Николай Гумильов
Мужик ^[0]

Край пущинаци блатисти,

скрити без просвет и път,

в разни бърлоги нечисти

странни му жици седят.

 

Тръгне такъв да заскита

право през степния влек.

И му приказват в ушите

Стрибог, и Велес, и Щек.

 

Без ни веднъж да се спъне —

по печенежки следи,

гази сред гнилоч и тръне.

А от реките смърди…

 

Ето го — иде с торбата,

нещо напява под нос,

И си върви през гората

като разсвирил се кос.

 

В пътя му — чудни завои —

път на светец или звяр,

пълен с ужасни побои

в кръчми, дошли от кошмар.

 

В Петербург същата скица

влиза — о, Господи — гнус!

Грабва самата царица

на необятната Рус

 

с детска усмивка и дръзка

реч, с хулиганство и лъст.

Клати отпреде си лъскав,

златен и пагубен кръст.

 

Как не потънаха, Боже,

църквите в тъмната пръст?

Как по кубетата можем

още да гледаме кръст?

 

Изстрели, крясъци, шайки…

Всичко е в кръв и лъжа.

Като лъвица над малки

гордият град заръмжа:

 

„Е, православни, ломете

моята сила без страх.

Нека хвърчи с ветровете

изпепеленият прах.

 

С много мужици такива

пълен е този народ.

Чувам как страшно се слива

техният радостен ход.“