Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Павлиш (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великий Дух и беглецы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Къщурката

В петък съчини афоризъм. Както си лежеше на пясъка, съчини афоризма: „Човек не може да направи това, което не може да направи.“ Павлиш нещо не го хареса. Свечеряваше се. Той лежеше на пясъка и си представяше, че е на плажа. Припичаше. Присвиваше очи и пъдеше мушиците, закрили като облак слънцето. Би могъл да вдигне шлема, но скоро щеше да му призлее и мушиците щяха да се напъхат в скафандъра. Павлиш затвори очи и се опита да чуе ударите на топката и гласовете на къпещите се. Но гласове нямаше — мушиците се въртяха беззвучно, а летовниците останаха на Земята. Тишината му пречеше да мисли.

Павлиш се обърна по корем. Пясъкът беше сив, а дребните раковини, напомнящи раирани зрънца грах, ставаха на прах между пръстите му. Сянката на „Компас“ стигна до него. Беше дълга и растеше всяка минута.

Време е да се връща на кораба и да се залавя за някаква работа. Може да изпрати сонда[1] и да погледа как се превръща в бяла точка, как потръпва във въздушните течения. Може да си приготви вечеря. Или да хапне нещо студено. Да се заеме с подреждането на трети сектор. Там би трябвало да има медикаменти и оборудване, а в същност е куп стъкълца, прах, трески и парчета метал. Доколкото се простират познанията му на корабен лекар, в трети сектор не може да има и никога не е имало части за радиостанция. Но Павлиш все пак ще се рови в боклуците като археолог, докато не се убеди, че това е напълно безполезно.

Това, което потискаше Павлиш, беше предопределеността. Дори само тя беше достатъчна, за да го изпълни с тъпа неприязън към сивия бряг и тая камара изкорубен метал, по инерция наричана кораба „Компас“.

От бодливите храсталаци, стигащи до плажа, излетя някаква странна гадина и се настани в сянката на кораба. Беше голяма колкото куче, но крехка и членестонога. Тя втренчено гледаше Павлиш с очите си на водно конче. Мушиците се въртяха като вихрушка над него. Гадинката най-после взе решение, подскочи и се заудря в обгорялата страна на кораба като комар в прозоречно стъкло.

Павлиш стана, изтърси пясъка и раковините от коленете си и повлече крака към люка. Преди четири дни се мъчи повече от час докато го отвори, мислеше, че никога няма да се справи. Тогава отвореният люк му се струваше спасение. А всъщност нищо не решаваше.

Гадинката се блъсна в шлема му. Павлиш замахна и я пречупи на две. Облакът мушици тутакси скри останките й. Павлиш затвори люка, подпря го отвътре със стоманен прът. Мушиците се страхуваха от сянката и не се пъхаха вътре, ала с настъпването на вечерта можеше да се появи някой по-едър гостенин. Павлиш се съблече опипом и закачи скафандъра в нишата.

Аварийното осветление в коридора работеше лошо. Светлината мъждукаше, не стигаше до ъглите. Пък и без това ще се наложи да го изключи. Павлиш реши да изобрети кандило с олио. Или спиртник. Вече си се представяше как пише поредното си писмо в светлината на кандилото, когато се халоса в парче тръба.

Корабът беше разрушен. Туй на нищо не приличаше. Стане ли нещастие, нормално е да се взриви и да изчезне безследно. Ама кораб, изпотрошен като кола, блъсната в телеграфен стълб — дори е унизително. Духналият от морето вятър разклати развалината, на пода се посипа боклук и в премачканите й недра нещо заскърца, зави.

Нямаше енергия. Нямаше връзка. Да бяха живи капитанът или някой от механиците, все щяха да измислят нещо. Макар че едва ли. Корабният лекар Павлиш за сега нищо не можа да измъдри. За да не се размеква, пускаше сонди, методично обследваше трюмовете, приведе мостика в относителен ред, водеше корабния дневник и написа писмо на Снежина. Плика с адрес на подателя „Планета Форпост“ пусна в останките от сметопровода.

Чакаше го още една работа. Най-важната. Анабиозните вани. Те имаха блок за автономно захранване. Температурата се поддържаше на нормално ниво. Павлиш пресметна, че ще стигне за около два месеца. При най-икономичен режим. И край. Павлиш ще остане последният човек на тази планета. Сетне също ще умре, ако не успее да се приспособи към тукашния въздух. Пък може и да доживее до дълбока старост.

Павлиш си представи, че е старче в съдран, омърлян скафандър. Излиза на стълбата пред кораба, враснал в сивия пясък, и храни от ръката си членестоногите гадинки. Те се блъскат, пречат си взаимно и го гледат внимателно и строго. После старчето се връща в чистичката, вехта кабинка, украсена със сухи клонки, и през сълзи се взира в избледнялата снимка на Снежина. Тя не е остаряла. Все същата си е, опряна на брезата, гледа старчето със сините си очи.

Възможно е да се реши и на такава стъпка: да изключи анабиозните вани. Нито един от спящите няма да усети прехода към смъртта. Тогава може да превключи тази енергия към някой сектор и да преживее в безопасност няколко години. При тая мисъл му стана още по-гадно. Павлиш надникна в бившата реанимационна камера. Всеки ден се отбиваше тук, надявайки се на чудо. Зад вратата го очакваше все същата отчайваща бъркотия от проводници и изпотрошени прибори. Колкото и да се звериш, нито един проводник не ще се върне на мястото си. Не, ясно е, че няма да може да събуди втората смяна.

Но все пак те бяха още живи. Не беше сам. Оставаше грижата за живите.

Секторът за анабиоза е скрит в центъра на кораба и в здравите прегръдки на амортизаторите почти не беше пострадал. Тук беше чувствително по-студено, отколкото в коридора. Под матовите похлупаци на ваните се очертаваха човешки фигури.

— Има и случайности — каза Павлиш на термометъра. — Днес ние попаднахме тук. Утре някой друг. Току-виж взел, че попаднал.

Павлиш знаеше, че никой няма да дойде тук. Няма защо. Някога, преди много години, разузнавателна група е посетила планетата за два месеца или две седмици, съставила е карти, взела е образци от флората и фауната, установила е, че тукашният ден е равен на четири земни дни, а нощта — на четири земни нощи, доказала е, че за сега планетата не представлява интерес за хората, и си е заминала. Пък може дори и разузнавателна група да не е идвала. Долетял е автомат-разузнавач, пообиколил е…

Павлиш чукна с пръст по матовия похлупак на ваната като че ли искаше да събуди Глеб Бауер, който лежеше там, усмихна се и излезе.

Според пресмятанията слънцето трябваше вече да слезе до самата вода. Този момент би могъл да представлява интерес за бъдещите изследователи. Тъй че не е зле преди вечеря да отиде пак на плажа и да снима смяната на деня и нощта. Освен всичко друго сигурно ще бъде и красиво…

Беше прекрасно. Слънцето пълзеше по допирателната към яркозелената линия на хоризонта. То беше като на ивици — по лилавите щрихи пробягваха, проблясваха бели искри. Небето, яркотюркоазно близо до слънцето, ставаше все по-изумрудено, дълбоко и наситено, колкото повече се отдалечаваше от него, а зад гърба му вече се бе спуснала черно-зелената нощ, и сивите облаци, които се зараждаха някъде на сушата, пъплеха към морето, затуляха ярките звезди. Храсталакът на дюните се превърна в монолитен черен стобор, оттам се дочуваха съскане, трясък и мърморене, толкова заплашителни, че Павлиш предпочиташе да не се отдалечава от кораба. Снимаше залеза с ръчна любителска камера — единствената оцеляла на борда, и слушаше шумоленето зад гърба си. Искаше му се час по-скоро лентата да се свърши, слънцето да се размие в оранжево петно и да потъне в зелената вода. Но лентата нямаше край, оставаше още за четири-пет минути, пък и слънцето не бързаше да си почива.

Мушиците изчезнаха и това беше необичайно. За четири дни Павлиш свикна с безобидното им делово кръжене. Нощта заплашваше с нещо ново, непознато, най-вероятно коварно, понеже планетата беше още млада и на нея сигурно кипеше безпощадна борба за съществуване. Тук явно не заробват, не превъзпитават победените, а ги унищожават.

Най-после слънцето, наполовина топнало се във водата, изпълзя надясно, там, където покрай хоризонта се виеше черната лента на брега и образуваше залива, в чието дъно падна „Компас“.

— Е, няма що — каза си Павлиш. — Да доснимаме и да започваме първото си полярно зимуване. Четири денонощия непрекъсната нощ.

Павлиш не можа да се насили да дочака пълния залез.

Пръстът сам натисна стопа. Краката сами пристъпиха към люка, към сигурното убежище.

В този миг Павлиш видя светлинката. Тя проблесна точно на крайчеца на носа — черната ивичка до хоризонта, близо до която слънцето потъваше във водата. Павлиш си каза, че може би слънчев лъч се отразява от скалите или вълните, или пък го мамят изморените му очи.

След двайсет секунди светлинката се мярна отново на същото място. Павлиш не видя други просветвания — слънцето се изтърколи до носа, оранжевите му лъчи биеха в лицето, заслепяваха. Не можеше да чака повече. Изкатери се в люка, без да сваля скафандъра и шлема, притича на мостика.

В тъмнината едва фосфоресцираше мъртвият екран на телеокото. Към него насочи камерата, за да прожектира заснетото изображение.

На екрана слънцето пълзеше покрай зелената вода, разпръскваше твърде ярките си краски, отново притичваха тъмносивите ленти и припламваха искри.

Окото на камерата следваше слънцето. На импровизирания екран изумрудената вода се вълнуваше и полюшваше, защото ръцете на Павлиш се умориха и малко трепереха.

— Гледай сега — предупреди се сам.

В дясната страна на кадъра се забеляза краят на носа. И точно тук, в тази точка, видяна от камерата, пламна светлинката.

Екранът угасна. Павлиш остана в пълна тъмнина. Само пред очите му се мяркаха червени и зелени петна. Пипнешком върна лентата на онзи кадър, дето блесна светлинката. На екрана замря, спря се слънцето, замря и бялата точка в десния му край — светлинката.

Това беше толкова невероятно, че просто не можеше да го има. Светлинката трябваше да се окаже оптическа измама, халюцинация, защото Павлиш прекалено много бе чакал нещо, което би могло да му върне надеждата. Мозъкът му бе жадувал да се хване за нещо, па макар и за мираж… Но светлинката не беше мираж. Камерата също я бе видяла.

— Защо пък не? — попита Павлиш.

В отговор — мълчание.

— Защо ли стоя тук? Слънцето вече се е скрило и не пречи да се гледа носът. Ами я си представи, че светлинката вече я няма?

Павлиш си рече, че ако някъде наблизо има разумни същества, поне толкова разумни, че да притежават силен източник на светлина, излишно е да пази аварийните акумулатори. Опипом намери копчето, пусна осветлението на пълна мощност и корабът оживя. Стана по-топло, стените се разстъпиха, коварните предмети — парчетата тръби, примките на проводниците, ръбците на обшивката — вече не пречеха на Павлиш да притича през коридора към люка, престанал да бъде страшен и враждебен.

Павлиш опря ръце в люка, измъкна се до кръста навън и започна да брои, загледан в малиновото петно на хоризонта: Раз, два, три, пет… Блясък!

Светлината се задържа около секунда и угасна, а Павлиш успя да се настани на ръба на люка и да спусне надолу краката си в тежки обувки, преди тя да проблесне отново. Светлинката имаше приятен цвят. Какъв? Извънредно приятен бял цвят. А може би жълт?

Когато потъмня петното, което слънцето бе оставило по облаците, светлинката спря да мига. Светеше равномерно, сякаш оня, който си бе играл с ключа, най-сетне е разбрал, че идва нощта, включил е светлината на пълна мощност и е седнал да вечеря. И да чака гости…

От тъмното към Павлиш се хвърли нещо живо. Павлиш не смогна да си прибере краката и да се скрие в кораба, само протегна ръка напред. Нещото се оказа вече познатата гадинка. Тя омота със сухите си тънки крачка ръката на Павлиш и очите и на водно конче укоризнено блеснаха, отразили светлината, паднала от люка. Павлиш отърси гадинката, както се отърсва паяк, и тя тупна на пясъка. Свят му се зави. Едва сега разбра, че е забравил да спусне забралото на шлема и диша въздуха на планетата. Призля му. Павлиш затвори люка и седна на пода. Смъкна забралото и увеличи притока на кислород, за да си поеме дъх.

Сега трябва да дам сигнал, мислеше Павлиш. Трябва да пусна ракета, да запаля прожектора. Трябва да извикам помощ.

Но ракети нямаше. Пък и да има, докато ги търси, ще минат още няколко денонощия. Прожекторите са счупени. Има фенер, даже два фенера, но и двата са много слаби, за шлема са. Е, какво да се прави, ще започнем с тях.

Павлиш дълго стоя до отворения люк, закриваше и откриваше с длан светлината, а със свободната ръка отпъждаше гадинките. Светлинката не реагираше, гореше все така ярко и равномерно. Стопаните й явно не се досещаха, че наблизо някой е изпаднал в беда. Павлиш измъкна от кораба сума ти неща, дето можеха да горят, и ги запали. Огънят не беше буен — във въздуха имаше твърде малко кислород, пък и гадинките попадаха в пламъка и се овъгляваха, съскайки като мокри дърва. Павлиш прахоса целия запас спирт и след десет минути борба с гадинките заряза това начинание.

Отстъпи към люка и се загледа в светлинката. Тя беше като светлото прозорче от приказната къщурка на горския, огън за ловците… А може и да е блясъкът от огнището под казана на людоеда?

— Добре — каза Павлиш на гадинките, които образуваха живописна купчина върху овъглените врати от шкафчетата, книгите, хартиите и парцалите. — Тръгвам.

* * *

Хубаво е, когато си взел решение. То изискваше безброй разнообразни и спешни действия. По нещо приличаше на суетнята преди заминаване на почивка: трябва да оправиш жилището, да оставиш храна на рибките, да помолиш съседката да полива цветята, да намериш стереолента, да се обадиш на приятелите, да се погрижиш за билети…

Павлиш започна първо от анабиозната камера. Походът към светлинката можеше да продължи и три часа и в това време нищо не трябваше да нарушава съня на втората смяна. Ако с тях стане нещо, пропада целият смисъл на похода. Павлиш изключи електричеството на кораба и включи вече порядъчно изтощените аварийни акумулатори към захранващия блок на камерата. Провери стабилността на температурата във ваните, контролната апаратура. По негова преценка камерата не бе заплашена от нищо. Дори ако отсъствува цял месец. Наистина, ако тръгваш на тричасова разходка по брега на морето, няма защо да мислиш и планираш цял месец, но разходката се очертаваше малко необичайна. Павлиш не без основание смяташе, че ще бъде първият човек, извършил нощно пътешествие по брега на тукашното море.

После трябваше да се погрижи за собственото си снаряжение, да вземе вода и храна. И накрая трябваше да затвори счупения люк така, че даже слон (ако тук се навъртат слонове) да не може да го отвори.

Като приключи работите, Павлиш излезе навън и неочаквано почувствува почти елегична тъга. Дългото здрачаване беше обагрило негостоприемния свят в почти всички отсенки на черния и сивия цвят и единственото близко нещо в това царство беше осакатеният „Компас“, засвирил печално под пристъпите на вятъра, самотен и безпомощен.

— Де, де, не тъгувай — каза Павлиш на кораба и го погали по изранения при аварийното кацане корпус. — Скоро ще си дойда. Отивам само на брега до светлинката и веднага се връщам.

Светлината гореше равномерно, Павлиш за последен път провери достъпа на кислород в шлема — ще стигне за шест часа, а в краен случай ще диша тукашния въздух. Макар че това е неприятно и доста вредно. Павлиш измъкна лъчевия пистолет, прицели се в един камък на брега и стреля. Лъчът го лизна, преряза го на две и половинките му светнаха червено и горещо. Край. Време е да тръгва.

Павлиш разрови с крак останките от огъня и го прескочи, но не от детинщина — искаше да се увери достатъчно добре ли е закрепено всичко.

Най-удобно беше да се върви по самия край на плажа. Вълните бяха пресовали пясъка с пенестите си езици и той бе станал еластичен. За сега фенерът не беше необходим и така се виждаше всичко, което трябва: безкрайната ивица пясък, тъмната вода вляво, черният храсталак на дюните вдясно. И тъй до безкрая, до светлинката.

Павлиш измина стотина крачки и се спря да погледне кораба. Беше голям и ужасно самотен. Обръща се още няколко пъти — корабът все повече се смаляваше, потъмняваше, сливаше се с небето и някъде към края на първия километър Павлиш изведнъж осъзна колко малък и беззащитен е той самият. Стана му страшно, дощя му се да изтърчи до кораба и да се скрие в люка. Тогава изведнъж реши, че е забравил нещо много важно, дето ще му трябва по пътя, и ще не ще — налага се да се върне. Но докато измисляше причината, усети срам, обади се чувството му за дълг — не бива да се връща. И тогава Павлиш се помъчи да си представи, че е жената на Лот и ще се превърне в солен стълб, ако се обърне назад. И до сутринта ще бъде излизан от лакомите за каменна сол обитатели на храстите…

Павлиш реши да пее. Пееше лошо. Певческите му способности комай не се понравиха на храсталака и след втория куплет той млъкна. Пясъкът под краката му се нижеше като равна лента, понякога езикът на вълната близваше нозете на пътника и той стъпваше малко по-горе — заобикаляше пяната. Веднъж го стресна някакво бяло петно отпреде му. Павлиш забави крачка, напипа дръжката на пистолета. Петното растеше, виждаше се как от него се измъква нещо черно, многопръсто, кани се да сграби пришълеца. Но той вървеше, насочил пистолета, и чакаше петното първо да се реши да нападне.

Петното се оказа голяма раковина или може би бронята на някакъв морски жител. Няколко гадинки пълзяха по него и измъкваха с тънките си лапи остатъците от вътрешностите му. Тях беше взел отдалече за пипала.

— Къш, нещастници! — изпъди Павлиш гадинките и те послушно се махнаха, отлетяха към храстите. Изпод раковината изскачаше всевъзможен лаком дребосък, зариваше се в пясъка, търчеше към водата. В тъмното не можеш различи ни формата, ни нрава им. Някои се сливаха с пяната, други фосфоресцираха и като светещи петна щъкаха край брега.

След случая с раковината Павлиш се почувствува по-уверен — явно обитателите на морето и храстите си гледаха работата и нямаха намерение да нападат човека.

Мина вече час, откак напусна кораба, извървял е поне пет километра. Единственото, което сега сериозно го безпокоеше бе, че светлинката не се приближаваше. Все тъй далечен беше черният нос, все така равна ивичката пясък. Вярно, това не можеше да продължава вечно. Макар че диаметърът на Форпост е по-голям от земния, планетата все пак е кръгла и значи достатъчно отдалечените предмети непременно биха се скрили зад линията на хоризонта…

И тогава Павлиш видя реката.

Отначало чу шум, който се смесваше с еднообразния ритъм на прибоя. После видя и самата река. При вливането си в морето тя се бе разляла в множество ръкави. Тукашният бряг, укрепен от речния пясък, образуваше малък полуостров, вдаден в морето. Земята между ръкавите и от двете страни на делтата беше покрита със зелените петна на лишеите и тревата. Някакви растения, подобни на тризъбец, растяха направо във водата. Преходът, изглежда, нямаше да бъде труден, но когато на няколко метра от водата кракът му изведнъж хлътна до глезена, Павлиш разбра, че реката може да му погоди някакъв номер.

Още следващата крачка се оказа по-трудна. Пясъкът беше податлив, с жвакане всмукваше крака му и се стараеше да не го пуска.

— В края на краищата — рече си Павлиш — нищо не ме заплашва. В скафандър съм и дори да затъна по-надълбоко, няма да си намокря краката.

И в този миг, изгубил опора, хлътна до кръста. Опитът да се измъкне от капана доведе само до това, че затъна още няколко сантиметра. Скафандърът беше мек и тинята притискаше гърдите му, примъкваше се към раменете. Павлиш си спомни, че ловците, ако пропаднат в блато, винаги се хващат за клон или поне за храст. Наблизо нямаше клон, но наоколо — три метра напред — се виждаше храст. Павлиш съобрази, че почвата покрай него трябва да е твърда, и скочи.

Навярно отстрани скокът изглеждаше странно: някакво същество, затънало до гърди в пясъка, прави конвулсивно движение, изскубва се с няколко сантиметра, придвижва се около половин метър напред и тутакси почти напълно изчезва от погледа.

Скокът беше грешка, която можеше да му бъде простена само защото Павлиш никога по-рано не беше попадал нито в блато, нито в подвижни пясъци. Сега на едва полюшващата се набъбнала от мехури повърхност се виждаше само горната част на шлема. Павлиш изви очи и видя, че границата на пясъка бавно се издига по прозрачното забрало.

Всичко стана толкова бързо, че Павлиш дори не успя да се уплаши. Обърна глава към далечния нос, като внимаваше да не прави излишни движения. Светлинката си гореше. Чакаше. Стана нужда да вирне глава, над пясъка се показваше само върхът на шлема с ненужната антена, настроена на кораба, дето няма кой да те чуе. След няколко секунди светлинката изчезна. Всичко изчезна. Беше тъмно, ужасно тясно и съвсем неясно какво да се прави по-нататък.

С мрака дойде и страхът. Павлиш задиша бързо и повърхностно, въпреки че балоните добросъвестно подаваха толкова въздух, колкото бе необходимо. Шлемът беше достатъчно твърд, така че нямаше опасност да се задуши и загине. Да загине… Тази мисъл се мярна в мозъка, му, закачи се за нещо и там си остана. Да загине. В тая дупка като нищо можеш да загинеш. Само остани тук — и без тебе. Като риба на сухо, като мишка в капан. Да загине…

Думата притежаваше някаква магическа сила. Беше отвратителна, лъжлива, зла. Павлиш знаеше, че тази дума не може да се отнася за него, защото… ами защото него го чакат. Чакат го Глеб Бауер и Кира Ткаченко, и щурманът Батурин, без него те също ще загинат. И ако някога тук дойде кораб, а това непременно ще стане, ще бъде късно. Хората ще намерят телата в анабиозните вани, телата на загиналите, защото не е имало кой да ги събуди, ще разберат, че на кораба е имало още някой, който по-късно е изчезнал. Ще го търсят, и то се знае, никога няма да го открият. Дори ако заселят планетата и хиляди хора заживеят тук, все едно — никой никога не ще намери доктор Павлиш, тридесет и четири годишен, щатен, ръст 1,83, очи — сини.

— Стига де — спря се Павлиш. — Така може да се умува до сутринта. На работа.

Твърдият пясък е отзад. Повече не бива да се рискува. Никакво движение напред, само назад, към брега.

Павлиш опита да вдигне ръце. Беше възможно, но трудно — пясъкът бе лепкав и тежък. Пробва да загребе с ръце напред, ала само потъна повече в тинята и трябваше отново да замре, за да се справи с новия пристъп на паника, стиснала мозъка му. Паниката беше ирационална — тялото, усетило близостта на смъртта, започваше да се мята. Павлиш изчака да премине. И тогава неочаквано краката усетиха твърдата почва.

— Великолепно — каза Павлиш, за да успокои бунтарите и страхливците, дето се бяха намърдали в тялото му. — Та аз си знаех, че това тресавище не е бездънно. Обикновена дупка. Стоим си на дъното и ей сега ще потеглим обратно.

Лесно е да се каже, ама как да се изпълни…

Пясъкът не искаше да пусне плячката си и я теглеше надолу, към дълбокото. Дъното беше хлъзгаво и несигурно. Но Павлиш все пак прекрачи нагоре по склона на ямата и веднага се почувствува дяволски уморен. Тежък товар го притискаше. Кой знае защо, си представи водолаз, който бавно пристъпва надолу…

— Чакайте — каза Павлиш. — Сетих се.

След минута дясната ръка се провря през пясъка и напипа копчето за подаване на въздух. Павлиш го натисна докрай и не го пусна, докато въздухът, който задавяше гърлото му, заплашваше да извади очите му от орбитите, спираше сърцето му, не напълни скафандъра дотолкова, че следващата крачка нагоре се оказа значително по-лека…

Павлиш пусна копчето едва когато излезе до кръста от подвижните пясъци, обърса със свободната си ръка мръсотията от шлема и видя светлината…

Павлиш седеше на брега, изпружил крака, и оставяше вълните да го заливат. Усмихваше се и току повдигаше ръце, за да усети колко леко и свободно им е сега.

Реката се вливаше в морето все така спокойно и не можеше да се отгатне мястото на доскорошното му заточение. Пясъкът се бе загладил и чакаше нови жертви.

Но трябваше някак да премине реката, за да продължи пътя си по равния бряг, който беше едва на стотина метра от Павлиш.

Поотдъхна си и тръгна по пясъка към храстите. Раковините пукаха под краката му, отпред се чуваше шумолене, пращенето на клоните, писък. Павлиш се сети, че пистолетът може да се е набил с пясък, и спря, за да го провери. Дулото беше чисто.

Избягваше безобидната на вид рекичка. Изкачи се на ниското възвишение и се спря пред плътната стена на храстите, опита се да разтвори клоните, но бодлите здраво се държаха един за друг.

След като се помота няколко минути край стената от храсти, напразно дирейки пролука в нея, Павлиш плисна по тях лъча на пистолета. Вдигна се бял стълб дим и храстите предпазливо затихнаха. Павлиш включи шлемовия фенер и видя как храсталакът лекува раната си. През цепнатината се протягаха пръстите на клонките, ноктите на тръните, мъртвите клони се ронеха по земята, а на тяхно място израстваха свежи филизи.

Лъчът на фенера привлече гадинките и тогава за пръв път видя как те излитат от храсталака през отвърстията, които възникваха в непроницаемата стена, и после тутакси изчезваха.

Павлиш отстъпи, като се бранеше от гадинките, които тропаха с прозрачните си крила по шлема. Върна се на брега. Прекият път през реката отпадна. През храстите няма проход, за да се добере до такова място нагоре по течението, където няма подвижни пясъци. Не бива да се връща. Оставаше третият път — по морското дъно. Павлиш нагази във водата.

Дъното се снишаваше постепенно, вълните го удряха по краката, отблъскваха го към брега. Бавно пристъпваше по твърдия пясък. Когато потъна до гърди, движенията му станаха плавни и некоординирани, сякаш в полусън. Някъде на петдесетина крачки от брега дъното неочаквано изчезна изпод краката му и Павлиш потъна целият във водата. Не можеше да плува — скафандърът беше тежък, но за съжаление не чак толкова, че краката му да залепват сигурно по дъното. На всяка стъпка Павлиш губеше равновесие, теглеше го нагоре, ала като напук — не напипваше с крак никакъв камък, за да го вземе в ръце.

Фосфоресциращите животинки отскачаха от човека. Беше тъмно и Павлиш включи фенера, за да не се отклони. Отдясно имаше пясъчен склон — краят на делтата, отляво дъното се спускаше стъпаловидно. Чувствуваше се течението на реката — водата го притискаше отстрани, избутваше го на дълбокото и се виждаше как по дъното текат струйки пясък, които течението отнася.

Като слезе по-надолу, Павлиш попадна в джунгла от меки и податливи водорасли. Никой не му пречеше да върви по дъното на морето, но това не го успокояваше, защото не можеше да се отърве от усещането, че го дебнат, мъчат се да разберат колко силен и опасен е…

От водораслите го зяпаше една муцуна с единственото си тясно око. Светлината на фенера се отрази в него и то още повече се сви, явно се напъваше да различи какво се крие зад светлото петно.

Павлиш замря и от рязкото спиране изгуби равновесие, течението го подхвана, повдигна го и го събори напред към муцуната. Павлиш махна с ръце, за да се задържи, и отметна глава, за да не изпусне противника от лъча светлина. Беше безпомощен, дори пистолета не можеше да извади, тъй като за целта първо трябваше да прибере ръцете си до тялото.

Окото се затвори, на негово място изникна зяпнала уста, паст, осеяна с игли. Павлиш спокойно можеше да се смести в нея и тутакси „довърши“ мутрата във въображението си, „добавяйки“ й съответното тяло и опашка с шипове на края. Мутрата затвори уста и отново се ококори, сигурно беше стъписана от странното поведение на пришелеца: тоя тип едва докосваше дъното, махаше с ръце, клатеше се, обръщаше се, па отгоре на всичко се приближаваше към нея.

Чудовището не издържа това зрелище — явно реши, че Павлиш иска да го изяде. Изведнъж се извъртя, обърна се и търти да бяга. Тяло нямаше, нямаше и опашка с шипове, само нещо като скосен тил, снабден с плавници. Стъблата на водораслите се засукаха във водовъртежа.

Една паяжина, почти невидима сред подобните по цвят водорасли, беше слабо обтегната и се полюшваше заедно с растенията, които я заобикаляха. Изплашеното животно влетя с все сила в капана и сега се мяташе в мрежата. Върху него, пъргаво местейки крачета, се стекоха многоножки с тежки светещи челюсти, които се впиваха в муцуната, ръфаха я, без да обръщат внимание на яркия лъч на фенера, и водата потъмня от кръв, а движенията на жертвата ставаха все по-вяли, конвулсивни.

Нерешителност обзе Павлиш, въображението му оплете подводните джунгли в стотици зелени мрежи и му се струваше, че само да мръдне, и ще попадне в клопката им. И когато най-сетне се реши, пое обратно и като се измъкна от водораслите, се спусна по-надълбоко, за да заобиколи джунглата. Многоножките имаха силни и остри челюсти, а скафандърът не бе пригоден за защита от такива хищници.

Но в дълбокото движението му се затрудни от течението, което напомняше силен вятър. Павлиш намери най-сетне продълговат камък, подобен на отчупен пръст, и го взе в свободната си ръка, за да не изплува при всяка стъпка. Стената от водорасли се полюшваше съвсем близко, веднъж в пролуката между растенията видя още една паяжина, под която дежуреха многоножки. А може и да му се е сторило.

Докато крачеше покрай джунглата, Павлиш погледна часовника. Вече два часа, откак бе напуснал кораба. Гъсталаците проредяха, сигурно вирееха по-добре там, където прясната вода на реката се смесваше с морската. Значи вече може малко по малко да свива към брега. Скоро пътешествието по морското дъно ще свърши. Много му се искаше по-бързо да се измъкне на сушата, където живееха безвредните неспокойни гадинки. Павлиш се заизкачва нагоре по полегатите стъпала и като вдигна глава, видя през тънкия слой вода полюшващите се звезди и ивичките пяна, обточили вълните.

В този миг нещо силно го халоса по гърба. Той инстинктивно се люшна напред, удари чело в забралото и понечи да се обърне. Доядя го как бавно се обръща, за да посрещне следващия удар с лице.

Отзад нямаше никой.

Павлиш почти минута плъзгаше фенера и се взираше в мрака, когато отново усети удар в гърба. Сякаш някой пъргав шегаджия се задяваше с него.

— А, така ли! — каза Павлиш. — Както искате. Аз отивам на брега. — Пак се завъртя около оста си, ала веднага рязко се обърна и се сблъска лице в лице с тъпозурлесто същество, подобно на грамаден червей. Съществото, като видя, че е разкрито, тутакси се метна нагоре, изскочи от водата и изчезна.

— Тъй и не се запознахме — каза подир него Павлиш.

Направи още една крачка и почувствува, че излиза. Стоеше до шия във водата. Брегът беше пуст и се виеше като равна лента надалеч към светлинката (Павлиш я зърна веднага). Реката шумеше зад него, безсилна да го спре. И тъкмо тогава някой го сграбчи за другия крак и силно го дръпна надолу.

Водата заклокочи. Павлиш изгуби ориентация и разбираше само, че го влачат към дълбокото, което никак не му харесваше. Мъчеше се едновременно да измъкне крака си, да включи фенера и да стреля в оня, който го влачи.

Най-после фенерът светна, но в размътената вода Павлиш все не смогваше да различи врага си и когато все пак измъкна пистолета, стреля по посока към него. Лъчът блесна ослепително, хватката отслабна, Павлиш седна на дъното и разбра, че се е опитвал да го завлече игривият червей. Сега той се извиваше, разсечен на две от лъча, а водата наоколо потъмняваше. Павлиш го пожали — каза си: сигурно на него просто не му се е искало да се разделя с това интересно нещо — човека.

Вече се канеше да излиза на брега, когато от дълбокото изскочи ято тънки вретеновидни риби, очевидно привлечени от мириса на кръв. Вретената се раздвояваха като щипци и се впиваха в червея. Бяха много, страшно много и схватката между половинките на червея и хищниците беше ужасна гледка. Павлиш стоеше и наблюдаваше неравния бой. А когато едно от вретената се засили към него, разбра, че не бива да се помайва, и забърза към брега.

Вретеното се впи в хълбока му и ръфаше тъканта като зло куче. Нямаше как, преряза хищника с лъча. Тутакси, сякаш чули вик за помощ, няколко вретена зарязаха червея и се втурнаха подире му. Павлиш отстъпваше към брега, прекарвайки лъча по телата на хищниците, но сякаш на мястото на всеки загинал идваха по двама-трима и се залавяха да ръфат разсечените си събратя. На два пъти се добираха до скафандъра, ала тъканта не се поддаваше и хищниците продължаваха да го дърпат и скубят, сякаш издръжливостта му им вливаше сили.

Един от тях успя да прегризе здравата тъкан. И крака. Павлиш заръмжа от болка и усети, че през дупката в скафандъра нахлу вода. Виждаше как все нови и нови вретена се впиват в краката му, отчаяно се теглеше към брега, прекарваше по водата отслабващия лъч, а тя вече кипеше наоколо, като фойерверк излитаха искри и кълбета пара.

Павлиш се измъкна на пясъка, изскубна впилите се в мъртва хватка хищници, или по-точно частите от тях, понеже всички бяха прорязани с лъча. Павлиш обхвана с две ръце глезена си и ги прекара нагоре по крака, за да излее водата от скафандъра.

Прасецът го смъдеше, усещаше, че тече кръв, но нямаше с какво да я спре. Беше направил непростима за един лекар грешка — не носеше дори лейкопласт.

— Такива — през вратата — каза сам на себе си. — Канеше се да прекараш приятна вечер. Разходка на лунна светлина.

Павлиш се почувствува страшно уморен, искаше му се да легне и повече да не мърда никъде. Дори и на кораба не му се връщаше, защото трябва да мине пак по морското дъно.

„Зарови се в пясъка и спи — подсказваше изнуреното тяло. — Никой няма да те закача. Почини си час-два, пък после поемай по-нататък.“

Малко му се гадеше и дишаше трудно. Павлиш разбра, че през дупката влиза местен въздух. Ама че беля. Отви парче от шнура, който висеше като акселбант през рамото му, отряза с пистолета около половин метър и пристегна крака си под коляното. Не беше особено разумно решение — кракът ще отече и ще бъде трудно да ходи, ала и на смесения въздух няма да изкара дълго.

Като режеше шнура, Павлиш забеляза, че пистолетът дава съвсем слаб лъч. Или бе стрелял много често, или енергията му е била изтекла още на кораба. Павлиш го прибра. Оставаше ножът, но той едва ли би могъл да се смята за сериозно оръжие.

След това направи още едно неприятно откритие — по време на битката, кой знае как, се бе отворила раницата и храната се падна на рибите. На дъното се търкаляше само туба със сок. Павлиш изпи половината, а другата скри на по-сигурно място.

По-разумно би било да се върне на кораба. Може би ще успее да зареди пистолета и най-важното — да си налее отново вода, да смени скафандъра. Лекомислено е да се върви по-нататък. Всяка крачка напред прави връщането все по-проблематично, още повече че не се знае какво го чака там. Ами ако това е чисто и просто действащ вулкан?

За да не го измъчват съмнения, Павлиш стана и бързо тръгна към светлинката, без да поглежда назад.

Беше жаден. Когато знаеш, че има само две глътки, още повече ти се пие. За да забрави, Павлиш концентрира вниманието си върху болката, макар че след около двеста крачки вече не бе нужно усилие на волята — кракът така болезнено пулсираше, че вече за нищо друго не можеше и да помисли. Остава само ухапванията да са отровни, помисли той. И какво ми струваше, щом го видях, веднага да изтичам към брега. А то стоях и гледах, изгубих цяла минута.

Упорството му стигна за още половин километър. После се наложи да седне и да развърже шнура, да усили притока на кислород. Но все пак му беше зле. „Май че изгубих много кръв“ — помисли Павлиш и преценил ситуацията като страничен наблюдател, реши за себе си: „Той няма да стигне.“

— Длъжен е да стигне — каза Павлиш. — Там чака Глеб. И цялата втора смяна.

Отново стегна шнура. Почивката не помогна, само дето похаби сума ти кислород. Докуцука до храстите. Бяха по-високи, не толкова бодливи и повече приличаха на дървета. Павлиш намери прав клон и искаше да го отреже с ножа, но ръцете не го слушаха, та трябваше да си помогне с пистолета. Продължи, като се подпираше на жилавата пръчка и влачеше болния си крак. Вероятно приличаше на умиращ в пустинята пътник или на полярен изследовател, който с последни сили се стреми към полюса. И ако след полярния изследовател непременно тича вярното му куче, Павлиш също си имаше спътници — е, не толкова приятни като кучетата, но верни — няколко гадинки подскачаха по пясъка, излитаха, вдигаха се над главата му и отново кацаха на пясъка. Не бяха нахални, а дори учтиви. Ала те чакаха кога най-сетне упоритото двуного същество ще падне.

„Някой ден тук ще живеят хора — мислеше Павлиш. — Ще построят къщи, пътища. Може би ще нарекат някоя от улиците «Компас». В дългите вечери ще идват на брега на морето по пътечките, прокарани през храсталака, ще се любуват на ранното слънце, на зелената вода, а опитомените гадинки ще наглеждат децата или ще се перчат по раменете на стопаните си.“

Може би хората ще се научат да събират зелената паяжина от водораслите и ще майсторят от нея изящни шалове, преливащи се в различни оттенъци и леки. А за сега той, Павлиш, куцука по пясъка, отзад го дебнат абсолютно неопитомени гадинки, които не знаят, че човекът е цар на природата, а виждат в него само потенциалната храна. Сам-саменичък…

А кой е запалил светлината? Кой чака пътника зад отворените капаци на прозорците? Приветлив ли е? Дали ще се учуди? Или ще го посрещне с куршум, стреснат от непознатия? Нали ако разумните същества са се появили тук сравнително скоро, те може да се окажат не дотам разумни, че да тичат на помощ на някакви си космонавти.

Но сега важното е да стигне. Няма значение дали там чака враг или приятел, вулкан ли е или светещ храст. Ако се оставиш да те надвият съмненията — край на силите. Ще паднеш и ще доставиш незаслужена радост на членестоногите гадинки.

А между другото светлинката се приближи… Брегът доста рязко извиваше към носа, в края на който невероятно далече, но къде по-близко от преди, гореше светлинката. Храстите отстъпваха от морето, разкъсани от ниска скалиста верига — хребета на носа. Павлиш включи за минутка фенера и разгледа проблясващите черни скали, еднообразно назъбени като стара крепостна стена. Наложи се да го угаси — гадинките се хвърляха към него, всяко отблъскване предизвикваше взрив от болка, припълзяла вече до бедрото, и пристъп на гадене.

Още повече притъмня, облаците се сляха в обща пелена и донесоха дъждец, ситен и гъст, който се стичаше по забралото на разклонени струйки. Изведнъж му се дощя да подложи лице на дъжда. Вдигна забралото на шлема и наведе глава напред. Капките, оросяващи челото му, бяха топли и ароматни. Дъждът ухаеше, носеше упойващия мирис на земя, аромат на вековни гори, на сочни степи, на огромни, пръснати по земята хищни цветя, на проломи, пълни с лава, на ледници, обрасли със светлосиви лишеи, на гниещи пънове, от които нощем излитат разноцветни искри…

С отчаяно усилие, губейки съзнание, упоен от виденията, които донесе топлият дъжд, Павлиш спусна забралото. Стана нужда да седне на пясъка и да пропъди виденията, да диша дълбоко и равно и да се бори с непреодолимото желание да заспи. Павлиш се мъчеше да се озлоби. Хокаше се, надсмиваше се над себе си, сипеше подигравки, крещеше нещо обидно на гадинките, насадили се в кръг на пясъка…

После отново вървеше. Струваше му се, че по петите го следва слон. Голям бял слон с еластичен хобот и клепнали уши. Слонът тепаше по пясъка и побутваше Павлиш да бърза. Слонът беше видение. Гадинките също бяха видение. Светлинката беше видение. В действителност нямаше нищо — само пясък и вода. А водата беше зелена и ласкава. В нея се лежи меко. Тя ще го понесе назад, към кораба, ще го положи пред люка и Глеб Бауер, излязъл от анабиозата, ще дойде, ще вдигне Павлиш на ръце, ще го остави в каютата и ще каже:

„Браво, Слава, далече стигна.“

Сетне дойде просветлението. Тъмносиво небе. Твърд пясък. Скали, надвиснали над тясната пясъчна ивичка, които скриваха светлината. И в този момент, като се бореше с болката и й благодареше, че му върна разума, Павлиш се облегна на скалата, извади тубата със сока и го допи. Стана му още по-зле, но главата му просветна. И Павлиш забърза напред, защото се страхуваше да не изгуби отново съзнание, да не полудее.

Ала слонът вървеше ли, вървеше подир него. Стъпките му бяха тежки. Изглеждаше, че пясъкът потръпва и потъва под него.

Безпокоеше го изчезването на светлинката. Току-виж я подминал, но нямаше сили да свърне и да се покатери на скалата. Павлиш вече не можеше да прецени колко време мина, откак сви към носа.

А слонът е съвсем близко. Диша във врата му. Трябва само да обърне глава и видението ще изчезне. Ала хич не може да се самозастави. Уморен е не само физически. Всичко е уморено: и разумът, и чувствата — мозъкът отказва да поема нови образи, да реагира на тях — да се плаши от тях или да ги игнорира. Общо взето, беше му все едно върви ли след него слон или е плод на въображението му.

И все пак Павлиш се обърна. Надяваше се, че няма да види никого освен гадинките.

Но слонът съществуваше. Не, не слонът, какъв ти слон. Аморфна грамада неизвестно по какъв начин се поклащаше отзад, пригаждайки движенията си към скоростта на човека, дори накуцваше, сякаш влачеше крака си. Нямаше нито очи, нито хобот. Само на най-неочакваните места светлата обвивка изведнъж набъбваше и образуваше къси пипалца.

Павлиш включи фенера. И тогава го връхлетя злобата, дето така безуспешно се мъчеше да предизвика у себе си. Та нали само няколко десетки метра, няколко крачки останаха до целта, до светлинката! Не може така… Това не е честно, несправедливо е от страна на планетата.

Грамадата не отстъпваше. Само там, където лъчът на фенера се опираше в нея, беше се образувала вдлъбнатинка, сякаш светлината осезаемо е притиснала обвивката. Павлиш прекара лъча по тялото на грамадата и тя неочаквано леко изчезна изпод него, като се раздели на две форми и заприлича на пясъчен часовник.

Павлиш грабна пистолета, натисна спусъка, но лъчът се проточи в тънка струйка, хладка и безобидна, и прекъсна, преди да стигне до грамадата. Захвърли го. Беше тежък, тегнеше в ръката му, беше абсолютно безполезен.

Двамата стояха един срещу друг. Павлиш изключи фенера. Грамадата се разшири по средата и отново стана безформен чувал, голям колкото двуетажна къща. Една гадинка непредпазливо прелетя близо до нея, от обвивката се протегнаха пипалца, хванаха я, скриха я в тялото. И без нея.

— По дяволите! — изруга Павлиш и грамадата, чула гласа, се заклати. — Въпреки всичко ще стигна.

Обърна се с гръб към грамадата, защото нищо друго не му оставаше. И тръгна. Дъждът прекалено силно чукаше по шлема му, а ушите му звъняха. Но трябваше да върви.

Грамадата го настигаше. Чувствуваше приближаването й, ала не се обръщаше. Скалите се отместиха. Носът свърши. Една скала, по-висока от другите, с плосък връх, стоеше на самия край на носа. Там гореше светлинката, ослепително ярък фенер, закрепен на стълб. В светлия кръг сновяха гадинки и почвата около стълба беше осеяна с труповете им. До върха на стълба, до площадката, на която бе закрепен фенерът, имаше четири-пет метра. Черен куб, около два метра висок, заемаше част от площадката. Там вероятно се намираше силовата инсталация, която захранваше източника на светлина. И толкова.

Нямаше ни къщурка с отворени прозорци, ни пещера, в която гори огън, нито даже действуващ вулкан. Имаше автоматичен маяк, поставен от някого, който живее далече и едва ли се мярка тука.

И пътешествието изгуби смисъл. Павлиш запълзя по скалата — едната й страна беше полегата. Тази последна част от пътя отне всичките му сили. Нямаше откъде да ги вземе — човек може да преодолее всякакви трудности, стига да има цел, а ако я няма…

Грамадата също пълзеше по стената, малко по-бързо от Павлиш. И когато най-после докосна гладкия стълб, блеснал под дъжда, грамадата пусна пипало и досегна крака на Павлиш — болния, вдървен крак. Ужасната болка го накара да изкрещи, защото отровното пипало докосна раната му.

Павлиш отдръпна крака си, притисна се до стълба, а ръката му се вкопчи в напречната греда. Къси гредички стърчаха от двете страни на стълба — по тази стълбичка се е изкачвал вероятно пазачът на фара. Само инстинктът за самосъхранение движеше човека. Съзнанието бе изключено, пулсираше единствено мисълта: „Да беше дошъл пазачът…“ После тъмнина и отново рязка болка — друго пипало пълзеше по крака му. Едва на площадката се свести. Как бе успял да се справи с тези пет метра — грохналият Павлиш така и не разбра. Гледаше надолу. Светлата грамада бе обвила стълба и бавно пълзеше нагоре. Павлиш извади ножа, рязна с него първото от стигналите до площадката пипала, то изчезна, но на негово място изникна ново. Помагаше си с лъча на фенера, който караше пипалата да замират, ала те бяха толкова много и вече от всички страни се промъкваха към малката площадка, издигайки се над ръба й като листенцата на хризантема.

Павлиш отстъпи към черния куб на енергоблока, видя заключения люк и пипнешком затърси копче или дръжка. Не смееше да се обърне с лице към куба, защото трябваше да прерязва нахалните „листенца“, да върти глава, за да ги задържа с лъча. А листенцата се извиваха и се събираха в центъра, до краката на Павлиш. Люкът се отвори внезапно и като пропадаше назад, той изгуби съзнание.

Павлиш отвори очи. Гореше равномерна светлина. Лежеше в неудобна поза, опрял глава в ъгъла на куба.

Понадигна се, като се опираше на лакът. Зад отворения люк осветени от лъчите на фара, проблясваха капки дъжд и падайки, потрепваха леко, като всичко, гледано през силово.

Павлиш седна. Огледа се. Главата така го болеше, че му се искаше да я отвинти и поне малко да поживее без нея. Кракът липсваше. По-точно Павлиш не го чувствуваше. Черният отвън куб беше бял и светъл отвътре и затова изглеждаше просторен. По цялата странична стена се ширеше пулт. Над него висеше малка картина, обикновена стереокартичка, каквито хората си изпращат за Нова година: брезова гора, слънчеви петна по листата, мека трева и облаци по яркосиньото небе. Далеч от Земята космонавтите стават сантиментални. И ако някъде по пътя, на Сатурн или на Марс ги догони пощата, запазват картичките и ги закачват по стените на каютите си.

Всичко останало бе разбираемо и просто; пулт за далечна връзка, резервен скафандър за случай, че някой попаднал в беда космонавт се добере до автоматичния маяк, оставен от разузнавачите на безлюдната планета, шкафче с вода, лекарства, храна, оръжие, портативен енергоблок…

Някога на Земята е имало такъв обичай: когато ловците в тайгата си тръгвали от някоя забутана из горските дебри къщурка, те оставяли там сол, кибрит и патрони, които биха помогнали на заблудения пътник. И космическите радиомаяци по традиция също ги наричаха „къщурки“.

Шумоляха приборите, които непрекъснато даваха информация за температурата на въздуха, влажността, сеизмичността на планетата. „Къщурката“ бе очаквала човека. Заслони го със силово поле от преследвача и дори му отвори вратата на люка, защото можеше да го отличава от всяко друго същество.

Павлиш започна от аптеката — намери антисептик и тонизиращи таблетки. Сетне смъкна скафандъра и поклати глава, като видя в какво се е превърнал кракът му. Съжали, че в къщурката няма фотокамера, та да запечата сиво-синята греда, дето доскоро беше крак на бордовия лекар Павлиш. Изгуби няколко минути, за да се посъвземе.

После докуцука до пулта за връзка, превключи радиото на ръчно управление и изпрати SOS по космическите канали. Извънредно. И знаеше, слушаше как замира връзката в Галактиката, как прекъсват работа станциите на планети и кораби, как радистите се вслушват в слабия, далечен призив и антените се въртят, настройвайки се на къщурка номер еди-кой си, и вече един кораб, непознат на Павлиш, който се намира в сектор 12, получава заповед да промени спешно курса си…

Скоро дойде потвърждение на връзката, съобщиха му дори името на кораба, който идва на помощ — „Сегежа“. Ще бъдат тук след не повече от седмица.

После Павлиш заспа. Спа шест часа и се събуди с чувството за неудобство, необходимост да предприеме нещо, нещо да направи, да бърза нанякъде. Разбра, че не бива повече да почива в тоя уютен куб. Просто е неприлично. Особено когато кракът му почти се оправи (макар и да го наболява), а в джобовете на новия скафандър са мушнати два пистолета.

Тогава космонавтът съобщи в центъра, че се връща на кораба. Отвърнаха му: „Действувай“, защото не знаеха, че до кораба има десет километра път пеша. А и какво са десет километра за диспечера на Центъра, където разстоянията се измерват само в парсеци?

Павлиш слезе по стълбичката. Беше съвсем тъмно. Здрачът бе свършил. Гадинките се удряха в стъклото на фара като пеперудки.

Потръпна от отвращение, като си представи, че отново ще се пъха във водата, за да заобиколи предателската рекичка. Помисли си, че „слонът“ може и да не дойде сам. Но в края на краищата това са дреболии. Каквото и да става, след седмица или дори по-рано корабът „Сегежа“ ще кацне на брега.

Накуцвайки, пое по твърдия пясък близо до зелената вода. Вълните носеха на гребените си светла фосфоресцираща пяна и гледаха да лизнат обувките на човека. Валеше ситен дъжд, той носеше видения на гори, степи и хищни цветя.

Бележки

[1] Сонда — въздушен балон със самопишещ прибор, който се прилага при проучване на горните слоеве на атмосферата. — Б.пр.