Лий Чайлд
Лесни за убиване (9)

9

Осем минути по-късно чу изщракване в ключалката и вдигна поглед. Очакваше да види Поултън. Но не беше Поултън, а жена. Имаше вид на шестнайсетгодишна. Дълга коса, вързана на опашка. Открито, загоряло от слънцето лице, бели зъби. Сини очи. Беше с мъжки костюм, стеснен, за да й е по мярка. Бяла риза и вратовръзка. Ниски обувки. Бе висока, дългокрака и слаба. И много красива. Усмихваше му се.

— Здрасти — каза тя.

Ричър не отговори. Само я гледаше. По лицето й пробяга сянка, усмивката й стана смутена.

— Искаш ли веднага да преминем към ЧЗВ? — попита тя.

— Към какво?

— ЧЗВ. Често задавани въпроси.

— Не съм сигурен дали имам въпроси.

— Ооо… добре.

Усмихна му се пак, с облекчение. Усмивката й придаваше прям, безхитростен вид.

— Кои са често задаваните въпроси? — попита Ричър.

— Ами… нещата, за които обикновено ме питат новаците. Всъщност това е наистина много, много отегчително.

Виждаше се, че го казва сериозно. Въпреки това обаче я попита:

— Какви са тези неща?

Тя направи примирена физиономия.

— Аз съм Лиза Харпър. На двайсет и девет, да, наистина, от Аспен, Колорадо, висока един и осемдесет и два, да, наистина, в Куонтико съм от две години, да, излизам с момчета, не, обличам се така, защото ми харесва, не съм омъжена, не, в момента нямам приятел и не искам да вечеряме заедно довечера.

Завърши с усмивка и Ричър й се усмихна в отговор.

— Какво ще кажеш за утре вечер тогава?

Тя поклати глава.

— Трябва само да знаеш, че съм агент на ФБР, който в момента е на работа.

— И какво правиш?

— Наблюдавам те — отвърна тя. — Ще бъда навсякъде с теб. Ти си класифициран като НС, неизвестен статус. Може да си добронамерен, но може и да не си. Обикновено това се отнася за типовете от организираната престъпност, които имат споразумение със съда. Нали знаеш, ако някой реши да накисне боса си. За нас са полезни, но не можем да им се доверим.

— Аз нямам нищо общо с организираната престъпност.

— В досието ти пише, че може и да имаш.

— Значи досието ви е боклук.

Тя кимна и пак се усмихна.

— Погледнах и досието на Петросян. Той е от Сирия. Следователно китайците са му конкуренти. А те не наемат никой, освен китайци. Така че не е възможно да са използвали бял американец като теб.

— Казвала ли си това на някого?

— Сигурна съм, че вече го знаят. Просто се опитват да те накарат да възприемеш сериозно заплахата им.

— А трябва ли?

Тя кимна. Престана да се усмихва.

— Да. Трябва много внимателно да помислиш за Джоди.

— И за нея ли пише в досието?

Харпър кимна.

— Всичко е вътре.

— Тогава защо няма дръжка на вратата на стаята ми? Нали в досието ми пише, че не съм този, който ви трябва?

— Защото сме много предпазливи, а профилът ти е много лош. Оказа се, че онзи много прилича на теб.

— И ти ли се занимаваш с профили?

Тя поклати глава. Опашката на тила й също се раздвижи.

— Не. Аз съм от оперативните. Назначена съм, докато трае операцията. Но слушам и запомням. Е, да вървим.

Тя задържа вратата и я затвори безшумно след него. Тръгнаха към друг асансьор. В него имаше бутони за пет подземни нива. Лиза Харпър натисна най-долния бутон. Ричър застана до нея и се опита да не вдъхва уханието й.

Асансьорът спря рязко, вратата се плъзна настрани и те се озоваха в сив коридор, ярко осветен от неонови лампи.

— Наричаме това място „Бункера“ — каза Харпър. — Някога е било противоатомно скривалище. Сега е НП.

— Личи си — каза Ричър.

— НП означава „наука за поведението“. А това е много стара шега.

Поведе го надясно. Коридорът беше тесен и чист, но не и като в общите части на сградата. Беше място за работа. Леко намирисваше на пот, престояло кафе и канцеларски материали. По стените висяха табла за обяви, в ъглите бяха струпани празни кашони. На лявата стена имаше няколко врати.

— Тук е — каза Харпър.

Спряха пред една от тях, с номер. Младата дама протегна ръка, почука и отвори.

— Ще те чакам отвън — каза тя.

Ричър влезе и видя Нелсън Блейк, седнал зад претрупано бюро, в малък, разхвърлян кабинет. По стените бяха залепени карти и снимки, навсякъде се виждаха купища хартия. Нямаше стол за посетители. Блейк гледаше сърдито. Лицето му беше едновременно зачервено от високото кръвно и пребледняло от напрежение. Гледаше телевизия без звук, някакво политическо предаване. Мъж по риза четеше нещо пред комисия. Надписът на екрана гласеше: „Директорът на ФБР“.

— Доклад за бюджета — промърмори Блейк. — Опитва се да защити проклетата ни вечеря.

Ричър не каза нищо. Блейк не сваляше поглед от екрана на телевизора.

— След две минути има съвещание по случая, така че чуй правилата. Смятай се за нещо средно между гост и затворник тук, ясно ли е?

Ричър кимна.

— Харпър вече ми го обясни.

— Добре. Тя ще бъде с теб непрекъснато. Където и да ходиш, каквото и да правиш, тя ще те наблюдава. Само че не си създавай погрешна представа. Ти си момче на Ламар, нищо че тя ще стои тук, защото не може да лети със самолет. А на теб ще ти се наложи доста да пътуваш. И ние трябва да те държим под око, затова Харпър ще те придружава навсякъде. Ще бъдеш сам единствено когато си заключен в стаята си. Длъжен си да правиш това, което ти каже Ламар. Ще носиш пропуска си по всяко време.

— Добре.

— И не си въобразявай разни глупости за Харпър. Изглежда много мила, но започнеш ли да си позволяваш волности, се превръща в ужасна кучка. Това е.

— Добре.

— Някакви въпроси?

— Подслушва ли се телефонът ми?

— Разбира се, че се подслушва. — Блейк плъзна дебелия си пръст по някаква разпечатка. — Преди малко си се опитал да намериш приятелката си на служебния, домашния и мобилния й телефон. Не е отговорила.

— Къде е тя?

Блейк сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите?

След това затършува из купищата хартия по бюрото си и извади голям кафяв плик. Подаде му го.

— С поздрави от Козо.

Ричър пое плика. Беше твърд и тежък. Вътре имаше снимки. Осем. Гланцови, шестнайсет на двайсет. Сцени от местопрестъпления. Приличаха на снимки от евтини порносписания, само че жените бяха мъртви. Жертвите бяха проснати по гръб, обезобразени, с липсващи части. Тук-там в труповете бяха мушнати разни неща.

— Това е работа на Петросян — обясни Блейк. — Съпруги, сестри и дъщери на мъже, които са го вбесили.

— Тогава защо още е на свобода?

— Има доказателства и доказателства, нали? — каза Блейк след малко.

Ричър кимна.

— Та къде е Джоди?

— Откъде да знам? — повтори Блейк. — Тя не ни интересува, докато си в играта с нас. Не я следим. Петросян може да я открие сам, ако поиска. Ние няма да му я дадем в ръцете. Би било незаконно, нали?

— Както и да ти счупя врата.

Блейк кимна.

— Искаш ли да престанеш със заплахите? Положението ти не го позволява.

— Знам, че всичко това сбило твоя идея.

Блейк поклати глава.

— Не се тревожа за теб, Ричър. Знам, че дълбоко в себе си ти си убеден, че си свестен човек. Ще ми помогнеш, после ще забравиш всичко за мен, и толкова.

Ричър се усмихна.

— Точно както си мислех. Вие психолозите сте ужасно проницателни.

 

 

Интервалът от три седмици е много удобен и ще ги накара да се чудят — затова го избра. Няма очевиден смисъл. Ще полудеят, докато се мъчат да схванат какво се крие зад него. Ще трябва да ровят много, много дълбоко, за да разберат какво правиш. Твърде дълбоко е, за да е вероятно. И колкото повече се приближават, толкова по-необяснимо става. Интервалът не води доникъде. Значи те предпазва.

Трябва ли обаче да бъде спазван? Може би. Схемата си е схема. Трябва да е много стриктна. Прецизна. Защото те очакват тъкмо това. Стриктно придържане към схемата. В подобни случаи това е типично. Схемата те защитава. Важна е. Значи трябва да се спазва. Или… може би пък не трябва? Три седмици са доста време. Отегчително е. Може би трябва да ускориш нещата. Но тогава програмата ще бъде напрегната при работата, която трябва да се свърши. Веднага след края на едната ще трябва да започнеш подготовката за следващата. Не е леко. Трудна работа при напрегнат график. Не всеки би се справил. Но, ти, разбира се, ще се справиш.

 

 

Съвещанието по случая се проведе в продълговата стая с нисък таван на етажа над кабинета на Блейк. Стените бяха покрити със светлокафяви тапети, лъснати на местата, където се бяха облягали хора или се бяха отривали дрехите им. На едната стена имаше четири осветени ниши, имитация на прозорци, макар че стаята беше четири етажа под земята. Един телевизор без звук показваше заседанието за бюджета, но никой не го гледаше. Дългата маса от скъпо дърво бе заобиколена от евтини столове, обърнати под ъгъл от четирийсет и пет градуса към единия край на масата. Там на стената беше подпряна голяма черна дъска. Беше модерна, сякаш взета от богат колеж. Помещението беше задушно, тихо и изолирано, като място, предназначено за сериозна работа — зала за семинари на аспиранти.

Харпър заведе Ричър до най-отдалеченото от черната дъска място до масата. Последният чин в класната стая. Тя седна на по-близкия до центъра стол, така че да вижда, и той трябваше да гледа през рамото й. Блейк седна на най-близкия до дъската стол. Поултън и Ламар дойдоха заедно, понесли папки, погълнати от разговор. Погледнаха единствено към Блейк. Той изчака да затворят вратата, стана и завъртя черната дъска, така че задната й част дойде отпред.

Плътно вдясно беше залепена голяма карта на Съединените щати, в която бяха забити флагчета. Ричър предположи, че са деветдесет и едно, без да ги брои. Бяха червени, с изключение на три черни. Вляво от картата беше забодена цветна снимка, направена с евтин фотоапарат и на евтин филм. От нея се усмихваше жена, примижала срещу слънцето. Нямаше трийсет години, беше хубава, с щастливо закръглено лице, обрамчено от къдрава кестенява коса.

— Лорейн Стенли, дами и господа — каза Блейк. — Убита наскоро в Сан Диего, Калифорния.

Под това усмихнато лице имаше още няколко снимки, подредени в строга последователност. Снимките от местопрестъплението. Бяха по-качествени. Професионално направени. Къща в испански стил, снимана от улицата. Вратата в близък план. Кадри от коридор, всекидневна, спалня, баня. Цялата стена над двойната мивка — в огледала. Виждаше се отражението на фотографа — гумени ръкавици, гумена шапка, фотоапарат пред лицето, блясъкът на светкавицата, уловен в огледалото. Вдясно имаше кабинка с душ. Вляво беше ваната. Ниска, с широка горна част. Пълна със зелена боя.

— Била е жива допреди три дни — каза Блейк. — Съседка я видяла да изкарва кофата за боклук на тротоара в осем и четирийсет и пет сутринта, местно време. Трупът е открит вчера от чистачката.

— Установено ли е времето на смъртта? — попита Ламар.

— Приблизително — отговори Блейк. — По някое време на втория ден.

— Съседите забелязали ли са нещо?

Блейк поклати глава.

— Върнала е кофата за боклук обратно същия ден. След това никой не е видял нищо повече.

— Как е извършено убийството?

— Точно както първите две.

— Следи?

— Досега никакви. Продължават да търсят, но не съм оптимист.

Ричър се взираше в снимката на коридора. Беше дълъг и тесен, минаваше покрай портала на всекидневната и водеше към спалните отзад. Вляво имаше тесен нисък шкаф, отрупан с малки глинени саксии с кактуси и други растения. На дясната стена тесни рафтове с различна дължина и на различна височина бяха осеяни с порцеланови фигурки, повечето кукли, боядисани в ярки цветове, сякаш са в национални носии. Неща, които човек мечтае да има в собствения си дом.

— Какво е направила чистачката? — попита той.

Блейк го погледна от другия край на масата.

— Предполагам, че е изпищяла. После е повикала полицията.

— Не преди това. Имала е ключ за къщата, така ли?

— Очевидно.

— Първо в банята ли е влязла?

Блейк го погледна с недоумение, после отвори папката пред себе си. Прелисти я и намери получения по факс протокол от разпита.

— Да, първо в банята. Излива някакъв препарат в клозетната чиния, оставя го да действа, докато изчисти останалата част от къщата, после се връща и я измива.

— Значи е намерила трупа веднага, преди да започне да чисти?

Блейк кимна.

— Добре — каза Ричър.

— Какво „добре“?

— Колко широк е този коридор?

Блейк се обърна и погледна снимката.

— Един метър? Къщата е малка.

Ричър кимна.

— Добре.

— Какво добре?

— Къде е насилието? Къде е гневът? Тя отваря вратата, онзи тип някак си я заставя да отстъпи назад по коридора, през спалнята, до банята, а после донася осемдесет литра боя, без да събори нито един от рафтовете по пътя си?

— Е, и?

Ричър сви рамене.

— Струва ми се прекалено кротко. Аз не бих могъл да преведа човек по този коридор, без да съборя нещо. Няма начин. И ти няма да можеш.

Блейк поклати глава.

— Той не упражнява насилие. Според медицинското заключение, вероятно дори не докосва жертвите си. Всичко минава тихо и спокойно, защото няма насилие.

— Ти доволен ли си от това? Имам предвид от гледна точка на профила. Гневен войник, който търси възмездие и наказание, но всичко минава тихо и кротко?

— Той ги убива, Ричър. Според мен това е достатъчно възмездие.

Ричър сви рамене.

— Все едно.

Блейк го изгледа продължително.

— Ти по друг начин ли би постъпил?

— Разбира се. Ако ме изкараш от кожата и реша да ти го върна, няма да пипам с кадифени ръкавици. Ще те раздрусам малко. Може би и повече. Ако съм ядосан, ще го направя, нали? Точно това е гневът.

— Е?

— Ами боята? Как я внася в къщата? Трябва да отидем в някой склад, за да видим колко място заемат тези осемдесет литра. Отпред трябва да го чака кола, която стои паркирана поне двайсет-трийсет минути. Как така никой не я е видял? Кола, пикап или малък камион!

— Или джип като твоя.

— Може да е съвсем същият. Въпросът е как така никой не го е видял.

— Не знаем — отвърна Блейк.

— Как ги убива, без да остави никакви следи?

— Не знаем.

— Май доста неща не знаете.

Блейк кимна.

— Да, така е, умнико. Но ние продължаваме да работим върху това. Имаме още осемнайсет дни. А с помощта на гений като теб, смятам, че нищо повече не ни е нужно.

— Имате осемнайсет дни, ако спази интервала — каза Ричър. — Ами ако не го спази?

— Ще го спази.

— Надявай се.

Всички се смълчаха. Блейк наведе глава, после погледна Ламар.

— Джулия?

— Държа на профила си — каза тя. — В момента ме интересуват специалните части. Те почиват по една седмица на всеки две. Смятам да изпратя Ричър, за да ги поогледа.

Блейк кимна успокоен.

— Добре. Къде?

Ламар погледна Ричър и зачака. Той погледна трите черни флагчета на картата.

— Местата са пръснати из цялата страна. Може да е навсякъде.

— Е, и?

— Значи най-добре е да започнем от Форт Дикс. Там познавам един човек.

— Кой?

— Казва се Джон Трент — отвърна Ричър. — Полковник е. Ако някой може да ми помогне, това е той.

— Форт Дикс — повтори Блейк. — Това е в Ню Джърси, нали?

— Последния път, когато ходих, беше там — отвърна Ричър.

— Добре, умнико, ще се обадим на този полковник Трент и ще ти уредим среща.

Ричър кимна.

— Постарай се да споменаваш името ми често и на висок глас. Иначе няма да ти обърне внимание.

Блейк кимна.

— Тъкмо затова те доведохме тук. Ще заминеш с Харпър още утре сутринта.

Ричър се усмихна и погледна втренчено хубавото лице на Лорейн Стенли, за да не се разсмее.

 

 

Да, може би е време за промяна. Може би трябва да свиеш малко интервала. Или доста. Или да прекратиш изцяло. Това сериозно ще ги обезпокои. Ще им покаже колко малко знаят всъщност. Да запазиш всичко както си е, но да промениш интервала. Нека бъде малко по-непредсказуемо. Е, какво? Трябва да го обмислиш много добре.

Или да им покажеш малко гняв. Защото всичко опира до гнева, нали? Гневът и справедливостта. Може би е време това да стане малко по-ясно, малко по-видимо. Може би е време да свалиш ръкавиците. Малко насилие няма да навреди никому. А може да стане и по-интересно. Доста по-интересно. Трябва да го обмислиш.

Е, какво ще бъде? По-кратък интервал? Или повече драматизъм на сцената? Или и двете? Мисли, мисли, мисли!

 

 

Лиза Харпър изведе Ричър на първия етаж и после навън на студа малко след шест вечерта. Тръгнаха по безупречно чиста асфалтова алея към съседната сграда. От двете страни през един метър разстояние бяха наредени ниски лампи, които вече светеха. Харпър вървеше с неестествено големи крачки и Ричър се зачуди дали го прави, за да не изостава от него, или го е научила в някакъв курс за добри маниери. Така или иначе, изглеждаше много добре. Запита се как ли изглежда, когато тича. Или когато лежи гола.

— Столовата е тук — каза тя.

Застана пред друга двойна стъклена врата, отвори я и го изчака да влезе преди нея.

— Вляво — насочи го тя.

Минаха по дълъг коридор, изпълнен с тракане на съдове и миризма на готвено, характерни за всяко общежитие. Той вървеше пред нея. В сградата беше топло. Чувстваше я зад рамото си.

— Хайде. Избирай каквото искаш — подкани го Харпър. — Бюрото плаща.

Столовата беше голямо, ярко осветено помещение с висок таван, столове от огънат шперплат и обикновени маси. По продължение на едната страна имаше плот за самообслужване, пред който се бе събрала опашка от служители с подноси в ръце. Сред начинаещите агенти в тъмносини фланелки се виждаха старши агенти в цивилни костюми, застанали по един или по двама. Ричър се нареди най-отзад, а Харпър застана до него.

Когато му дойде редът, един усмихнат млад латиноамериканец с пропуск на врата сложи в чинията му филе миньон с размера на средно голяма книга. Придвижи се по-нататък и получи зеленчуци и пържени картофи. Наля си голяма чаша кафе от една кана, взе прибори и салфетка и се заоглежда за маса.

— До прозореца — каза му Харпър.

Заведе го до една свободна маса за четирима. Заради силната светлина в столовата имаше чувството, че вън е непрогледен мрак. Харпър постави своя поднос върху масата, свали сакото си и го закачи на облегалката на стола. Не беше кльощава, но заради ръста си изглеждаше слаба. Ризата й беше от фин памук, а отдолу не носеше нищо. Ясно си личеше. Тя разкопча ръкавите си и ги нави нагоре, до лактите. Ръцете й бяха гладки, загорели от слънцето.

— Хубав тен — забеляза Ричър.

Тя въздъхна.

— Пак ли често задавани въпроси? Да, така съм навсякъде, не, не държа особено да го доказвам.

Той се усмихна.

— Просто поддържам разговора.

Тя го погледна навъсено.

— Ако искаш да говорим, нека да е за убийствата.

— Не знам кой знае колко за тях. А ти?

Харпър кимна.

— Знам само, че искам да пипнат този тип. Онези жени са проявили невероятна смелост, като са се разбунтували така.

— Звучи ми като гласа на личния опит.

Ричър отряза парче от филето и го опита. Беше доста добро. В ресторантите в града беше плащал по четирийсет долара за по-лоша храна.

— Това е гласът на страха — каза тя. — Аз не съм се бунтувала. Още не.

— Има ли защо?

Харпър се усмихна.

— Шегуваш ли се? — После се изчерви. — Мога ли да го кажа, без да прозвучи надуто или самонадеяно?

— В твоя случай мисля, че може — отвърна той.

— Всъщност не е сериозно — продължи тя. — Само приказки. Коментари. Двусмислени въпроси и намеци. Никой не ми е казвал, че трябва да спя с него, за да получа повишение или нещо подобно, но все пак се дразня. Затова сега се обличам така. Искам да подчертая, разбираш, нали, че не съм по-различна от тях.

Ричър се усмихна.

— Но става все по-лошо, а?

Тя кимна.

— Да. Все по-лошо. Не знам защо.

Той я погледна над чашата си. Снежнобяла риза от египетски памук, яка може би четирийсети номер, синя вратовръзка с елегантен възел, спускаща се плавно върху малките стегнати гърди, мъжки панталони, силно стеснени в горния край, за да обхванат тънката й талия, загоряло от слънцето лице, бели зъби, изпъкнали скули, сини очи, дълга руса коса.

— Има ли камера в стаята ми? — попита той.

— Какво?

— Камера — повтори той. — С която да ме наблюдават.

— Защо?

— Просто се питам дали не е някакъв резервен план. В случай, че с Петросян не излезе нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо Поултън не се грижи за мен? Не ми изглежда претрупан с работа.

— Не те разбирам.

— Напротив, разбираш ме. Блейк те прикрепи към мен тъкмо заради това, нали? За да можеш да се сближиш с мен. Какви са тези пози на малко загубено момиченце? Не знам защо. Значи Блейк по всяка вероятност не иска да разчита на сянката на Петросян и търси друга възможност да извива ръката ми. Например интимна сценка в стаята ми, записана на прекрасна малка видеокасета, ти и аз и така нататък, за да ми каже, че ще я изпрати на Джоди. Това е, нали?

Харпър се изчерви.

— Не бих направила такова нещо.

— Но го поискаха от теб, нали?

Тя не отговори. Ричър изпи кафето си и се загледа в собственото си отражение в стъклото.

— Блейк буквално ме предизвика да опитам — каза той. — Обясни ми, че ако опитам нещо, ще реагираш като истинска кучка.

Харпър продължаваше да мълчи.

— Е, нямаше да се хвана на тази въдица — добави Ричър. — Защото не съм глупав. Нямам намерение да им давам повече козове.

Най-накрая Харпър го погледна и се усмихна.

— Можем ли вече да се успокоим? И да забравим?

Той кимна.

— Разбира се. Да се успокоим. Вече можеш да си облечеш сакото и да престанеш да ми показваш гърдите си.

Тя отново се изчерви.

— Свалих го, защото ми е топло, а не поради друга причина.

— Добре де, не се оплаквам — отвърна той и пак се загледа в тъмнината навън.

— Искаш ли десерт? — попита тя.

Ричър се обърна към нея и кимна.

— Да. И още кафе.

Тя тръгна към плота за сервиране и столовата сякаш се смълча. Като че ли всички погледи бяха вперени в нея.

Върна се с поднос с два сладоледа и две кафета. Поне сто души я наблюдаваха през цялото време.

— Извинявам се — каза Ричър.

Тя се наведе и остави подноса на масата.

— За какво?

— Ами че те гледах така. Сигурно ти е писнало от това. Всички те събличат с очи през цялото време.

Харпър се усмихна.

— Гледай ме колкото искаш и както искаш. Аз ще ти отвърна със същото, защото не си най-грозното същество, което съм виждала. Но само толкова, нали?

Ричър се усмихна.

— Дадено.

Сладоледът беше превъзходен. Отгоре беше залят с горещ шоколадов сос. Кафето беше силно. Ако затвореше очи и се абстрахираше от обстановката, би могъл да постави това място на едно равнище с ресторанта „Мостро“.

— Какво правят тук хората вечер? — попита я той.

— Повечето си отиват у дома. Но не и ти. Ти ще останеш в стаята си. Заповед на Блейк.

— Сега неговите заповеди ли изпълняваме?

Тя се усмихна.

— Някои от тях.

— Е, добре. Да тръгваме тогава.

 

 

Остави го пред вратата без дръжка от вътрешната страна. Той изчака, докато стъпките й заглъхнат по коридора. После чу затварянето на вратата на асансьора и потеглянето на кабинката надолу. На етажа настъпи тишина. Отиде до телефона и набра номера на Джоди. Включи се телефонният секретар. Набра офиса. Никой не отговори. Опита и на мобилния. Беше изключен.

Влезе в банята. Някой беше добавил към четката му за зъби паста, самобръсначка за еднократна употреба и флакон пяна за бръснене. На ръба на ваната имаше шампоан, на мивката — сапун, а на скарата висяха пухкави бели кърпи. Съблече се и закачи дрехите си на дръжката на вратата. Пусна горещата вода и влезе под душа.

Остана така десет минути, после спря водата. Избърса се. Отиде гол до прозореца и спусна пердетата, после се изтегна на леглото и се загледа в тавана. Видя камерата — черната тръбичка на обектива с диаметър колкото един цент бе пъхната дълбоко в цепнатина между стената и тавана. Отново се обърна към телефона и набра същите номера. Апартаментът. Обади се телефонният секретар. Офисът. Нямаше никой. Мобилният телефон беше изключен.