Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
moosehead (2009)
Сканиране
stooth

Издание: Списание „Зона F“, бр.3/2002

История

  1. — Добавяне

Току-що беше издърпал стола в средата на хола и вече беше седнал срещу вратата. Един стол от масивно дърво със странно висока облегалка, превишаваща каската му поне с петдесетина сантиметра. Сега големите бели и черни квадрати на мозайката му създаваха чувството, че е сам, изгубен по средата на шахматна игра; цар без поданици и без армия, в очакване на последния ход, който ще го матира. Прекалено слабото осветление от крушката в стаята на пазача не позволяваше да се видят стените. Сводът на тавана изпускаше прах, замрежен от мъглата на паяжините.

Изведнъж си помисли, че трябва да стане, да забие ръка в бездната около стола, за да се увери в присъствието на стени, но внезапен пристъп на тревога го остави прикован. Скамейка за молитви или кутия за милостиня — не можеше точно да прецени. Като че границите на сградата се бяха размили при допира с нощта, оставяйки висящи в космоса само няколко бели и черни плочки, осветени от задъхваща се, мъждукаща крушка. За миг главата му се замая. След това часовникът най-после удари осем и от огромния меден процеп за поща и колети, издълбан долу във вратата, блъвна нещо с метален звук. Дебелата дъбова врата (метър или два) не му позволи да чуе стъпките на пощальона, отдалечаващ се към другата страна на улицата. Той внимателно слезе от стола и приклекна в центъра на една черна плоча, която блестеше така, че отразяваше образа му, както би го направило едно леко замъглено огледало.

Куфарът беше там както винаги, тежък и хубав. Обкован и облицован с виненочервена дебела кожа на жилки. Човекът постави бузата си върху очукания капак, подут сякаш под действието на някаква вътрешна ферментация. Май усети приспивна песен. Хипнотично шумолене от прокълнати нотки, възпроизвеждани от хиляди микроскопични пръсти. Взе малкия блестящ ключ от врата си и катинарът изпя острата си мелодия с шум на смачкани железа. За момент медната плоча проблесна със своя толкова фин надпис, че за разчитането му трябваха очи на лилипут или насекомо. „Хипнос, син на нощта“… Инстинктивно докосна каската си, където имаше същия надпис под емблемата на хипнобригадата. След кратко колебание отнесе куфара насред хола срещу стълбите. Тъкмо щеше да се отдалечи, когато изведнъж капакът се отвори под усилието на вътрешен натиск.

Удари го направо в лицето. Главата и раменете му се покриха с облак от прах, конгломерат от крачка и крилца.

Мухите! Изтекоха от куфара като тъмносин, дори черен кръвоизлив. Веднага след това изчезнаха в сумрака на хола. Образуваха рояк — едно подвижно петно с несигурни контури, което се издигна с водовъртежи в затворения кладенец на стълбището, обслужващо осемстотин и петдесетте етажа.

Човекът замря за миг с празния куфар в ръка и с вдигнато лице. Остана дълго време неподвижен. Бръмченето утихваше като приспивна песен, изпята със затворена уста. След това тишината бавно се върна. Тогава той се отърси, подписа бележката за доставка и пусна куфара в медния процеп. Празният стол стоеше насред хола като непозната нова вещ, предоставена за изненада на невидимите играчи, скрити в мрака. Помисли си, че вече е време и изсвири с уста, за да изкара коня от съседното помещение. Животното се появи с повехналата си грива и кухия корем с изпъкнали ребра. Копитата му отекваха шумно по плочките. Човекът в стаята взе пушката и пъхна в джоба си няколко далекобойни патрона.

 

Вратата на асансьора откликна на повика с шумен ламаринен грохот. Без да губи време, той изтегли коня за проядения повод. Под общото им тегло сивата кабина се заклати, след което вратата бавно се затвори. Понякога пазачът се срамуваше да води стария си посърнал кон, но коридорите бяха толкова дълги и да се ходи пеш… Пък и вечер: трябва да се признае, че вечер на слабата светлина край стълбищата фигурата на животното, миризмата му, дори самото му присъствие вдъхваха смелост.

Със стържене в бетона кабината спря на първия стаж. Мухите покриваха вече входа. Шумящ килим с метални оттенъци бе залепен на цели слоеве до средата на стената. След асансьора трябваше вече да се внимава. Човек никога не е успявал правилно да различи видовете, ако и да е все едно дали мачка с крака сините или зелените домашни варианти, чиито яйца правят гъмжащи меса, или стомоксите, мухите на въглена. Винаги има опасност от изненади. Може например по невнимание да тъпче глосините, които са свещени проводници на трипанозомиазата и са по-известни под вулгарното име мухи цеце. Понякога го парализираше мисълта, че това е възможно.

Спящите бяха тук, разпределени по дължината на тези стаи без врати, подобни на манастирски помещения, боядисани в черно, лишени от всякаква интимност. „Лични“ бяха само петното на леглото с чаршафа и кафявата завивка. Бледите образи на спящите, разчупени в гротескните или зиморничави пози на съня. Нищо, нищо освен надписът с тебешир на стената, указващ дата и час, в който всеки е заспал дълбоко… Някои спяха така от шест месеца, една година, а може и повече. С отхвърлена назад глава, с отворена уста, свити на кълбо по диагонал, сред киселата миризма на потта и изпражненията, безразлични към мухите, които сновяха по тях, хапеха ги и изчезваха към друга стая, към друг спящ. Купчина безжизнена плът, в която нищо не би могло да трепне, оставена на милостта на ухапването.

След малко той щеше да тръгне от стая в стая, щеше да започне редовната, вечната церемония. Най-напред хранителната инжекция с разпределени протеини, по две инжекции на човек. Да се вземе спринцовката и да се потърси върху бледото, едва дишащо тяло все още празно място, където да се забоде иглата. След това да се махнат изцапаните с урина и фекалии чаршафи и завивки, да се свият на топка и да се изхвърлят. После върху голия корем на някого (мъж или жена, без значение) да се изхвърлят две-три кофи ледена вода, в която предварително се слагат бактерицидни хапчета. След това всичко отначало… Често неописуемата мръсотия на тези възрастни, върнали се в положението на бебета и безсилни да контролират сфинктерите си, принуждаваше пазача да ползва силна струя вода. Но нищо не можеше да ги събуди, най-вероятно тези жестоки душове пораждаха в заспалите мозъци само странни мокри сънища.

Когато излизаше от помещението, мухите веднага се връщаха като черни петна във въздуха. Винаги подвижни, жадни да навлязат в свивката на някой лакът или на слабините, за да забият там миниатюрните си жила…

Коридорът беше дълъг, много дълъг. Един булевард-спалня, осеян на редовни интервали от малките отвори на индивидуалните килии. Понякога инцидент прекъсваше хипнотичното повторение на действията. Най-често се оказваше срещата с някой сомнамбул, който трябва да се отведе обратно да легне, или на безсънен, който се рее из коридорите и крещи в опит да събуди другарите си.

Тогава на пазача се налагаше да вземе пушката, да се прицели… и да стреля. В други моменти според настроението му се приискваше да им даде един шанс и тогава с глух глас им обясняваше как да заспят отново, да легнат по гръб с широко разтворени крака и да затворят очи. Някои от тях заспиваха за година-две. И той продължаваше по пътя си с куцащия кон подире.

В началото, на зимата теглеше чрез жребий имената на стотина спящи от женски пол на възраст от седемнайсет до четирийсет години, като опитваше след това да ги заплоди докато спят. Така те се събуждаха с корем, издут от пет-шест месечна бременност. Някои раждаха без дори да са дошли в съзнание. Така прекосяваше кулата, съвокуплявайки се напосоки. Без да запали светлината, без да познава лицата на тези, в чиято утроба изпускаше семето си. (Бригадите по оплождането бяха създадени, за да опитат да спрат страшния бич от спадането на раждаемостта, така че това си беше съвсем в реда на нещата.)

 

Всички спяха. Щастливи от забавянето на жизнените функции.

Спяха. Без да сънуват. Съществуваше само блаженото смазване от една безкрайна умора.

Те спяха, като че все по-дълбоко. Напълно предадени на мухата цеце — носителка на почивка, на забрава… Пазачът продължаваше напред. Трябваше да се приеме, че коридорите имаха само една относителна сигурност. Всяка сграда си имаше своите престъпници, най-вече младежи, които изнасилваха жени и момиченца по време на съня им, стигайки дори до там да ги хвърлят през прозорците или в асансьорните шахти.

Той продължаваше напред… Насред куция ритъм в тази отвъдгробна сграда, където всеки спящ се хващаше за леглото като удавник за сламката си. В тази странна казарма, където силата на съня беше заместила силата на огъня. Те спяха, странно сражаващи се на странно бойно поле.

Той беше любовник на хиляди жени, бащата на хиляди деца, които скоро ще отведат към други сгради, други легла, други мухи. И никой от тях не ще го познава, не ще го видят или повикат: всички те няма да съзнават съществуването му или пък своето собствено…

Такъв беше законът и нему бе отредено да разбере дали е правилен или не.

Той вървеше, конят куцукаше отзад. Заедно ще стигнат до края на коридора едва през нощта. Тогава човекът ще запали малкия котлон, ще разгъне одеялото под сивата врата на стълбището и ще им се наложи, да тръгнат малко по-нагоре, към горния етаж. И да продължат…

 

Шийни се сви във фотьойла. Беше й студено. Носеше върху себе си само тениска и вълнен чорапогащник. Тя се загърна със завивката. Филмът беше бароков, пълен със знаци и загадки, с неразбираеми символи. В дадени моменти прожекцията прекъсваше и зрителят трябваше да избира от няколко възможни развоя на историята: 1. — Тя умира. 2. Тя е бременна. 3. Тя си наема любовник. 4. Тя се разкрасява… Шийни стана и натисна копчетата, отговарящи на решение 2. и 4. Последното беше забранено, тъй като изборът трябваше да е единствен.

Филмът получи смущения и бързо се превърна в гротеска. Впрочем това нямаше значение, защото Шийни вече не гледаше.

В случай на безсъние наръчниците препоръчваха винаги запазване на спокойствие. Затова първият й жест бе да покрие брояча с някакъв попаднал й под ръка предмет, в случая бикини от червен найлон, които скриха апарата от погледа й.

В случай на внезапно събуждане наръчникът препоръчваше да се подготви за сън, следвайки обичайния ритуал. Тя стана и си свали дрехите. После започна с изпразването на червата. Като приключи с това, пръстите й гребнаха от купичката крем, поставена до леглото, и размазаха продукта по всяка гънка на кожата — мишниците, слабините, свивката на лакътя, пръстите на краката, глезените и аналното отверстие. Функцията на крема беше да избегне телесните секреции, най-вече потта, появяваща се в състояние на безсъзнание, за да не се предизвикат болезнени възпаления и подсичания. Един здрав масаж предпазваше от всичко, което може да смути и най-дълбокия сън. С неприятно лепнещо тяло Шийни постави обратно кутията до леглото.

Мухите нямаше да дойдат, температурата беше прекалено ниска, за да ги накара да летят. Шийни стана и махна бикините на брояча. От три дни насам сновеше из стаята, изкарана от забравата заради този нелеп кошмар. Започна да си пее нервно, като всеки път, когато искаше да прогони натрапчива мисъл.

Тя помисли за Нат, пет етажа по-долу и също изпаднал в несвяст. Потръпна. Говореше се за кризи, траещи три или дори четири седмици, тоест целия законен период за сън. Ако Нат беше сам при събуждането си, той навярно щеше да си потърси друга приятелка и никой не можеше да му се сърди за това.

Сънищата имаха и своите перверзии. Застанала на ламаринения плот на един незаконен бар, Шийни поглъщаше огромни количества черно кафе, поднасяно от бармани със съмнителен вид в големи тенекиени кани. Като възбуждащо кафето се намираше начело на черните списъци.

Всички тези сънища носеха едва ли не престъпен оттенък, несъответстващ на култа към „мухата цеце, носителка на почивка“. Всеки път тя се събуждаше обляна в пот и с потиснати от страх гърди, с усукан около тялото чаршаф.

Шийни се чувстваше прекалено виновна, за да прибегне до медицинските служби. Освен това се опасяваше да не проговори под хипноза и да започне да разказва сюжета на кошмарите си. Не, от хигиенните служби не можеше да очаква никаква подкрепа, дори напротив! Във въздуха се разнесе бръмчене и правоъгълният екран светна, тресейки се. Беше време за филма. През цялото време беше време за филма. Мрежата се включи паралелно с брояча. Заглавието светна… „Алфа Медиум Грей“… Беше един филм от Венера, тук бе достатъчно да се натисне едно копче, за да вземе героинята нейното лице. Шийни не натисна бутона и героинята остана странно обезглавена. Тя се колебаеше, можеше да слезе пет етажа надолу, да отиде при Нат и да седне до леглото му и да го гледа как спи сред омотаните чаршафи, и да бди над него. Обаче не можеше да се реши да напусне стаята. Дори само мисълта за някакво физическо усилие й изглеждаше непоносима. Ако асансьорът се повреди в момента на качването, тя никога няма да има сили да изкачи стъпалата нагоре. В това състояние бе способна да влезе къде да е, да легне до първия спящ, освен ако не се приюти зад ъгъла на някой коридор.

След това идваше страхът от нелегалните групи, сновящи из коридорите, практикуващите безсъние, които бяха привикнали към хапчетата имунизиращи срещу ухапвания от мухи. Хипнобригадата ги преследваше безспирно. Тези командоси фантоми, пръскащи по коридорите с инсектицид, тъпкани с кофеин и други възбудители.

Шийни беше омагьосана и се опасяваше от конфронтация, въпреки че и тя като всички останали не понасяше удоволствията — това безкрайно дълго мъртво време, което дори блестящият екран не можеше да запълни.

Тя беше чувала за някои кръшкачи, които успяваха кой знае как да спят през задължителното време за сън, без дори детекторите да могат да ги открият. Как да влезе във връзка с тях?

На черно се продаваше „свръхактивен крем“, за който се говореше че може да активира мухите със стотици. За кратък миг тя си представи тялото си покрито с шумящ килим и хапано от мухите, устата и носът запълнени със сладостната тръпка на рояка. Потръпна от блаженство, но това беше само една илюзия…

Небето беше станало пурпурно от всякакви насекоми, които като непрекъснат дъжд удряха прозорците в едно постоянно стакато. Стигаше се даже до напукване на най-изложените прозорци. Тя се изтегна, очакваща в мрака… Те ще дойдат…

Тази вечер, утре или някой друг ден. Те ще дойдат, невъзможно бе да е другояче.

… Невъзможно ли?

Край