Петър Бобев
Каменното яйце (19)

Зловещият преследвач

Патер Симон Чиганго, който бе дошъл в биологичната станция с повредения автомобил на Франсоа Риго, побягна към реката, когато чу пукотевицата от автомата на Антонио Гомеш.

И докато се потулваше зад един евкалипт, се чудеше какво да предприеме по-нататък. Беше дал обет да затрие Трипръстия. А даден обет не се престъпва. Сега неочаквано вместо едно чудовище се оказаха две, напълно еднакви. И с двете ли следваше да се разправя? А от служителите в станцията подразбра, че са под строгата закрила на правителството.

Не можеше да се начуди — как това правителство щеше да предпочете някакви страшилища пред своите хора, да остави поданиците си беззащитни. И такива като Трипръстия да рушат селата, да тъпчат нивите, да убиват мъже, жени, деца. И добитък.

Преди да си даде сам отговор на тоя въпрос, видя как гигантският гущер стъпка човека, който стреляше в него. После с едри крачки, всяка по няколко метра, се отправи към брега. Отправи се тъкмо нататък, където се спотайваше Чиганго.

Обезумял от ужас, той се озърна за спасение. И видя привързаната към дървения кей лодка. Отвърза я бързо и скочи вътре. Едва успя да се смести сред натоварените рула бодлив тел, навярно предназначен за някаква ограда. Натисна веслата и се насочи по течението.

Надяваше се, че врагът му ще се спре пред водата. Ала проклетникът не спря. Нагази. За беда, оказа се, че този речен ръкав не е дълбок. Едва стигна до раменете на чудовището, което, кой знае защо, си избра за цел тъкмо отплавалата лодка. И тръгна подир нея.

Чиганго беше добър гребец, при това му помагаше и течението, ала не му се удаде да избяга от преследвача си. Тиранозавърът крачеше по тинестото дъно, тласкаше с гърди водата. Наистина така се предвижваше по-трудно, с по-големи усилия, което забавяше скоростта му, но не се отказваше от гонитбата.

Островът изостана далеч назад, а гребецът все не успяваше да насочи лодката си към дълбочините на реката, където врагът му надали щеше да навлезе. При всеки подобен опит чудовището протягаше към него безобразната си глава и го принуждаваше да продължи все така, в близост до брега.

Той гребеше с всички сили, струваше му се, че лодката лети по повърхността, а кошмарната глава го следваше неотстъпно, поклащаща се при всяка крачка по дъното.

Насреща му се изпречи объл камък, но преди да го заобиколи, камъкът се надигна и две опулени очи се ококориха в него. Оказа се хипопотам. Той изхвърли през ноздрите си две струйки вода като малък кит и опита да се потопи отново.

Не успя.

Тиранозавърът хлопна челюсти и с един замах откъсна главата му. А тая глава беше по-дълга от метър.

Чиганго, скован от ужас, сякаш нищо не видя. Забравил бе обета си, забравил бе, че е човек, превърнал се бе на автомат, който само размахваше веслата.

Друг път би заобиколил. Такова множество! Озовал се бе сред глутница крокодили. И то едри, опасни твари, ако се съдеше по разстоянията между подаващите се над повърхността очи и ноздри.

Тоя път не спря. Връхлетя право срещу тях. Слиса ги. Но, види се, не толкова той със своята дързост, колкото оня, другият, който го гонеше.

Динозавърът докопа с уста един крокодил, вдигна го над водата, както щъркел марабу вдига хванатия гущер. Но гущер, дълъг повече от пет-шест метра. И го изплю.

Явно не беше гладен. Не от лакомия убиваше, а от злоба, заради самото убийство. Както неговият двойник, Трипръстия, когато разруши селото на патер Симон.

Гребецът се убеждаваше все повече, че няма да устои в тая луда гонитба. Усещаше как мускулите му, претоварени, изтръпващи, размахваха все по-бавно греблата. Виждаше как зловещата глава, всъщност тая безжалостна машина за смърт, скъсяваше разстоянието. Представяше си как зъбатите челюсти ще щракнат над него, как ще преполовят, ще разкъсат на части тялото му.

Ето, настигаше го! Три метра! Два метра! Един… Той престана да гребе, а се изправи и прасна с все сила чудовището с веслото. Мереше очите. Но не сполучи. Само го строши. И тъй остана съвсем беззащитен срещу настъпващата грамада от свирепа ярост.

Що да стори?

Той, заклинателят на крокодилите, да бъде победен, да бъде унищожен от Великия дух на крокодилите! Нима щеше да допусне това?

Мисълта му работеше светкавично. Оставаха секунди до края. В тия секунди, докато лодката се хлъзгашеоще по инерция, трябваше да открие начина за спасение.

Когато се появи особено голям крокодил, съплеменниците му пускат въдица — окачена на яко въже кръстачка от подострени колове с примамка. Хищникът я захапва, коловете се впиват в небцето и долната му челюст. От болка то стисва още повече — и не може да се откачи.

Как да си направи подобна въдица?

Озърна се. Друго нямаше. Само навитият бодлив тел.

Без да усеща, че шиповете деряха и неговите ръце, Чиганго грабна едната макара, а тя тежеше много, но в ужаса и неговите сили се бяха удесеторили, замахна и я натика в зиналата паст тъкмо когато посягаше да го налапа.

От болка тиранозавърът затвори уста, опита да изплюе трънливата хапка, която се бе уплела в зъбите му, но при това усилие коловете се зацепиха още по-здраво в челюстите му.

Не можа дори да изреве. Но изостана.

Човекът помисли, че сърцето му ще изхвръкне от радост. Помислил се бе спасен.

Уви, съвсем за малко. Защото в това време чудовището успя да изплюе бодливия тел и сякаш забравило разкървавената си уста, се сети за изтърваната жертва и се спусна подире й.

Беглецът заработи само с едно весло. Но добре, че лодката навлезе в широк вир със стръмни скосени брегове. Тиранозавърът усети, че няма дъно под краката си, и предпочете да излезе на сушата.

После с някаква демонична настойчивост пое по брега редом с носената от течението лодка, кито не отделяше огромните си зли очища от нея и свития вътре човек.

Щеше да я гони, нямаше да я остави, вече нямаше да му се изплъзне.