сряда

Също и Нели, клетият гърбушко, вчера гледаше войниците, но с такъв израз на лицето, сякаш си мислеше: „Аз няма да стана никога войник!“

Той е добър и се учи, но е много слаб и бледен и диша с мъка. Винаги носи дълга престилка от черен сатен. Майка му е дребна руса жена, облечена в черно; тя идва винаги да го взема от училище, за да не излиза в бъркотията с другите, и го милва. В първите дни много ученици се смееха на гърбицата му и го удряха по гърба с чантите си, но той не се сърдеше и не казваше на майка си, за да не й причини мъка, като научи, че синът й е за посмешище на другарите си. Когато го подиграваха, той плачеше и мълчеше, с опряно на чина чело.

Но една сутрин Гароне скочи и извика:

— На първия, който си позволи да пипне Нели, ще стоваря такъв юмрук по чутурата, че ще се завърти три пъти!

Франти не обърна внимание на тия думи, но върху главата му се стовари юмрукът на Гароне и той се завъртя три пъти. След това никой не посмя да бутне Нели. Учителят постави Гароне на същия чин и те станаха големи приятели. Нели се привърза много към Гароне. Щом влезе в класа, веднага търси Гароне. И никога не си отива, без да каже:

— Сбогом, Гароне!

Така постъпва и Гароне с него. Когато Нели изтърве перо или учебник под чина, Гароне не го оставя да се навежда, а веднага се навежда и му подава учебника или перото; после му помага да си сложи нещата в чантата и да си облече палтото. Затова Нели го обича и когато учителят го хвали, е доволен, сякаш хвали самия него. Изглежда че Нели най-сетне е разказал всичко на майка си, и за подигравките през първите дни, и за това, което бе понесъл, и за другаря си, който го бе защитил и който го обича, защото ето какво се случи тая заран. Половин час преди свършването на часа учителят ме изпрати да занеса на директора програмата за урока. Когато бях в кабинета, влезе една руса жена, облечена в черно, майката на Нели, която каза:

— Господин директоре, има ли в класа на сина ми ученик, който се казва Гароне?

— Има — отвърна директорът.

— Ще имате ли добрината да го повикате за малко тук, тъй като имам да му кажа нещо?

Директорът извика прислужника и го прати в класа и след една минута Гароне се показа на вратата с голямата си, ниско подстригана глава, учуден. Щом го видя, жената се спусна към него, отпусна ръцете си върху рамената му и започна да го целува по лицето, като му казваше:

— Значи ти си Гароне, приятелят на сина ми, закрилникът на нещастното ми дете, ти си, мило, отлично момче!

После тя претърси бързо джобовете и чантата си и като не намери нищо, отвърза от шията си една верижка с кръстче, сложи я на врата на Гароне под вратовръзката и му каза:

— Вземи я, носи я, мило момче, за спомен от майката на Нели, която ти благодари и те благославя.

Първият в класа

25, петък

Гароне спечели любовта на всички ни, а Дероси възхищението ни. Дероси взе първа награда, ще бъде пръв и тая година, никой не може да му съперничи, всички признават превъзходството му по всички предмети. Той е пръв по смятане, по граматика, по свободно съчинение, по рисуване. Той схваща бързо всичко, има чудесна памет, успява във всичко без усилие, ученето за него сякаш е играчка. Вчера учителят му каза:

— Бог те е надарил с големи способности; гледай само да не ги похабиш.

Освен това той е едър, красив, с руси къдрави коси и е толкова пъргав, че като се подпре само на едната си ръка, прескача чина. Той знае вече и да се фехтова. Дванайсетгодишен е, син е на търговец, облечен е винаги в синьо с позлатени копчета, винаги е жив, весел и учтив с всички. През време на изпит помага на всички и никой не е дръзнал да прояви към него грубост или да му каже лоша дума. Само Нобис и Франти го гледат накриво, а в очите на Вотини се чете завист; ала той дори не забелязва това. Всички му се усмихват и го хващат за ръката, когато той обикаля из класа да прибира любезно писмените работи. Той подарява на другарите си илюстровани вестници, рисунки, всичко, което му подарят в къщи; за Калабрийчето направи една малка географска карта на Калабрия. И всичко раздава с усмивка на уста, без да му мисли много и без да проявява предпочитание към някого. Невъзможно е да не му завиждаш и да не се чувствуваш във всичко по-долу от него. Ах, и аз като Вотини му завиждам. И изпитвам горчивина, почти яд към него, когато се мъча да си науча уроците и си мисля, че по това време той вече много добре и без усилие ги е приготвил. Но после, когато отида на училище и го видя толкова хубав, засмян, тържествуващ, като го чуя колко свободно и уверено отговаря на въпросите на учителя, като видя колко е учтив и колко го обичат всички, тогава всяка горчивина, всеки яд изчезва от сърцето ми и започвам да се срамувам, че съм изпитвал такива чувства. Тогава ми се иска да бъда винаги близо до него, иска ми се да мога да уча все с него. Неговото присъствие, неговият глас ми вдъхват смелост, желание за работа, веселост, радост.

Учителят му даде да препише месечния разказ, който ще ни прочете утре. Разказът носи заглавието: Малкият ломбардски наблюдател. Дероси го преписваше тая сутрин и беше развълнуван от героичното дело, лицето му беше пламнало, очите му просълзени и устните му трепереха.

Аз го гледах.

Колко красив и благороден беше той! С какво удоволствие бих му казал в лицето открито.

— Дероси, ти струваш във всичко повече от мене! В сравнение с мене ти си мъж! Аз те уважавам и ти се възхищавам!

Малкият ломбардски наблюдател
Месечен разказ

26, събота

В 1859 година, през време на войната за освобождението на Ломбардия, няколко дни след сражението при Солферино и Сан Мартино, спечелено от французите и италианците против австрийците, в една хубава юнска утрин един малък кавалерийски отряд от Салуцо се движеше бавно по една самотна пътека към врага, като разузнаваше внимателно местността. Отрядът се предвождаше от един офицер и един подофицер и всички гледаха далече пред себе си с втренчени очи, смълчани, готови всеки миг да съзрат, че се белеят между дърветата униформите на неприятелите от предните постове. Така стигнаха до една селска къщичка, заобиколена от ясени. Пред нея стоеше само̀ едно дванайсетгодишно момче, което дялаше с нож един малък клон, за да си направи от него тояжка. От един прозорец на къщата висеше широко трицветно знаме. Вътре нямаше никой. Селяните, които бяха спуснали навън знамето, бяха избягали от страх пред австрийците.

Щом видя кавалеристите, момчето захвърли тоягата и сне шапката си. То беше хубаво момче, със смело лице, с големи сини очи и с руси, дълги коси. Беше по риза, разгърдено.

— Какво правиш тук? — запита го офицерът, като спря коня си. — Защо, не си избягал със семейството си?

— Аз нямам семейство — отвърна момчето. — Аз съм подхвърлено дете. Работя по малко на всички. Останах тук, за да видя войната.

— Видя ли да минават австрийци?

— От три дена не съм виждал.

Офицерът се позамисли; след това скочи от коня, остави войниците, извърнати към неприятеля, влезе в къщата и се качи на покрива. Къщата беше ниска, от покрива се виждаше само малка част от местността. „Трябва да се качим на дърветата“ — каза си офицерът и слезе.

Точно пред гумното се издигаше един много висок и тънък ясен, чийто връх се люлееше в синевата. Офицерът се замисли, погледна дървото, погледна войниците и след това изведнъж се обърна към момчето:

— Виждаш ли добре?

— Аз ли? — отвърна момчето. — Аз мога на една миля да видя врабче.

— Ще се качиш ли на върха на това дърво?

— На върха на това дърво ли? За половин минута ще се изкача.

— И ще можеш ли да ми кажеш какво виждаш оттам, има ли на оная страна австрийски войници, облаци прах, пушки да лъщят, коне?

— Разбира се, че ще мога.

— Какво искаш за тая услуга?

— Какво искам ли? — каза момчето усмихнато. — Нищо. Хубава работа! И после… ако беше за германците, за нищо на света. Но за нашите… Аз съм ломбардец.

— Добре. Качвай се.

— Ей сега, да си изуя обущата.

То си изу обущата, стегна си каиша на панталоните, хвърли шапката си в тревата и обгърна стъблото на ясена.

— Но почакай… — възкликна офицерът, като понечи да го задържи, обхванат от внезапен страх.

Момчето се обърна и го изгледа въпросително с хубавите си сини очи.

— Нищо — каза офицерът, — качвай се.

Момчето се покатери като котка.

— Гледайте пред себе си — извика офицерът на войниците.

След малко момчето стигна до върха на дървото. Обхванало с ръце стъблото, краката му бяха в листака, но гърдите му бяха открити. Слънчевите лъчи падаха върху русата му глава, която изглеждаше златна. Офицерът едва го виждаше — толкова малко беше момчето горе.

— Гледай направо и в далечината — извика офицерът.

За да вижда по-добре, момчето дръпна дясната си ръка от дървото и я сложи над очите си.

— Какво виждаш? — запита го офицерът.

Момчето се наведе към него и като сви ръката си във вид на тръба, отвърна:

— Двама души на коне по белия път.

— На какво разстояние оттук?

— На половин миля.

— Движат ли се?

— Стоят на едно място.

— Какво друго виждаш? — запита офицерът след минутно мълчание.

Момчето погледна вдясно. След това каза:

— Близо до гробищата, между дърветата, има нещо, което лъщи. Изглежда, че това са щикове.

— Виждаш ли хора?

— Не. Сигурно са скрити в житото.

В тоя миг острият писък на един куршум мина високо във въздуха и замря далече зад къщата.

— Слизай, момче! — извика офицерът. — Видели са те. Не искам друго. Слизай!

— Не ме е страх — отвърна момчето.

— Слизай… — повтори офицерът. — Какво друго виждаш вляво?

— Вляво ли?

— Да, вляво.

Момчето протегна глава вляво. В тоя миг друг писък, по-остър и по на ниско от първия, проряза въздуха. Момчето цяло изтръпна.

— Дявол да ги вземе! — възкликна то. — С мене се заяждат!

Куршумът беше минал край него.

— Долу! — извика повелително и сърдито офицерът.

— Веднага слизам — отвърна момчето. — Но дървото ме пази бъдете сигурен. Вляво, искате да знаете, нали?

— Вляво — отвърна офицерът, — но слизай.

— Вляво — извика момчето, като издаде гърдите на тая страна, — дето е параклисът, струва ми се, че виждам…

Трети яростен писък мина високо и почти в същия миг момчето почна да се свлича надолу, като се задържа за миг за стъблото и клоните и след това падна надолу с разперени ръце.

— Проклятие! — извика офицерът, като се затича.

Момчето падна по гръб на земята и остана проснато с разперени ръце; струя кръв течеше от лявата страна на гърдите му.

Подофицерът и двама войници скочиха от конете си. Офицерът се наведе и разгърди ризата: куршумът беше проникнал в левия дроб.

— Умряло е! — възкликна офицерът.

— Не, живо е! — отвърна подофицерът.

— Ах, клето, храбро момче! — извика офицерът. — Не се бой, не се бой!

Но докато му казваше да не се бои и натискаше с носната си кърпа раната, момчето облещи очи и отпусна глава — беше умряло. Офицерът побледня и го загледа втренчено, След това го положи върху тревата, изправи се и пак го загледа. Подофицерът и двамата войници, застанали неподвижно, също го гледаха. Другите бяха извърнати към неприятеля.

— Клетото момче! — повтори тъжно офицерът. — Клето и храбро момче!

След това се приближи до къщата, откачи от прозореца трицветното знаме и покри с него като с погребален саван малкия мъртвец, като остави само лицето му открито. Подофицерът сложи от страна на умрялото момче обувките, шапката, тояжката и ножа му.

Постояха още малко смълчани. След това офицерът се обърна към подофицера и му каза:

— Ще изпратим от лазарета да го вземат. То умря като войник и войници ще го погребат.

След тия думи той изпрати с ръка на умрялото момче една целувка и извика:

— На конете!

Всички се метнаха на конете си, отрядът се съедини отново и пое своя път.

При залез слънце цялата линия на италианските предни постове напредваше към неприятеля и по същия път, по който бе минал сутринта кавалерийският отряд, настъпваше в две редици една голяма дружина от стрелци, която няколко дни преди това бе храбро оросила с кръв хълма Сан Мартино. Вестта за смъртта на момчето се беше вече разнесла сред войниците, преди да напуснат стана. Пътеката, покрай която течеше едно поточе, минаваше на няколко крачки от къщата. Когато първите офицери на дружината видяха малкия труп, проснат в подножието на ясена и покрит с трицветното знаме, му отдадоха чест със саби. Един от тях се наведе над брега на поточето, целия покрит с цветя, откъсна две цветчета и ги хвърли върху него. Всички стрелци, които минаваха, късаха цветя и ги хвърляха върху умрялото момче. За няколко минути момчето бе покрито с цветя и офицерите и войниците, като минаваха, му изпращаха своя поздрав:

— Браво, ломбардче!

— Сбогом, момче! За тебе, русокосо момче! Да живее! Слава! Сбогом!

Един офицер му хвърли своя кръст за храброст, друг отиде да целуне челото му. И цветята продължаваха да валят върху босите му крака, върху окървавените му гърди, върху русата му глава.

А то си спеше там в тревата, покрито с трицветното знаме, с бледо, леко усмихнато лице. Клетото момче! То сякаш чуваше поздравите и беше доволно, че е дало живота си за своята Ломбардия.

Бедните

29, вторник

Да дадеш живота си за родната страна като ломбардчето е велика добродетел; но ти, сине, не пренебрегвай малките добродетели. Тая сутрин, като вървеше пред мене на връщане от училище, ти мина край една бедна жена, която държеше на колената си хилаво и бледно дете. Тя ти поиска милостиня. Ти я погледна и не й даде нищо, а в джоба си имаше пари. Слушай, синко, недей свиква да минаваш равнодушен край нищетата, която ти протяга ръка, и още по-малко покрай майка, която иска едно петаче за детето си. Помисли, че това дете може би е гладно, помисли за мъката на тая бедна жена. Представяш ли си колко отчаяно би плакала майка ти, ако някой ден се наложеше да ти каже: „Енрико, днес не мога да ти дам хляб!“ Когато аз дам на някой просяк едно петаче и той ми каже: „Бог да даде здраве на вас и на децата ви!“, ти не можеш да разбереш каква наслада дават на сърцето ми тия думи и благодарността, която чувствувам към тоя беден. Струва ми се, че наистина това пожелание ще ви запази здрави за много време, и се връщам в къщи доволна, като си мисля: „О, тоя беден ми даде много повече, отколкото аз на него!“

Е добре, направи така, че някой път да чуя това добро пожелание, предизвикано, заслужено от тебе, отделяй от време на време от малкото си пари по едно петаче, за да го пуснеш в ръката на някой старец без поддръжка, на някоя майка без хляб, на някое дете без майка. Бедните обичат милостинята на децата, защото не ги унижава и защото децата, които имат нужда от всички, приличат на тях. И затова около училищата винаги има бедни. Милостинята на един мъж е проява на милосърдие; но милостинята на едно дете е едновременно проява на милосърдие и милувка. Разбираш ли? Все едно че от ръката му падат едновременно едно петаче и едно цвете. Помисли, че на тебе не липсва нищо, а на тях им липсва всичко; че докато ти искаш да бъдеш щастлив, за тях е достатъчно да не умрат. Помисли колко е ужасно, че сред толкова великолепни сгради по улиците, дето минават файтони и облечени в кадифе деца, има жени и деца, които нямат какво да ядат. Да нямат какво да ядат! Боже мой! Деца като тебе, добри като тебе, умни като тебе, които сред един голям град нямат какво да ядат, подобни на зверове, загубени в някоя пустиня! О, никога вече, Енрико, никога вече не минавай покрай някоя майка, която проси, без да сложиш в ръката й едно петаче!

 

Майка ти