Жорж Санд
Малката Фадет (35)

XXXV

Стрина Барбо много се изненада, като видя, че Силвине няма треска, и веднага му поднесе ядене. Той не отказа, макар да нямаше апетит. Тъй като от шест дни го тресеше и той не искаше да приеме нищо, всички се възхитиха от умението на малката Фадет, която, без да го събуди и без да му даде лекарство, само със заклинанията си, както мислеха, беше подобрила състоянието му.

Вечерта нов още по-силен пристъп на треска обзе Силвине. Той пъшкаше, бълнуваше, сънуваше, стряскаше се и се плашеше от хората, които са край него.

Фадет отново дойде и както сутринта остана насаме с него. Не му направи никаква друга магия, освен дето задържа ръцете му в своите и погали леко челото му, докосвайки със свежия си дъх пламналото му в огън лице.

Както сутринта, тя победи бълнуването и треската. Когато си отиде, пак поръча да не казват на Силвине нищо за нея; завариха го, че спи тихо, лицето му не беше зачервено, той изглеждаше оздравял.

Фадет лекуваше така. Може би случайно, може би от опит край малкото си братче Жане, което много пъти бе изтръгвала от смъртта, без да му дава други лекарства, освен като го разхлаждаше с ръцете и с дъха си или го затопляше по същия начин, когато пламнеше в огън и треската го разтърсваше. Тя си въобразяваше, че обичта и волята на един човек с добро здраве, докосването на чиста, здрава ръка могат да отстранят болката, когато лечителят е надарен с интелигентност и вяра в божията добрина. Затова, докато докосваше с ръце болния, четеше наум молитви. Това, което беше направила за братчето си, правеше сега за брата на Ландри и не би го опитала с други болни. Защото смяташе, че най-важното за този лек е силната обич, която човек изпитва в сърцето си към болния и без която бог не дава никаква власт над болестта.

Когато малката Фадет лекуваше треската на Силвине, тя се молеше, като казваше думите, с които лекуваше и треската на брат си: „Боже мили, направи така, че здравето от моето тяло да премине в тялото на болния и както благият Исус ти повери живота си, за да откупи душата на хората, ако такава е твоята воля, лиши ме от живот и го дай на този болен. Давам ти го от чисто сърце и в замяна на неговото здраве, за което те моля.“

Малката Фадет беше си мислила дали да опита тази молитва край леглото на умиращата си баба, но не се осмели, защото й се стори, че животът и душата на таза стара жена гаснат поради годините и природния закон. А тя, както се вижда, влагаше много повече религиозно чувство, отколкото дяволско изкуство в чародействата си, затова сметна, че няма да се понрави на господ, ако му поиска нещо, което би било чудо.

Дали лекарството беше безполезно или полезно само по себе си, все едно, но след три дни Силвине престана да се измъчва от треска и без сам да знае как, веднъж, събуждайки се по-рано от друг път, като я видя надвесена над себе си, отдръпна кротко ръцете си.

Отначало си помисли, че е видение и затвори очи, но после запита майка си дали Фадет е опипвала челото и пулса му, или е сънувал. Стрина Барбо, на която мъжът й беше казал някои неща за плановете си и която искаше много Силвине да промени чувствата си към Фадет, му отговори, че действително идвала три дни сутрин и вечер и че по някакво чудо премахнала треската му, като се грижела само за него.

Силвине сякаш не повярва. Той каза, че треската му сама си е отишла и че думите и тайните на Фадет са глупости. Но все пак остана спокоен и се чувствуваше добре следващите няколко дни; тогава татко Барбо реши, че е време да му спомене за възможността брат му да се ожени, без да казва името на бъдещата невеста.

— Няма защо да криете името й — каза Силвине, — знам добре, че е Фадет, която е омагьосала всички.

И действително тайната проверка на татко Барбо беше толкова благоприятна за малката Фадет, че той вече не се колебаеше и гореше от желание да извика Ландри. Но се страхуваше от ревността на Силвине и се мъчеше да го излекува от лошото му чувство, като му обясни, че брат му никога няма да бъде щастлив без малката Фадет. Тогава Силвине отговори:

— Направете тъй, че брат ми да бъде щастлив.

Въпреки това не се осмеляваха още нищо да направят, защото Силвине изпадаше в треска веднага след като заявеше, че уж се е съгласил.