Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Агентът на президента (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
By Order of the President, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
dave (2009)
Сканиране и разпознаване
Г. (2009)

Издание:

У.Е.Б. Грифин. По заповед на президента

„Калпазанов“, 2006

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн. редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Огнян Илиев

Военен консултант: Митко Ганев

ISBN 10: 954-17-0235-Х

ISBN 13: 978-954-17-0235-2

История

  1. — Добавяне

XI.

(ЕДНО)

На Интърстейт 95

Филаделфия, Пенсилвания

09:15, 9 юни 2005

 

Колата без отличителни белези, която комисар Келог беше поръчал да им изпратят от Бюрото за борба с тероризма — доколкото Кастило можеше да прецени, тя беше същата като колата на комисаря — се движеше със скорост от десет мили в час над ограничението на скоростта по шосе I–95 по протежението на река Делауеър. Кастило беше на задната седалка. Милър го беше избутал с лакът и се беше настанил на предната.

— Наистина се надявам, че можеш да държиш устата си затворена, сержант Шнайдер — каза Кастило.

— Можеш да ме наричаш Бети, ако искаш — каза тя. — И, да, мога да държа устата си затворена.

— Ще бъда доволен, ако е така — каза Кастило. — Как мина срещата с гаджето ти снощи?

— Исусе Христе, Чарли! — каза Милър.

— Искам да стане ясно, че не желая да доверяваш нищо от това и на гаджето си — каза Кастило.

— Ще му кажа, че не мога да говоря за работата си — каза тя. — Той ще се я… Това няма да му хареса, но ще ме разбере. И той е ченге.

— Добре.

— Той е лейтенант в патрула по магистралата. И не ми е гадже, а брат — каза Бети.

— Снощи той много убедително изигра ролята на ревниво гадже — каза Кастило.

— Надявам се, че и онези типове от мафията са си помислили същото — каза Бети, после запита: — А сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Ще разбереш повече от достатъчно само като ме слушаш по телефона — каза Кастило.

— Ще му се обадиш от мобилния? — запита Милър.

— Освен ако не знаеш къде можем да намерим сигурен телефон — каза Кастило и доближи телефона до ухото си.

След миг каза:

— Трябва да говоря с него незабавно, мисис Келънхемп…

— Къде е?

— Какво прави в Кемп Дейвид?

— И как мога да се обадя в Кемп Дейвид? Може би ще е по-добре вие да му се обадите там и да го помолите да ми се обади на мобилния…

— Права сте. Ще е по-добре, ако се свържем чрез Белия дом…

— Ако се обади, моля ви, запитайте го дали е говорил с мен, и ако ви отговори, че не е, кажете му, моля ви, да ми се обади веднага. Важно е.

Отдалечи телефона от ухото си и набра друг номер.

— Името ми е Кастило. Аз съм изпълнителният помощник на секретар Хол. Можете да проверите самоличността ми, като се обадите на мисис Келънхемп или в офиса на Хол. Имате номера. Той е в Кемп Дейвид. Свържете ме с него, моля.

Отдалечи телефона от ухото си.

— Ще проверят — каза. — Чудя се какво ли става в Кемп Дейвид?

Отново доближи телефона до ухото си и заговори тихо:

— Да, сър. Сър, при обикновени обстоятелства не бих ви се обадил там, но възникна друг проблем…

— Сър, комисарят е повече от услужлив, но в четири и петнайсет утре следобед ще информира кмета за онова, което може да се случи с Камбаната на свободата…

— Сър, той не иска да предизвика паника. Но също така не иска и да вдига шум за нищо. Страхува се, че ако кметът — или екипът на кмета — чуе нещо за това, нещата ще стигнат и до пресата. Но пък и определено не може…

— Да, сър. Трябваше да се сетя за това. Не знам, защо, по дяволите, не съм се сетил…

— Да, сър. В четири и петнайсет утре следобед…

— В момента се каним да разговаряме със собствениците на „Лийз Еър“, сър. Дадоха ни сержант и кола. А главен инспектор Крамер, който оглавява Отдела за организираната престъпност и Бюрото за борба с тероризма, ще се свърже с всички хора, които има внедрени в различните групи, които има вероятност да са чули нещо по въпроса, повдигнат от Певснер…

— Не знам колко време ще е необходимо, сър…

— Да, сър, в минутата, в която науча нещо…

— Да, сър. Сър, съжалявам, че трябва аз да съобщя лоши новини…

— Благодаря ви, сър. Кога ще научим нещо за Абеше?…

— Разбирам, сър.

Той отдалечи телефона от ухото си и шумно издиша.

— Казва, че ще трябва да каже на президента за крайния срок, поставен от комисаря — каза Кастило.

— Исусе! — възкликна Милър.

— Какво се кани да каже комисарят утре в 4:15 на кмета? — запита сержант Шнайдер.

Кастило хвърли поглед към предната част на колата и видя, че сержант Шнайдер е завъртяла огледалото за обратно виждане така, че да може да го вижда. Той срещна погледа й в огледалото и си каза, че очите й са едновременно привлекателни и интелигентни.

— Че съществува вероятност — само вероятност — терористична групировка от Сомалия, която се нарича „Свещеният легион на Мохамед“, да е откраднала онзи „Боинг 727“ от Луанда и да има намерението — повтарям, това е само вероятност — да го разбие в Камбаната на свободата.

— Мили Боже! Ти говориш сериозно!

— Страхувам се, че е така.

— Разбрах, че е важно, още когато комисарят ви даде колата без отличителни знаци — каза тя. — Но не си представях нищо такова. Камбаната на Свободата? Защо биха искали да направят това?

— Има две теории — каза Милър. — Едната, че я смятат за важен символ за САЩ. И втората — че някой от Филаделфия им е казал, че трябва да я разрушат.

— А ние се опитваме да открием дали съществува някаква връзка между „Лийз Еър“ и терористите или между някой друг от Филаделфия и терористите — продължи Кастило. — Ако успеем да открием това, може би ще успеем да открием точно какво планират и кога смятат да го изпълнят. Затова отиваме на летището — за да разговаряме със служителите и собствениците на „Лийз Еър“.

„Фордът“ изведнъж набра скорост. Милър хвърли поглед към скоростомера.

— Не искаме да ни спрат заради превишена скорост, сержант — каза той.

— Има сини мигачи под решетката — каза тя. — Ако там има кола на патрула по магистралата, ще ги уловят.

— Или пък ще умрем млади в автомобилна катастрофа — каза Милър. — Движим се с почти деветдесет мили в час.

Тя се засмя.

— Отпусни се — каза тя. — Ти също можеш да ме наричаш Бети. Мисля, че ти казах.

Кастило видя в огледалото за обратно виждане, че тя го гледа.

— Главният инспектор Крамер каза, че си специален агент от Тайните служби — каза тя.

— Да, така е.

— И казахте на оператора в Белия дом, защото предполагам, че говорихте с него…

— Да.

— … че сте изпълнителният помощник на секретар Хол.

— Да.

— Все повече куриози и куриози — каза тя и отново посвети вниманието си на пътя.

 

 

Офисите на „Лийз Еър Инкорпорейшън“ се намираха на втория етаж на невпечатляваща двуетажна сграда, пристроена в края на стар и доста порутен хангар в отдалечения ъгъл на международното летище на Филаделфия. На стоманената врата имаше знак, който изглеждаше като печатан на компютърен принтер, който гласеше:

НЕ РАБОТИМ. БОЛЕСТ В СЕМЕЙСТВОТО.

— А сега, какво? — запита Милър.

Сержант Шнайдер извади мобилен телефон от чантата си и набра номер.

— Джак, Бети е — каза след миг. — Имам нужда от услуга. Погледни в най-долното чекмедже на бюрото ми. Има папка, на която пише „Лийз Еър“. Трябва ми домашният адрес на Тери Халоран. И телефонният номер, ако има такъв.

— Кой е той? — запита Кастило.

— Президентът на „Лийз Еър“, нали?

Бети кимна.

— И откъде разполагате с тази информация? — запита Кастило сержант Шнайдер.

— ФБР идваха и питаха с какво разполагаме за тях — каза тя. — А ние дори не бяхме чували за тях. Но капитан О’Брайън нареди да ги разследвам, в случай че има нещо, което би трябвало да знаем.

— И какво откри? — запита Кастило.

Тя вдигна ръка в знак да изчака, след което повтори адреса и телефонния номер, който й даде Джак.

— Благодаря, Джак — каза тя и сложи край на разговора.

— Няма ли да ги запишеш? — запита Милър.

Тя върна телефона в чантата си и извади записващо устройство.

— Това устройство записва разговорите, които водя по мобилния си телефон. Включвам го, когато е необходимо — каза тя.

Натисна няколко копчета и от устройството долетя гласът й, който повтори името и адреса.

— Впечатлен съм — каза Кастило.

— Аз също — каза Милър.

— Е, ние не сме Тайните служби, но и ние сме цивилизовани. Говори се, че дори следващата година е възможно да влезем като водопроводчици в сграда 110.

Кастило и Милър се усмихнаха. Усмивката на Милър беше напрегната.

— Хей, не се обиждайте — каза тя. — Проблемът, който имам с федералните, се нарича ФБР.

— Той се тревожи, че ще започна да те свалям — каза Кастило.

— Исусе, Чарли! — каза Милър.

Бети спокойно запита Кастило:

— А ще го направиш ли?

— От всичко, което видях досега, ще ме е страх да го направя — каза Кастило.

— Добре, да оставим нещата така.

— Ще ни разкажеш ли какво си открила за „Лийз Еър“? — запита Кастило.

— Разполагат със съвсем малък капитал, семейна компания. Президентът е Тери Халоран, а съпругата му е секретарка и касиерка. Брат й, Алекс Макълхъни, е вицепрезидент и главен и единствен пилот. А също така и главен механик. Научил се е да пилотира във Военновъздушните сили, а когато службата му в армията приключила, започнал работа в цивилните въздушни линии, като сменил няколко. Непрекъснато бил принуждаван да излиза в неплатен отпуск, от това му писнало и започнал бизнес със зет си — купували и препродавали доста употребявани самолети. Няма нищо в живота му, освен че съпругата му го съдила за изнасилване, което не се е състояло. Разведени са. Докато не ми казахте за тези терористи, бях готова да вярвам на теорията на ФБР, че са скрили самолета, за да получат застраховката.

— Написала си домашното си — каза с възхищение Кастило.

— Сестрата и нейният съпруг, изглежда, се разбират и всичко е наред. Не разполагаме с нищо против тях. Не съм виждала пилота, но не мога да си представя нито сестрата, нито нейния съпруг, замесени с терористи, независимо колко отчаяно са се нуждаели от пари.

— Мисля, че не тази „болест в семейството“ е причина да затворят — каза Кастило, като кимна с глава по посока на знака. — Искам да разговарям с тях.

Тя отново извади мобилния телефон от чантата си.

— Ще им се обадя, за да проверя дали са у дома си.

Набра номера по памет, което също впечатли Кастило.

— Ако вдигнат, затвори — нареди той.

Тя моментално вдигна вежди, носле кимна.

— Няма отговор — каза тя накрая.

— Все пак, мисля, че трябва да отидем до дома им — каза Кастило.

— Домът им се намира на булевард „Рузвелт“ — каза Бети. — В другата част на града.

— Което означава, че отново ще пътуваме със смразяваща кръвта ми скорост? — запита Милър.

— Само ако си страхливец — каза Кастило.

— А може да пътуваш, ако искаш, на задната седалка — каза Бети. — Според статистиката, там е по-безопасно.

Кастило си помисли: „Не мисля, че в думите й има някакъв подтекст.“

Като стигнаха до колата, той седна на задната седалка. Но когато тя се обърна, за да даде по-уверено на заден ход и да изкара колата от мястото, погледите им отново се срещнаха.

(ДВЕ)

2205 Тайсън авеню

Филаделфия, Пенсилвания

10:40, 9 юни 2005

 

Номер 2205 на „Тайсън авеню“ беше спретната тухлена триетажна къща, разположена почти в средата на квартала. Другите къщи, построени стена до стена, бяха очевидно еднакви, като се различаваха само по цвета на боята и стила на тентите и стъклените входни врати.

Никой не отговори на звънеца, който пееше мелодично. Когато сержант Шнайдер го натисна за трети път, Кастило забеляза, че една от нотите на мелодийката липсва.

— Не отварят или ги няма — каза Милър — нещо, от което едва ли имаше нужда. — И какво ще правим сега?

— Не знам какво правят в такива случаи Тайните служби — каза Бети Шнайдер, — но ние, обикновените ченгета, се ослушваме, за да видим дали няма да чуем някакви всекидневни шумове отвътре. Чух звука на телевизор или радио.

„А аз нищо не чух — помисли си Кастило — защото не слушах. Тя е добър полицай!“

— Е, тогава, не искат да отворят — настоя Милър. — И какво ще правим? Ще натискаме звънеца, докато благоволят да ни отворят?

— Не — каза тя. — Yahoo.

— Какво? — запита Кастило.

— Нали знаеш — каза тя. — Yahoo по интернет. Началните букви за „You always have other options“ — „Ти винаги имаш друга възможност“.

Тя слезе по стъпалата, като махна с ръка на Кастило и Милър да я последват, и седна зад кормилото. Този път, Кастило седна на предната седалка. Бети повдигна вежди и погледите им се срещнаха за миг. Тя обаче не каза нищо. Милър подпря лакти на облегалката на предната седалка.

— Къде отиваме? — запита той. — Може ли да запитам?

— Харисбърг — каза тя.

— Харисбърг?

— Харисбърг — повтори тя. — Ако настъпя педала на газта, вероятно ще стигнем за малко по-малко от три часа.

Кастило, който усещаше, че с думите си дразни Милър, не каза нищо. Милър поклати глава, облегна се назад и закопча колана си. Тя отиде до края на квартала, направи ляв завой, а после, почти веднага, направи втори завой и влезе в тясна уличка, която разделяше квартала.

— Беше петата къща от далечния край на квартала — каза тя и Кастило я видя да сочи и да брои. След което спря колата. — А ето ги и тях, мистър Терънс Халоран и очарователната му съпруга Мери-Елизабет — каза тя, като посочи към задния двор на семейство Халоран.

Всяка от редицата еднакви къщи имаше малък заден двор с ограда, която го отделяше от тези на съседите. Задният двор на семейство Халоран имаше малка градинка с цветя и място, покрито с чакъл, на което бе разположена скарата им, кръгла метална маса, метални столове и две люлки.

Едър мъж, навлязъл в петдесетте, с гъста и рошава бяла коса, седеше на едната люлка, повдигнал крака на един от столовете. В ръка държеше бутилка бира, а до него имаше кофа с лед. Пълна жена с изненадващо червена коса седеше до масата и държеше в ръка чаша студен чай.

Сержант Шнайдер спря колата и слезе, а Кастило и Милър я последваха. Висока до кръста ограда отделяше двора от улицата.

— Добър ден! — извика Бети Шнайдер от портата в оградата. Извади документите си от чантата и ги показа. — Аз съм сержант Шнайдер.

— Какво, по дяволите, искат сега ченгетата? — каза, доста неприятно, Мери-Елизабет Халоран.

— Искаме да разговаряме с вас, моля — каза Бети.

— Махайте се, вървете по дяволите! — каза мисис Халоран.

„Е — помисли си Кастило — това обяснява нейните саркастични думи за «очарователната съпруга». Имала е работа с тази жена и преди.“

Терънс Халоран стана и отиде до оградата, като продължаваше да държи бирата в ръка. Дръпна вратата навътре и им направи знак да влязат.

— Какво има сега? — запита той.

— Тези господа искат да ви зададат няколко въпроса, мистър Халоран — каза Бети.

Той ги изгледа внимателно.

— Вие не сте ченгета, нали?

— Не, сър, не сме — каза Кастило.

— Вече говорих прекалено много с онези от ФБР — каза той.

— Ние не сме от ФБР — каза Кастило. — Ние сме от отдел Вътрешна сигурност.

Той подаде документите си на Халоран, който дълго ги изучава, а после им махна с ръка да го последват до масата, където подаде документите му и на съпругата си.

— Вътрешна сигурност — каза той.

— Говори с тях, още не си си научил урока — каза тя. — Аз няма да си отворя устата.

— О’кей — каза Халоран. — Да приключим по-бързо. Доста съм зает.

Седна отново на люлката.

— Сър — каза Милър, — не мисля, че капитан Макълхъни е изчезнал доброволно със самолета.

— Онези от ФБР мислеха, че е включил на автопилот и е насочил самолета към океана, а после е скочил през задната врата — каза Халоран. — Исусе, Пресвета Дево и Йосифе!

— Аз не мисля, че е станало така, сър — каза Милър.

— Е, но те мислят така и това казаха и на проклетата застрахователна компания!

— Които ни казаха, че няма да ни платят, докато „нещата не се изяснят“ — каза мисис Халоран. — А после ни дадоха трийсет дни да открием — какво беше, Тери?

— „Друг превозвач“ — каза Халоран. — С други думи, те закриха фирмата ни.

— Съжалявам да чуя това — каза Кастило.

— И защо ще съжалявате? — запита, все така неприятно, мисис Халоран.

— Защото е нечестно — каза Кастило.

— Е, а вие какво ще направите по въпроса? — каза Халоран. — Те са проклетото ФБР, а аз съм само дребен предприемач. На кого ще повярва застрахователната компания?

— Казахте — каза мисис Халоран, като посочи с пръст на шест инча от носа на Милър, — какво казахте, по дяволите? Че не вярвате Алекс да е направил доброволно това?

— Мисля, че трябва да обмислите неприятната вероятност капитан Макълхъни да е бил принуден да излети от „Куатро де Феверейро“ — каза Милър.

— Откъде? — запита мисис Халоран.

— Така се казва летището в Луанда — каза Халоран, а после се обърна към Милър: — А вие откъде знаете?

— Името на летището, мисис Халоран — каза Милър, — означава „четвърти февруари“. А това е денят, когато Ангола е получила независимостта си от Португалия.

— И какво от това, по дяволите! — отговори тя.

— Аз бях там, мадам, когато самолетът излетя — каза Милър.

— Били сте там? — не повярва тя.

— Да, мадам — каза той и й показа документите си. — Аз съм офицер от армията. Бях помощник военен аташе в Луанда.

— Мисля, казахте, че сте от Вътрешна сигурност?

— Исусе, Мери-Елизабет, престани да се караш! — сряза я Халоран. Взе документите на Милър от ръката на съпругата си, разгледа ги и ги върна на Милър.

— Майор, ха? И казвате, че сте били там, когато самолетът излетял?

— Да, бях на летището — каза Милър. — Видях го да излита. А после, когато ние, посолството имам предвид, разбрахме, че не се е подчинил на заповедите да се върне на летището, бях изпратен в хотела, за да разбера нещо за капитан Макълхъни. Управителят на хотела ми показа стаята му. Беше повече от ясно, че не е взел никакъв багаж със себе си. Дори нищо не беше опаковал…

— Което ви накара да повярвате какво? — прекъсна го Халоран.

— Мисля, че някой го е накарал да пилотира самолета — каза Милър.

— Като например кой?

— Като например някой, който е искал да го използва за части — каза Милър.

— Да — каза Халоран. — И така, какво правите тук, майоре?

— Аз съм временно прикрепен към Вътрешна сигурност, за да се постараем да открием какво всъщност се е случило със самолета. И с капитан Макълхъни.

— И каква е вашата теория, господин помощник-аташе или какъвто там казахте, че сте? Какво се е случило с брат ми?

— Все още не знам нищо със сигурност, мадам — каза Милър.

— Накарали са го да откара самолета до желаното от тях място и после са го убили — каза Халоран.

— Как въобще можеш да си помислиш нещо такова? — запита го мисис Халоран.

— Само се съобразявам с фактите, нищо повече — каза Халоран.

— Просто не знаем нищо със сигурност — каза Милър.

— И се питаме дали има някаква връзка с Филаделфия — каза Кастило.

— Какво означава това? — запита мисис Халоран иззад носната кърпичка, в която кихаше.

— Означава, че самолетът беше там повече от година — каза Милър. — Може би някой оттук, дори някой, който работи за „Лийз Еър“, е знаел, че е готов за полет…

— Глупости — каза мисис Халоран. — Надявам се, че виждаш накъде клони той, Тери? Опитва се да ни накара да признаем, че сме казали на някого, че самолетът е готов да бъде отвлечен. И той ще го открадне, а ние ще вземем застраховката.

— Това просто не е вярно, мисис Халоран — каза Кастило.

Мисис Халоран изсумтя.

— Нямаме много служители — каза Халоран. — За всичко сключваме договори. Но е възможно, предполагам.

— Достатъчно е само някой да е подслушал някакъв разговор, може би думите на капитан Макълхъни, че се готви да замине за Африка или да казва кога очаква да се върне, нещо такова — каза Кастило.

— Горе-долу по времето, когато той се готвеше да тръгне за Африка, имахме един „MD–10“ в хангара — каза Халоран. — Получихме го от „Делта“. И го почиствахме. Искам да кажа, че в хангара имаше хора на „Ейвиейшън Клийнинг Сървисиз“. Но от фирмата бяха изпратили само чернокожи. Нали знаете, на тях се плащат минимални заплати. Не трябва да си учен, за да измиеш един самолет. Не мога да повярвам, че някой от тях е бил достатъчно умен да се забърка в нещо такова. Не се обиждайте, майоре.

— Разбрах ви правилно — каза Милър. — Но може би крадците — да се придържаме към идеята, че са крадци — са казали на работниците какво да търсят.

— Да — каза Халоран замислено.

— Имате ли списъка, по който са били изплащани заплатите на хората? — запита Бети.

— Не — отговори той. — Компанията по почистването се занимава с всичко това. Ние плащаме на час на човек. Фирмата се занимава и със сигурността и с докарването и откарването на хората до и от летището. Но имат списък с имената им.

— И къде са те? — запита Кастило.

— На летището — каза Халоран. — Два хангара през нашия. — Той погледна Кастило. — Искате ли да дойда с вас?

— Ще оценим усилията ви, мистър Халоран — каза Бети.

— Е, оставете ме да се преоблека и да се обръсна набързо — каза той. — Мога ли да ви предложа по една бира, докато чакате?

— Разбира се — каза Кастило.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Тери — каза мисис Халоран.

— Правя най-доброто, на което съм способен — каза той и се наведе над кофата с лед. Извади три кутийки „Будвайзер“ и им ги раздаде. — Тези хора поне не мислят, че се опитваме да ограбим застрахователната компания.

„Следващата стъпка — помисли си Кастило — ще бъде да сравним имената на работниците с имената, с които разполага полицията. Но ще срещнем известни затруднения. Ако има връзка с терористите, вероятно са използвали фалшиво име. А ако са използвали рожденото име, много вероятно е полицаите да не разполагат с него. Ще познават Джон Джеймс Смит като Абдула бин Еди-кой-си, неговото мюсюлманско име. А ако сигурността е такава, каквато се предполага, че трябва да бъде, пропуските за летището няма да бъдат дадени на полицията. Те няма да изберат човек, който да не може да се справи със задачата, или човек, когото полицията наблюдава. А може нашият човек да е познавал някого, който е имал пропуск за летището, и да го е взел назаем. Няма начин да са разглеждали внимателно всеки от групата работници, които са идвали заедно на работа. Било е достатъчно, ако на врата им е висял пропуск. Ще трябва да проверим приятелите и роднините на всеки, които е работил в хангара на «Лийз Еър» по времето, когато Макълхъни се е готвел да замине за Луанда. А за това ще ни е необходимо време, много време. Може би сме тръгнали на лов за диви гъски. А ако изскочи нещо, може би то ще е от информацията на Крамер за неговите ААЛ. Но човек никога не знае. Лов на диви гъски или не, работата трябва да бъде свършена.“

— Няма да ми трябва много време — каза Халоран и тръгна към къщата.

 

 

Кастило му помогна да отвори предната врата на колата.

— Защо не седнете отпред при сержант Шнайдер, мистър Халоран?

Халоран обмисли предложението.

— Не — каза той. — Ще седна отзад при майора. Така съседите ми ще има за какво да говорят — „Видя ли как ченгетата отведоха Халоран?“

— Няма да си помислят така — каза Кастило.

— Вие не познавате проклетите ми съседи — каза Халоран и седна на задната седалка.

Кастило седна до сержант Шнайдер.

— Късметлия си — каза му тя много тихо.

— Лошите дела се наказват — каза Кастило.

Тя му се усмихна и погледите им отново се срещнаха, след което тя запали двигателя.

Кастило се запита дали главен инспектор Крамер е успял да се свърже с хората си под прикритие. Запита се още и колко ли време ще е необходимо на някого, вероятно човек, използващ сателит, да открие дали самолетът е, или е бил, в Абеше. Секретар Хол беше казал само, че се надяват скоро да получат информация.

Кастило погледна часовника си. Беше 11:05. Помисли си, че в Абеше е 17:05. Зачуди се в колко ли часа залязва слънцето там. Със сигурност не много след този час. Ако досега не са успели да насочат сателити над Абеше — или, да кажем, не успеят в следващия час — дневната светлина щеше да си отиде и щеше да им се наложи да разчитат на нощна техника, която не беше чак толкова добра.

(ТРИ)

На борда на „Ройъл Еър Марок 905“

Височина на полета — 35 000 фута

19.55 градуса северна ширина

22.47 градуса източна дължина

17:05, 9 юни 2005

 

— Около седем минути, полковник — чу се по микрофона гласът на „пилота“. — Започваме да намаляваме скоростта. Ще започнем разхерметизиране след около пет минути. Ще ви стискаме палци.

Подполковник Томас Дж. Девънпорт от Специалните части на американската армия, трийсет и девет годишен, погледна своите подчинени, които се подготвяха за скок, и кимна. Докосна копчето на малкия микрофон на гърдите си.

— Разбрано, седем минути — каза той. — Как ще ги отброите?

— Високо и ясно — отговори пилотът.

Устата и носът на подполковник Девънпорт бяха покрити с черна кислородна маска. Останалата част от лицето и врата му беше намазана с тъмнокафява, почти черна, мазна субстанция. Беше обут в нещо, което приличаше на черни найлонови панталони.

Девънпорт погледна часовника си. Той му показваше, че самият той, както и останалите, е приемал кислород през последния един час и единайсет минути. На едната стена имаше редица кислородни бутилки и разпределителна система, към която те всички бяха свързани с гумена тръба, която имаше разклонения и към костюмите за скока.

Онова, което приличаше на прилепнали черни панталони, беше всъщност костюм против измръзване. Няколко тънки слоя изолационен материал бяха преплетени с жица — като тостер — и осигуряваха топлина. Потокът топлина по жицата щеше да бъде активиран малко преди да започне разхерметизирането на задната част на самолета. Тук измерването на времето беше от жизненоважно значение, критична ситуация. Топлинната система беше много ефикасна. Ако я включеха прекалено скоро, когато температурата в задната част не е под нулата, човекът, който се канеше да скочи, щеше да плувне в пот. На теория, топлината се контролираше от термостат. И той обикновено работеше. Обикновено.

Ако се предположеше, че системата работи и скачачът напусне самолета нито плувнал в пот, нито измръзнал, когато прережат връзката, батерия, прикачена към десния му крак, ще продължи да захранва жицата, осигуряваща топлина. По същия начин при прерязване на кислородната тръба кислородът ще продължи да бъде подаван от кислородната бутилка на гърба му.

На теория, около час приемане на кислород беше достатъчен да прогони въглеродния двуокис от кръвта на скачачите, така че да не страдат от прекалено голямата надморска височина, когато задната част на самолета бъде разхерметизирана, а после и когато падат надолу. Височина от 35 000 фута означава, че се намирате в тропосферата.

Теорията предполага, че всеки скачач не е дишал нищо друго, освен чист кислород през последния час и че не е свалял маската си дори за да поеме една глътка „нормален“ въздух. Поемането на дори една такава глътка връща този час до точката на нулата.

Задната част на самолета беше херметизирана, за да бъдат предпазени хората от температурата на тропосферата. Температурата извън самолета на такава височина е около четирийсет градуса под нулата.

Подполковник Девънпорт каза:

— Добре. В 18:05 ще започнем да разхерметизираме. Сложете маските и шлемовете сега. Внимателно. Внимателно.

Маската беше подобна на скиорска. Беше изплетена от вълна и покриваше цялата глава, с изключение на очите. Тя трябваше да предпазва от студа, но също така напълно скриваше чертите на лицето.

Като сдържаха дъха си, скачачите свалиха кислородните маски и бързо надянаха другите на лицето си, след което отново сложиха кислородните маски, а после бързо сложиха и шлемовете. Те имаха пластмасови предпазители за лицето.

— Справихте ли се всички? — запита подполковник Девънпорт.

Последва:

— Да, сър.

Капитан Роджър Ф. Стивънсън, също от Специалните части на американската армия, който беше с цяла глава по-висок от подполковник Девънпорт и чиято кожа не изискваше прикритие и явно издаваше, че е от негроидната раса, отиде при подполковника.

— Имам ли разрешение да говоря свободно, сър?

— В момента можеш да правиш каквото сърцето ти иска, Роджър. Какво ти се върти в ума?

— С всичките ми уважения, сър, вие не изглеждате като един от нас. Като свалите маската, ще изглеждате като Ал Джолсън.

— О, но аз толкова се постарах! — каза подполковникът и сложи ръка на бедрото си. — Ти току-що съсипа целия ми ден, Роджър.

Стивънсън се усмихна, но продължи:

— Един поглед към вас, подполковник, и местните ще си кажат: „Кой ли е този мършав белокож, който си е намазал така лицето?“ Или други думи, но със същия ефект.

— Мисля, че се опитваш да ми кажеш нещо, Роджър.

— Сър, опитвам се да ви кажа, че бихме могли да се справим и без вас, така че вашето присъствие не е необходимо, защото, ако някой ви види…

— Но това вече би трябвало да е било обмислено от генерал Макнаб — каза Девънпорт. — Който ми нареди да тръгна на тази операция. И то не защото той или аз мислим, че вие не бихте могли да се справите и сами. Вече сте доста добре подготвени.

— А сподели ли генералът мислите си с вас, сър? И можете ли вие да ги споделите с мен?

— Каза, че ме иска тук, ако последва промяна на заповедите. Мисля, че може да ни бъде наредено да изведем самолета оттук, ако го намерим, разбира се.

— Аз също мога да го направя, сър.

— Знам, че можеш. Но мисля, че той искаше да каже, че бихме могли, ако преценим, да изведем самолета и без съответната заповед. И че иска аз да взема това решение. Ти не бива да се натоварваш с такава отговорност. Ако стане издънка, мен само ще ме пенсионират, служил съм вече двайсет години. А ти не си. И имат нужда от теб, Роджър. А аз вече ставам малко прекалено стар за такива неща.

— Ще поема риска, сър.

— Току-що доказа, капитане, разумността на генерал Макнаб — каза Девънпорт и сега в гласа му се усещаше остра нотка. — Помисли върху това, докато пътуваме безшумно в африканското небе. Хайде, отиди да видиш дали хората ти са готови.

За момент изглеждаше, че Стивънсън се кани да каже нещо, но накрая се чу само:

— Да, сър.

Стивънсън отиде до задната част на самолета, където още четирима мъже в черни прилепнали панталони проверяваха — отново, за четвърти или пети път — съоръженията и екипировката си. Трудно беше да се каже какви са, като бяха с шлемове и маски, но двама от тях бяха афроамериканци, един беше доста мургав латиноамериканец, а четвъртият беше от бялата раса.

„Когато последните двама свалят маските си, което неминуемо ще се случи в някоя фаза от операцията, те също ще изглеждат като Ал Джолсън“ — помисли си капитан Стивънсън.

Едно от подобренията на самолета беше инсталирането на въздухонепроницаема вътрешна врата почти на средата на отделението за пътниците. Това позволяваше задната част на самолета да бъде разхерметизирана на определена височина, докато предната част оставаше херметизирана. Седалките бяха извадени от задната част на самолета. В стените бяха вградени стелажи, на които бяха поставени оръжията, радиоапаратите, парашутите и друго оборудване, както и доста кислородни бутилки.

Задната стълба също беше вградена, и доста скъпо, модифицирана. Беше излязла от фабриката с фиксирани стъпала за обикновено качване и слизане на пътници. Тя щеше да бъде спусната при кацането на самолета, да стигне до земята, без да бъде местена повече. Работниците бяха прекарали дълго време в работа над нея, за да подобрят стъпалата и техните отварящи механизми. Три четвърти от стъпалата — онези, които първоначално трябваше да опрат в земята — бяха преместени и закрепени отново, този път — още по-ниско, и снабдени с отварящ механизъм, който, когато бъдеше активиран, позволяваше стъпалата да се приберат в корпуса.

Оригиналният отварящ-затварящ механизъм беше пригоден да се справя със стъпалата на онази част от стълбата, която беше останала с фиксирани стъпала — само четири на брой след промяната. Спускащият механизъм сега беше достатъчно мощен, за да отвори вратата дори при скорост на самолета от 170 или повече мили в час. Беше необходимо също така да се подсили самата врата, както и стъпалата.

Парашутите, които щяха да бъдат използвани, бяха спортни парашути, но също бяха претърпели подобрения. В отворено положение те приличаха повече на крилете на самолет, отколкото на чадър. А можеха и да „летят“. Вместо да падат вертикално надолу като обикновените парашути, те можеха, ако бъдат направлявани, да поддържат хоризонтален полет. Можеха да „прелетят“ около трийсет мили хоризонтално след напускане на самолета, преди да започнат да се спускат. Бяха и по-големи от обикновените спортни парашути, защото им се налагаше да носят по-голямо тегло. Скачачите щяха да носят на гърба си оборудване, включително оръжие, радиоапарати, вода, храна и дрехи, за които се надяваха, че са точно като тези, носени от обикновените жители на Чад.

Всеки един от скачачите щеше да носи със себе си и сателитен приемник, свързан с него със здраво найлоново въже. Координатите на летището в Абеше се знаеха с точност няколко фута. В устройството беше вкарана и запаметена позиция на сто ярда от северния край на пистата. Сателитният приемник имаше два режима на работа. Единият режим показваше картата на района и настоящата позиция на парашутиста по отношение на избраното направление. Вторият режим показваше със стрелка посоката на избраното направление и отдалечеността му в километри и метри. Вторият режим също така комбинираше позицията на самото устройство, надморската височина, на която то се намира, и топографска карта, която даваше на парашутиста забележително ясна картина на терена, където ще се спусне.

Всички тези данни щяха да се появят на лицевата част на техните шлемове, като изображението на екрана щеше много да прилича на това на екраните на реактивните изтребители и високотехнологичните хеликоптери.

Макар че на всеки един от войниците беше разрешено сами да изберат оръжието си за мисията — подполковник Девънпорт не смяташе за необходимо да налага мнението си за идеалното оръжие на мъже, които имаха почти също толкова добри умения и почти също толкова богат опит като него в тежката задача да запазят живота си, — той забеляза, когато го прегледа, че те всички бяха направили почти еднакъв избор.

Всички имаха карабина „М–4“, 5.56 мм, която беше доста подобрената версия на стандартната „М16А2“, широко използвана в армията. Те бяха с вградени заглушители, които намаляваха значително звука от изстрела.

Всеки от тях беше взел от осем до дузина пълнители, които съдържаха по трийсет патрона. Всички бяха избрали да вземат от осем до дузина минигранати. Те не бяха така мощни като стандартните гранати, защото бяха с много малки размери. Но бяха достатъчно смъртоносни, а и вдигаха много шум. Можеха да убедят преследвачите да се движат доста по-бавно и по-внимателно, както и да ги объркат по отношение на посоката, в която трябва да вървят.

Сравнително новата, много малка и много лека, около два паунда, противопехотна мина също служеше главно като средство да обърка преследвача. Когато бъдеше активирана, мината изхвърляше много фина и трудно забележима жица в пет посоки. Детонацията идваше като голяма изненада за всеки, който закачи някоя от жиците. Войниците бяха взели общо двайсет и четири такива мини, а той самият щеше да вземе още четири. Той щеше да вземе, също така, пистолет двайсет и втори калибър със заглушител, в случай че се наложи да премахне някого много тихо. Девънпорт знаеше, че капитан Стивънсън ще бъде въоръжен почти по същия начин, и макар при инспекцията да не беше видял други такива пистолети, беше сигурен, че поне още един или двама войници ще бъдат въоръжени с тях.

Войниците щяха да закрепят ножове към ботушите си — тук разнообразието беше голямо. Някои щяха да носят ножове и в джобовете си. Лично подполковник Девънпорт не уважаваше много ножовете като смъртоносно оръжие. Беше известен със забележката си, че ако си достатъчно близо до някого, за да му прережеш гърлото, можеш, също така, да вкараш дулото на пистолета си в ухото му и да му пуснеш един куршум, а така и кървавата каша е доста по-малко.

В тази мисия те се надяваха да свършат възложената задача, без да им се наложи да извадят дори един нож, камо ли да използват някое от другите си оръжия.

 

 

— Подполковник — дойде по високоговорителя гласът на пилота, — ще отворим вратата след шейсет секунди.

— Готови сме, започвай да броиш — каза подполковник Девънпорт.

— Шейсет, петдесет и девет, петдесет и осем… — започна да брои пилотът.

Девънпорт и другите, с бързина, която беше резултат на дълга практика, провериха сигурността на оборудването си. А това се правеше най-добре с пръсти. Едва след като провериха всичко — кислородните маски, кислородните бутилки, радиоапаратите си и екраните на шлемовете си, сателитните приемници и батериите — те започнаха да надяват ръкавиците си, които също имаха електрически нагревателни жици.

 

 

— … Пет, четири, три, две, едно. Започваме разхерметизация — каза пилотът.

— Проверка на радиото — нареди подполковник Девънпорт.

Един по един всички извършиха проверката.

— Компасите на всички работят ли? — запита подполковник Девънпорт.

Всички вдигнаха палци.

Девънпорт отиде до задната част на самолета и надяна парашута си, а после помогна на Стивънсън да направи същото.

— Височина на полета 35 000 фута — каза пилотът. — Скорост 300.

— Добре, това е. Помещението е напълно разхерметизирано — каза пилотът. — Веднага, щом успея да намаля скоростта, ще започна отварянето на вратата. В момента скоростта е 260.

— Добре, отваряй вратата. Бавно. Скоростта е 220.

Чу се воят на хидравликата, последван от първата струя студен въздух, а след това изключително студеният въздух започна стабилно и бързо да нахлува. Сега вратата действаше като въздушна спирачка и намаляваше скоростта на самолета.

— Скоростта се стабилизира на 170 мили в час — докладва пилотът.

Спуснаха стълбата. Девънпорт отиде до вратата и изчака Стивънсън да вдигне парашута си и после се закачи за него. После седна на пода и след като протегна ръка зад себе си и взе чантата, я постави на стъпалата пред себе си.

Един по един другите заеха местата си зад него. Предпоследният в редицата се свърза с парашута на Стивънсън и се нареди. Последен в редицата застана Стивънсън.

— Всички ли са готови? — запита подполковник Девънпорт.

Всички провериха готовността си.

— Пилот? — запита Девънпорт.

— Около две минути, подполковник.

— Две минути — отговори Девънпорт.

 

 

— Готови ли сте, подполковник? — запита пилотът.

— Готови сме.

— Петнайсет секунди, тринайсет, единайсет, девет, седем, пет, четири, три, две, едно.

Подполковникът слезе, доста тромаво, по стъпалата, а после се отпусна във въздуха. Потокът въздух улови тялото му и рязко го отдалечи от самолета.

Бяха му необходими пет секунди, а може би и малко повече, за да добие контрол над падането си и да заеме положение на тялото — с лице надолу, с разперени крака и ръце — което щеше да задържи, докато не станеше време да разтвори парашута си.

Главното беше да се излезе от смъртоносния студ на тропосферата, преди батерията да се е изтощила и бутилката да се е изпразнила. Ако не успееш, умираш.

Колкото можеха по-бързо, останалите също слязоха тромаво под тежестта на оборудването по стъпалата и се потопиха в нощта.

 

 

— Всички ли скочихте? — запита пилотът.

Отговор не последва и той повтори въпроса. Отново не последва отговор и той каза на втория пилот:

— Майкъл, свържи се с тях по радиото и им кажи „да пуснат писмо в кутията“ в 17:22.

След това натисна копчето за механизма, който щеше да върне стъпалата и вратата на мястото им. Когато светнаха зелените светлини, той натисна лоста, който щеше отново да херметизира задната част на самолета.

(ЧЕТИРИ)

Международно летище — Филаделфия

Филаделфия, Пенсилвания

13:45, 9 юни 2005

 

— Това е той — каза Терънс Халоран, като кимна с глава към мъжа в белия „Ягуар XJh8“, който тъкмо спираше пред хангара.

— Най-после — каза тихо и с горчивина майор Х. Ричард Милър. Чакаха го от 11:45.

От колата слезе много едър афроамериканец в края на трийсетте. Не без трудности. Беше висок колкото Милър, но беше поне с петдесет паунда по-тежък. На Кастило му хрумна неприятната мисъл, че този мъж не влиза в колата, а я „облича“. Носеше зелена риза с поло яка, тъмносини панталони, обувки от кожа на алигатор, златен „Ролекс“ и златни верижки около врата и двете китки.

— Какво, по дяволите, е толкова важно, Халоран? — поздрави ги той.

— Тези хора трябва да говорят с теб, Ед — каза Халоран. — Мистър Кастило, това е Ед Торн, собственикът на „Ейвиейшън Клийнинг Сървисиз“.

— Аз съм от Тайните служби, мистър Торн — каза Кастило и му подаде документите си.

Торн ги разгледа, а след това посочи Милър и сержант Шнайдер.

— А тези двамата? — запита той.

— Аз съм сержант Шнайдер от полицейското управление във Филаделфия — каза Бети.

— А аз се казвам Милър, мистър Торн. Работя за мистър Кастило.

— И за какво става въпрос?

— Трябва да разгледаме някои от списъците на персонала ви, мистър Торн — каза Кастило. — И по-специално имаме нужда от имената и адресите на хората, които сте изпратили да работят за „Лийз Еър“ от първи до петнайсети май.

— Няма начин — каза Торн.

— Извинете? — каза Кастило.

— Казах, че няма начин — каза Торн.

— Мистър Торн, може би не разбирате — каза Кастило. — Работя за Тайните служби. Молим за вашето сътрудничество в разследването, което провеждаме…

— Какво разследване? Кого разследвате?

— Изчезването на самолета на „Лийз Еър“ в Африка — каза Кастило.

— Да, така си и мислех. И какво се опитвате да направите, да ме свържете по някакъв начин с това?

— Не, сър. Но искаме да проверим хората ви, които са работили за „Лийз Еър“ в периода…

— Не сте мислили, че ще ви предоставя книгите на компанията си просто така, нали? — каза мистър Торн и щракна с пръсти. — Какво се опитвате да направите? Да ме дадете под съд?

— Мистър Торн… — подхвана Кастило.

— Имате ли заповед за обиск или нещо друго?

— Надявахме се, че няма да ни е необходима — каза Кастило. — Надявахме се, че ще ни сътрудничите.

— Вземете заповед за обиск и я покажете на адвоката ми.

— За това ще е необходимо време, с което не разполагаме, мистър Торн — каза Кастило.

— Не изглежда да сте глупави — каза Торн. — Точно какво не разбирате? Коя част от изречението: „Няма начин!“

— Мистър Торн — каза Милър любезно, — може ли да ви кажа нещо насаме?

Торн го изгледа с презрение.

— Моля ви? — запита Милър.

Торн сви масивните си рамене.

— Благодаря ви — каза Милър все така любезно. — Ей там, може би? — запита той и посочи пространството между двата хангара.

Торн отново сви рамене.

— Да приключим с това бързо — каза той. — Имам работа.

— Ще се опитам — каза Милър с усмивка.

Торн направи няколко крачки и се обърна.

— Добре, братко — каза той. — Да побързаме, както казах.

След две секунди той откри, че лицето му е болезнено притиснато в бетонната стена на хангара. Ръката му беше извита, също болезнено, назад и нагоре.

— Какво, по дяволите…? — запротестира той, а после зави от болка.

— Майка ти не те ли е научила, че не трябва да се ругае в присъствието на дами? — запита го Милър с тон, който предполагаше воденето на весел и неангажиращ разговор.

— Вървете на майната си! — извика Торн. После отново зави и закрещя от болка.

— Очевидно си бавноразвиващ се, така че ще говоря бавно — каза Милър. — Да започнем с това, че не съм ти брат. Аз съм служител на федералното правителство, който провежда разследване. А ти не искаш да сътрудничиш. Това ме дразни, ядосва ме. А когато съм ядосан, обикновено причинявам болка на този, който ме е ядосал. Това поне разбра ли го?!

Торн отново извика от болка.

— Добре — каза Милър.

— Ще отидеш в шибания затвор за това — каза Торн.

И отново извика от болка.

— Ето, отново използваш неподходящи думи — каза Милър. — Наистина си бавноразвиващ се, нали?

Торн извика, защото ръката му беше извита още по-силно назад и нагоре.

— Кажи: „Да, сър!“ — каза Милър.

Не последва отговор, а Торн отново изрева от болка — този път почти патетично — след което каза:

— Да, сър. Исусе Христе, човече!

— Да поговорим за затвора — каза Милър. — Аз няма да отида в затвора. Ти ще отидеш. Ще бъдеш обвинен в обида и нападение на федерален служител, за което се полагат пет години затвор. По време на нападението рамото ти е било изместено. Ако още един път кажеш нещо неприлично, ще ти изместя и двете рамена. Поне толкова си умен, нали?

Торн отново изстена от болка, защото Милър му показа колко боли малко преди ръката да бъде извадена от ставата.

— Онзи белият мъж е специален агент от Тайните служби. На кого, мислиш, ще повярва съдията? На него или на дебел задник като теб, който носи златен „Ролекс“ и златни верижки и нарича всички афроамериканци братя и сестри, а също така плаща минимални заплати?

— Исусе Христе, човече!

Yahoo — каза Милър. — Знаеш ли какво означава това?

Торн поклати глава и изстена.

— Означава: „Винаги имаш друга възможност“ — каза Милър. — Разбираш ли? Кажи: „Да, сър.“

Торн високо и болезнено си пое дъх, после каза:

— Да, сър.

— Искаш ли да знаеш какви са другите ти възможности? Кажи: „Да, сър.“

— Да, сър — каза Торн и кимна с глава.

— Ще се върнем при останалите и ще кажа на мистър Кастило, че след като сме поговорили, си решил, че си разбрал грешката си и знаеш, че е твой граждански дълг да сътрудничиш на разследването и че ще отидем в офиса ти и ще ни покажеш книгите на компанията. Разбираш ли каква е другата ти възможност? Кажи: „Да, сър.“

— О’кей, о’кей. Исусе!

Той извика от болка, после каза:

— Да, сър.

— И коя възможност избираш? Ще сътрудничиш ли? Или ще отидеш в съда с две ръце, извадени от раменете?

— О’кей, ще сътруднича. Ще сътруднича.

— Добре.

— А сега ще ме пуснеш ли?

— Още нещо. Ако още веднъж кажеш нещо неприлично в присъствието на дамата, ще ти извадя ръката и ще я завра в задника ти. Разбра ли? Кажи: „Да, сър.“

— Да, сър — каза Торн.

— Мисля, че двамата можем да се разберем най-после. Няма да е трудно — каза Милър и го пусна.

(ПЕТ)

Полицейското управление

Бюрото за борба с тероризма

Индустриален комплекс „Франкфорд“, сграда 110

Филаделфия, Пенсилвания

15:05, 9 юни 2005

 

— Ще е необходимо известно време, за да проверим всички тези хора — каза главен инспектор Крамер, като барабанеше с пръсти по купа книги, в които бяха записани наетите на работа работници на „Ейвиейшън Клининг Сървисиз“, които им бяха дадени не особено доброволно. А после продължи да обяснява: — Искам да ги видят колкото е възможно повече хора, не само момчетата, които са под прикритие.

— Разбирам — каза Кастило. — Успяхте ли да се свържете с някои от момчетата под прикритие?

— Свързах се с всички — каза Крамер. — Но засега знаят само, че искаме среща. Проблемът е в уреждането на срещите. Трябва да се внимава много. И не може да стане през деня.

Той направи пауза и вдигна поглед към Кастило.

— Има ли още нещо, което бихте искали да разследвате, да видите?

Кастило се усмихна.

— Искате да кажете, че не само че не сме ви полезни, но и ви пречим?

— Вие го казахте, не аз — каза Крамер.

— Дик, кога за последен път си видял Камбаната на свободата? — запита Кастило.

— Ако се изключат случаите, когато съм минавал с колата оттам, мисля, че когато бях в осми клас — отговори Милър.

— Мисля, че е време отново да я разгледаш — каза Кастило.

— Добра идея — каза Крамер и се усмихна. — Ако изникне нещо, ще ви се обадя.

 

 

— Сигурен съм, че видя знака, забраняващ спирането — каза Милър на Бети Шнайдер, когато тя първо намали скоростта, а после спря, обърна се назад и даде на заден ход.

Той седеше отпред, до нея.

— Не само мога да чета, но мога и сама да си завързвам обувките — каза тя. — Ние сме на работа, а сме и полицаи.

Видя, че Кастило се усмихна, и му се усмихна в отговор.

— Кажи му, сержанте — каза Кастило.

— Но това е знакът, отбелязващ Националния парк — започна да спори Милър и посочи: — А правилото за полицаите, които са на работа, важи ли за федералната собственост?

— „Маркет стрийт“ принадлежи на Филаделфия — каза тя. — Федералната собственост започва от другата страна на тротоара. — Тя посочи към отвореното пространство и към структурата, издигната над Камбаната на свободата и сградата на общината зад нея. — Понякога това се превръща в проблем на юрисдикцията.

— Наистина ли? И как така? — запита Кастило.

Тя тъкмо слизаше от колата и не отговори. Като слезе на тротоара, Кастило видя към тях бързо да се приближава полицейски служител. Той огледа внимателно колата, кимна, с полуусмивка на устни, и тръгна обратно по „Маркет стрийт“ към сградата на общината. Усети, че Бети го беше видяла да наблюдава полицая.

— Как разбра, че си ченге? — запита Кастило. — И че си тук по работа?

— Мъжка интуиция. Мисля, че така се нарича — каза тя.

— Сразен съм — засмя се Кастило.

— Мисля, че и аз не съм идвала тук, откакто бях в осми клас — каза Бети, като тръгнаха по площада към Камбаната на свободата.

 

 

— Това не си го спомням — каза Милър.

— Колко пъти си ми казвал, че когато си бил ученик, си бил все в задните редици? — запита Кастило.

Бети се усмихна и поклати глава. Милър скри дясната си длан с лявата и показа на Кастило среден пръст.

— Имам предвид, не си спомням, че са допуснали грешка в думата „Пенсилвания“ — каза Милър.

Кастило погледна по-внимателно.

— Да, така е — каза той. — Предполагам, че са имали проблеми с осми клас.

— Пише, също така „Провинция Пенсилвания“ — каза Бети. — А винаги съм мислела, че са използвали думите „държава“, „република“ и „общност“.

Милър заобиколи камбаната. Кастило погледна през площада към „Маркет стрийт“.

— За какво мислиш? — запита Бети.

— Денят е прекрасен.

— Да, обаче не за това мислиш — каза тя.

— Не — призна той. — Мислех, че на десети септември вероятно е имало по-малко от петдесет души, които са смятали терористичния акт от следващия ден за възможност, макар и много отдалечена във времето.

— И мислиш, че атаката тук е вероятна, така ли?

— Иска ми се да не е така — каза той. — И се чувствам малко виновен, че не правя нещо повече по въпроса.

— Докато главен инспектор Крамер не покаже всичките онези имена на нашите хора, включително на онези, които работят под прикритие, какво можем да направим?

Той сви рамене.

— И аз това си повтарям.

Милър бързо се върна при тях.

— Сети ли се нещо? — запита го Кастило.

— Майка ми — каза Милър. — Обещах да й се обадя, когато разбера дали ще имаме възможност да отидем за вечеря. Ще трябва да й го кажа, по един или друг начин. Тя наистина иска да те види, Чарли.

Кастило погледна Бети.

— Имате ли връзка по радиото на разстояния като до Бала Синуид?

— Разбира се — отговори тя. — А нали имаме и мобилни телефони.

— Дик, обади се на майка си и й кажи, че ченгетата ще те заведат до дома ти — каза Кастило.

Бети се подсмихна, после се усмихна открито на Кастило.

— Така ли? — каза Милър. — А Крамер?

— Ако се обади, ще отидем при него — каза Кастило. — Но, така или иначе, не сме му полезни.

— Тя настина иска да те види, Чарли — повтори Кастило.

Кастило посочи към „Маркет стрийт“ и всички тръгнаха към колата. Кастило погледна часовника си. Оставаха десет минути до четири часа.

„А това означава, че в Абеше е 21:50. Което означава, че вече е тъмно. Не знам колко време е необходимо, за да насочат сателити над Абеше, но вероятно няма да могат да го направят преди падането на нощта, което означава, че им се е наложило да използват инфрачервени лъчи и други екзотични технологии, които очевидно не са дали резултат. Секретар Хол щеше да ми се обади и да ми каже какво са открили. Което означава, че все още не знаем дали онзи проклет самолет е, или е бил, в Абеше. И няма да узнаем, докато не дойде новият ден, когато сателитите ще могат да направят вълшебните си снимки. А и това не винаги става успешно. Исусе, ако получа обаждане от Хол, това ще означава, че телефонът ми работи. Кога за последен път проверих дали батерията е заредена?“

Той извади телефона си и го погледна. Усети погледа на Бети върху себе си.

— Скоро ще трябва да заредя батерията — каза той.

— Имам зарядно в чантата си — каза Бети, докато разглеждаше входа за зареждане на телефона му. — Вероятно ще стане и на твоя телефон.

Като стигнаха до „Маркет стрийт“ и колата без отличителни знаци, Кастило седна отпред, до Бети. Тя извади зарядното от чантата си и му го подаде.