Николай Гумильов
Старите имения

На два етажа задължително

са къщите, сред селски двор,

където гъски самомнителни

са все заети в шумен спор.

 

Шарани — в блатото, растения

в градината, отпреде — пруст.

Стоят си старите имения

из цялата чудата Рус.

 

От лесове необитаеми

понякога ще долети

глух вик и е неразгадаемо

човек или пък дух крещи.

 

Дочуеш ли църковно пение

от някой град, и клепала:

знай — цялото му население

е в смут — икона е дошла!

 

Русия в алени сияния

се къпе и сънува Бог.

В знамения и предсказания

живее нейният отрок.

 

Ето съседа — горд с халата си, —

стои на входната врата.

А с него идва дъщерята му —

на осемнадесет лета.

 

„Без зестра е Наташа моята.

Но я не давам на бедняк!“

И в нейните очи неволята

проблясва с влажен, скръбен знак.

 

„Баща ми каза… да почакаме

със сватбата… Да разбера…“

Така ли? А нима разплакани

русалки плуват във вира?

 

В часа на пролетните птици и

надоблачния бял копнеж,

при старците и при девиците

се случва луд световъртеж.

 

Ала на старците пречистени

привиждат се ту кръст, ту храм,

а при девиците единствено

лукавство свети или срам.

 

О, Рус — вълшебнице юродива,

ти следваш само своя ход.

Едва ли към добро ме водиш, но

без тебе няма — знам — живот.

 

И не изхвърлям амулетите —

Съдбата знае всеки път.

На масата до пистолетите

Брамбеус^[1] и Русо лежат.