Росен Босев
Портрети на небесни тела (17)

6

Изчезването на Людмил не направи впечатление в селото. Липсата на телето съвсем пък не забелязаха. Ни кооперативен овчар, нито друг стопанин не изписка от загубата, защото никой не знаеше стопанско ли е добичето, или негово — магистралата, отрязала землището, въведе невероятни икономически порядки: общото и личното притежание, личната и обществена отговорност, моралните и материалните стимули, че дори и компенсирането на загубите от природните бедствия, които бедствия надменно заобикаляха това точно село — всичко потъна в летаргията на хората. Те вече и в кръчмата не влизаха, а дълги дни дремеха под асмите, додето жените им шепнешком пустосваха подир кокошките — свои или съседски, което също бе все едно.

Как прозорливо бившата комсомолска деятелка, а сега кметица на селото, бе писала до инстанциите:

„Лишаването ни от достъп до нашето землище ще доведе населението до психологически проблеми, чиито ефект не подлежи нито на прогнозиране, нито на управление. Моля, ако въпросът не бъде решен в полза на подлез или надлез, приемете моята оставка от ненужния при създадените обстоятелства пост.“

Оставката й никой не прие, защото цялото село бе в оставка. Последната, отпреди три месеца депутация при Зеленгоров премина така:

— Пак ли вие? Не се ли укротихте бе! Цял окръг все с вас се занимава!

— Другарю Зеленгоров, дошли сме да ви уведомим, че хората нямат достъп до земята, добитъкът няма къде да пасе, при това положение не сме в състояние да изпълним задълженията си към…

— Ще шантажираме, а! Ще саботираме, значи! Я марш веднага от моя кабинет! Марш оттук! Че вие, сиромаси такива, сте прашинка в плана на окръга. Че ние и без вас ще си преизпълняваме обещанията и ще си веем байрака на първенството, без да знаем дали ви има, саботьорчета мижави! Марш!

И саботьорчетата начело с кметицата си тръгнаха към дома. Връщаха се по същата онази магистрала и след три-четири километра в пълно мълчание кметицата звънна с целия си досегашен осемгодишен ръководен опит, с всичките си единадесет месеца школи и курсове.

„Важното е — каза си тя — при тази тежка ситуация да внуша убедително, че грешката не е на нашата власт и на нашия строй, а на частно лице, на субективната Зеленгорова муцуна, която рано или късно ще си намери майстора.“

И под брезента на джипката прозвучаха умните й думи:

— Държавата не е семейство — изневярата на един човек нито ще разруши доверието, нито ще доведе до прошка…

Депутацията не реагира. Още там, на стълбите на съвета след позорното им изгонване, селяните вече бяха изгубили чувството си за държава.

Появата на първия човек от външния свят — на Людмил — ги накара да заговорят отново за всичките си беди, но това бе дрънкане на будилник — навиха пружината, изпяха си песента и млъкнаха, без да събудят някого, нещо или себе си. Нито Людмил ги интересуваше вече, нито изчезналото теле. Нито дори вестта, че близо до селото е загинала снахата на Зеленгоров заедно с непознат мъж: и двамата пътували само по бельо в автомобила…

… Високата трева пречеше на Людмил да припознае полята на Своето детство. Реката, с омачкани от гумите на самосвалите подмоли, ограбена откъм пясък и чакъл, ту се разливаше в мочурища, ту се стесняваше в мрачни бетонни улеи. Завоят й, големият завой, зад който се криеше вирът, сега бе изправен, вирът бе засипан, мрени и пападурки не шаваха с опашчици срещу течението, защото то и течение вече нямаше.

Старата валцова мелница, чиито последни години живот съвпадаха с първите години от живота на Людмил, също бе изчезнала, без да остави нито следа.

„За насип сигурно“ — досети се той.

Въжарната, вълнуваща нявга с делничното потракване на машините, с многолюдните неделни празненства край нея, също бе опразнена — смоци изпълзяваха сега от порутените й стени, наместо върви.

Телето очаровано крачеше до своя приятел. От тревата не смееше да вкуси — твърде неопитомена и натурална му се виждаше, но пасеше с поглед гледките край себе си. Крачеха в посока към окръжния център, успоредно на магистралата, и Людмил все по-често се питаше кое е предизвикало това абсолютно некадърно проектиране.

Потупваше от време на време гърба на телето с дълга вейка и му говореше:

— Почвата нещо ако не е била в ред, иначе не можем да си обясним — та този завой тук, в равното, качването на платното върху насип — това е не по-малко от милион оскъпяване, скъпи ми приятелю. Не може само заради това да направят мръсно на селото и на теб, да са пръснали тия пари? Почвата само не е била в ред, иначе…

Дъгата на магистралата по едно време взе да приближава към рекичката с цялата си огромна маса. Тук, където реката трябваше да премине през насипа, бе естественото място за подлез, но подлез нямаше — строителите бяха натикали водата в тясна бетонена риза.

Людмил си помисли, че през ранна пролет реката шуми и се бунтува в този изкуствен каньон, но сега разочаровано се напъхваше под магистралата.

Щяха да отминат това място, ако внезапен спомен не нахлу в паметта на Людмил. Тук, точно тук, разбира се, имаше стар бряст и объл голям камък под него. Прекрасно си спомняше лишеистия топъл хълбок и трудно издяланите букви:

Паднали през двадесет и трета, под този камък си почиваха братята, или просто адашите Цекови и Брайнашки. Скромен бе техният паметник, но може би точно с това вълнуваше въображението — с притеснителността си, с неловките букви, впити в гърба му.

Людмил се огледа. Камъка го нямаше. Брястът бе отсечен ниско, почти до земята, дънерът се виждаше, а камъка го нямаше.

— Но това вече!… Чак пък толкова! Дотам чак! — Людмил потръпна от искрено, лично, може би малко социално, може би даже малко национално възмущение:

— Това поне трябваше да пощадят.

Досети се, че камъкът може да не е бил точно до бряста, а малко по-долу по течението на реката да е бил и сега да се пада от другата страна.

Погледна към тесния отвор на тунела, в който с тихо шуртене се вливаше реката, и реши да се опита да мине.

— Почакай ме тук — потупа той телето и нагази в плътната тъмнина. Водата стигна до коленете му, до пояса. Магистралата тъпо шумеше над главата му, тунелът, изглежда, зави, защото и малкото светлина зад гърба на Людмил изчезна. Крепеше се за хлъзгавата стена, пропадна в яма, водата стигна до гърдите му, помисли си, че става опасно, когато в идеален полукръг засия светлината на изхода.

В рамката на изхода си личеше основата на солиден паметник и преди още да излезе, Людмил се досети — решили са да издигнат нещо по-сериозно в памет на братята или просто адаши Цекови и за Брайнашки. Тъгата му по онзи камък си остана, но вече като лично негова си сантиментална загуба — какво пък, нека се съизмерват героите с по-величествен знак.

Измъкна се и видя паметника — издигаше се в стил малко по-модерен и абстрактен от корените си, затова пък бе доста ефектен, сигурно отдалече привличаше вниманието. Людмил спря пред паметника. Щеше му се да помълчи минутка пред трите имена, които отпреди читанка, вестник или доклад бяха го научили, че остава завинаги онзи, който е пролял кръв за правото дело.

Помълча, тръгна си обратно, с крайчеца на окото си зърна златните думи върху гранита, олюля се, затвори очи, подпрян на веригата, пазеща паметника, взе си няколко пъти въздух с пълни гърди, застави се да бъде спокоен и отново се взря в надписа:

„В памет на Герго Зеленгоров и неговите другари, паднали геройски през септември 1923.

Ние помним имената на героите.“

Людмил отново се облегна на веригата. Не можеше да бъде зрителна измама. Но беше измама. Беше върла, горчива измама. Беше невъзможен монтаж на чисти, умити с изтекъл живот истини, беше подмяна на историята…

И Людмил внезапно, без помощта на никакви „Елки“, без съдействието на архивни документи, без кафета в часовете на нощни изследвания, не в последователност, а накуп, наведнъж, разбра цялата истина.

В детските си години Людмил бе слушал за този Герго Зеленгоров — селски бонвиван, често изчезващ за по няколко месеца, за да се върне в дома си поизсмукан от далечни и рисковани пътища — блед, миришещ на нещо градско, и по-богат: контрабанда, любовни авантюри с богати жени? Или бандитизъм? А може би в последните му дни внезапно припламване на хайдушки инстинкти — включване във въстанието чрез загадъчна користна или безкористна мисия? Както и да е, преминавайки нелегално границата на царството оттам насам, избрал си за целта, случайно или не, една от онези горещи септемврийски нощи, старият Зеленгоров си бе намерил оловцето. Бяха го открили без кон и без оръжие, но с непокътнато портмоне и с очи, които не искаха нищо повече да кажат.

Ей тъй си остана тайнствена неговата гибел, потъна сред гибелта на хилядите.

Сигурно синът му се е опитвал някак вяло и против себе си да открие подир Девети достойнство в смъртта на баща си, но оживелите въстаници свивали рамене: „Може би… — с добродушието на победители са казвали те… — Вероятно е, но не точно с нас е имал връзка. С други може да е бил. Виж, питай и ние ще питаме.“

Синът Зеленгоров се е отказал да пита, но в актива на неговия син отначало свенливо, а сетне все по-недвусмислено се съживявал прогресивен дядо, съживявал се, за да падне със смъртта на героите.

Внукът растял и делото на дядото растяло — плакало вече за паметник делото на стария Зеленгоров, или по-точно: младият Зеленгоров е плакал за дядо с паметник.

Измъквайки от забравата, завързвайки скъсаните логични нишки на цялото развитие на тази история, Людмил си обясни защо е минала магистралата през землището, защо е направила завой, за да мине над гроба на двамата Цекови и Брайнашки, защо с лопати на булдозери са сринати имената им. Разбра и защо тъй надменно Зеленгоров се е държал със селяните. Та той вече е бил не просто чиновник, а внукът на героя.

— Ти, Зеленгоров, ах ти, Зеленгоров, твойта мама, Зеленгоров… — говореше си той, докато се катереше към шосето, забравил завинаги за теленцето.

С такъв гняв махна към потока, че още първата кола намали скорост, отби и спря, предизвиквайки моментни киселини в хранопровода на магистралата.

Шофьорът на пикапа бе тъй ошашавен от това, че се е подчинил на подканата да спре, та не посмя и дума да размени с потръпващия до дясното му рамо странен спътник.

„Ти, Зеленгоров — мърмореше си Людмил, — падна ли ми, падна ли, пада ти се, Зеленгоров!“

Окръжният град обозначи приближаването си с вълшебен силует от комини, лъскави плетеници от газопроводи, кубистичен пейзаж от нови сгради.

Това не бе градът от детството на Людмил, нито пък дори от последното му идване тук преди десетина години, за което смътно си спомняше — на последния балкон в шестетажния небостъргач той пиеше мента и оглеждаше уютните дворчета в нозете си, поглаждайки хълбока на представител на местната интелигенция — я прогимназиална учителка, я старша сестра от окръжната болница. Толкова време бе минало оттогава, колкото да забрави чий бе онзи хълбок, а додето се е отдалечавал от последното си преживяване тук, градът е избуявал над вродената си едноетажност, расъл е в този строг, светъл силует, дирейки във висините спасение от вековната своя провинциалност.

На Людмил чак му се пригади, като си помисли, че всеки жител, значи и Зеленгоров, има пръст в това извисяване. Колко хубаво щеше да е, през целия си мръсничък живот Зеленгоров само пакости да е правил — о, щеше тогава с чиста съвест да го изчака Людмил на пусия, за да го повали с потомствената им загадъчна смърт. Но не — Зеленгоров е давал съвети и указания, безсънствувал е по цели нощи, треперел е за съдбата на един или друг пусков срок като за своя съдба и тъй е градил и той тези чисти широки улици, тези лъскави средноевропейски витрини, тези средиземноморски кафененца, в едно от които седна, щом излезе от пикапа Людмил.

Подредбата на държавата бе стигнала вече до такава зрелост, че не можеше да създава еднозначни хора — дори най-големият злодей бе принуден да изстисква мъничкото полезно от себе си в общия казан и това бе чудесно, разбира се, но поставяше пред Людмил трудна задача — как да се справи със Зеленгоров. Докато пътуваше, смяташе да отиде веднага в партията, ако потрябва при първия секретар да отиде и да му разкаже цялата работа. Но сега си даваше сметка, че разполага само с хипотеза, че тази хипотеза той ще противопостави на реални плюсове на Зеленгоров, че работата ще стигне до строго мъмрене, до възстановяване на някои неща — подправен камък с имената на Цекови и Брайнашки, подлез за селото, построен не със Зеленгорови пари, преустановяване на Зеленгоровата кариера за две-три години, докато съмненията се разтопят.

Излезе от кафенето и се упъти към съвета, без да знае точно какво ще прави. Влезе тъй намръщен, че не посмяха да го спрат. На втория етаж се замисли дали да мине все пак към председателя и на него да разкаже, но продължи нататък.

— Вие откъде сте? — попита Зеленгоровата секретарка.

— От София — каза Людмил и преди да измисли причината на посещението си, жената отвори вратата:

— Заповядайте.

Влезе в кабинета и видя точно такъв човек, какъвто си представяше — лисичък, хитро заострен в лицето, с невероятно захабен костюм за подобен интериор, хлипаше зад обширното си бюро Зеленгоров.

След появата на Людмил не престана да плаче, пък и не се опита — остави пристъпът сам да премине и тогава чак, бършейки отпуснатите си бузи, му посочи креслото до ниската масичка.

— Значи, вие сте от София?

— Аз съм… — Людмил бе объркан от това, че не знае защо е тук, че не знае какво трябва да направи сега, след като е лице срещу лице с подлеца.

— Вие, разбира се, знаете всичко?

— Да! — каза Людмил, изненадан от прозрението на Зеленгоров.

— Знаете, вече знаете. Какъв позор, какво невероятно петно върху моето име, върху усилията на целия ми живот.

Людмил бе онемял от всичко, което ставаше, пък и да искаше да каже нещо, събеседникът му едва ли щеше да позволи — ту хленчейки, ту заемайки внезапни надменни позички, ту отново пропадайки в страданието си, той бърбореше накъсано, но неуморно.

— Тази курветина, тази курветина, разсипа ми живота! Разчуло се е, веднага е тръгнало, щом и до вас, съвсем външен човек, е стигнало вече… Нищо, нищо тук не може да се скрие. Защо не бе оживяла, да бе оживяла, с ръцете си щях да я удуша. Откъде ли са хукнали по долни гащи — спипал ги е сигурно някой и са побягнали.

— Или от перверзия — по бельо — в колата…

Людмил започна да разбира — обърнатата симка и двата разголени трупа.

— А синът реве, мухльото му с мухльо. Реве като бебе за нея, представете си, за тая курветина.

— Другият кой е? — попита Людмил.

— Треньор. От Пловдив. Вчера пристигнал, снощи се запознали и хайде…

Внезапно Зеленгоров се успокои. Тонът му стана потих, по-мек.

— Всъщност тази катастрофа ви помогна. Твърдо бях решил да откажа да се местя при вас. Свикнал съм с родния си край, свързан съм с него, баща ми тук е погребан, дядо ми тук си е оставил костите, аз — младостта си. Столицата не ме блазни, пък и на моята възраст да почвам отначало, сред нови хора… Но след днешния случай няма какво да правя повече тук. Ние провинциалистите сме по-особени хора — живеем не само със своя живот, но и с живота на цялата си рода: и доброто ни е общо, и злото ни е общо. Снаха ми съсипа завинаги доброто ни име. Ще кажете — не е ваша вина, а е ваша трагедия… За софиянец може и тъй да изглежда, но тук е друго. Ние тук по-директно работим с хората, а аз вече няма да мога човек да погледна в очите. Пък и авторитетът ми отиде. Представям си какво намигане ще падне, какво хихикане по задните редове, ако застана пред хората. Пък и моите другари… Всяка грешка биха ми простили, но това нещастие едва ли ще ми простят — по ще им е удобно да ме пенсионират… А имаха други намерения… Както и да е — приемам предложението, идвам при вас. Ако ви е възможно, още от първо число идвам при вас.

Людмил гледаше този посеян с пърхот мъничък човек, виждаше онова, което човекът и не криеше — дребна миша хитрост, мизерна откровеност.

Зеленгоров май се притесняваше от това, дето другарят, който по телефона толкова настояваше да го вземе на работа в София, сега не се радва на съгласието. Излезе от бюрото си и пристъпи церемониално към мъжа:

— Е, пазарлъкът стана. Да си стиснем ръце, пък после ще полеем.

Плесницата прокънтя в големия кабинет. Зеленгоров се присви от шок по-скоро, а не от болка и две сълзички симетрично се заспускаха по двете му бузи.

Тази симетричност накара Людмил да побеснее. Той стовари Зеленгоров върху килима, затисна с коляно гърдите му и започна…

Милиционерът и няколко силни мъже много трудно, успяха да го откопчат.

… През дългите денонощия в следствената килия той с това се разтушаваше: вживяваше се във всеки свой удар и времето сякаш започваше да тече по-бързо, и чорбата сякаш ставаше по-вкусна, и процесът не го плашеше, макар да знаеше, че каквото и да разкаже на съда, какъвто и адвокат да вземе, по-малко от две години за тази саморазправа няма да получи… И съзнавайки, че колкото и да му дадат, ще са прави, той отново виждаше скимтящата муцунка и размахваше ръце, забравил къде се намира, и налагаше, и налагаше.

Една нощ, както бе замахнал във въздуха, силна ръка стисна китката на десницата му, повдигна го над пода и Людмил усети, че го влачат към прозорчето на килията. Макар и разчекнати, решетките го одраха здравата, додето го измъкваха навън. Силата, която го влачеше неочаквано бързо, с дръпване, от което ушите му писнаха, го понесе към черния небосвод…