Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (23)

23.

В последния момент, след като беше постигнато съгласие по принципните въпроси, договорът беше написан в няколко екземпляра с прекрасен калиграфски почерк, подписан от всички заинтересувани страни и техните свидетели и подпечатан, въпросите от практически характер едва не се превърнаха в камъчето, което да обърне колата. Лисицата, не без основание, ако питаха Казарил, се възпротиви на идеята да прати сина си в Шалион при такива слаби гаранции за личната му сигурност. Но след изтощителната гражданска война царинът не разполагаше нито с хората, нито с парите, необходими да свика голяма военна сила, която да охранява Бергон, а на Казарил не му се искаше да вкарва чужди войски в Шалион, дори и по празничен повод като този. Дебатите им се разгорещяваха все повече, докато Лисицата, засрамен от напомнянето, че дължи на Казарил живота на сина си, не започна да се измъква от молбите му за аудиенция по начин, който твърде силно му напомняше за Орико.

Казарил получи първото си кодирано писмо от Изел, препредадено по куриерите от ордена на Дъщерята, които той беше разставил в готовност по маршрута им към Ибра. Писмото беше написано само четири дни, след като беше напуснал Кардегос, и беше съвсем кратко, колкото да го информира, че прощалната церемония на Теидез е преминала без инциденти и че Изел ще потегли от столицата същия следобед с погребалния кортеж за Валенда. Отбелязваше с неприкрито облекчение: „Молитвите ни бяха чути — свещените животни показаха, че Синът на есента все пак е приел душата му. Моля се да намери покой в компанията на бога“. И добавяше: „По-големият ми брат е жив, възвърна си и зрението на едното око. Но е все така много подпухнал. Не излиза от стаята си, на легло е“. Уведомяваше го и за следното: „Нашият враг уреди две от племенниците си за мои придворни дами. Няма да мога да пиша често. Нека Дамата ускори успеха на мисията ви“.

Казарил напразно плъзгаше поглед по писмото за послеслов от Бетриз и за малко щеше да го пропусне, ако не се беше сетил да обърне листа. Миниатюрни цифри с нейния почерк се нижеха полускрити под напукания восък на печата. Казарил изчегърта с нокът остатъците. Разкрилите се отдолу цифри го препратиха към една страница в края на книгата, където беше една от най-лиричните молитви на Ордол — пламенна молба за здравето на любимия, заминал на далечен път. Колко години — десетилетия — бяха минали, откакто някой се беше молил за него така? Дори не можеше да е сигурен, че посланието е предназначено за неговите очи, а не само за тези на боговете, но въпреки това допря дребния тайнопис до петте свещени точки, като го задържа малко по-дълго на устните си, преди да излезе от стаята си, за да потърси Бергон.

Показа лицевата страна на писмото на царевича, който остана очарован от системата на тайнописа му. Казарил състави кратка бележка, която да информира Изел за успеха на мисията му, а Бергон, с език между зъбите от усърдие, лично шифрова първото си послание до годеницата си, което да замине с бележката на Казарил.

Казарил запресмята дните наум. Не беше възможно ди Жиронал да няма шпиони в двора на Ибра. Рано или късно присъствието му тук щеше да бъде докладвано в Кардегос. Колко скоро? Щеше ли ди Жиронал да се досети, че преговорите, водени от Казарил от името на царевната, са се увенчали толкова скоро с успех? Щеше ли да задържи Изел, щеше ли да се досети за следващия ход на Казарил, щеше ли да се опита да пресрещне Бергон на влизане в Шалион?

След няколко дни на безрезултатни опити да се добере до Лисицата, за да обсъдят въпроса за сигурността на царевича, Казарил, споходен от неочаквано вдъхновение, прати Бергон сам да се оправя с баща си. От такъв пратеник Лисицата нямаше как да избяга, дори и в личните си покои. Бергон беше млад и енергичен, мисълта за бъдещата булка подклаждаше въображението му, а Лисицата беше стар и уморен. За зла участ, или за добра, от гледната точка на Казарил, един град в Южна Ибра от бившата фракция на Наследника вдигна бунт заради някакъв провал в преговорите и Лисицата се видя принуден да събере войска, която да го потуши. Изнервен до крайност от дилемата, разкъсван между големите си надежди и вледеняващия го страх за единствения му жив син, Лисицата остави на Бергон сам да вземе решение.

А решителност, както се оказа, на Бергон определено не му липсваше. Царевичът моментално прие плана на Казарил да пътуват с минимален ескорт и под чужда самоличност през потенциално опасните земи между ибрийската граница и Валенда. За ескорта Бергон избра, освен Казарил и братята ди Гура, само още трима близки свои приятели — двама млади ибрийски благородници, ди Тажил и ди Самбюер, както и малко по-възрастния марш ди Сулд.

Ентусиазираният ди Тажил предложи да пътуват като група ибрийски търговци, тръгнали за Кардегос. Казарил настоя всички мъже, които ще тръгнат с царевича, както благородниците, така и слугите, да боравят добре с меча. Групата се събра само ден след решението на Бергон, тайно, или така поне се надяваше Казарил, в едно от именията на ди Тажил край Загосур. Оказа се, че групата не е чак толкова малка — заедно със слугите се събираха над десет конници плюс няколко товарни мулета. В добавка слугите водеха четири прекрасни бели ибрийски планински понита, които щяха да бъдат подарък за годеницата на Бергон, а междувременно щяха да служат като животни за смяна.

Потеглиха в приповдигнато настроение. Придружителите им явно смятаха, че им предстои страхотно и благородно приключение. Бергон беше по-трезв и замислен, което се хареса на Казарил. Той, от своя страна, се чувстваше сякаш е повел група деца към пещера с чудовища. В случая на Бергон поне не слепешката. Което беше повече, отколкото боговете бяха направили за него, мрачно си помисли Казарил. Зачуди се дали не е възможно проклятието да го подвежда и да ги води към война, вместо към спасение. И ди Жиронал сигурно не беше бил корумпиран в началото на кариерата си.

Понеже скоростта им се определяше от бавните товарни мулета, пътуването не беше толкова болезнено за изстрадалото му тяло, колкото бясната им езда към Загосур. Изкачването от крайбрежието до подножието на Зъбите на Копелето им отне цели четири дни. Там го посрещна друго писмо от Изел, написано две седмици след заминаването му от Кардегос. Пишеше, че Теидез бил погребан с необходимата тържественост във Валенда, а планът й да остане там се увенчал с успех, под претекст, че удължава визитата си по молба на покрусените си майка и баба. Ди Жиронал трябвало да се върне в Кардегос, след като пристигнал куриер с вестта, че състоянието на Орико се влошило. За жалост, оставил във Валенда не само двете си племеннички-шпионки, но и няколко роти войници, които да охраняват новата Наследница на Шалион. „Обмислям как да постъпя с тях“, пишеше Изел и от начина, по който бе избрала да се изрази, на Казарил му настръхна косата. Беше включила и лично писмо до Бергон, което Казарил му предаде неотворено. Бергон не му довери съдържанието му, но често се усмихваше, докато разлистваше страниците на Ордол, за да го разшифрова, привел глава близо до свещите в задушната им стая в крайпътния хан.

Провинкарата беше включила и свое писмо, в което съобщаваше окуражителната новина, че Изел е получила обещания за подкрепа за ибрийската й сватба не само от вуйчо си, провинкара на Баошия, но от още трима провинкари. Бергон щеше да си има защитници, когато пристигнеше.

Когато Казарил му показа писмото на провинкарата, Бергон кимна решително.

— Добре. Продължаваме.

Въпреки това им се наложи да се забавят, когато същата вечер обезкуражени пътници, минали по същия път преди тях, се върнаха в хана с новината, че проходът е затворен от снежни преспи. След като се консултира с картата и със собствените си спомени, Казарил поведе групата на север, към един по-висок и не толкова популярен сред пътниците проход, за който се говореше, че още не е затворен от снега. Отклонението им коства още един ден езда. Два от конете си разтегнаха сухожилията при изкачването. Когато наближиха вододела, марш ди Сулд, който твърдеше, че се чувства по-удобно на корабната палуба, отколкото върху конски гръб, и който от сутринта се беше умълчал, внезапно се наведе от седлото си и повърна.

Групата спря на планинската пътека. Казарил, Бергон и Ферда обсъждаха как да постъпят, а обикновено остроумният ди Сулд бъбреше смутени и обезпокоително несвързани извинения.

— Дали да не спрем и да запалим огън, за да се постопли? — разтревожено попита царевичът и огледа голите зъбери.

Казарил, самият той превит на две, отвърна:

— Замаян е като човек с висока температура, но не пари. Отраснал е на морския бряг. Мисля, че не е инфекция, а една планинска болест, която понякога хваща родените в ниското. И в двата случая ще е по-добре да се махнем възможно най-бързо от тази студена скалиста пустош.

Ферда го изгледа изпод вежди и попита:

— А вие как сте, милорд?

Бергон също го изгледа загрижено, свъсил вежди.

— И да спрем тук, няма да се почувствам по-добре. Давайте да продължаваме.

Яхнаха отново конете, като Бергон гледаше да язди близо до ди Сулд, поне където пътеката го позволяваше. Пребледнелият маршал стискаше лъка на седлото си с мрачна решителност. След половин час Фойкс дръпна безмълвно юздите на коня си и посочи купчина камъни, които бележеха границата между Ибра и Шалион. Компанията се ободри и спря, колкото да добави няколко камъка, както повеляваше традицията. После започна спускането, по-стръмно и от изкачването. Състоянието на ди Сулд не се влошаваше, което успокои Казарил, че е познал с диагнозата си. Самият той не се почувства по-добре, но пък и не го беше очаквал.

Следобед преодоляха един оголен дол и навлязоха в гъста борова гора. Тук въздухът изглеждаше по-богат, пък било и само с острото, приятно ухание на боровете, а килимът от опадали иглички беше като балсам за изранените крака на конете. Въздишащите дървета ги пазеха от ледените пръсти на вятъра. На едно място пътечката завиваше и до ушите на Казарил долетя приглушен звук от забързани копита някъде напред. Скоро видяха и ездача. Беше само един, така че не представляваше опасност за многобройната им група.

Оказа се прошарен мъж с невероятно рунтави вежди и огромна брада, облечен с мърляви кожени дрехи. Поздрави ги и за изненада на Казарил спря дръгливия си кон, като им запречи пътеката.

— Аз съм кастеланът на кастилар ди Завар. Видяхме ви да се спускате в дола, когато облаците се разнесоха. Моят господар ме прати да ви предупредя, че в долината вилнее буря. Кани ви да се подслоните при него, докато най-лошото отмине.

Ди Тажил посрещна тази гостоприемна покана с неприкрито доволство. Бергон изостана назад и пошушна на Казарил:

— Дали да не се възползваме, Каз?

— Не съм сигурен… — Опита се да си спомни дали някога е чувал за кастилар ди Завар.

Бергон погледна към приятеля си ди Сулд, който се беше прегънал на две над седлото.

— Ще ми се да го прибера под покрив. Много сме и сме въоръжени.

Казарил призна:

— Няма да напреднем много в снежна буря, да не говорим, че може да изгубим пътеката.

Прошареният кастелан подвикна:

— Вие си решавате, господа, но понеже е мое задължение да прибирам труповете, щом се запролети, ще го приема като лична услуга, ако приемете поканата. До утре бурята ще е утихнала, така ми се чини.

— Е, добре поне че минахме прохода преди да се разрази. Да — реши Бергон. Повиши глас: — Благодарим ви, сър, и приемаме любезната покана на господаря ви!

Прошареният мъж отдаде чест и срита коня си обратно по пътеката. Една миля по-надолу свърна вляво и ги поведе нагоре по друга, по-тясна пътечка, която се виеше покрай високи тъмни борове. След малко пътеката пое надолу, после се заизкачва стръмно за известно време, на зигзаг. Конете напрягаха мускули по нанагорнището. Някъде от далечината ги застигна врява от гарвански крясъци и Казарил почувства облекчение от познатия звук.

Излязоха от гората и сивата светлина ги обля на един каменист хребет. На оголената скала се издигаше малка и доста порутена крепост, построена от необработен местен камък. Над комина й приветливо се къдреше пушек.

Минаха под каменна арка, която извеждаше във вътрешен двор, покрит с плочи, с конюшня от едната страна и дървен портал над двойната врата към централното помещение на крепостта. Покрай стените, ограждащи двора, бяха нахвърляни инструменти, ведра и други боклуци. Съхнещи еленски кожи бяха заковани за стената на конюшнята. Няколко яки на вид мъже, слуги, коняри или стражи, или и трите едновременно в това сурово планинско домакинство, се приближиха откъм портала да помогнат за конете и мулетата на новодошлите. Но не те, а няколкото пресни призрака, които се мятаха трескаво из двора, спряха дъха в гърлото на Казарил и разшириха очите му.

Че бяха пресни, си личеше по отчетливите им сивкави очертания, запазили формите, които бяха имали приживе — трима мъже, жена и едно хлипащо момче. Призракът на жената сочеше към прошарения. Бяла пара се стелеше от устата й като безмълвен вик.

Казарил се приведе към Бергон и прошепна:

— Това е капан. Бъди готов. Предай на другите. — Бергон изостана назад и изчака ди Тажил, който на свой ред се приведе и зашушна нещо на двамина от конярите, които пътуваха с тях. Казарил се усмихна широко за прикритие, изравни коня си с този на Фойкс, вдигна ръка пред устата си, сякаш да му каже нещо смешно, без да го чуят другите, и също го предупреди. Фойкс се ухили и кимна. Очите му обиколиха двора — преценяваше шансовете им, — после той се приведе към брат си.

Шансовете им не изглеждаха лоши, притесняваше го само дългурестият грубиян на дървеното скеле до портата, който стоеше облегнат на стената и уж небрежно поклащаше лъка си. Само дето на лъка беше поставена стрела. Казарил свърна обратно към Бергон, като застана така, че той и конят му да са между царевича и портата.

— Има стрелец — прошепна той. — Прикрий се зад някое муле.

Призраците се стрелкаха из двора и му сочеха прикрити мъже зад каци и купчини боклук, в сенките на обора и причакващи ги току зад вратите на сградата. Казарил промени първоначалната си оценка за шансовете им. Прошареният мъж даде знак на един от хората си и портата се затвори с трясък зад новодошлите. Казарил се завъртя на седлото си и мушна ръка в една от дисагите. Пръстите му докоснаха коприна, после и хладната, полирана повърхност на кръгли мъниста — не беше заложил Дондовите перли в Загосур, защото цената там, близо до морето, беше неизгодна. Измъкна ръката си и издърпа показно бляскавия наниз. Завъртя го над главата си и скъса кордата с палец. Перлите изхвръкнаха една след друга и се посипаха по плочите на двора. Стреснатите наемници се разсмяха и хукнаха да ги гонят.

Казарил отпусна ръка и извика:

— Бий!

Прошареният командир, явно сам канил се да даде същата команда, зяпна в изумление. Хората на Казарил първи изтеглиха мечовете си и се нахвърлиха върху изненадания враг. Казарил скочи тромаво от коня си миг преди една стрела да се забие в седлото. Конят му се изправи на задните си крака и хукна нанякъде, докато той напразно се опитваше да извади меча си.

Фойкс, благословен да е, беше успял да опъне лъка си, преди да се разрази хаосът от крещящи мъже и подплашени животни. Един от мъжките призраци се стрелна покрай вътрешното око на Казарил и му посочи към нечий неясен силует, прокрадващ се по покрива на портала. Казарил потупа Фойкс по рамото и извика:

— Там горе!

Фойкс пусна стрелата точно когато вторият стрелец се показа и Казарил можеше да се закълне, че разлютеният призрак се опита да я насочи. Тя прониза дясното око на стрелеца и го повали на място. Фойкс приклекна и сложи на тетивата нова стрела.

Казарил се обърна да си потърси враг и откри, че един вече го е потърсил. Откъм вратата на крепостта, с изваден меч, го връхлиташе една стряскащо позната фигура — сер ди Жоал, подлогата на ди Жиронал, когото Казарил за последно беше видял в Кардегос. Казарил вдигна меча си точно навреме да посрещне първия удар на ди Жоал, който сякаш беше събрал в себе си цялата му злоба. Червата му се размърдаха, свиха се в спазъм, после се преплетоха, причинявайки му разкъсваща болка, докато двамата обикаляха в кръг, търсейки пролука в отбраната на противника. После ди Жоал се хвърли напред.

Мъчителната болка в корема изцеди силата от ръката на Казарил и почти го преви на две. Той едва успя да отбие атаката, а за контраатака и дума не можеше да става. С периферното си зрение мерна призрака на жената да се навива плътно около себе си. Тя — или беше някоя от перлите? — или и двете заедно, някак успя да се пъхне под ботуша на ди Жоал. Ди Жоал залитна внезапно напред, като махаше с ръце да възстанови равновесието си. Върхът на Казариловия меч се вряза в гърлото му и се спря в костите на врата.

Ръката на Казарил се разтърси силно и треморът тръгна нагоре към рамото му. Не само коремът му, а цялото му тяло сякаш се стегна на възли от непоносима болка, очите му се премрежиха и угаснаха. Вътре в него Дондо крещеше победоносно. Демонът на смъртта се надигна като вихрен огън зад очите му, нетърпелив и неумолим. Казарил се разтресе конвулсивно и повърна. Когато се преви, загубил контрол над тялото си, мечът му политна настрани, преряза кръвоносните съдове по шията на противника му и ди Жоал се срина в локва кръв.

Казарил бе паднал на ръце и колене върху ледените плочи. Мечът му, изплъзнал се от изтръпналата му до безчувственост ръка, все още звънтеше тихо. Той трепереше толкова силно, че не можеше да стане. Устата му се пълнеше с кисела слюнка и той се изплю с отвращение. Кръвта на ди Жоал по върха на меча му вдигаше пара и бавно почерняваше. Нови напъни за повръщане присвиха подутия му, пулсиращ корем.

Там някъде Дондо виеше в безсилен бяс, после крясъците му започнаха да губят силата си и бавно се смениха с мълчание. Демонът се оттегли като дебнеща котка в корема му, нащрек. Казарил сви и отпусна ръка, колкото да се убеди, че все още владее собственото си тяло.

Така. Демонът на смъртта не се интересуваше чии души пълнят ведрата му, стига да са две. На Казарил и на Дондо, на Казарил и на някой друг убиец — или жертва; не беше съвсем сигурен за това или дали въобще има значение при тези обстоятелства. Дондо явно се беше надявал да се вкопчи в тялото му, докато душата му излита, уловена във ведрото на демона. И докато остава, така да се каже, във владение. Изглежда, целите на Дондо и тези на демона не се покриваха напълно. Демонът щеше да е доволен, ако Казарил умре, без значение как. Дондо жадуваше убийство.

Проснат без сили на камъните, облян в сълзи, които се процеждаха неумолимо през затворените му клепачи, Казарил най-сетне осъзна, че врявата е утихнала. Нечия ръка го докосна по лакътя и той потръпна стреснато. Разстроеният глас на Фойкс долетя до ухото му:

— Милорд? Милорд, ранен ли сте?

— Не… не съм ранен — изломоти с мъка Казарил. Примигна; гърдите му свиреха от усилието да си поеме дъх. Протегна ръка към меча си и бързо я дръпна — върховете на пръстите му горяха. Стоманата беше гореща на пипане. Ферда се появи от другата му страна и двамата братя го издърпаха да стане. Той се олюля, целият разтреперан от закъсняла реакция.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита подозрително Ферда. — Онази тъмнокоса дама в Кардегос ни заплаши, че царевната ще заповяда да ни отрежат ушите, ако не ви върнем жив при нея.

— Да — потвърди Фойкс, — а после тя щяла да одере остатъка от кожите ни и да ги опне на барабан.

— Кожите ви са в безопасност, поне засега. — Казарил отри очите си, които не преставаха да сълзят, и се огледа. Един коняр с войнствен вид и гол меч пазеше няколко наемници, проснати по очи върху плочите. Трима други бандити седяха облегнати на стената на обора и стенеха окървавени. Друг слуга влачеше трупа на мъртвия стрелец.

Казарил огледа смръщено ди Жоал, който лежеше в краката му. Не бяха си разменили и дума по време на кратката си схватка. Искрено съжаляваше, че беше прерязал лъжливото гърло на негодника. Присъствието му тук говореше за много неща, но не доказваше нищо. Ди Жиронал ли го беше пратил, или ги беше нападнал на своя глава?

— Водачът им — къде е? Искам да го разпитам.

— Ей там, милорд — посочи Фойкс. — Но се боя, че няма да може да ви отговори.

Бергон тъкмо се надигаше след огледа на нечие неподвижно тяло — уви, тялото беше на прошарения „кастелан“. Ферда каза смутено, сякаш се извиняваше:

— Биеше се с хъс и отказа да се предаде. Беше ранил вече двама от конярите ни, така че накрая Фойкс го свали с една стрела.

— Дали наистина е бил кастелан тук, милорд? — добави Фойкс.

— Не.

Бергон се приближи към него с меча си в ръка и го огледа разтревожено от главата до петите.

— Какво ще правим сега, Каз?

Призракът на жената, като че ли малко поуспокоен, му махаше да се приближи към портите. Един от мъжките призраци го призоваваше също толкова настоятелно към вратите на сградата.

— Аз… идвам, ей сега.

— Какво? — попита Бергон.

Казарил откъсна поглед от онова, което беше видимо единствено за вътрешното му зрение.

— Заключете ги в обора — кимна той към капитулиралите противници — и оставете някой да ги пази. И здравите, и ранените заедно, засега. Ще се погрижим за пострадалите, след като се погрижим за нашите хора. После пратете хора да огледат крепостта, в случай че още някой се е скрил и дебне в засада. Или… или някой друг. Да се крие. Или… каквото и да е. — Погледът му се върна към портата, откъдето мержелеещият се силует на жената му махна отново. — Фойкс, вземи си лъка и меча и ела с мен.

— Не трябва ли да вземем повече хора, милорд?

— Не, не мисля…

Като остави Бергон и Ферда да ръководят разчистването, Казарил най-накрая тръгна към портата. Фойкс го последва и зяпна объркано, когато Казарил, без да се поколебае и за миг, свърна по една пътечка през боровете. Скоро крясъците на гарваните започнаха да се чуват по-отчетливо. Казарил призова куража си. Пътеката ги изведе на ръба на стръмна клисура.

— Копелето да ми е на помощ! — прошепна Фойкс, свали лъка си и плъзна уплашено ръка по петте религиозни точки — чело, устни, пъп, слабини, сърце.

Бяха намерили телата.

Бяха захвърлени на бунището, претърколени през ръба на дълбоката пукнатина върху трупалата се с години купчина боклук от кухнята и обора. Един по-млад мъж и двама по-стари. В този селски район беше трудно да различиш господаря от слугата по облеклото, защото всички носеха практични работни дрехи от кожа и вълна. Жената, пълна, грозновата и на средна възраст, беше съблечена гола, както и момчето, около петгодишно. И двамата носеха следи от проявите на нечий черен хумор. И насилничество, най-вероятно. Мъртви от около ден, прецени Казарил по пораженията, които бяха успели да нанесат гарваните. Призракът на жената хлипаше тихичко, а детският призрак се беше вкопчил в нея и плачеше. Значи не бяха отхвърлени от боговете души, а просто отделени от телата си и объркани от застигналата ги смърт, неспособни да намерят пътя си без подходящите ритуали.

Казарил коленичи и прошепна:

— Богиньо. Щом аз съм жив тук, значи и ти трябва да си наблизо. Ако такава е волята ти, дай покой на тези изстрадали души.

Призрачните лица се промениха, скръбта им се разнесе като вълничките от хвърлен във водата камък и удивление зае мястото й. Нематериалните тела потрепнаха неясно като отражението на слънчеви лъчи, срещнали висок перест облак, после се стопиха без следа.

Мина близо минута, преди Казарил да промълви замаяно:

— Помогни ми да стана, моля те.

Смутеният Фойкс го прихвана над лакътя и му помогна да се изправи. Казарил залитна, после пое обратно по пътечката.

— Милорд, не трябва ли да се огледаме за други?

— Не, това бяха всички.

Фойкс го последва, без да каже и дума.

В двора видяха Ферда и един въоръжен коняр да излизат от сградата.

— Намерихте ли още някой? — попита го Казарил.

— Не, милорд.

Току до вратата, призракът на младия мъж все още се виждаше, макар че прозрачното му тяло губеше и малкото си плътност като дим на вятъра. Сгърчи се като от болка и замаха трескаво на Казарил към сградата. Какво беше толкова важно, че да се отвърне от разтворените обятия на богинята и да се вкопчи така в този изтерзан свят?

— Да, да, идвам — рече му Казарил.

Призракът се гмурна вътре и Казарил даде знак на Фойкс и Ферда, които го гледаха смутено, да го последват. Минаха през голямото помещение, оттам под една вътрешна галерия с колони, върнаха се през кухните и поеха надолу по дървена стълба, водеща към тъмен зимник с каменни стени.

— Тук търсихте ли? — извика през рамо Казарил.

— Да, милорд — каза Ферда.

— Донесете още свещи. — Взираше се напрегнато в призрака, който се мяташе в кръгове из помещението и постепенно стесняваше спиралата. Казарил посочи. — Преместете онези каци.

Фойкс ги изтърколи настрана. Ферда се върна от кухнята с две лоени свещи, чиито жълти пламъци пушеха, но прогониха здрача в ъглите. На мястото, където бяха стояли каците, откриха каменна плоча с желязна халка. Казарил подкани Фойкс с жест, младият мъж хвана халката и напрегна мускули, плочата се помръдна и той я изтегли встрани. Под нея имаше тесни стъпала, спускащи се в пълен мрак.

Някъде отдолу прозвуча слаб вик.

Призракът се наведе към Казарил, сякаш да целуне челото, ръцете и краката му, после се източи, избледня и се стопи в отвъдното. Бледа синя искра, като звук от дръпната струна, ако такъв звук можеше да се види, пробяга за миг пред вътрешното зрение на Казарил и изчезна. Ферда, със свещника в едната ръка и с меч в другата, заслиза предпазливо по каменните стъпала.

Неясен говор долетя откъм влажния отвор. След малко Ферда се появи отново, като подкрепяше по стъпалата един рошав набит старец, който едва се държеше на краката си; лицето му цялото бе в синини и отоци. След него, хлипащи от облекчение, се качваха още десетина други в подобно състояние.

Освободените затворници заляха Ферда и Фойкс с потоп от въпроси и обяснения, докато двамата младежи не се видяха в чудо. Казарил се облегна на една каца встрани от жестикулиращата група и се зае да сглоби картинката. Оказа се, че набитият старец е истинският кастилар ди Завар, една разстроена жена на средна възраст — съпругата му, а двама младежи — синът и дъщерята, която, ако питаха Казарил, по чудо се беше отървала невредима. Останалите бяха слуги.

Ди Жоал и хората му пристигнали предния ден и отначало се държали като обикновени пътници, пък макар и с по-груби обноски. Едва когато двамина от тях се опитали да насилят готвачката и съпругът й и истинският кастелан хукнали да я защитят и се опитали да изхвърлят нежеланите гости, онези извадили мечовете. Хората тук наистина имали обичай да приютяват замръкнали или закъсали пътници и никой не беше виждал преди нито ди Жоал, нито някой от наемниците му.

Старият кастилар сграбчи тревожно наметалото на Ферда.

— По-големият ми син, жив ли е? Видяхте ли го някъде? Той се притече на помощ на кастелана…

— Млад мъж на възрастта на тези двамата ли беше? — Казарил кимна към братята ди Гура. — Облечен в кожа и вълна като вас?

— Да… — Лицето на стареца пребледня в очакване.

— Сега е под крилото на боговете и за него се грижат добре — делово го уведоми Казарил.

Викове на скръб посрещнаха тази вест. Казарил уморено се заизкачва по стълбата към кухнята след покрусените обитатели, които забързаха да оправят щетите, да приберат мъртвите и да се погрижат за ранените.

— Милорд — пошушна му Ферда, когато Казарил поспря до кухненското огнище да си стопли ръцете, — били ли сте преди тук?

— Не.

— Тогава откъде… аз нищо не чух, когато оглеждах зимника. Ако не бяхте вие, тези хора щяха да си умрат от жажда, глад и ужас в тъмното.

— Мисля, че хората на ди Жоал щяха да ни кажат за тях, преди да сме приключили с разпита им. — Казарил се намръщи. — И това щеше да е само едно от нещата, които смятам да изтръгна от тях.

Заловените наемници, под принудата, която Казарил охотно разреши и която освободените затворници нямаха търпение да приложат, набързо им разказаха своята част от историята. Групата им беше от кол и въже, включваше няколко престъпили закона и обеднели бивши войници, които прошареният мъж беше събрал по пътя си, както и няколко местни наемници, един от които ги беше насочил към малката крепост на ди Завар заради прекрасната гледка, която се откривала към пътя от най-високата й кула. Ди Жоал, който препускал сам към ибрийската граница и явно много бързал, ги наел в един град в подножието на тукашните планини, където те си изкарвали хляба, като ту охранявали минаващите през прохода пътници, ту ги ограбвали.

Знаеха само, че ди Жоал искал да пресрещне някакъв човек, който щял да премине проходите откъм Ибра. Не знаеха кой всъщност е бил новият им работодател, макар да го бяха презирали заради царедворските му дрехи и високопарните маниери. За Казарил беше повече от ясно, че ди Жоал не е имал власт над тези набързо наети мъже. Когато разпрата заради готвачката преминала в насилие, той не бе имал нито куража, нито реалната възможност да я спре, да наложи дисциплина или да възстанови реда, преди да се стигне до проливане на кръв.

Бергон дръпна Казарил настрани под треперливата светлина на факлите, заливаща двора, където се развиваше импровизираният разпит, и го попита притеснено:

— Каз, аз ли навлякох тази беда на горките добри хорица?

— Не, царевич. Ясно е, че ди Жоал е очаквал само мен, знаел е, че съм бил в Ибра като пратеник на Изел. Канцлер ди Жиронал искаше да ме отдалечи от нея за известно време — и да уреди тайно убийството ми, ако няма друг начин. Как ми се иска да не го бях убивал този глупак! Бих дал дясната си ръка да разбера точно колко знае вече ди Жиронал.

— Сигурен ли си, че именно канцлерът е заложил този капан?

Казарил се поколеба.

— Ди Жоал имаше лични сметки за уреждане с мен, но… публично се знаеше само, че съм тръгнал за Валенда. Няма откъде другаде да е научил за истинския ми маршрут, освен от ди Жиронал. Следователно можем да заключим, че ди Жиронал е получил някакви сведения за мен от шпионите си в Ибра. Информацията му за истинската ни цел е непълна — но не задълго, според мен. Ди Жоал е бил временна мярка, изпратен набързо и без подготовка. И със сигурност не е бил единственият с подобна задача. Ще последва и друго.

— Колко скоро?

— Не знам. Ди Жиронал ръководи ордена на Сина и ще може да използва свободно хората си веднага щом скалъпи достатъчно правдоподобна лъжа.

Бергон потропа с пръсти по меча, който висеше на бедрото му, и вдигна смръщен поглед към небето — то беше започнало да се прояснява с настъпването на вечерта. Планинските гръбнаци на запад се гънеха като черни силуети на фона на помайващо се зеленикаво сияние, а първите звезди вече бяха изгрели. Прошареният ги беше излъгал за наближаващата снежна буря, за да ги примами в засадата. Леката суграшица, помела по-рано през деня планината, може и да му беше дала идеята за тази лъжа.

— Луната почти се е изпълнила и до полунощ ще се издигне високо. Ако яздим през цялата нощ и утре, може и да се измъкнем от тези неспокойни райони, преди ди Жиронал да е организирал и други засади по пътя ни.

Казарил кимна.

— Да прати хората си да патрулират по граница, която вече сме пресекли? Добра идея. Харесва ми.

Бергон го изгледа със съмнение.

— Но… ти ще издържиш ли такава езда, Каз?

— Предпочитам да яздя, вместо да се бия.

— Ясно — въздъхна Бергон.

Благодарният покрусен кастилар ди Завар настоя да вземат всички провизии, които скромният му дом можеше да осигури. Бергон реши да оставят мулетата, ранените коняри и окуцелите коне на неговите грижи, докато не се оправят достатъчно, за да ги последват, а и самите те да пътуват по-леко. Ферда избра най-бързите и най-здрави коне и се погрижи да ги изтъркат добре, да ги нахранят и да си починат, докато дойде време за тръгване. Марш ди Сулд беше дошъл на себе си след няколко часа почивка на тези по-ниски височини, където въздухът не беше толкова разреден, и настоя да тръгне с царевича. Ди Самбюер, който си беше счупил ръката и беше получил няколко силно кървящи порезни рани при сбиването в двора на крепостта, се съгласи да остане с конярите и багажа и да помогне на ди Завар, докато всички не се почувстват готови за път.

Колкото до въздаването на справедливост за престъпленията на наемниците, Казарил с облекчение остави тази задача на жертвите им. Среднощното потегляне на групата им щеше да им спести гледката на бесилките при зазоряване. Остави на покрусеното домакинство да събере разпилените Дондови перли, а остатъка от наниза пъхна в дисагите си.

Когато луната се издигна над хълмовете пред тях и обля снежните долове с водниста светлина, кавалкадата на царевича потегли отново. Пътят им вече водеше право към Валенда.