Адам Холанек
В клопката (1)

1

Не ме е грижа откъде долита тази музика, разсичана от бича на пищялките, и този тропот на копита. Ударите им в скалистата коруба започват да ме уморяват. Цялото тяло ме боли от тях. И още — запъхтяването чак до секване на дъха и крайно изтощение от безспирното въртене в самота.

Под мен Земята, червена от изригванията, изгаря под изкуственото слънце, което никога не залязва. Аз лично окачвах тази жарава, аз лично ускорявах с въодушевление оборотите на ракетата-робот, за да стопява и разкъсва мъртвата земя. А когато, раздирана непрестанно, тя най-накрая започна да ражда и — в същото време — да убива, аз се опитах да угася своето изкуствено слънце, да го унищожа завинаги. Но тутакси, с бремето на вината в гърдите си, позволих да ме емнат да окачвам нова жарава.

Световъртеж, тропот, болка: чувствувам върху себе си циклопския поглед на жълтия сигнализатор. Рефлекторът пулсира все по-бързо. Пулсирането и електрошоковете ме принуждават да отворя очи. Слепнали са от сън или болест. Не ми се ще да ги разтворя широко, иска ми се изпод премрежените клепачи да зърна плоското лице на момичето, очаквам с нарастващо нетърпение това лице да се наклони над моето, да изплува от мъглата. Най-напред обаче трябва да чуя гласа:

— Вече си здрав, в съзнание?

Скачам рязко. Не понасям халюцинациите. Страх ме е от сънищата. Вярвам само в това, което е реално, което мога да докосна. Моят робот, в чийто търбух се намирам също както Йона в корема на кита, прави вероятно хиляда и не знам коя си маневра. В началото ги броях, водех си сметка ден след ден, час след час, манипулация след манипулация. После само изисквах от регистриращите уреди да отмятат поредните дати, да отбелязват отлитащото време, да изчисляват дните на моя отминаващ живот. Един и същ във всеки миг. Но отдавна изключих и апаратурата. Отдавна. Вече не искам да броя нищо. Вдлъбнатината в земната повърхност ту изчезва, ту се появява в илюминаторите, разкривайки в центъра си кървав кратер, над който аз инсталирам генераторите за светлина и зной.

Едва ли има по-примитивна и по-монотонна дейност. Длъжен съм просто да контролирам своя робот, който окачва в пространството мозайка от слънчеви огледала. Всеки пореден елемент незабавно се включва в акцията за разпорване на земната кора. Полупрозрачните композити и илюминаторите, автоматично регулиращи оцветяването в зависимост от интензитета на светлината, ме предпазват успешно от ослепителния блясък и горещината на изкуственото и естественото слънце. Допълнително нося и при бдение, и по време на сън фини антирадиационни лещи.

От съня или халюцинациите систематично ме измъква жълтото пулсиране. А когато умората стане прекалено голяма или пароксизмът на болестта — твърде силен, острите токови удари ми напомнят, че съм длъжен незабавно да вперя поглед в холографското копие на робота, за да преценя дали той разполага огледалата както трябва.

Монтажът май протича бързо. Така поне твърди в за шифрованите си рапорти моят робот. Аз възприемам това темпо като вечност. От информацията, просветваща от време на време на екрана (за повдигане на унилия ми дух) с цялото си разнобагрено очарование, излиза, че енергетичната плоча, кондензираната жарава, би трябвало да бъде готова след две години. Тогава, добре го знам, има известен шанс да ме преместят на друга орбита, където от вътрешността на идентичен роботски търбух пак ще надзиравам сглобяването на следващата огнена плоча.

В това се състои моето наказание. В поредното разчовъркване на покритата с черупка земя. Длъжен съм да върша с отвращение онова, което преди правех с налудничав ентусиазъм. Преди да попадна тук, работех разпалено и жадно над Голямата река. Напрегнато очаквах адската сила на вулканите да се раздвижи под притока на енергия от моите огледала. Огледалният зной разкъсваше земната обвивка, измъкваше на повърхността лава — червена и синя от високата температура, избутваше мъртвите скали от местата им. Обръщаше ги наопаки. Формираше, напук на естествената смърт, котел с бълбукащата подкваса на съвършено нов живот.

Невъзможността да прогоня спомените за станалото над Голямата река ме разстройва. Монотонната работа ме връща натрапчиво към тях. Доста често дори датчиците в търбуха на робота се замъгляват и вместо да си възвърна най-важното за моята работа — остротата на погледа, аз потъвам в себе си, в своето минало.

Кога беше това? Изминаха месеци, а може би години, може би десетки години. Няма значение. То е вътре в мен. Тогава снижих полета. С вой на двигателите долетях до полигона, осеян с гейзери и огнени кълба. Избухваха от зейналата паст на земята. Това раждане едновременно радваше и ужасяваше.

С какво онази работа беше по-различна от сегашните ми действия? Честно казано, само с противоположния знак на моите чувства, с моята нова оценка. Обаче само този знак има смисъл. Онова, което за мен беше радостен труд, се обърна в каторжническо задължение. Свободата на сътворението се преобрази в робско изплащане на грях, който бързо престанах да разбирам и признавам.

Никога няма да забравя първото впечатление от раждащата Земя. Съвсем други бяха тогава полюсите на моите чувства. Чак потръпвах от ентусиазъм, разпалвайки поредните звена на огледалното слънце. Бях изцяло изпълнен с прометеевска гордост. Вероятно същата гордост, която ще да е изпитвал първият крадец на естествения огън, когато успял да грабне пламъка от удареното от светкавица дърво и да пренесе неговия танцуващ стълб в сухите треви, за да побегне след миг панически от тях, щом огънят подгонил смелчага до самия край на поляната.

Както си летях ниско сред грохот и дим, трепет и опиянение, съзрях на матовия екран на специално включения автоматичен увеличител, точно под себе си, непосредствено под туловището на моя робот, неколцина от експедицията. С тази думичка „експедиция“ определяха при експеримента хората, изпратени да погледнат отблизо живота, който щеше да изскочи от вулканичния котел. Естествено, ако изобщо се зародеше и ако позволеше да бъде забелязан. В този котел се смесваха толкова мощни стихии, че всякакъв контакт чрез техническите средства ставаше невъзможен веднага след приземяването. Единственият начин да се добие представа за последиците от налудничавата човешка идея, от човешката ненаситна творческа настървеност беше изпращането на хора, откъснати от света, обречени.

Именно тогава, там, над тях, ми хрумна за първи път думата „обречени“ като по-точна от „експедиция“.

Защото видях хората, преследвани от огъня, гонени от дима като буболечки. Те бягаха прекалено бавно пред огнените изригвания и синкавите фонтани от горящи камъни. Да, обречени.

— Бягайте — крещях аз, като че можеха да ме чуят, — по-бързо, по-бързо!

На екрана на увеличителя виждах техните глави, обливани с вряла вода, разтапящи се в тази вряла вода, сякаш бяха сапунени мехури. Сините камъни пронизваха телата. Повеят на жарката смърт попарваше лицата, те почерняваха и се сгърчваха. Телата се превръщаха в мумии и се разпадаха на пепел. От човека не оставаше нищо. Нямаше разтворени от изненада, облещени до границата на издръжливостта очи, нито раззинали уста, нито ръце, нито коси, нито гърди.

— Бягайте! — виках.

Но те не можеха да избягат. Давеха се в кървавата лава, изгаряха живи.

Заради тази моментна слабост, заради това, че мигновено започнах да гася като обезумял своето огледално слънце, за да спася онази шепичка хора (такава дребна работа!), затова бях осъден и сам одобрих присъдата си. Така че тук съм само за да наблюдавам като полуавтомат и в случай на нужда да коригирам работата на огромния робот, да гледам и да контролирам, да следя и да сравнявам всяка реакция на изкуствената твар.

Същевременно ми е забранено да чувствувам, да си спомням и да мечтая. Трябва непрекъснато да мисля за контрола, за нищо друго и при мъчителен сън или болест да страдам под острието на жълтите сигнализатори, да слушам ритмична музика и да потрепервам под болезнените електрически удари.

Този път, въпреки че изпълних най-прецизно контролните задания, жълтото светлинно острие не угасва. Убожданията с електрически ток като че ли се засилват.

Какво става? Нали този робот, косвено допринасящ за новия земен живот, е моята затворническа килия за безнадеждно дълги, може би вечни времена? Тъй че имам право понякога да бягам от неговата монотонна безпощадност в предишния кошмар, в миналото. Дали като угасих изкуственото слънце, натрошавайки елементите му, бях нарушил човешките закони? Или щях да наруша тези закони, ако не се бях опитал да го сторя за спасението на шепа хора?

Сигурно ми е позволено да разчоплям старите рани, все едно колко дълго ще остана в търбуха на този просторен кит. За жалост, не. Светлинни импулси и токови удари ме откъсват от миналото, разделят ме от него. Жестокост или благодеяние?

— Какво има? — питам.

Думи ли? Никакви думи не са нужни. Самотата ме учи да разговарям сам със себе си. На глас и дори гръмко. Като че ли съм се отдалечил прекалено от себе си.

— Какво има, по дяволите, нали направих всичко необходимо?

За щастие си припомням инструкцията. Трагикомичен текст. Кой ли го е съставял? Кой съставя за ближните си заповеди и забрани, толкова инфантилни, та чак изглеждат невероятни? Тук, в самотата, проличава ясно абсурдът на почти всички инструкции, съгласно които земният живот си тече тихо и спокойно. В безопасност и мравешка всеобща съгласуваност.

Този път съм доволен, че се досетих за инструкцията. Сигналите показват, че предстои нещо извън установения ред. Прекъсване на самотата ми. Добре.

В случай на удължен жълт сигнал за тревога и повторени десет пъти токови удари трябва да извикам контролния пункт на Земята. „Ти си затворник — гласи инструкцията. — Трябва да демонстрираш абсолютно послушание. Иначе те чака сурово наказание.“

Кой негодник е измислил това?

— Викам станцията на Земята — крещя, въпреки че от крясъците няма да има никаква полза.

— Викам станцията на Земята — рева, изпаднал в паника и несигурност. Проклета инструкция! Пробождащата светлина и токовите изтезания не престават. А от тях не можеш избяга. Какво ли искат от мен, за какво ме наказват допълнително?

Има връзка. Най-напред никой не отговаря. Побеснявам, викам, подскачам. Едва след като ми хрумна, че може би ми налагат наказание за неспокойното поведение, млъквам и правя опит да се овладея. Тогава на екрана се появява надпис:

— Към теб се приближава ракета. Инструкции ще получиш от нейния командир — чета. — Помогни му да извършите скачването, ако има нужда. Знаеш на какви зигзаги подрежда огледалата роботът ти. Няма да му е лесно да се скачи с твоя кит.

Откакто сам избрах за себе си този вид наказание, никой не ми е проговарял с човешки глас. Винаги само с надписи.

Сърцето ми затуптява по-живо. Значи изпращат човек. Кой ли е този командир? Нека бъде какъвто си ще, мръсник, престъпник или нехранимайко. Най-сетне поне за малко ще престана да си говоря сам.

Ставам от креслото и придържайки се послушно към инструкцията, за първи път не с омерзение, а с ентусиазъм завъртам педалите на тренировъчния велосипед. Изненадано гледам подскачащите цифрички. Силите ми видимо нарастват, въпреки че в последно време постиганите резултати бяха все по-лоши.

„Упражнявай се, както ти е наредено — гласи инструкцията, — ти си нужен не само на себе си. Затова и сам избра наказанието си. Не живееш за себе си. Помни.“ Стараех се, старая се да забравя това.

Защо ми изпращат някакъв човек? Очевидно се е случило нещо извънредно, щом на мен, осъдения от всички и дори от себе си, на мен, изоставения, разколебания в своето съществуване (да, вече и в него сериозно разколебан), доставят внезапна, може би последна радост.

Нали те прекрасно знаят каква радост е да говориш на друг човек, да го виждаш жив и истински. Да можеш да го докосваш — от кръв и кости, единствения, какъвто наистина съществува. А не предаван чрез апарати — само копие и следователно фалшив.

А ако изпробват нова апаратура? Аз съм затворник. Съгласих се да изкупя вината си, като стана жив робот в търбуха на огромното механично чудовище. Кой би бил по-добър обект за изпробване на съвършената имитация, на гениалния копирен апарат на съществуването от живия, но изолиран от живота човек като мен?

„Не бива да се надявам“ — повтарях си и същевременно разбирах колко неуместна е моята съпротива и колко неуместни са безполезните ми подозрения. Макар че ако изпробват върху мен нов уред, копиращ живия човек (на което очевидно много държат, щом нарушават самотата ми), вероятно искат точно това — да бъда максимално подозрителен, на нищо и на никого да не вярвам. Така ситото на моя контрол ще стане още по-гъсто, а оценката ми — още по-вярна.

Хрумването да се изпробва изкуствено същество, имитиращо човека, ми се струва толкова правдоподобно, че се замислям колко по-трудно по-нататък ще бъдат вербувани за експедициите обречени хора, които да проследяват най-внушителния и най-рискования човешки експеримент, същия, в чиито рамки аз разпалвам жаравата над изсъхналата земя.

Може би греша. Може би някой мой близък е решил да ме освободи от каторгата. Кой знае? Толкова много приятели имах. Вече ми се струва, че дочувам познат глас:

— Аз съм, мили приятелю. Не се страхувай повече от нищо, аз съм при теб.

Улавям се, че смесвам действителност и халюцинации. Налагам си пак да проконтролирам трезво поредните манипулации на робота. Свръхпроводимите електромагнити тъкмо са започнали да мъркат. Роботът духа с тях върху огледалните повърхности и така ги намества под съответния ъгъл.

Проверявам го. Убеден съм, че вече бих могъл да контролирам тези ъгли и само на око, ала знам, че зрителната оценка понякога подвежда. Затова преглеждам педантично показанията на уредите, принадлежащи към трета и четвърта степен в йерархията за контролиране на манипулациите при монтиране на огледалата.

Аз съм от тъй наречения сетивен тип хора. За мен съществува това, което може да се възприеме с очи, обоняние и слух. Животът се състои само от онова, което чувствувам чрез кожата си, зависи от моята сетивна оценка на действителността.

Кълна се, че тук можеше да се мине и без мен, Чувствувам се като ненужен придатък към апаратурата, допълнение към изкуствените духала за наместване на огледалата, чиято задача е да улавят слънчевата светлина и да хвърлят ярки зайчета върху разломената от ерозията на лъченията и слепите вътрешни сили външна черупка на планетата. Нейният мъртвешки корем от камъни и пясък получава светлинни ритници и топлинни инжекции от енергия, които вдъхват живот на това мъртвило.

Под влияние на драстичните въздействия безплодната земя трябва да се разтваря и да ражда. Да ражда, ако й се удаде, такива като мен и по-добри. Такива, които например чувствуват, мислят и живеят вечно.

Това е подигравка, ирония на съдбата, трагикомизъм на човешките идеи — за сметка на такива като мен и хиляди, милиони други да създадеш техни уж по-съвършени копия.

Жълти, безмилостни удари от светлина и ток.

И това е действителността. Във всеки случай аз я разбирам така. А вече бях и пред прага на онази действителност, когато кръжах над късчето земя, съсипано окончателно, лишено от живот главно по вина на хората, на грабителската им икономика. Над това късче, което аз трябваше да възраждам, да възкресявам от мъртвите. Лазаре, стани.

В себе си носех ентусиазъм. Носех безумието на сътворението. Мигновение, в което ми се струваше, че най-сетне разбирам смисъла на човешкото съществуване. Поход на фойерверки в мисълта, парад на просветленията. Само че техният смисъл, уловен за миг, някак светкавично се изпари. Като продължавах да работя по инерция, с увлечение, не знаех откъде се е взела еуфорията отпреди този миг.

Но още докато траеше еуфорията, още докато осъзнавах величието на задачата, която изпълнявах, закопнях, напук на всякакви забрани, да видя отблизо какво става под мен, как протича грандиозното раждане на планетата. Закопнях да се намеря възможно най-близко до необятното раждащо тяло, та дори само докато премигна веднъж. Да видя със собствените си очи, да чуя със собствените си уши, да помириша вонята на компонентите, забъркани от човека в изкуствено създадения котел сред природата. „Да чувствуваш величие, когато си набоден на карфичка. Заобиколен от чудовищни зверове, ти просто мълчиш.“

Трескаво се качих в маневрената спасителна ракета — бърз колеоптер. Въпреки забраната. Можех да го ползувам само в случай на сигурна, безвъзвратна и неизбежна опасност. О, великолепна казуистико от заповеди и забрани! Така пишеше в инструкцията: „безвъзвратна и неизбежна“. А когато знаеш със сигурност, че нечий или собственият ти живот навлиза в етапа на безвъзвратните и еднозначни решения? В етап на ентусиазъм, на действия, потискащи напълно инстинктивния страх и реалната болка? Когато човек трябва да бяга, а се пита дали изобщо бягството е възможно и има ли смисъл в това, след като е ясна безвъзвратността на ситуацията? В инструкцията се споменаваше и за принудата да се бяга.

Всъщност на мен и през ум не ми беше минало да изпадам в паника. Просто се ускоряваха оборотите на двигателя на цялото мое същество, на настървеността да откривам осезателната истина, да проверявам материалните явления. Всичко, което може да се усети с поглед, обоняние, пръсти. Без това опипване на самия мен и обкръжението аз изобщо не мога да живея. И това, че се намирам в търбуха на моя робот, окачващ слънце, зная само поради факта, че всеки ден контролирам старателно неговата работа.

И тъй, носех се стремително с колеоптера, така стисках неговите послушни лостове, че те затопляха пръстите ми. Машината разтърсваше вътрешността на тялото ми, което специално бях привързал здраво. Отдалечих се от кораба-майка. Пикирах към земята. Неразумно. Като самоубиец и в същото време внимателно. С очи, разтворени широко, до болка, втренчени в парцаливия хаос от лава, пушеци, взривове.

Снижих рисковано полета още повече, рязко намалих скоростта.

Машината бръмчи, сякаш ей сега ще се разпука, ще се разпадне заедно с мен на хиляди парчета. Търся дупка в онова, което се кълби наоколо — не знам дали са облаци, дим или скали. Само да намеря пролука.

Ето я. Чак синее от горещите камъни и лавата. И точно тогава на това късче на опустошението и сътворението видях хората. Видях ги да бягат панически от кълбата пушек и каменните бомби като мравки, гонени от дим. Да избягват и да загиват.