Николай Гумильов
Песен за певеца и краля

Стърчи моят замък в пустинни земи

на връх каменист и зъбат.

Аз сам го въздигнах в среднощни тъми,

проклинайки целия свят.

 

И сам съм му жител. Седя с гордостта

на крал в своя мраморен хол.

Единствено нощем от диви места

се спуска кикотещ се трол.

 

Жесток и страхлив, той седи надалеч

и дрънка коварни слова.

Но знае, че имам безмилостен меч

за всякоя дръзка глава.

 

На трона веднъж си седях, увенчан

с блестящ диамантен венец,

когато по моя портал обкован

похлопа скиталец-певец.

 

За всекиго, който е лих и сърцат

дома си отварял съм аз.

Приех да изслушам безумеца млад

в червената зала за час.

 

Той арфа красива тогаз улови,

замря — за момент вцепенен,

и дива, болезнена песен изви

в двореца ми тих и студен:

 

„Вървях си сам сред нощ беззвездна

по сипеи и по бърда,

и изведнъж, над мрачна бездна,

съгледах труп — за зла беда.

 

Трупът бе на момиче бяло,

укрито в бурена висок.

А над съблеченото тяло

висеше скоморох^[1] убог.

 

Склонен над девственото ложе,

той дрънкаше звънче на шут —

опитваше се да тревожи

дори смъртта глупакът луд.

 

Звънът бе глух, без ехо. Сведен,

кривеше изродът лице.

Блестяха пръстенчета медни

по гърчавите му ръце.

 

Така подскачаше накичен

той с кикот покрай пропастта.

И върху устните девичи

лепеше лигава уста.

 

А аз си тръгнах с куп въпроси,

и боговете с тях терзах.

До днес света преброждам бос, но

по-ярко нещо не видях.“

 

Не можех по-дълго безумния бард

да слушам и меча извих.

Забодох в гръдта му червен минзухар

в награда за дръзкия стих.

 

Красиво и кърваво този цветец

връз младата гръд заблестя.

„Върви си — му казах, — злокобен певец!“

Но той бе поел към смъртта.

 

Аз струните скъсах и арфата с гръм

ударих о пода без жал,

затуй, че за пръв път на гордия хълм

разплакан бе гордият крал.

 

А замъкът пак тъне винаги в здрач,

и скита насмешникът-трол.

Не знае страхливецът — кралят е в плач

в огромния мраморен хол.

 

В мълчание пак е дворецът обвит.

Там трима са — всяващи страх —

печалният крал и певецът убит,

и дивата песен — над тях.