Том Кланси, Карл Стайнър, Тони Колц
Воини в сянка (14) (Специалните сили — поглед отвътре)

ХIII.
Булдога и неговата раница: случка от войната

Има една история от войната, която заслужава отделна глава, и затова ние с Карл Стайнър я представяме тук.

След като в Залива бяха струпани повече от девет хиляди войници от специалните сили, трудно би могло да се говори за „типично“ за тях преживяване. Има обаче една прочута история за разузнаването в тила на врага по време на войната, в която става дума за екип, командван от главен сержант Ричард (Булдога) Балуонц. Случилото се с този екип илюстрира не само общите трудности за всички специални разузнавателни (CP) мисии, но и предизвикателствата (много от тях излишни), пред които бяха изправени специалните части през войната.

Главният сержант пристигна в Залива с първите подразделения на специалните сили в края на лятото. Изпратен в граничния район с разузнавателна мисия, той служеше и като едно от „въжетата за спъване“ при евентуално нападение на Саддам срещу Саудитска Арабия.

Следва неговият разказ:

— ПУСТИННА БУРЯ беше преломен момент за ССО, защото потвърди поправката „Нън-Коен“ към закона „Голдуотър-Никълс“ за създаването на СЩСОКОМ. Всъщност ССО се разгръщаха цялостно за втори път, откакто съществуваха, покривайки пълния спектър от характерните за тях мисии.

В началото на войната се намирах на границата и събирах разузнавателна информация близо до Кафджи. Винаги когато се сблъсквах със сили на коалицията, намирах хора от специалните сили с тях. Имахме придадени към подразделенията екипи до бригадно ниво и понякога дори до батальонно ниво и във всяка коалиционна сила на бойното поле — включително при сирийците и мароканците. Обикновено смятахме тези хора за враждебно настроени към американските интереси, но нямаше какво да се прави — налагаше се да работим рамо до рамо с тях.

Пет-шест екипа покриваха цялата граница между Кувейт и Саудитска Арабия. Бях с екип на специалните сили, който работеше с колеги от Саудитска Арабия — с техния еквивалент на екип от специални сили, — но те бяха и граничари. Патрулирахме границата през нощта и иракчаните очевидно правеха същото от другата страна в Кувейт. Можехме да ги видим, както и струпването на войски и изграждането на укрепления там. Много често при нас идваха дезертьори, които развяваха бяло знаме, особено след началото на кампанията с бомбите.

Ето какво представляваше границата: от двете й страни — саудитската и кувейтската — беше издигнат голям насип по протежението й. Това беше клопка за танкове — можеха да се изкачат по насипа и да паднат в яма от другата страна. Имахме заповед да не пресичаме този насип.

Между двата насипа се простираше пространство от два-три километра, което наричахме „ничия земя“. Самата граница минаваше някъде по средата. Когато иракчаните нахлули в Кувейт, кувейтците излезли срещу тях с всички машини, с които разполагали, и много от тях се повредили; затова наоколо имаше разпръснати останки от тези автомобили. Една нощ оглеждахме с очила за нощно виждане, когато забелязахме светлинка в една от машините върху малко възвишение в ничията земя. Помислихме, че е станало късо съединение в акумулатора.

Иракчаните очевидно бяха забелязали същото и една сутрин се появиха с бронетранспортьор — до този момент не бяхме виждали такава машина там. Тя се появи в „ничията земя“ на едно хълмче северно от Кафджи.

Командирът на екипа ми нареди да отида там и да видя какво правят.

Заповедта не ми хареса, но той беше мой командир, така че нямаше какво да се прави. Скочихме в един джип и саудитците вдигнаха бариерата, за да ме пуснат през техния насип. Щом излязох от другата му страна, завих надясно и шофирах покрай насипа, като се оглеждах. Междувременно капитанът стоеше на покрива на граничната застава и ме командваше по радиото:

— Не, не, завий наляво, завий наляво, излез на открито.

Горе-долу по това време иракчаните бяха завързали с верига изоставената машина и я изтегляха. Сигурно смятаха, че я използваме, защото я изтеглиха отвъд техния насип. Капитанът продължаваше да настоява:

— Излез на открито и отиди там.

Прецених, че вече е безопасно да стигна до мястото, защото си бяха отишли. Изкачих хълмчето.

Оказа се обаче, че иракчаните са там. Обърнаха оръжията си към нас и аз си помислих: „Човече, мъртъв си.“ За момент ситуацията наистина бе много напрегната. После те просто продължиха да си вършат работата, а ние отпътувахме.

Влязох в спор с колегата си, саудитския командир.

— Те навлязоха в територията на Саудитска Арабия — заявих аз.

— О, не, не са влизали — отговори той. Искаше да ми каже, че няма да отиде да провери.

— Да, направиха го — казах аз. — Виждам следите от гумите им върху граничната територия. Навлязоха само на сто метра, но бяха в Саудитска Арабия. — И спорът ни продължи. — Виж какво, ето какво ще направим — казах му аз. — Следите още са там, на пясъка. Ще отидем там. Ще включим системата за сателитно позициониране, ще отчетем данните, ще се върнем и ще ги видим на картата. И ако мястото се окаже на саудитска територия, значи съм прав. В противен случай греша.

Той се съгласи с това и ние го направихме. Отидохме с колата дотам, взехме координатите на мястото, върнахме се и ги открихме на картата; действително мястото се намираше на стотина метра навътре в саудитска територия. Смятахме този инцидент за важен, защото до момента нямаше иракски нахлувания в Саудитска Арабия.

Малко по-късно от батальона пристигна съобщение, в което се казваше:

— Хей, вие защо пресичате онзи насип? Имате заповед да не го правите.

Започна разправия какво сме говорили с моя капитан. От това нямаше полза никой.

По-късно пристигна батальонният командир, седна и завърза разговор с мен, а аз не знаех какво да очаквам. Мислех, че здравата съм загазил. Но той ме изненада.

— Добре — започна той, — виж какво ще ти кажа. Имам един екип, който е разположен в тила, в Пещерата на прилепите.

Това беше името, с което назовавахме базата на специалните сили на летище „Крал Фахд“, където Командването за специални операции (КСО) разполагаше с един екип, ОДА525.

Трябва да знаете, че всички екипи в 5-та група бяха ангажирани във войната, с изключение на този. Преди да излетят от Щатите, капитанът им току-що бил заминал на тренировки по специални мисии, така че екипът бе разположен в Саудитска Арабия без офицер. Ротният старши сержант останал да ръководи тила, а екипният сержант бил повишен в ротен сержант, така че екипът останал без командир. В резултат на това ги използваха като момчета за всичко. Батальонът ги използваше за слугински поръчки. Те бяха много горди хора и искаха да участват във войната, но бяха останали извън нея. Наричаха ги „католическите девици“.

И така, когато дойде на границата, батальонният командир ми направи следното предложение:

— Разполагам с онзи екип, който седи в Пещерата на прилепите; те не участват във войната и им трябва силен командир. Предлагам ти този пост. Искам да помислиш по въпроса.

Разбира се, искаше ми се да го разцелувам. Отговорих на него и на ротния си командир:

— Вижте какво, готов съм да поема екипа, но за да имам някакъв авторитет като командир, искам този екип веднага да бъде включен във войната. Не мога да отида там и нещата да си продължат постарому. Ако останат момчета за всичко на батальона, няма никакъв смисъл да отивам там, затова ми трябва помощта ви за включването на тези хора. Ще се подготвим и смятам, че ще можем да поемем някоя от първите възложени мисии.

Така се постави основата на работата ми с този екип.

Когато отидох в Пещерата на прилепите заварих нещо съвсем различно.

Хората от 525-ти екип се намираха там вече няколко месеца. Бяха стояли там толкова дълго, че бяха изработили мебели. Имаха зелена морава. Разполагаха с кабелна телевизия. Не знам откъде я бяха взели, но я имаха. И подобно на много други подразделения на летището „Крал Фахд“ и на други места, си бяха направили нелегален казан за варене на алкохол. Не казвам, че бяха лоши войници; винаги когато добрите войници разполагат със свободно време, нямат работа и никой не ги притеснява… — е добре, нека просто кажем, че бяха много изобретателни.

Когато пристигнах там, ги заварих в лошо състояние. Просто не ги използваха по предназначение.

Не че не помагаха за войната. Те бяха обучили всички екипи от 5-та група как се оказва близка въздушна поддръжка (което по-късно им беше от полза) и наистина бяха в много добра физическа форма, защото прекарваха много време в спортната зала.

И така първото нещо, което направих, след като поех командването, беше да ги измъкна оттам и да ги включа във войната. Стигнахме безпрепятствено почти до йорданската граница, много нагоре в северозападната част на Саудитска Арабия, и изпълнявахме операции в подкрепа на екипи, които се подготвяха за различни дейности. Придвижвахме се надлъж и нашир из страната с джипове, като се ориентирахме със сателитната система.

Системата за сателитно позициониране е едно от най-добрите неща, с които разполагахме по време на ПУСТИННА БУРЯ, защото ориентацията в откритата пустиня може да бъде почти невъзможна. Със сателитната система е лесно — просто я поставяш на стъклото на джипа и тя ти показва в каква посока да вървиш. Използването на системата беше важно при преминаване през рискован или пресечен терен през нощта или при шофиране без светлини с очила за нощно виждане.

След завръщането ни около средата на януари получихме специалната разузнавателна мисия.

Горе-долу по същото време ме извикаха и ми казаха:

— Искаме да се погрижиш за скривалищата.

По това време още нямахме стандартни инструменти за изкопаване на скривалища. Нямаше и никакви правила за устройството на скривалищата, така че се наложи да направим някои собствени проучвания и да импровизираме.

Излизахме и наистина копаехме скривалища, за да установим най-добрия начин за изграждането им. Какъв е идеалният им размер, подходящ за четирима души? Как ще се спи вътре? Как ще се яде? Защото веднъж влезли вътре, хората остават там седмица или десет дни. Спят там. Ходят там по голяма и малка нужда. Трябваше да преценим как да подготвим скривалищата за всичко това…

Комплектите за скривалища, които разработихме ние, тежаха около четиридесет и пет килограма с коловете и платнищата. Не бива да забравяте, че носехме всичко това на гърбовете си.

Но след това получихме мисията и отидохме в изолация; подготвяхме се, четяхме, запознахме се с цялата налична в момента разузнавателна информация и накарахме пилотите, които щяха да ни прехвърлят до мястото, да планират маршрута.

Мисията ни предвиждаше да се отиде в скривалище и да се извършва наблюдение за събиране на разузнавателна информация в реално време но магистрала 7, голяма магистрала от север на юг, която идваше от Багдад, стигаше на юг до Ан Насирия и после продължаваше на югоизток до Басра. Тя представляваше основна комуникационна артерия. Ние щяхме да оказваме непосредствена поддръжка на командира на XVIII въздушнопреносим корпус. Докладите ни щяха да пристигат директно при разузнавателния офицер на специалните сили (РОСС) — те го наричаха координатор на специалните операции (СОКОР), — който работеше в щаба на корпуса. И той поддържаше директна връзка с командира на корпуса.

Командирът на корпуса искаше да знае какво прави врагът. Изпращаше ли подкрепления за фронта? Ако да, какви войски и каква екипировка? Какви танкове?

В заповедта за мисията ни също се казваше, че трябва да сме в състояние да различаваме характерната екипировка на отделните подразделения, която може да ги идентифицира. Танковете Т–72 например се използваха само от Републиканската гвардия. Ако човек виждаше някой Т–72, разбираше, че си има работа с гвардията.

Съставихме плана си и просто седяхме в очакване, когато избухна битката за Кафджи — иракчаните пресякоха границата, така че ни повикаха там. Основните иракски подразделения вече се бяха изтеглили, но командирите ни смятаха, че все още остават някои изолирани групи, които могат да събират разузнавателна информация, и затова ние претърсихме всичко, сграда по сграда. Наистина направихме добра тренировка за война в градски условия. Не открихме никого, но никога не се знаеше какво те чака зад всяка отворена с ритник врата.

Бяхме в Кафджи, когато ни повикаха: „Ще действаме.“

Така че се върнахме в Пещерата на прилепите, събрахме целия си багаж и заминахме за военния град на крал Халид (ВГКХ), където бе разположено нашето подразделение. Прекарахме там в очакване два дни.

Едно от нещата, които чакахме, бяха някакви специални обувки, които бяхме поръчали. Американските обувки за джунгли оставят характерни отпечатъци по меката глинеста почва, по която щяхме да се движим, и не искахме да оставяме никакви подобни следи. Накрая чисто новите обувки пристигнаха в навечерието на мисията ни. Някои от момчетата казаха:

— Няма да ги нося. Те не са разтъпкани.

Затова взех пластмасови кашони, изразях кройки по формата на подметките и ги залепихме отдолу на старите си обувки, за да не оставят следи.

 

 

Трябваше да отидем на място на около сто метра от магистрала 7 и близо до малката река Шат ел Гараф. Там имаше и ниви с канали и дълбоки вади за напояване. Вадите бяха копани на ръка и пръстта стоеше от двете им страни. Възнамерявахме да ги използваме за придвижване, така че ако наоколо имаше хора, щяхме да можем да пълзим при нужда по вадите.

Щяхме да изградим две скривалища. Едното за наблюдение на трафика на север, а другото — на юг. Периодично, на всеки четири или шест часа, трябваше да докладваме в щаба, но ако забележехме нещо значително — инсталации за „Скъд“, танкова рота или нещо подобно, — го докладвахме незабавно.

Беше 23-ти февруари 1991 година.

Във ВГКХ се натоварихме на два хеликоптера „Блекхоук“ по четири души във всеки. Разполагахме с някои наистина велики пилоти в авиационния полк за специални операции (АПСО), най-страхотните пилоти на света. Хората от АПСО се доказаха многократно. Знаехме, че ще ни прехвърлят на определеното място. И нещо по-важно — знаех, че ще дойдат да ме приберат.

Моята летателна мисия изпълняваше един главен сержант на име Кени Колиър. Отидох при него и се заговорихме.

— Кени, не се съмнявам, че ще ме закараш дотам — казах му аз. — Но ако имам нужда от теб, трябва да дойдеш и да ме прибереш. Не ме оставяй там.

Той се усмихна широко.

— Казах ти, Дог, ти се обаждаш, ние те измъкваме.

Отлетяхме от ВГКХ до „Рафхах“, военновъздушна база до границата за зареждане с гориво. Отивахме на място, отдалечено на 241 километра през границата в Ирак — дълъг път за всеки блекхоук. Хората от АПСО изчислиха, че след като ни прехвърлят, оставят и се завърнат, ще им остане гориво за около десетминутен полет.

Искахме да пресечем границата около осем часа същата вечер. Всички бяхме с готов багаж и в камуфлажни униформи: готови сме, отиваме на война, отиваме в тила на врага. Момчетата бяха развълнувани. През цялата си кариера се обучавахме за това да помогнем на страната си, като изпълняваме такива мисии. Бяхме ги репетирали. Бяхме събрали цялата разузнавателна информация. Планирахме мисията много щателно.

Прекосихме границата около осем часа и тогава поради някаква причини ни повикаха обратно. Просто наредиха: „Прекратете мисията. Върнете се в базата.“ И ние се върнахме.

И до ден-днешен не знам причината за това анулиране, но каквато и да беше, ние още не се бяхме върнали и те казаха: „Не, не, изпълнявайте мисията.“

Не можехме да обърнем заради проблема с горивото, затова трябваше да кацнем и да заредим хеликоптерите, а всичко това ни забави. Времето ни беше разчетено много строго. Забавянето от тази страна на границата ни поставяше в потенциално рискована ситуация от другата страна на граничната линия.

Кени Колиър беше войник от специалните сили и затова разбираше значението на разписанието. Летците се опитаха да компенсират забавянето ни. Летяха много ниско и бързо. Летяха на шест метра над пустинята със скорост около 160 възела.

Стоях на радиостанцията при пилота, когато почувствах как хеликоптерът подскочи, и то доста силно. Усетих как машината потрепери и не знаех каква беше причината. Това ме уплаши почти до смърт.

— Какво става, Кени? Какво става? — попитах през микрофона.

Той беше абсолютно спокоен, което наистина ме впечатли. Бяхме ударили една пясъчна дюна и задното колело от задния колесник се бе откъснало.

— О, не се тревожи за това — отговори той. — Просто ударихме една пясъчна дюна. Всичко е наред.

И тези думи веднага ме успокоиха.

Поради забавянето хеликоптерите загубиха своето глобално навигационно сателитно покритие за известно време^[1]. Наложи се да използват някаква резервна навигационна система.

— Не мога да ти гарантирам, че ще те оставя точно на мястото, където искаш да отидеш — заяви ми пилотът.

— Добре, Кени — отговорих аз, — закарай ни колкото можеш по-близо до мястото и ние ще продължим мисията.

Когато наближихме района на мисията, той направи няколко „фалшиви включвания“ — сиреч, издигаше се високо и нарочно се оставяше да бъде засечен от вражеските радари, след което кацаше на земята и оставаше там около десет секунди, тъй че ако врагът излезе да разбере какво става, да не открие нищо. Направихме няколко такива маневри и накрая той се приземи, а ние слязохме от хеликоптерите. След което те се издигнаха и изчезнаха.

Изпитах някакво зловещо чувство при отдалечаването им, защото витлата се чуваха все по-слабо и човек осъзнаваше, че се намира на 241 километра в тила на врага.

Един от въпросите, които зададохме на разузнаването, беше: „Има ли кучета в този район?“ Арабите не обичат кучета. Смятат ги за мръсни животни и не държат кучета в къщите си.

Все пак, макар това да важи за живеещите в градовете араби, селяните — бедуините и фермерите — държат у дома кучета по същите причини, по които ги държат и нашите фермери. Те ги използват като пазачи. Така че там имаше кучета. Когато слязохме от хеликоптерите и те отлетяха, помислих, че сме кацнали в някой селски двор. Отвсякъде се чуваше кучешки лай.

Но когато вече не чувахме хеликоптерите, лаят отслабна и осъзнахме, че кучетата по-скоро реагират на звука на витлата, отколкото на нашето присъствие.

Първото нещо, което направихме, бе да се преместим на може би сто метра, да установим защитен периметър и просто да се ослушаме. Това е тактика за оценка на нощните звуци и за привикване на очите и ушите към околната среда. Цареше пълна тишина, каквато исках да чуя.

Обърнах се към моя сержант по оръжията:

— Извади глобалната си навигационна система. Да проверим дали тук имаме покритие.

Имахме. Всъщност се намирахме на север от определеното ни място, но на не повече от два-три километра. Все пак всеки човек в екипа ми носеше раница, която тежеше повече от осемдесет килограма, което е изключително тежък багаж. Той включваше екипировката ни за двете скривалища — по единайсет килограма на човек. Всеки член на екипа носеше и по деветнайсет литра вода, както и радиоекипировка.

Отидох на командирско разузнаване с моя сержант по оръжията. Открихме търсения район, определихме местата за скривалищата, върнахме се, събрахме екипа и ги заведохме до мястото. Извадихме окопните си лопати и започнахме да копаем и разбрахме веднага, че въпреки тренировките ни с пясъчната глина в Саудитска Арабия почвата тук е чернозем. Тя беше твърда. Нямаше начин да изкопаем скривалище преди разсъмване с окопните инструменти с къси дръжки.

Другият екип под ръководството на сержант Сам Хопкинс се отдръпна малко назад, намери малко по-мека почва и започна да копае, но скоро стана ясно, че и те няма да успеят да свършат работата навреме. Понеже трябваше да намерим укритие, решихме да установим скривалището си в един от рововете, които пресичаха местността. Разположихме отбраната си и използвахме този ров като скривалище; прикрихме го отпред с торби с пясък; отгоре нахвърляхме всякаква растителност и направихме всичко останало, което времето ни позволяваше.

Знаехме, че минаващите по магистралата в двете посоки автомобили няма да забележат нищо необичайно. Сливахме се с пейзажа.

Преценихме, че фермерите в Ирак би трябвало да работят по същия начин като колегите си в Щатите. Фермерът засява нивите си и след това ги посещава от време на време, за да е сигурен, че посевите се развиват добре. Но не го прави всеки ден. Но пропуснахме да вземем под внимание факта, че в тази част на Ирак технологията е много изостанала от нашата. Децата не седят вкъщи да гледат телевизия и да играят на видеоигри. Те нямат телевизори и компютри. Играят си на полето. Не предвидихме това.

И така при първите слънчеви лъчи ние се прибрахме в скривалищата — по четири души във всяко. Единият наблюдаваше през дупка в брезента (сержант Джеймс Уедърфорд); друг записваше видяното на магистралата; останалите двама души предимно почиваха. Бях единият от почиващите. Затворил си бях очите, но съзнавах какво става и чух Уедърфорд да казва:

— Навън има деца. Играят си.

Те се приближаваха все повече и със засилването на гласовете им започнах да се тревожа. Внезапно звукът секна. Стана тихо. Децата бяха отвън при нас и фактически гледаха през дупката на Уедърфорд. Те погледнаха вътре, видяха да ги гледа този човек с камуфлажната униформа, извикаха и отстъпиха назад.

Същевременно двама от войниците ми излязоха от задната страна на канала с автомати МР–5 и пистолети със заглушители. Децата ги видяха и избягаха.

— Шефе, какво да правим? — попитаха хората ми.

Вижте сега, не се съмнявам, че ако им бях казал „Не оставяйте тези деца да се измъкнат. Застреляйте ги“, те щяха да го направят. Имахме разрешение да постъпим така, ако някой цивилен се приближеше и изложеше мисията ни на риск.

Две от децата бяха момиченца, може би на седем или осем години, а едното бе по-малко момче. Решението трябваше да се вземе моментално.

— Не, не ги убивайте — отговорих аз.

Не исках да стрелям по деца.

Няколко неща сигурно бяха причина за това. Израснал съм в християнско семейство. Децата ми бяха на почти същата възраст. Просто не бях способен да стрелям по деца. Каквото и да се случеше с нас, бях готов да го посрещна. Ако пристигнеха войници, щях да се защитавам. Имахме оръжия и знаех, че можем да поискаме близка въздушна поддръжка, както и да ни измъкнат оттам. Но нямаше да стрелям по деца.

Децата изтичаха към едно малко село, разположено недалеч. Извадихме сателитната си радиостанция и поискахме незабавно изтегляне. Съобщихме им:

— Видяха ни. Разкриха ни. Трябва да се измъкнем оттук. Позициите ни са изложени на опасност.

Докато нашите хора работеха по въпроса за измъкването ни, никой от селото не се върна, за да проучи нещата. Нямах представа дали децата са казали на някой за нас, или може би са помислили, че виждат привидение. Но след като избягаха, никой не дойде да ни провери. В този момент решихме, че макар скривалищата да са компрометирани, въпросът със самата ни мисия не стои така.

Затова се преместихме от този канал в друг район и отново установихме скривалищата си. След като никой не ни разкри, отменихме искането за спешно изтегляне.

— Слушайте — уверявах ги аз, — чувствам се доста сигурен. Никой не дойде. Преместихме се в друг район. Ще продължим да изпълняваме мисията си. През нощта ще се преместим по-далеч.

През целия ден продължихме да наблюдаваме магистралата и да докладваме за трафика по нея. В 12,00 ч. изпратихме информацията за видяното.

Малко след това, докато лежах върху купчина пръст и наблюдавах с бинокъл магистралата, улових с периферното си зрение някакво движение встрани и назад. Обърнах се и видях двете деца, но този път с тях беше и един възрастен. Бързо се плъзнах обратно в канала, но знаех, че са ме забелязали. Въпреки това оставаше някаква малка надежда да не е така. Казах на момчетата:

— Вижте какво, мисля, че току-що… някой току-що ме видя. — И Трионът (Робърт) Де Гроф изтича отстрани и провери нещата. Хората вече идваха към нас.

— Да — прошепна Трионът, — идват насам.

Излязох от скривалището, за да говоря с тях. Възрастният носеше черно-бяла кърпа на главата като палестинец и всички те ме гледаха; поздравих ги с най-добрия си „Салаам алейкум“ и ги заговорих на арабски, спомняйки си казаното от нашите разузнавачи: те могат да се държат приятелски, могат да бъдат безразлични. Размишлявах трескаво, надявайки се вътрешно да не се окажат враждебно настроени.

Но отново си помислих, че не бива да убивам тези хора. Те нямаха оръжие, бяха цивилни и имаше две деца.

След това те побягнаха много бързо назад. Този път нямахме късмет както преди. След двайсет минути започнаха да прииждат хора.

Внезапно се появи група тийнейджъри, може би петнайсет или двайсет души. Те бяха просто деца и нямаха представа за случващото се. Затова ги заговорих на арабски. Казах им да спрат, да си отидат и да ни оставят на мира. Накрая извадих пистолета си и при вида му те се разбягаха.

Реших да се преместим.

Но по това време към нас вече идваха много цивилни, а на магистралата спряха пет автомобила — три два и половина тонни военни камиона, една „Тойота Ленд Крузър“, която служеше за команден автомобил, и един автобус. Много скоро всички излязоха на шосето и започнаха да разговарят.

Ние вече се споглеждахме: „Хей, здравата я оплескахме.“

Поискахме незабавно изтегляне, но те казаха:

— Добре, но ще трябва малко да почакате, докато се освободят хеликоптери. Ще ви осигурим близка въздушна поддръжка.

— Страхотно — отговорих аз.

Време беше да приложим нашия план за унищожение при спешни случаи — да натрупаме на купчина всички неща, които не можехме да вземем с нас, и да ги унищожим. Инженерът вече имаше готов блок пластичен експлозив С–4 с едноминутен таймер. Той се протегна, извади запалката и го поставихме на земята. Аз взех една радиостанция от купчината, LST–5, защото беше сателитна радиостанция, но вършеше двойна работа като ултракъсовълнов предавател за връзка със самолети. Закачвахме една антена с размерите на писалка върху нея и тя започваше да работи на ултракъси вълни. С нея можех да повикам близка въздушна поддръжка.

Останалата екипировка отиде в раниците.

Междувременно иракските войници започнаха да ни заобикалят — напредвайки от двете ни страни — заедно с няколко цивилни, въоръжени с ловджийски пушки. Ако някой влезе в задния ти двор, ти ще излезеш да го прогониш. И те правеха точно това.

В този момент сухопътната война бе започнала, но ние не го знаехме. Когато тръгвахме, никой не ни беше казал: „Сухопътната война ще започне в полунощ.“

Но иракчаните го знаеха и това, изглежда, ги вълнуваше силно.

Те бяха вероятно и прекалено самоуверени. Не разбираха срещу какво се изправят. Вероятно смятаха, че сме екипаж на свален самолет — лесна плячка — и могат просто да дойдат и да ни приберат.

Както и да е, ние поставихме експлозиви на цялата ни секретна екипировка, след което хвърлихме излишните раници върху тази купчина, за да облекчим товара си. Върху нас остана само най-необходимата екипировка — найлонови презрамки, върху които закачвахме пълнителите, манерките и т.н. Пъхнах един пакет с готови за консумация храни (ГКХ) в джоба си, а на врата ми висеше устройство за нощно виждане. Взехме само една сателитна навигационна система, която съдържаше изходния ни маршрут; в нея бяха заложени всичките точки от маршрута ни.

След това включихме таймера на С–4 и побягнахме с всички сили назад по един от каналите. Внезапно стигнахме до място, на което каналът ставаше плитък, там имаше завой. На практика се озовахме в капан в този ръкав на канала.

Когато експлозивът избухна, иракчаните бяха на по-малко от минута зад нас, а близката ни въздушна поддръжка щеше да пристигне след двайсет минути. Знаех, че положението ни не е розово. Настигаше ни подразделение с размерите на рота, което се опитваше да ни заобиколи.

Веднага щом експлозивът избухна, ние се озовахме под тежък обстрел. Изчакахме. Не отговорихме на огъня.

Макар това да не беше лесно. Най-точният огън не идваше от войниците. Бедуините бяха ловци и те бяха добрите стрелци. Искам да кажа, че вдигаха пушилка около главите ни.

При настъплението си войниците се придвижваха на групи от по четирима или петима, движейки се изправени с готови за стрелба пушки. Бяха обути с половинки обувки, подходящи за офис. Това не беше бойно подразделение от фронтовата линия; те бяха чиновници от тила. Изпълняваха заповедта да вземат пушките си, да излязат и да ни пленят.

Един американски пехотен взвод щеше да напредва на прибежки с едновременна стрелба, претъркаляне и заемане на нова позиция, но тези хора просто стояха прави. Това беше в наша полза.

Трионът попита:

— Ще стреляме ли?

Отговорих:

— Да, открийте огън.

Известно време никой не направи нищо, защото никой не искаше да бъде пръв. Знаеха, че щом започнем, работата ще стане дебела. Затова заповядах отново:

— Огън.

Трионът откри огън със своята пушка 203 (40-милиметров гранатомет, прикрепен към автоматична пушка М–16). Останалите 203 също откриха огън. Гранатите излетяха и паднаха сред иракчаните. Внезапно там остана само един олюляващ се човек в разкъсани дрехи. Останалите бяха паднали. Наблюдавайки това, човек се чудеше какво става.

Предполагам, че при първоначалния залп сигурно сме ликвидирали около четирийсет от тях.

Внезапно се озовахме в страхотно сражение, но държахме позицията си, надявайки се отчаяно на въздушната поддръжка.

Трябваше да нагласим сателитната си радиостанция на ултракъсовълнов обхват, за да можем да говорим със самолета. Нагласихме сателитната чиния и после отидохме да поставим антената. Нея я нямаше — бяхме я загубили.

Изглежда, че бедата никога не идва сама. Намирахме се в разгара на сражение и нямаше как да се свържем със самолета.

Но понякога късметът ти проиграва. Оказа се, че сержант Де Гроф носи радиостанция за оцеляване PRC–90. Той я извади, подаде я на Уедърфорд, моя сержант по комуникациите, и попита:

— Хей, това ще свърши ли работа?

Уедърфорд я погледна.

— Това е радиостанция за пряка въздушна връзка — каза той. — Не знам дали ще свърши работа. Съмнявам се. Само ако самолетът е непосредствено над нас.

Въздушната поддръжка вече беше тук. Чувахме ги по сателитната ни радиостанция; те ни викаха, но ние не можехме да им отговорим. Затова летяха наоколо, без да ни открият.

След известно време една група от нападателите ни превзе мост над близката река, понеже нямаше какво друго да направи, и това всъщност ни помогна. Много цивилни бяха излезли да гледат сеир, имаше жени и деца, но щом започнаха взривовете и разбраха, че наистина се стреля, цивилните се разбягаха.

Горе-долу по това време решихме да преминем към това, което предполагам, че ще наречете план Б. В екипа ни имаше обучени снайперисти и когато иракските войници се изправеха, за да опитат да маневрират, ние щяхме да ги улучим. Затова си останахме в канала, който вероятно беше най-сигурното място, което можехме да намерим. Ако бяхме излезли от него, това щеше да бъде краят ни.

За известно време нещата утихнаха достатъчно, за да може Де Гроф да извади радиостанцията PRC–90. Той се обади по нея и се свърза с един АУАКС. И трябва да ви кажа, че когато чухме гласа му, това беше истинско чудо. Не мога да използвам друга дума. Беше истинско чудо, че имаме радиостанция PRC–90 — технология от 50-те години. Но тя работеше и това ни спаси живота.

Много скоро те намериха въздушен контрольор, който да разговаря с нас, след което започнаха да изпращат атакуващи F–16. Тези самолети не са идеални за близка въздушна поддръжка, но те можеха да стигнат най-бързо до нас. Така че F–16 се включиха към мрежата на АУАКС и вече можехме да разговаряме с тях директно по радиостанцията PRC–90. Използвахме я през остатъка от деня, за да викаме близка въздушна поддръжка.

Все още имахме проблем: намирахме се в разгара на сражение. Обстрелваха фланговете ни. Трябваше да насочим самолетите за близка въздушна поддръжка — те бяха два. Но не можеха да открият позицията ни.

Не използвахме дим. Имахме сигнални ракети, но беше пладне и те не вършеха работа. Двата F–16 прелитаха над главите ни, а ние лежахме в канала и се опитвахме да им сигнализираме с огледала.

Тогава се разбра ползата от изучаваната от летците близка въздушна поддръжка из целия театър на бойните действия.

Трионът каза на пилотите на F–16:

— Вижте какво, това може да ви се стори странно, но аз искам да летите от луната към слънцето. — Въпреки че беше един часа следобед, слънцето и луната се виждаха едновременно на небето. — Когато сте над мен, ще ви съобщя.

И те постъпиха точно така. Един от авиаторите се свърза с нас, засече координатите ни и ги изпрати на другия. Дълго спориха за точното ни местоположение, но след края на спора им нещата потръгнаха.

Неколцина от иракските войници бяха излезли на шосето и махаха на други автомобили, опитвайки се да въвлекат повече хора в сражението. Така се случи, че цял конвой с военни автомобили, повечето два тона и половина минаваха покрай тях и те успяха да ги спрат. Така че когато дойдоха първите въздушни удари, те унищожиха и конвоя — от тези камиони се разнесоха много вторични експлозии. След това автомобили продължиха да минават по магистралата и войниците отново се опитваха да ги спрат, но те виждаха горящите тела и не спираха. Продължаваха пътя си. Сигурно си казваха „Няма да се замесваме в това.“

По-късно разбрах, че единият F–16 бе забелязал и унищожил на пътя бронирана колона, насочваща се към нас.

Все пак оставаха още много вражески войници по двата ни фланга и аз насочвах огъня, местейки го от едната на другата страна и обратно. Тази тактика се оказа много ефективна и бях много доволен: момчетата вършеха страхотна работа, като улучваха целите, запазваха хладнокръвие и пестяха мунициите. Никой не стоеше прав, както ги виждате по филмите, изстрелващ цял пълнител на нивото на кръста си. Всичко беше много пресметнато — сваляне на дулото, вземане обекта на мушка, натискане на спусъка и поразяване на целта.

Но все още на един от фланговете ни беше много напечено. Наистина ни обстрелваха много силно оттам. Наложи се да повикаме мисия за близка въздушна поддръжка с касетъчни бомби. Бомбардировката щеше да бъде близо — опасно близо, както я наричахме, каквато е винаги, когато бомбите падат на по-малко от километър разстояние. А разстоянието до врага беше само двеста метра, което никак не бе много.

Знаехме, че съществува риск — винаги има риск и особено с касетъчните бомби — от поразяване на приятелските сили. И това ме плашеше не по-малко от вражеските войници, които бяха взривявани от нашите военновъздушни сили.

Въпреки всичко поискахме близка въздушна поддръжка по фланга ни. Те дойдоха и отново се случи почти чудо. Ударът беше изключително ефективен. Касетъчните бомби паднаха — изглеждаше така, сякаш щяха да паднат право върху нас, — след което обвивката им се разтвори и чухме грохота на бомбите от убежището си в канала.

Когато избухват касетъчни бомби, те започват с едно ба-ба-ба-ба-ба-ба-ба; то стига до кресчендо, след което грохотът намалява. И ето какво се случи. Бомбите паднаха точно срещу фланга ни и унищожиха вероятно целия взвод войници, който силно ни притесняваше.

Направихме същото и от другата страна.

После това, което остана да ме тревожи най-много, беше самият канал. Той не беше прав. Извиваше. Ако човек се опиташе да погледне по дължината му, той не приличаше на железопътни релси. Виждаха се може би само десет метра, преди каналът да направи завой.

По това време вече знаех, че не могат да дойдат от фланговете, освен ако не засилят огъня и не докарат по-тежка огнева поддръжка — но ако пожелаеха, можеха да дойдат по канала и да ни ликвидират за нула време.

Предстоеше нова въздушна атака и ние я насочихме право върху този канал. Веднага след приключване на атаката отидохме рамо до рамо с разузнавателния ми сержант Роби Гарднър (такава беше ширината на канала) надолу по канала с надеждата да ги изненадаме. И наистина го направихме. Изминахме може би петдесет метра и се натъкнахме на идващия по канала преден иракски патрул, но те точно в момента не отиваха никъде, защото въздушният удар ги беше залепил на земята; пушките им лежаха до тях.

Приближихме се с насочени оръжия и се озовахме лице в лице с тях. Успяхме да ги ликвидираме, преди да успеят да грабнат пушките си. След това изминахме целия път до мястото, на което бяхме взривили раниците си, и откривахме тела по продължение на целия канал. Спомням си особено добре един човек. Кракът му беше откъснат и изглеждаше мъртъв, но все още дишаше тежко. Приближихме се и отстранихме пушката му. Той пое за последен път въздух и това беше, умря. Преживяването беше страшно. То не ме впечатли толкова тогава, колкото по-късно, когато си го спомнях.

Изминахме целия път до мястото на взривяване на раниците, защото се смрачаваше и в пустинята става студено. Намерихме няколко останали якета и малко храна. Въпреки че якетата бяха разпокъсани от касетъчните бомби и собствените ни експлозиви, те още можеха да осигурят някаква топлина. Така че ги грабнахме, върнахме се отново на огневата си позиция и се присъединихме към останалите. До това време силата на сражението бе отслабнала.

Имаше някакъв периодичен ритъм. Започваше въздушна атака, след което самолетите си отиваха и настъпваше затишие, през което време нямахме въздушна поддръжка. В този момент битката се подновяваше. Веднъж едно отделение — може би петима или шестима души — се изправи и тръгна в атака срещу нас с онзи откачен боен вик: „Хей те-те-те-те-те-те-те.“ Това си беше чисто самоубийство, защото ги простреляхме, докато вървяха.

Отначало иракчаните бяха сериозен противник, но с настъпването на вечерта и след няколкото атаки на F–16 мисля, че съсипахме техния морал. Те смятаха, че свалените летци ще се окажат лесна плячка и изведнъж срещнаха сериозна съпротива. Пушките М–203. Снайперисти. И близка въздушни поддръжка с атаки на изтребители F–16. Така че колкото по-късно ставаше, толкова повече сражението утихваше.

След падането на нощта си поставих очилата за нощно виждане, огледах бойното поле и не забелязах никакво движение.

В този момент ни съобщиха, че до изтеглянето ни остават дванайсет минути.

Тогава не можех да не си спомня Виетнам. Един от научените там уроци ни казваше, че северновиетнамците, знаейки за предстоящ спасителен опит, ще изчакат в засада. По този начин си осигуряваха по-голяма мишена.

Мислейки за това, реших да не давам на иракчаните шанс да направят същото.

Зад нас може би на триста или четиристотин метра разстояние имаше един насип, който бях забелязал. Излязохме на открито и се прехвърлихме от другата страна на този насип. Исках да има някаква преграда между иракските войници и хеликоптерите, когато кацнат, за предотвратяване на евентуална иракска атака.

Тъй като хеликоптерите летяха ниско, ние не можехме да разговаряме директно с тях. Трябваше да говорим чрез летящия над нас F–16, а той предаваше думите ни на хеликоптера. Човекът от F–16 се обади:

— Дайте ми точните си координати, за да могат птичките да ви вдигнат.

Аз се обърнах към сержанта по оръжията, който имаше сателитна навигационна система, за да отчете координатите. Но когато той я извади, тя се оказа повредена. Беше се счупила при падането му по време на битката.

Вече виждах наум как иракчаните идват и ни правят на пух и прах. Но после си спомних, че старата радиостанция PRC–90 имаше отгоре маяк, излъчващ сигнал. Затова попитах:

— Могат ли да уловят сигнала на този маяк?

Те отговориха:

— Добре, включи го.

Трионът включи маяка и след няколко минути чухме шума на хеликоптерите, които кацнаха почти върху нас. Басирам се, че за по-малко от десет секунди се отделихме от земята.

И чак тогава се сетих, че сме извадили голям късмет. Срещу нас имаше цяла иракска рота, а ние успяхме да им се измъкнем. Всичко се дължеше на уменията на А-отделението на специалните сили и на обучението, което бяхме преминали.

По-късно разбрах съвсем ясно случилото се с нас и това, което направихме. Сигурен съм, че хората в онова село още помнят тази битка. Едно нещо, от което лично аз съм много доволен, е това, че децата там, сега вероятно тийнейджъри, живеят пълноценно и не съзнават как са се отървали на косъм от смъртта.

Точно преди да се свържем с тези изтребители F–16, две от момчетата, Де Гроф и Дан Костржебски, единият от едната страна на канала, а другият — от другата, се обърнаха и си взеха довиждане. Сякаш си казаха: „Край, няма да се измъкнем оттук.“

И едно от нещата, което ме впечатли тогава и особено по-късно — една от най-тежките отговорности на пехотния командир, — е това, че си отговорен за живота на хора — както за загубата, така и за отнемането на живот. За загубата на собствения живот и за отнемането на живот от врага.

Това е тежка отговорност и помня, че си мислех: „Ще ни прегазят тук и ако това стане, се надявам да съм един от първите, които ще убият, защото няма да понеса да се бия в този канал и да гледам как хората ми умират пред очите ми.“ Но слава Богу, никога не се стигна до това.