Артър Кларк
Робин Худ, член на Кралското дружество

Кацнахме рано призори, още в самото начало на дългия лунен ден и полегатите ни сенки, дълги цели мили, покриха равнината. Постепенно щяха да се скъсят, когато слънцето се издигнеше по-високо в небето, докато по пладне почти напълно изчезнат. Дотогава обаче оставаха още пет земни дни, а до началото на здрачаването, други седем. Щяхме да се радваме на почти две седмици дневна светлина преди слънцето да залезе и Земята се превърне в единствена господарка на небето.

В онези първи трескави дни не ни остана много време за изследователска работа. Трябваше да разтоварим корабите, да привикнем към неземната обстановка, да се научим да ползваме електрическите си трактори и скутери и да сглобим юртите, които до часа на завръщането ни щяха да бъдат използвани като жилищни помещения, лаборатории и канцеларии. В краен случай можеше да живеем и в самите космически кораби, обаче там щеше да е тясно и неудобно. Юртите не бяха връх на лукса, но след пет дни полет в Космоса нямаше как да не ги възприемем като нещо разкошно. Бяха направени от здрава еластична пластмаса, надуваха се като балони и отвътре бяха разделени на различни помещения. Шлюзовете им осигуряваха достъп до външния свят, а благодарение на тръбопроводите, свързани с пречиствателните устройства на корабите, въздухът в тях можеше да се диша. Излишно е да казваме, че най-голяма юрта имаха американците, при това комплектувана с всичко необходимо, включително и мивка и перална машина, която ние и руснаците често ползвахме.

Едва късно „следобед“, сиреч десет дни след кацането ни, успяхме да се организираме и да започнем да се готвим за сериозна научна работа. Първите изследователски групи извършиха кратки набези в близост до базата, за да опознаят околността. Разбира се, предварително се бяхме снабдили с подробни карти и фотографии на района, в който кацнахме, но те нерядко могат да те подведат. Обект, отбелязан на картата като малък хълм, понякога се възприемаше като планина от човека до него, потящ се в космическия си скафандър. Някои привидно гладки равнини пък се оказваха изпълнени до коленете с прах, забавящ и затрудняващ придвижването.

Все пак, това бяха дребни грижи, в голяма степен компенсирани от слабата гравитация — само една шеста част от земната. Учените започнаха да събират сведения и образци, вследствие на което радиотелевизионното общуване със Земята стана все по-интензивно и в крайна сметка непрекъснато. Не рискувахме. Дори и самите ние да не успеехме да се приберем на родната планета, натрупаните от нас знания щяха да стигнат до нея.

Първата автоматична снабдителна ракета кацна два дни преди залеза, точно по разписание. Видяхме как спирачните й ракети просветнаха първо на фона на звездите, а после още веднъж, непосредствено преди достигането на повърхността. Не можахме да наблюдаваме самото кацане, тъй като от съображения за сигурност ракетата се прилуни на разстояние три мили от базата, сиреч отвъд лунния хоризонт.

Когато пристигнахме при робота, видяхме, че той леко се бе наклонил върху трите си амортисьора, обаче бе в напълно изправно състояние. В същото състояние бе и всичко на борда му — оборудване и храни. Понесохме товара към базата в приповдигнато настроение и сетне си устроихме заслужен малък празник. Хората бяха работили твърде усърдно и разтоварването им дойде добре.

Веселбата протече както трябва. Върхът й според мен бе казашкият танц, който капитан Краснин се опита да изпълни в космически скафандър. Сетне се насочихме към състезателни спортове и установихме, че поради обективни причини заниманията на открито срещнаха редица ограничения. Игри от типа на крокета или кеглите щяха да бъдат напълно възможни, стига да разполагахме с необходимите спортни принадлежности, но не и крикета и футбола. При тази слаба гравитация един силен шут можеше да изпрати футболна топка на поне половин миля разстояние. Колкото до топката за крикет, тя щеше въобще да изчезне от поглед.

Професор Тревър Уилямс пръв се сети, че трябва да се насочим към спорт, подходящ за Луната. Бе наш астроном и един от най-младите членове на Кралското дружество в цялата му история — приет в него на тридесетгодишна възраст. Беше си спечелил известност благодарение на своите трудове за междупланетната навигация. Малко хора обаче знаеха за достиженията му в стрелбата с лък. Две последователни години бе печелил шампионската титла на Уелс. Не се изненадах, когато го заварих да се прицелва в мишена, подпряна върху купчина лунни камъни.

Лъкът му бе много странен — направен от стоманена жица и армирана пластмасова летва. Зачудих се откъде ли Тревър се беше сдобил с тези неща и си спомних, че ракетата на товарния робот бе разглобена и сега части от нея се появяваха на най-невероятни места. Истински интересни обаче бяха стрелите. Разбира се, на безвъздушната Луна нямаше как да се придаде устойчивост на траекторията им чрез пера или нещо подобно. Тревор обаче бе съумял да ги стабилизира с помощта на малко устройство, монтирано в самия лък, благодарение на което при изстрелването те, подобно на куршуми, придобиваха въртеливо движение около оста си и се движеха както трябва.

Дори и с това импровизирано устройство беше възможно да се стреля с лекота на миля разстояние. Тревър обаче пестеше стрелите, тъй като направата им не бе лесна. Интересуваше го най-вече точността в стрелбата. Почти правата траектория на стрелите бе трудна за възприемане. Създаваха чувството, че се движат успоредно на повърхността. Предупредиха Тревър, че ако не внимава, стрелите му могат да се превърнат в изкуствени спътници на Луната и при обиколката си да го улучат в гръб.

Втората снабдителна ракета пристигна на следващия ден, обаче този път нещата не се получиха както трябва. Кацането й бе съвършено, но за съжаление радарният автопилот извърши една от грешките, присъщи на тези примитивни машини. Откри единствения недостъпен хълм в района, фокусира лъча си на върха му и спокойно кацна там като орел върху планински зъбер.

Крайно необходимите ни запаси се оказаха на петстотин стъпки над главите ни, а след няколко часа щеше да настъпи нощта. Какво трябваше да правим?

Около петнадесет души дадоха едно и също предложение и през следващите няколко минути настъпи суматоха, тъй като хората се втурнаха да търсят всички налични найлонови въжета. Не след дълго пред краката на Тревър бяха струпани около хиляда ярда от тях, след което всички застинаха в очакване. Той прикрепи едно от въжетата към стрела, обтегна лъка и я изстреля експериментално нагоре, направо към звездите. Тя достигна височина, малко по-голяма от половината от тази на хълма, след което, притеглена от тежестта на въжето, започна да пада.

— Съжалявам — каза Тревър. — Това няма да е по силите ми. И не забравяйте: би трябвало да изстреляме котвичка, която да се закачи за хълма, ако искаме краят на въжето да се задържи там, където трябва.

През следващите няколко минути, изпълнени с униние наблюдавахме как найлоновото въже се завръща от небесата. Положението бе наистина абсурдно. Ракетите ни притежаваха достатъчно енергия, за да ни отведат на четвърт милион мили от Луната, а не можехме да се справим с един жалък хълм. Разполагахме ли с време, навярно щяхме да достигнем върха му откъм другия скат, обаче това предполагаше да извървим няколко мили. Щеше да е твърде опасно, ако не и невъзможно, тъй като ни оставаха броени часове дневна светлина.

Учените не се предават лесно и в търсенето на изход от положението се включиха твърде много съобразителни мозъци (а някои и свръхсъобразителни), за да остане проблемът нерешен. Този път обаче задачата бе малко по-трудна и до верния отговор достигнаха едновременно само трима души. Тревър безстрастно ги изслуша, преди да вземе решение.

— Да, струва си да се направи опит.

Подготовката му отне известно време, през което с тревога наблюдавахме как лъчите на залязващото слънце се изкачват все по-високо и по-високо върху скалата над главите ни. Дори и Тревър да успееше да закачи котвичката на върха, изкачването до него в космически скафандър нямаше да е лесно. Самият аз не обичам височините и ми стана приятно, че неколцина любители на алпинизма изразиха желание да се заемат с това.

Най-сетне всичко бе готово. Въжето бе положено върху повърхността така, че да се отдели от нея с минимални усилия. На няколко стъпки зад стрелата бе завързана лека котвичка. Надявахме се, че ще се закачи достатъчно здраво за някой процеп в скалата над главите ни и ще издържи тежестта на човек.

Този път обаче Тревър не използва само една стрела. Прикрепи към въжето четири, отдалечени на разстояние от двеста ярда една от друга. Гледката на една облечена в скафандър фигура, осветена от последните лъчи на залязващото слънце и държаща в ръка лък, никога няма да се изличи от паметта ми.

Стрелата се понесе към звездите и още преди да се отдалечи на петдесет ярда, Тревър вече бе поставил втората в импровизирания лък. Тя последва другарката си, завързана за другия край на дългата примка, изхвърлена в пространството. Почти незабавно я последва третата, която повдигна своя дял от въжето, а четвъртата — мога да се закълна в това — се понесе подир нея още преди първата да намали скоростта си.

Този път, след като повдигането на цялото въже бе възложено на повече от една стрела, достигането на нужната височина не се оказа трудно. При първите два опита котвичката падна обратно на земята. При третия успя да се закачи някъде във висините на невидимото плато и не след дълго първият доброволец се закатери по въжето. Вярно е, че в условията на лунната гравитация той тежеше само около тридесет фунта, но височината все пак не бе за пренебрегване.

Човекът обаче не падна. През следващия час към нас започна да се спуска съдържанието на товарната ракета и успяхме да получим всичко необходимо преди падането на нощта. Трябва да призная, че доброто ми настроение бе значително помрачено, когато един от инженерите с гордост ми показа устната си хармоничка, току-що получена от Земята. Пръв осъзнах, че този инструмент ще омръзне на всички ни много преди края на дългата лунна нощ…

За това, разбира се, не мога да виня Тревър. При завръщането ни към кораба, когато прекосявахме бързо разгръщащите се над равнината сенки, той направи предложение, според мен озадачило хиляди хора при огледа на първите подробни карти, изработени от първата лунна експедиция.

В края на краищата, изглежда странно една плоска и безжизнена равнина, украсена от една-единствена малка планина, да бъде изобразена на всички лунни карти като „Шеруудската гора“.