Лий Чайлд
Лесни за убиване (21)

21

Срещата приключи и изведнъж всички се раздвижиха. Блейк слезе с асансьора на долния етаж, в кабинета си, за да се обади на Джеймс Козо в Ню Йорк. Поултън трябваше да проведе няколко телефонни разговора с офиса на Бюрото в Спокейн, за да провери докъде са стигнали с проверката на компаниите за куриерски услуги и за даване на коли под наем. Харпър отиде до бюрото за самолетни билети, за да уреди пътуването. Ричър остана сам в залата, загледан във фалшивите прозорци, сякаш се взираше в гледката навън.

Седя така близо двайсет минути, после Харпър се върна. Носеше дебела пачка формуляри.

— Още малко бюрокрация — обясни тя. — Щом ще ти плащаме, трябва да те застраховаме. Такива са изискванията.

Седна срещу него и извади химикалка от вътрешния си джоб.

— Готов ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Имена?

— Джак Ричър — отговори той.

— Това всичко ли е?

Той кимна.

— Да.

— Кратко име, нали?

Той не отговори.

Тя го записа. Две думи, единайсет букви на място, което заемаше цялата ширина на листа.

— Дата на раждане?

Каза й я. Забеляза, че изчислява възрастта му. Видя и изненадата й.

— По-стар или по-млад? — попита той.

— От какво?

— Отколкото си мислеше.

Харпър се усмихна.

— По-стар. Не бих ти дала толкова.

— Глупости — каза той. — Изглеждам като на сто. Поне на толкова се чувствам.

Тя пак се усмихна.

— Значи се прикриваш много добре. Номер на социалната осигуровка?

За неговото поколение военнослужещи номерът на социалната осигуровка съвпадаше с номера на личната му военна карта. Продиктува й го с монотонен глас, по военному, отсечено — знаеше го наизуст.

— Пълен адрес?

— Без постоянно местожителство.

— Сигурен ли си?

— Защо?

— Ами Гарисън?

— Какво Гарисън?

— Там е къщата ти — каза тя. — Там би трябвало и да е адресът ти, нали?

Той я погледна.

— Да, може би. Предполагам. Всъщност не съм се замислял за това.

— Ако си собственик на къща, имаш и адрес, не си ли съгласен?

— Добре, пиши Гарисън.

— Улица и номер.

Той ги изрови от паметта си и й ги продиктува.

— Пощенски код?

— Не го знам.

— Не си знаеш пощенския код?

Той не отговори. Тя вдигна очи към него.

— Чувстваш се много зле, нали?

— Защо?

— Все едно. Наречи го „отказ да се приеме действителността“.

Той кимна замислено.

— Да, мисля, че си права.

— Какво ще правиш тогава?

— Не знам. Може би ще свикна.

— А ако не стане?

— Ти как би постъпила?

— Хората трябва да правят това, което наистина искат — отвърна тя. — Мисля, че това е много важно.

— Ти спазваш ли го?

Тя кимна.

— Нашите искаха да остана в Аспен, да стана учителка или нещо подобно. А аз исках да съм в правоохранителните органи. Битката беше сериозна.

— При мен проблемът не е в родителите. Моите не са живи.

— Знам. Проблемът ти е Джоди.

Той поклати глава.

— Не, не е тя. Проблемът е в мен самия. Сам си го правя.

Тя кимна.

— Е, добре.

— Кажи ми как би постъпила ти.

— Не бива да питаш мен — отговори тя навъсено.

— Защо?

— Защото може и да не ти дам отговора, който искаш да чуеш.

— Какъв е той?

— Искаш да ти кажа, че трябва да останеш с Джоди. Да се установиш веднъж завинаги и да бъдеш щастлив.

— Така ли?

— Така ми се струва.

— Но не можеш да го кажеш?

Тя поклати глава.

— Не, не мога. Имах приятел. Нещата бяха доста сериозни. Беше ченге в Аспен. Знаеш, че между ФБР и обикновените ченгета винаги има напрежение. Някакво съперничество. Глупаво е, няма причина за такова нещо, но съществува. При нас то засегна и личния ни живот. Той искаше да напусна. Молеше ме. Разкъсвах се от колебания, но отказах.

— Това ли беше правилният избор?

Тя кимна.

— За мен да. Човек трябва да прави това, което действително желае.

— Това ли ще е правилният избор и за мен?

Тя сви рамене.

— Не знам, но… вероятно е така.

— Първо трябва да разбера какво наистина искам.

— Ти знаеш какво искаш. Всички го знаят, макар и инстинктивно. Съмненията, които изпитваш, са само шум, който се опитва да заглуши истината, защото не искаш да се изправиш пред нея.

Той погледна встрани към фалшивия прозорец.

— Професия?

— Глупав въпрос.

— Ще напиша „консултант“.

Той кимна.

— Звучи тежко.

Тогава в коридора се чуха стъпки, вратата се отвори и влязоха Блейк и Поултън. Носеха още документи, лицата им изглеждаха доволни.

— Може би сме на път да постигнем някакъв напредък — каза Блейк. — Има новини от Спокейн.

— Изглежда, са открили шофьора от Ю Пи Ес, който е доставил кашона. Напуснал е преди три седмици и сега работи в Мисула, щата Монтана, в някакъв склад. Говорили са с него по телефона. Май си спомня за доставката.

— Във фирмата нямат ли документация? — попита Харпър.

Блейк поклати глава.

— Архивират всичко след единайсет дни. А нас ни интересуват доставки преди два месеца. Ако шофьорът посочи деня, можем да получим информацията.

— Някой интересува ли се от бейзбол? — попита Поултън.

Ричър вдигна рамене.

— Двама души са съставили списък с десетте най-добри играчи за всички времена. Само двама са имали буквата „У“ в имената си.

— Защо бейзбол?

— Защото във въпросния ден някакъв играч от Сиатъл направил голям шлем — каза Блейк. — Шофьорът го чул по радиото.

— В Сиатъл това е рядко явление. Затова го помни — каза Ричър.

— Бейб Рут — каза Поултън. — Кой е другият?

— Онъс Уагнър — отвърна Ричър.

— Никога не съм чувал за него — каза Поултън.

— Обадиха се и от „Херц“ — каза Блейк. — Спомнят си, че някой е наел кола за много кратко време, само за два часа, на летището в Спокейн, точно в деня, когато умря Алисън.

— Име? — попита Ричър.

Блейк поклати глава.

— Компютърът им се е развалил и в момента го поправят.

— Хората от гишето не помнят ли?

— Шегуваш ли се? Ако работиш на такова място, можеш да забравиш и собственото си име.

— Кога ще го имаме?

— Утре, предполагам. Сутринта, ако извадим късмет. Иначе следобед.

— Три часа разлика във времето. За нас вече ще е следобед.

— Така е.

— В такъв случай Ричър трябва ли да пътува?

Блейк се замисли, а Ричър кимна.

— Ще пътувам — каза той. — Името със сигурност ще е фалшиво, а документите на Ю Пи Ес няма да ни отведат доникъде. Убиецът е твърде умен, за да допусне елементарната грешка да остави такива следи.

Блейк кимна.

— Съгласен съм — каза той. — Ричър ще пътува.

 

 

Тръгнаха с шевролет на ФБР и стигнаха до летището малко преди да се стъмни. Наредиха се на опашката заедно с адвокатите и лобистите, които непрекъснато сноват между Вашингтон и Ню Йорк. Ричър беше единственият човек на опашката, който не беше с костюм — и сред мъжете, и сред жените. Стюардесите като че ли познаваха повечето пътници по име и ги поздравяваха на входа като стари познайници. Харпър тръгна по пътеката и избра две места най-отзад.

— Не бързаме да слезем, нали? — каза тя. — Ще се срещнеш с Козо чак утре.

Ричър не отговори.

— Джоди също няма да се е прибрала толкова рано — добави тя. — Адвокатите работят много. Особено тези, които искат да станат съдружници.

Той кимна. Миг преди това си бе помислил същото.

— Затова ще седим тук. По-спокойно е.

— Двигателите се съвсем близо — отбеляза той.

— Но пък онези с костюмите не са.

Ричър се усмихна и седна до прозореца.

— Освен това ще можем да разговаряме — добави тя. — Не обичам другите да ме чуват.

— Би трябвало да поспим — каза той. — Чака ни доста работа.

— Знам, но най-напред трябва да поговорим. Само пет минути, съгласен ли си?

— За какво да говорим?

— За драскотините по лицето й. Искам да разбера какво означават.

Ричър я погледна.

— Защо? Да не би да искаш сама да разгадаеш случая?

Тя кимна.

— Не бих се отказала от възможността да го арестувам.

— Амбициозна ли си?

Тя се намръщи.

— По-скоро имам състезателен дух.

Той се усмихна.

— Лиза Харпър срещу ниско подстриганите.

— Точно така — отвърна тя. — С нас, обикновените агенти, се отнасят като с боклуци.

Двигателите зареваха и самолетът се отдели от ръкава. Направи завой и се насочи към пистата за излитане.

— Е, какво ще кажеш за драскотините по лицето й?

— Мисля, че доказват тезата ми — отвърна той. — Мисля, че те са единственото най-ценно доказателство, с което разполагаме.

— Защо?

— Защото са направени неуверено, неумело. Мисля, че убиецът се крие зад очевидното. Това доказва, че не е този, за когото се представя. Ето, аз например се зачудих още в самото начало защо няма насилие. Онзи сякаш е анализирал действията си и си е казал: „Аха, не показвам никакъв гняв.“ И при следващото убийство решава да се поправи, но тъй като в действителност не изпитва гняв, резултатът е нулев.

Харпър кимна.

— Дори не е трепнала според Стейвли.

— Почти безкръвно — добави Ричър. — Като че ли изпълнява някакво техническо упражнение, каквото си е било всъщност, защото се опитва да скрие съвсем прозаичен, земен мотив зад някакъв психарски маскарад.

— Накарал я е да го направи сама.

— И аз мисля така.

— Но защо?

— Може би за да няма отпечатъци, за да не се разбере, че е левак, за да демонстрира властта си над жертвата…

— Доста голяма власт, не смяташ ли? Но и това обяснява защо драскотините са толкова незначителни. Тя не би си причинила силна болка.

— Така е — съгласи се той сънливо.

— И защо точно Алисън? Защо е чакал до четвъртата жертва?

— Това е непрекъснат стремеж към съвършенство, предполагам. Човек като него мисли непрекъснато за подобрения.

— Това прави ли я по-специална по някакъв начин? По-значителна?

Ричър сви рамене.

— Това са неща за ниско подстриганите. Ако мислеха така, сигурен съм, че щяха да го кажат.

— Може да я е познавал по-добре от другите. Или да е работил с нея.

— Може би. Но не навлизай в територията на шефовете си. Стой на земята. Ти си обикновен агент, забрави ли?

Харпър кимна.

— И обикновеният мотив са парите.

— Няма друг начин — отговори Ричър. — Нещата опират или до любов, или до пари. Тук не може да става дума за любов, защото от нея човек полудява, а онзи тип не е луд.

Самолетът направи завой и застана в началото на пистата. Изчака секунда и се понесе напред. Ускори и се издигна тежко във въздуха. Светлините на Вашингтон се появиха под илюминаторите.

— Защо е променил интервала? — Харпър повиши глас, за да надвика рева на двигателите.

— Може би така му е хрумнало.

— Хрумнало ли?

— Искал е да се позабавлява. За вас, ченгетата, няма нищо по-объркващо от една схема, която се променя.

— Ще се промени ли отново?

Самолетът полетя хоризонтално и двигателите забучаха равномерно.

— Всичко свърши — каза Ричър. — Жените са под охрана, съвсем скоро ще го арестувате.

— Толкова ли си сигурен?

— Няма смисъл да се заемаш с нещо, ако си сигурен, че ще се провалиш.

Той се прозя, облегна глава на седалката, намести се и затвори очи.

— Събуди ме, когато пристигнем — каза й той.

 

 

Събуди го спускането на колесника, на хиляда метра над летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Погледна часовника си и видя, че е спал петдесет минути. В устата си усещаше горчивия вкус на умората.

— Искаш ли да вечеряме някъде? — попита Харпър.

Той премигна и пак си погледна часовника. Очакваше, че Джоди ще се прибере най-рано след час. А може би след два, дори три. Трябваше да убие времето.

— Имаш ли нещо предвид? — попита той.

— Не познавам Ню Йорк много добре. Аз съм от Аспен.

— Знам един приличен италиански ресторант — каза той.

— Запазиха ми стая в някакъв хотел на Парк Авеню и Трийсет и шеста улица. Предполагам, че ще спиш при Джоди.

Той кимна.

— И аз така мисля.

— Ресторантът на Парк Авеню и Трийсет и шеста улица ли е?

Той поклати глава.

— Близо е с такси. Това е голям град.

Сега тя поклати глава.

— Никакви таксита. Ще ни изпратят кола. Ще я използваме, докато сме тук.

Шофьорът ги чакаше на изхода. Беше същият, който го бе возил и преди. Колата му бе паркирана на платното пред изхода за пристигащите пътници, а на предното стъкло бе подпряна голяма табела с емблемата на Бюрото. Попаднаха в голямо задръстване — през целия път до Манхатън. Беше най-натовареното време. Шофьорът обаче караше така, сякаш не се притесняваше от пътната полиция, и в крайна сметка спряха пред ресторанта „Мостро“ четирийсет минути след кацането на самолета.

Улицата беше тъмна, а ресторантът светеше обещаващо. Бяха заети четири маси, звучеше Пучини. Собственикът видя Ричър на тротоара и побърза, сияещ, да ги посрещне на вратата. Заведе ги до една маса и сам им донесе менюто.

— За този ресторант ли ламтеше Петросян? — попита Харпър.

Ричър кимна към собственика.

— Погледни този човечец. Заслужава ли такова нещо?

— Трябваше да го оставиш на ченгетата.

— И Джоди каза така.

— Явно е умна жена.

В ресторанта беше много топло и Харпър си свали сакото. Обърна се назад, за да го закачи на облегалката на стола. Блузата й се изопна и Ричър видя, че е със сутиен — за първи път, откакто се бяха запознали. Тя проследи погледа му и се изчерви.

— Нямах представа с кого ще се срещаме — каза тя.

Ричър кимна.

— Ще се срещнем — отговори той. — Това е абсолютно сигурно. Рано или късно.

Начинът, по който го каза, я накара да го погледне.

— Вече наистина искаш да го пипнеш, нали?

— Да, сега искам.

— Заради Ейми Калан ли? Харесвал си я, нали?

— Беше свястно момиче. Алисън Ламар ми хареса повече. Доколкото я видях. Искам обаче да го пипна заради Рита Симека.

— Тя също те харесва. Личи си.

Той кимна.

— Имал ли си връзка с нея?

— Това е много неясна дума.

— Любов?

Той поклати глава.

— Запознах се с нея, след като я бяха изнасилили. Защото беше изнасилена. Изобщо не й беше до любов. По-млада е от мен само с пет-шест години, но когато се сприятелихме, отношенията ни бяха по-скоро като между баща и дъщеря. Мисля, че тя имаше нужда точно от това, но същевременно й беше неприятно. Доколкото си спомням, трябваше да положа много усилия, за да крепя нещата. Няколко пъти излизахме заедно, но като голям брат с малката си сестра, напълно платонично. Тя беше като ранен войник, който се възстановява.

— И тя ли смяташе така?

— Точно така. Като човек, чийто крак е прострелян. Фактът не може да бъде отречен, но човек може да го превъзмогне. И тя се справяше.

— А сега онзи тип я връща назад.

Ричър кимна.

— В това е проблемът. Като се крие зад някогашните истории със сексуалния тормоз, той всъщност бърка в отворена рана. Ако действаше направо, нямаше да е така. Мисля, че Рита щеше да го приеме като друг, различен проблем. Както еднокракият се справя с грипа например. А така изглежда като някаква подигравка с миналото й.

— И това те вбесява.

— Чувствам се отговорен за Рита. Ако й направи нещо, все едно, че ще го е сторил на мен.

— А хората не трябва да се шегуват с теб.

— Не трябва.

— Защо?

— Защото ще загазят здравата.

Тя кимна замислено.

— Убеди ме — каза тя. — Изглежда, си убедил и Петросян.

— Не съм се доближавал до него — отвърна той. — Дори не съм го виждал.

— Наистина си нахален, знаеш ли? Прокурор, съдия, съд, палач, всичко едновременно. А какво става с правилата?

Той се усмихна.

— Точно това са правилата. Който си има работа с мен, го установява много бързо.

Харпър поклати глава.

— Нали си спомняш, че трябва да арестуваме убиеца? Да го намерим и да го арестуваме. Ще го направим както трябва. По моите правила, става ли?

Той кимна.

— Вече се съгласих.

Келнерът дойде и застана до тях, готов да запише поръчката им. Взеха си по две ястия и изчакаха мълчаливо, докато им ги донесат. Докато се хранеха, също мълчаха. Порциите не бяха големи, но яденето беше вкусно, както винаги. И този път за сметка на заведението.

 

 

След кафето шофьорът от ФБР закара Харпър до хотела й, а Ричър отиде пеша до апартамента на Джоди. Беше сам и разходката му доставяше удоволствие. Влезе във фоайето, после се качи с асансьора и влезе в апартамента. Беше съвсем тихо, въздухът не помръдваше. Не светеше нито една лампа. Джоди я нямаше. Той запали лампите и спусна щорите, после седна на канапето и зачака.