Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death in the Clouds [=Death in the Air], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Агата Кристи. Смърт в облаците

Издателство „Абагар холдинг“, София, 1993

Редактор: Надя Златкова

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN 954-584-008-0

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Откритие

Хенри Митчъл, по-старшият от двамата стюарди, мина покрай седалките, за да раздаде сметките за консумацията. След половин час щяха да са в Кройдън. Той събираше банкнотите и монетите, покланяше се леко и казваше:

— Благодаря, сър. Благодаря, мадам.

При двамата французи се наложи да почака малко повече, защото те разговаряха и жестикулираха твърде оживено. „А и не може да се очаква кой знае какъв бакшиш от тях“ — мислеше той мрачно. Двама от пътниците бяха заспали — дребният човек с мустаците и възрастната дама в дъното. Тя обаче беше щедра — помнеше я от други пътувания. Затова се въздържа и не я събуди.

Дребният мъж с мустаците се събуди сам и плати за бутилката минерална вода и бисквитите — само това бе поръчал.

Митчъл остави възрастната дама на спокойствие колкото се може по-дълго. Около пет минути преди да стигнат в Кройдън той се приближи до нея и се наведе.

— Извинете, мадам. Сметката ви.

Той докосна почтително рамото й с ръка. Тя не се събуди. Той натисна малко по-силно, дори леко я разтърси, но единственият резултат беше, че тялото й се свлече по-надолу в седалката. Митчъл се наведе още повече, след това се изправи с пребледняло лице.

 

 

Албърт Дейвис, вторият стюард, възкликна:

— Ей! Сериозно ли говориш?

— Казвам ти, истина е.

Митчъл беше пребледнял и трепереше.

— Сигурен ли си, Хенри?

— Напълно. Най-малкото… Най-малкото може да е припаднала.

— Ще кацнем в Кройдън след няколко минути.

— Ако само й е призляло…

Минута или две те останаха стъписани, след това решиха какво да предприемат. Митчъл се върна в задния салон. Навеждаше се към всеки от пътниците и питаше тихо:

— Извинете, сър, случайно не сте ли лекар?

— Аз съм зъболекар — каза Норман Гейл. — Ако все пак мога да помогна… — Той леко се надигна от мястото си.

— Аз съм лекар — каза доктор Брайънт. — Какво се е случило?

— Там отзад има една дама… Не ми харесва видът й…

Брайънт стана и придружи стюарда. Мъжът с мустаците ги последва незабелязано.

Доктор Брайънт се надвеси над отпуснатата на място номер 2 жена — едрата, възрастна дама, облечена изцяло в черно.

Прегледът беше кратък.

— Мъртва е — каза той.

— Какво според вас й е станало? — попита Митчъл. — Някакъв пристъп ли?

— Не мога да преценя без обстоен преглед. Кога я видяхте за последен път? Искам да кажа жива?

Митчъл се замисли.

— Когато й донесох кафето всичко беше наред.

— Кога беше това?

— Може би преди три четвърти час… Толкова горе-долу… После, когато донесох сметката й, си помислих, че е заспала…

— Смъртта е настъпила най-малко преди половин час — отбеляза доктор Брайънт.

Разговорът им започва да предизвиква интерес. Останалите започнаха да протягат вратове, да се обръщат назад и да напрягат слух, за да чуят какво си говорят.

— Може би все пак е получила някакъв пристъп? — попита Митчъл с надежда.

Искаше му се да е пристъп.

Сестрата на жена му получаваше пристъпи. За него това беше нещо познато, нещо, което всеки може да разбере.

Доктор Брайънт нямаше намерение да прави прибързани заключения. Само поклати глава с озадачено изражение на лицето.

Някъде до лакътя му се чу глас — гласът на дребния господин с мустаците, който се бе увил с шал.

— На врата й — каза той — има нещо.

Говореше стеснително, с чувството, че пред него стои човек, който е по-компетентен от него.

— Наистина — отвърна доктор Брайънт.

Главата на жената падна отпуснато на една страна. Встрани на гърлото й имаше малка следа от пробождане.

— Пардон — присъединиха се Дюпон баща и син, които слушаха от известно време. — Доколкото успях да разбера, дамата е мъртва и на шията й има белег, така ли?

Каза го по-младият Дюпон.

— Ако позволите, ще ви кажа, че тук летеше една оса. Аз я убих. — Той показа смачканото насекомо в чинийката от кафето си. — Не е ли възможно горката жена да е умряла от ужилване? Слушал съм, че стават такива неща.

— Не е невъзможно — потвърди доктор Брайънт. — Имал съм подобни случи. Да, напълно възможно обяснение, особено ако е страдала от някаква сърдечна слабост.

— Какво трябва да направя, сър? — попита стюардът. — Ще кацнем в Кройдън всеки момент.

— Да, така е — отговори доктор Брайънт и отстъпи малко назад. — Но вече нищо не може да се направи. Тялото не трябва да се пипа.

— Да, разбирам.

Доктор Брайънт се приготви да се върне на мястото си и погледна с известна изненада дребния, увит в шал чужденец, който продължаваше да стои там, където беше застанал в началото.

— Уважаеми господине — каза му той, — най-добре е да седнете на мястото си. Ще кацнем в Кройдън след минута.

— Така е, сър — намеси се стюардът и добави високо: — Моля всички да заемат местата си.

— Pardon — каза дребният мъж. — Тук има нещо…

— Нещо?

— Mais oui[1]. Нещо, което не бяхме забелязали.

С острия връх на лачената си обувка той показа какво има предвид. Стюардът и доктор Брайънт проследиха движението на крака му с очи. На пода, полускрито под края на черната пола на мъртвата, те забелязаха нещо черно и жълто.

— Още една оса? — възкликна докторът с изненада.

Еркюл Поаро коленичи, измъкна от джоба си пинсета, внимателно улови откритието си и се изправи.

— Да — отбеляза той, — наистина прилича на оса, но не е.

Поаро завъртя предмета на едната и другата страна, за да могат докторът и стюардът да го видят добре — малко възелче от оранжеви и черни копринени нишки, закрепено към дълъг, особен на вид шип с безцветен връх.

— Боже мили! Боже мили! — Възклицанието дойде от устата на дребния мистър Кланси, който бе станал от мястото си и отчаяно протягаше врат над рамото на стюарда. — Забележително! Наистина удивително! Най-невероятното нещо, което съм виждал през живота си. Кълна се, че никога не бих повярвал!

— Не бихте ли могли да се изразите малко по-ясно, сър? — попита го стюардът. — Познато ли ви е това нещо?

— Дали ми е познато? Разбира се, че ми е познато! — Мистър Кланси се изпълни с гордост и задоволство. — Господа, този предмет е трън от растение. Някои диви племена ги използват, за да ги изстрелват през специална тръба с духане… Сега не мога да си спомня точно дали тези племена бяха от Южна Америка или от Борнео… Но без всякакво съмнение, това е добре известното оръжие на туземците. Силно подозирам, че върхът му…

— Е намазан с известната отрова на южноамериканските индианци — довърши Еркюл Поаро и добави: — Mais enfin! Est-ce que c’est possible[2]?

— Наистина е много странно — съгласи се мистър Кланси, все още изпълнен с блажено вълнение. — Много странно. Аз самият пиша детективски романи, но да срещнеш подобно нещо наистина… в живота…

Не успя да намери подходящите думи.

Самолетът се наклони и тези, които бяха прави, леко се олюляха. Бяха наближили летището в Кройдън и започваха да се спускат надолу.

Бележки

[1] Но, да (фр.) — Бел.пр.

[2] Възможно ли е това? (фр.) — Бел.пр.