Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (1)

Глава 1

Раждането протичаше нормално. Внимателните пръсти на доктор Етан хванаха малката игла и я извадиха от гнездото й.

— Хормонален разтвор „C“! — заповяда той на стоящия до него асистент.

— Готово, доктор Еркхарт.

Етан съедини впръсквателя с кръглия накрайник на иглата, въведе строго премерената доза и провери резултата: плацентата равномерно се изду и започна да се отделя от хранителния източник, който я поддържаше в продължение на девет месеца. И така, последни секунди!

Той бързо счупи пломбите и отвори капака на контейнера, след което прекара виброскалпела по меката дантела от микроскопични обменни тръби. Рядката плетеница се отдели; асистентът я отмести встрани и затвори крана през който се подаваше хранителната смес. Само няколко жълти прозрачни капчици се стекоха по облечените в ръкавици ръце на Етан. Той беше доволен: стерилността бе безупречна, а скалпела прекара толкова точно, че под тръбите, върху сребристата околоплодна торбичка не остана дори драскотина. В нея нетърпеливо се извиваше розово телце.

— Сега, сега — бодро го увери Етан.

Още едно движение на скалпела — и ето: той държи влажното розово новородено, напуснало своето първо жилище.

— Всмукател!

Асистентът подаде „крушата“ и Етан почисти слузта от устата и носа на новороденото преди то да успее да направи своето първо вдишване. Бебето трепна, пронизително изплака, след което примига и тихо загугука в ласкавите и надеждни ръце на Етан. Асистентът докара „люлката“. След като постави момчето под топлата светлина, Етан прищипа и преряза пъпната връв.

— Е, момче, вече си самостоятелен! — каза той.

Към маточния репликатор, който девет месеца надеждно пазеше и хранеше плода, незабавно се спусна техник. Многобройните индикатори, мигащи на повърхността на машината, изгаснаха и техника започна да я измъква от редицата подобни апарати, за да я отнесе долу за стерилизация и препрограмиране.

Етан се обърна към бащата на детето.

— Отлично тегло, отличен цвят, отлични рефлекси! Аз бих поставил на вашия син оценка пет плюс.

Мъжът широко се усмихна, пое дълбоко дъх и се разсмя, неловко изтривайки сълзата, блеснала в крайчеца на окото му.

— Това е чудо, доктор Еркхарт!

Етан се усмихна.

— Това е чудо, което при нас в Севарин се случва всеки ден.

— Нима това никога не ви омръзва?

Етан още веднъж погледна малкото същество, свиващо юмручета и махащо с крачета в люлката си.

— Не. Никога…

* * *

Етан се притесняваше за ембрион СДБ-9. Крачейки по тихите чисти коридори на районния Репродукционен Център на Севарин, той ускори ход. Специално беше пристигнал по-рано, преди началото на смяната, за да извърши израждането. Последния половин час на нощната смяна винаги беше най-трескав — в бесен темп се въвеждаха в работата новопристигналите, трескаво се запълваха регистрационните журнали. На Етан вече не му се спеше, но преди да влезе в кабинета на началника на нощната смяна се спря при автомата за кафе и наля две чаши.

Джеорос приветливо му помаха с ръка и посегна за кафето.

— Благодаря. Как прекара ваканцията?

— Забележително. По-малкия ми брат измоли от частта си неделен отпуск и решихме за разнообразие да прескочим до вкъщи. Това е в Южната Провинция. Старецът се зарадва като малко дете! А братлето, между другото, са го повишили — сега той е първа флейта в полковия оркестър.

— Той какво, иска да остане след като отслужи двете си години ли?

— Изглежда, че да. В крайна сметка поне още за две години. Там той се занимава с музика, това наистина му е интересно, а и значителната добавка към соцкредитите му също няма да му навреди.

— М-м-м — съгласно промуча Джеорос. — Южната Провинция, казваш? А аз все се чудя защо не се отбиваш да ни видиш…

— Единствената ми възможност да си почина на спокойствие е когато съм извън града — уклончиво отговори Етан и започна да разглежда датчиците. Началникът на нощната смяна потъна в размишления, посръбвайки от кафето си и поглеждайки над чашката към колегата си. Надвисна неловко мълчание, когато общите теми за разговор се изчерпаха.

На екраните постъпваше информация за първия блок репликатори. Етан превключи датчиците на шестнайсети блок, където се намираше ембриона СДБ-9.

— По дяволите! — изруга той и тежко въздъхна. — Точно от това се боях…

— М-да… — съчувствено проточи Джеорос. — Абсолютно нежизнеспособен, няма какво да се спори. Миналата нощ извърших акустично сканиране — само купчина клетки и нищо повече.

— О, Бог-Отец! Те какво, не са ли могли да го забележат по-рано? Защо не са задали нов цикъл? Има и други желаещи в крайна сметка!

— Още не сме получили разрешението на бащата за изключването на ембриона — Джеорос прочисти гърлото си. — Роучи му определи среща с тебе за тази сутрин.

— А… — Етан се намръщи с досада и разроши късите си черни коси, нарушавайки професионалната строгост на прическата си. — Напомни ми да благодаря на скъпия ни шеф. Каква мръсна работа още си ми приготвил?

— Е, има една генетична настройка в Б-5 — прилича на ферментен дефицит. Помислихме си, че ще искаш сам да се заемеш с това.

— Правилно сте помислили.

И началника на нощната смяна премина към обичайния доклад.

* * *

Етан едва не закъсня за срещата си с бащата на ембрион СДБ. Правейки утринната си обиколка, той влезе в репликаторното отделение, където завари дежурния техник жизнерадостно да подскача под гръмките звуци на песничката „Не спи, не спи!“. Хрипкавите пронизителни звуци на този танцувален мотив, доста популярен сред младите нехранимайковци, изригваха от стимул-говорителите. Етан заскърца със зъби: тази какафония едва ли ставаше за звукова стимулация на растежа на зародишите. А напусна отделението под звуците на плавната, успокояваща мелодия на класическия химн „Боже на нашите бащи, освети пътя ни“ в изпълнението на Обединения Братски Камерен Оркестър. Унилият техник демонстративно се прозяваше.

В другото отделение той откри блок от репликатори, чиято концентрация на токсини в обменния разтвор беше достигнала до седемдесет и пет процента. Дежурният обясни, че чака концентрацията да достигне осемдесет процента, за да замени филтрите — точно както е по инструкция. Етан убедително и находчиво му разясни в какво точно се състои разликата между минимум и оптимум и сам проследи за смяната на филтрите. Нивото се понижи до по-разумните четиридесет и пет процента.

Сигналът на секретаря прекъсна на най-интересното място лекцията, която Етан изнасяше на техника относно точния жълто-лимонен оттенък с кристален блясък, характеризиращ кислородно-хранителния разтвор в стадия на готовност. Той припряно се понесе към офисния етаж и се спря пред вратата за да поеме дъх и да реши кое ще е по-уместно: да се появи пред клиента в ролята на солиден представител на Центъра или да влезе веднага, без да го кара да чака. Най-накрая, след като въздъхна дълбоко още веднъж, Етан изобрази приятна усмивка и бутна вратата. Златният надпис на матово бялата табела гласеше: „Д-р Етан Еркхарт, зав.отдел репродуктивна биология“.

— Брат Хаас? Аз съм доктор Еркхарт. Не, не, стойте си, чувствайте се като у дома си — добави той, когато посетителя, нервно скачайки на крака, почтително закима с глава. Чувствайки се глупаво скован, Етан го заобиколи и седна на стола си.

Мъжът беше огромен като мечка. Червено от слънцето и вятъра лице, големи и силни ръце, втвърдени от мазоли.

— Аз си мислех че сте по-възрастен — подхвърли той, разглеждайки Етан.

Етан докосна гладко избръснатата си брадичка, но опомняйки се, бързо свали ръката си. Ако имаше брада или поне мустаци, щяха да престанат да го вземат за двайсетгодишен младеж, при неговите метър и осемдесет височина!… Лицето на брат Хаас беше обрамчено с двуседмична брада, твърде бедна в сравнение с разкошните мустаци — привилегия на родител, чакащ реда си. Уважаван гражданин…

Етан въздъхна.

— Седнете, моля — повтори той, сочейки стола.

Мъжът седна на самия край на стола, мачкайки с нескривано вълнение шапката си. Официалният му костюм беше торбест и далеч не модерен, но за сметка на това старателно изчистен и изгладен. Етан мимоходом се зачуди колко ли време е трябвало горкия фермер да чисти ръцете си, за да не остави и най-малкия намек за мръсотия.

— И така, докторе… — започна брат Хаас, плясвайки с кепето по бедрото си. — Нещо е станало със сина ми ли?

— А… нима не са ви информирали по кома?

— Не, сър. Просто ми казаха да дойда. Така че заех автомобил от общинската мотостанция и ето, пристигнах.

Етан хвърли поглед на досието, лежащо на бюрото му.

— Значи тази сутрин сте изминали целия път от Кристалните Ручеи? Дълъг път е това…

Брадаткото се усмихна.

— Аз съм фермер. Свикнал съм да ставам рано. А и нима може да е проблем, щом става дума за сина ми! Първородния, знаете… — той поглади растящата си брада и се засмя. — Е, мисля, че разбирате.

— А как се оказахте в Севарин, след като там в Лас-Сендес имате собствен Център?

— Заради СДБ. В Лас-Сендес ми казаха, че нямат нито един.

— Ясно… — Етан се прокашля. — Кажете ми, по някакви специални причини ли избрахте тази култура?

Фермерът кимна утвърдително.

— Реших така след един случай по време на миналата жътва. Един мой приятел попадна под вършачката и остана без ръка. Случват се такива работи във фермите. А после му казват: ако беше отишъл по-рано при лекар, можеше да спасят ръката ти. Общината ни расте, скоро ще добавим и нови земи. Необходим ни е наш лекар, собствен. Всички знаят, че от СДБ излизат добри лекари. Кой знае дали някога ще успея да събера соцкредити за втори или трети син? Така че исках да получа най-доброто.

— Не всички лекари са произлезли от СДБ, — отбеляза Етан, — и разбира се, не всички които са произлезли от СДБ, са станали лекари.

Хаас се усмихна — вежливо, но скептично.

— А вие самият какъв сте, доктор Еркхарт?

— Е… да, — обърка се Етан, — наистина, аз съм СДБ-8.

Фермерът доволно кимна с вид на човек, когото лесно не можеш да излъжеш.

— Чух, че сте най-добрият доктор тук.

Той разглеждаше Етан с жадно любопитство, като че ли в чертите на доктора виждаше дълго лелеяния облик на сина си.

Етан събра ръцете си на триъгълник, стараейки се да изглежда доброжелателно и солидно едновременно.

— Така, добре. Много жалко, че не са ви съобщили нищо по кома. Нямало е нужда да ви държат в неведение. Както правилно се досетихте, при нас всъщност възникнаха проблеми с вашия, ъ-ъ… зародиш.

— Моят син — настръхна Хаас.

— Н-не. Боя се, че не. Не и този път — бързо произнесе Етан, съчувствено накланяйки глава.

Хаас се повъртя, сви устни и отново вдигна поглед, пълен с надежда.

— Може би все още не всичко е загубено? Знам, че можете да правите разни неща с гените. И да е скъпо, няма значение — братята ми по община ще ми помогнат, а аз ще се разплатя с тях по-късно…

Етан поклати глава.

— Съществуват само около тринайсет стандартни нарушения с които сме в състояние да се справим — някои форми на диабет, например. Те могат да се отстранят с помощта на генна комбинация в малка група клетки, ако открием дефекта в начален стадий. Понякога се удава да филтрираме болните клетки заедно с дефектните X-хромозоми от спермата. Има и много способи за предварителна диагностика, която се извършва още преди зародишния мехур да се постави в репликатора и да започне формирането на плацентата. По принцип ние вземаме една клетка и я прекарваме през системата за автоматична проверка. Само че системата открива само тези нарушения, за които е програмирана — около сто често проявяващи се дефекта. Не е изключена възможността, че системата ще пропусне някой рядък и трудноуловим дефект, такива случаи имаме около шест за година. Така че вие не сте единствен. Такъв ембрион обикновено го премахваме и оплождаме друга яйцеклетка. Това е най-разумното решение и всичко отнема не повече от шест дена.

— Значи да започнем всичко отначало… — въздъхна Хаас и почеса брадичката си. — Казваше ми Дъг, че е лоша поличба — да си пускаш бащинска брада преди да му е дошло времето. Изглежда, че е вярно…

— Това е само забавяне — ободри Етан унилия фермер. — И понеже причината за нарушението е в яйцеклетката, а не в спермата, Центъра няма да ви иска заплащане за този месец — добави той, правейки съответната бележка в досието.

— И какво да правя сега — пак да отида в родителската палата за да дам нов образец? — покорно попита Хаас.

— Да, не е лошо да го направите преди да си тръгнете. Тогава няма да ни се наложи да ви безпокоим излишно. Но има още един малък въпрос, който трябва да решим още сега. — Етан почувства, че се изчервява. — Боя се, че повече не можем да ви предложим формулата СДБ.

— Но аз пристигнах чак тук само заради СДБ — запротестира Хаас, свивайки огромните си юмруци. — По дяволите, аз имам право на избор! Защо да не можете?

— Разбирате ли… — Етан помълча, подбирайки думите си. — Работата е там, че заради СДБ вашия случай далеч не е първия. За съжаление, в последно време тази култура започна да… като че ли да остарява. Ние действително много се постарахме — всички яйцеклетки произведени за цяла седмица отидоха само за вашата поръчка. — Нямаше нужда да му обяснява колко ужасяващо мизерна беше тази продукция. — Ние положихме всички усилия — и аз, и най-добрите техници, отчасти поради факта, че това беше на практика последния шанс: от всички зародиши само един се оказа жизнеспособен след като започна делението на клетката. А после СДБ престана да работи. Боя се, че окончателно.

Хаас въздъхна така тежко, като че ли му изпуснаха въздуха и отново набра решителност.

— А къде има? Няма значение, дори да ми се наложи да обиколя целия континент. Трябва ми само СДБ!

„И защо ли упоритостта се счита за положителна черта?“ — мрачно помисли Етан. — „Просто глупост и инат…“ Той събра сили и каза това, което се надяваше някак да премълчи:

— Боя се, брат Хаас, че вече никъде я няма. Нашата култура СДБ беше последната действаща на Атон.

Хаас беше обезкуражен.

— Няма повече СДБ? А откъде сега ще взимаме лекари, медицински персонал и…

— Гените СДБ не са загубени — прекъсна го Етан. — Навсякъде по планетата живеят хора, които носят в себе си тези гени и те ще ги предадат на синовете си.

— Но какво е станало с нея, с тази култура? Защо вече не работи? — не се отказваше Хаас. — Нали не са… не са я отровили и нещо от този род? Може би някакви вредители…

— Не, не! — възкликна Етан. О богове, от такива слухове можеше да възникне такъв скандал. — Всичко е съвършено естествено. Първата култура СДБ е доставена на Атон още от Отците-Основатели, когато планетата още се е заселвала. В момента тя е на почти двеста години. Два века безупречна служба. Тя е вече стара. Износила се е и е умряла. Настъпил е краят на жизнения й цикъл. Тя и така е прослужила двадесет години повече, отколкото ако се намираше в… о… — добре де, той е доктор, за него това не е ругатня, а само точен медицински термин, — … в жена!

Без да чака фермерът да намери ново възражение, той бързо продължи:

— Затова, брат Хаас, имам едно предложение към вас. Моят най-добър медтехник, великолепен, добросъвестен работник, е ДДИ-7. Севарин разполага в момента с отлична култура ДДИ-8 и тя е на ваше разположение. Аз самият не бих имал нищо против да имам син от ДДИ ако… — Етан се прекъсна за да не нагази в блатото на личните си проблеми и то пред клиент. — Мисля, че ще останете много доволен.

Наложи се да го уговаря дълго, но в крайна сметка брат Хаас все пак се отправи да дава нов образец в родителската палата — тази същата, в която беше влязъл преди месец с толкова много надежди. Най-накрая Етан успя да си поеме дъх. След заминаването на клиента го заболя глава и той започна да разтрива слепоочията си за да усмири болката, но вместо това изглежда я разнесе по целия череп. Още една логическа връзка…

Що се отнася до клетъчните култури, то всичките произлизаха от онези, началните, които бяха докарани на Атон от Отците-Основатели. В Репродукционните Центрове това не беше тайна за никого вече повече от две години — още малко и този факт ще получи широка гласност. СДБ не беше първата култура загинала в последно време. Шейсет процента от зародишите, развиващи се в меките, уютни гнезда на репликаторите, произлизаха само от осем култури. През следващата година, ако тайните му прогнози се оправдаят, положението ще стане още по-лошо. Колко ли време оставаше до момента когато повече нямаше да могат да обезпечават прираста или дори простото възпроизводство на населението? Етан застена, представяйки си как броди безработен по улиците — разбира се, ако преди това не го разкъсат на парченца бесните тълпи от нереализирани мечкоподобни бащи.

Но не, не трябва да се предава на унинието! Те непременно ще измислят нещо и всичко ще бъде наред. Всичко би трябвало да бъде наред…

* * *

Минаха вече три месеца откакто Етан се върна от отпуската си, но все по-често го преследваха неуспехи, придобиващи наистина зловеща регулярност. Още една клетъчна култура, ЛМС-10, се сгърчи и загина окончателно, а производителността на ЕЕХ-9 намаля наполовина. Нова загуба в близко бъдеще…

Надеждата за промяна възникна неочаквано, а неин предвестник беше звънът на ком-пулта.

— Етан? — гласът на Деброучес звънеше от вълнение, на лицето му се четеше скрито ликуване, ъгълчетата на устните му, оградени от черна редееща брада и пищни мустаци, лукаво потрепваха. Това изражение нямаше нищо общо с онази унила физиономия, която през последната половин година заплашваше да срасне с лицето му. Заинтригувания Етан остави микровпръсквателя на лабораторната маса и се приближи към екрана.

— Да, сър?

— Бих желал незабавно да се явите в кабинета ми.

— Но аз тъкмо започвах оплождането на…

— Значи веднага след като приключиш — умилостиви се Деброучес, царствено махвайки с ръка.

— Случило ли се е нещо?

— Вчера пристигна ежегодния пощенски кораб — Деброучес посочи с пръст нагоре, макар че единствената космическа станция на Атон, изведена на синхронна орбита, висеше над другата половина от планетата. — Има поща. Твоите списания са одобрени от Съвета на Цензорите и на масата ми лежи целия миналогодишен абонамент. И още някои неща…

— Още нещо? Но аз поръчах само списанията…

— То е предназначено не само за теб. За целия Център — Деброучес проблесна с белозъбата си усмивка. — Приключвай и идвай.

Екранът изгасна.

Ама че работа!… Миналогодишния абонамент за „Бетанско списание за репродуктивна медицина“, поръчан за луди пари, макар и да представляваше необичайно събитие, едва ли би могло да е причина за ликуването което проблясваше в черните очи на Деброучес. Приключвайки бързо, но педантично работата си, Етан положи контейнера в инкубационната камера (откъдето след шест-седем дена, ако всичко тръгне нормално, ще пренесат зародиша в един от репликаторите, намиращи се зад стената) и като стрела полетя нагоре, към кабинета на шефа.

Наистина, дванайсет дискети с ярки етикети се издигаха в акуратно стълбче в ъгъла на огромното бюро. Втория ъгъл се заемаше от холограмно изображение на две момчета на гърба на пони. Етан удостои и едното и другото само с бегъл поглед — цялото му внимание мигновено беше завладяно от голямата хладилна камера, стояща в самия център на бюрото. Индикаторите на контролния й панел светеха с равна, умиротворяваща зелена светлина.

„Концерн Бхарапутра и Синове, Биологическа продукция, Архипелага Джексън“ — това пишеше на товарния етикет. „Съдържание: Замразена тъкан, човешки яйчници, 50 единици. Да се съхранява в топлообменна система, да не се разтръсква. Този край нагоре“.

— Получили сме ги! — възкликна Етан. Той веднага разбра всичко и от радост запляска с ръце.

— Да, най-накрая — усмихна се Деброучес. — По дяволите, Съвета на Населението ще организира днес разкошен банкет. Фу-у! Сигурно си спомняш колко търсихме кои доставчици да изберем, после цялата тази бъркотия с валутите, обмените… Понякога даже си мислех, че ще ни се наложи да изпратим там някой нещастник.

Етан потръпна и се засмя:

— Бр-р! Слава на Бога-Отца, на никой от нас не му се наложи да минава през това! — Той благоговейно прекара пръсти по голямата пластмасова кутия. — Скоро на Атон ще има нови лица…

Деброучес отвърна със замислена, но доволна усмивка.

— Разбира се. Между другото, доктор Еркхарт, всичко това е твое. Остави текущата си работа на техниците и се заеми сам с разпределянето на новите образци. Сега това е по-важно от всичко друго.

— Не мога да не се съглася с вас.

* * *

След като се върна със скъпоценния си товар в лабораторията, Етан внимателно постави камерата на масата и настрои терморегулатора на режим „бавно размразяване“. Сега оставаше само да чака. Днес той ще размрази дванайсет единици; те ще запълнят с нов живот агрегатите за поддържане на културите, които сега стояха студени и празни. А размразяването на останалите култури ще трябва да почака, докато инженерната служба не инсталира до втората стена допълнителен блок от агрегати. Той се усмихна, представяйки си в каква суматоха ще се превърне иначе спокойния живот на настройчиците. Нищо, малко физически упражнения няма да им навредят.

Докато чакаше размразяването, Етан реши да прегледа бетанските списания. От деня, в който го назначиха за завеждащ отделение (а това се случи миналата година), неговия цензурен статус нарасна до ниво „А“. Сега му се предоставяше първата възможност да се възползва от него, да провери силата на убежденията си, без които просто е опасно да си имаш работа с истински, несъкратени галактически публикации. Етан се поколеба, облиза устни и се приготви да докаже, че наистина е заслужил това доверие.

Той взе напосоки една от дискетите, постави я в четящото устройство и извика списъка на статиите. Те се оказаха около трийсет и повечето бяха посветени на проблемите на репродукцията в живия женски организъм. Това не го учуди, макар и малко го разочарова, защото този вид информация на Атон беше съвършено безполезна. Етан имаше достатъчно целомъдрие, за да се пребори с желанието си да надникне в тях. Но все пак в списанието се намери и нещо интересно: статия за ранна диагностика на скрития рак в сърдечните съдове и още една, направо находка: „За повишаване проницаемостта на обменните мембрани в маточния репликатор“. Маточния репликатор някога беше изобретен на известната с техническите си достижения колония Бета и се използваше в случаите, когато износването на плода представляваше опасност за здравето на майката. Повечето от откритията и усъвършенстванията, даже след толкова много години, бяха заимствани на Атон от Бета — факт, приветстван далеч не от всички.

Етан изведе статията на дисплея и я прочете с голям интерес. Общо взето, целия фокус се свеждаше до някаква дяволски хитроумна смес от липопротеини и полимери, което приятно раздвижи пространственото въображение на Етан. Той загуби известно време, пресмятайки колко ще струва повтарянето на този опит при тях, в Севарин. Трябваше да обсъди това с главния инженер.

Между другото, продължавайки да пресмята, той извади списъка с авторите. Статията „За повишаване…“ беше подадена от университетската клиника на някаква Силика. Етан не беше силен в космическата география, но съдейки по названието ставаше дума за град, а не за орбитална станция. В чия ли блестяща глава е дошла тази забележителна идея?…

„Кара Бертон, д-р по медицина и философия; Елизабет Нейсмит, магистър по естествени науки, биоинженер“… И тук Етан съобрази, че от екрана го гледат двете най-странни лица, които някога е виждал.

Лицата бяха без бради, като на мъже които още не са станали бащи, или като на момчета, но лишени от юношеската прелест. Тези бледи лица с тънки, изискани черти, бяха белязани с печата на времето и покрити с бръчки. В косите на инженера прозираше сивота; докторът по медицина изглеждаше безформен в своя бледосин лабораторен халат.

Етан затрепери в предчувствие на безумието, което всеки момент щеше да го връхлети от погледите на тези неподвижни, като медузи очи… Но кой знае защо, разумът му не бързаше да го напуска. Етан с удивление разтвори пръстите си, впити в ръба на масата. Може би това масово умопомрачение, от което са овладени всички мъже в галактиката и заради което ставаха роби на тези същества, се причиняваше само от присъствието им, така да се каже — от плът и кръв? Някаква неуловима телепатична аура?… Възвръщайки самообладанието си, той се вгледа в странните лица на дисплея.

Да. Това беше жена, или по-точно — две жени. Етан проанализира реакциите си и за голямо свое облекчение не откри в себе си никакви нарушения на психиката. Безразличие, даже леко отвращение… Греха на съзерцанието не повлече душата му в бездните на порока, ако разбира се, предположим, че имаше душа, а подобна възможност Етан не изключваше. Разочаровано изключвайки дисплея, Етан реши, че за днес му стигат психологически тестове и извади дискетата.

Температурата в хладилната камера вече почти беше достигнала нужното ниво. Той приготви две вани с буферен разтвор и превключи на охлаждане. Сложи си изолационните ръкавици, счупи пломбите, повдигна капака…

Какво е това? Опаковъчна хартия? Опаковъчна хартия?!

Той изумено се втренчи в камерата. Всеки тъканен образец трябваше да се съхранява отделно от другите, в собствена стерилна клетка — елементарно и неотменно правило! Но тези странни сиви парчета бяха опаковани като месо за готвене. От ужас сърцето му сякаш пропадна в бездна…

Стоп, стоп, само без паника! Може би това е някаква нова галактична технология, за която той още не знае? Той внимателно претърси камерата за инструкции, позволявайки си даже да порови сред пакетите. Нищо. Съвсем нищичко.

Той дълго гледа сивите пакети докато накрая не съобрази, че това изобщо не са клетъчни култури, а суровините от които ги произвеждат. Решили са, че културите ще си ги изработи самия възложител? Етан преглътна. Какво пък, в това нямаше нищо невъзможно, уверяваше се той.

Той намери ножици, отвори най-горния пакет и изсипвайки съдържанието му във ваната започна да го разглежда с известно безпокойство. Може би трябва да разгъне образеца за по-добро проникване на хранителния разтвор? Не, още е рано, в замразено състояние това може да разруши клетъчната структура. Нека първо се размрази.

Подтикван от все по-нарастващата си тревога, Етан се зае с изучаване на останалите пакети. Странно, странно… Имаше нещо лъскаво и кръгло с размери около шест пъти по-голямо от обикновен яйчник. Другото „нещо“ имаше отвратителен вид и приличаше парчета фермерски суровини. Подозирайки нещо нередно, Етан преброи пакетите. Тридесет и осем. А тези големите, на самото дъно? Някога като войник той се писа доброволец да помага на месаря — още тогава го интересуваше сравнителната анатомия. Догадката го порази като гръм.

— Та това… — издиша той през зъби, — та това са кравешки яйчници!

Инспекцията беше много подробна и продължи до вечерта. Когато приключи, лабораторията изглеждаше така, като че ли тук са се упражнявали в препариране цяло стадо студенти-зоолози. Затова пък всичко беше съвсем ясно.

В кабинета на завеждащия той нахлу без чукане, свил юмруци и опитвайки се някак да възстанови дишането си.

Деброучес тъкмо се обличаше, приготвяйки се да си отива; в очите му проблясваше отражението на холограмата — напускайки кабинета, той винаги я изключваше последна.

— Боже мой, Етан, какво се е случило?

— Боклуци, остатъци! Сувенири от патологоанатома! Четвъртината от всичко са само метастази, половината са атрофирали, плюс пет кравешки яйчника, дявол да ги вземе всичките! И цялата тази гадост е абсолютно мъртва!

— Какво? — Деброучес се хвана за сърцето. — Правилно ли размрази всичко? Нали не…

— Идете да видите. Просто погледнете — изсъска Етан и вече обърнал се към вратата, подхвърли през рамо: — Не знам колко е платил Съвета на Населението за тези лайна, но здравата са ни преметнали!