Нора Робъртс
Бунтът (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Останаха в двореца още три седмици. Нищо не би могло да е толкова хубаво, колкото Холируд на принц Чарлз. Храната бе разкошна, както и музиката, развлеченията хората. Това бе златно и бляскаво време, когато големите зали ехтяха от смях и танци, когато с еднакво увлечение се разиграваха безгрижни игри и любовни истории.

От пялата страна пристигаха елегантни мъже с напудрени перуки и великолепно облечени жени, които флиртуваха с тях. Холируд бе весел и блестящ и през тези седмици Чарлз живееше в него като истински принц. Това бе време и място, което никога не можеше да бъде забравено.

Серина наблюдаваше Бригъм в този свят, за който той бе роден, докато тя, поддържана повече от своята решителност, отколкото от самоувереност, се опитваше да се приспособи към живота на красотата и блясъка.

Трябваше да научи нови правила, нов начин да преживява дните и нощите си. Тук, в първия двор, който украсяваше Шотландия, Серина откри какво значи да е лейди Ашбърн. Имаше слуги, които я обслужваха, независимо дали искаше, или не. Поради положението на Бригъм те получиха великолепна стая, окичена с гоблени и обзаведена с елегантни мебели. За няколко седмици тя се запозна с повече хора, отколкото бе познавала през целия си живот. Много от тях идваха от любопитство, ала много заради своята лоялност.

Животът в двора продължаваше да я притеснява и често да й досажда, но хората, от които се състоеше той, я караха да се чувства горда със своя произход и със съпруга си.

Серина за пръв път доби истинска представа за богатството на Бригъм, когато той й подари изумрудите на Ленгстънови. С помощта на своите връзки в Лондон Бригъм уреди да му ги изпратят от имението Ашбърн и й ги даде по-малко от седмица, след като се бяха врекли един на друг.

Колието бе внушително като името си и блестеше с камъни, зелени като езерата в неговото имение. Към него имаше гривна и обици, от които Меги зяпна. За да ги подчертае, Бригъм бе наел шивачка. Серина се сдоби с рокли от коприна и атлаз, фин лен и нежни дантели. Тя откри какво е да носи диаманти в косите си и кожата й да ухае на най-нежните френски парфюми.

Би се отказала от всичко това, за да прекара една седмица насаме с Бригъм на някоя планинска поляна.

Бе невъзможно да не се наслаждава на великолепието, да не са й поне малко приятни завистливите погледи на дамите, когато влизаше в някоя зала с Бригъм. Серина носеше роклите и скъпоценностите си, правеше си прически и се чувстваше красива. Ала дните минаваха и тя не можеше да се отърси от усещането, че всичко това прилича на сън. Светлините, блясъкът, звънливият смях на дамите, плавните поклони на мъжете, собствените й непосредствени отношения с принца.

Но нощите бяха реални. Серина се вкопчваше в тях, както се вкопчваше в Бригъм в усамотението на брачното им ложе. Знаеше, че това бе временно и че продължението му бе в ръцете на Бога. Бе само въпрос на време Бригъм да замине. Не говореха за това. Нямаше нужда да си казват нещо, което и двамата разбираха. Ако силата на желанието можеше да й го върне жив и здрав, тя щеше да е щастлива.

През нощта можеше свободно да е негова съпруга — със сърцето, ума и тялото си. През деня често се чувстваше като измамница, маскирана в модни дрехи като лейди, докато в сърцето си оставаше планинка, която копнее да запретне пол и и да се втурне през есенните гори, обграждащи парка, докато вятърът отскубва листата им и ги запраша в шеметен танц. Вместо това вървеше спокойно с другите жени, докато мъжете провеждаха съвещания или яздеха до лагера.

Тъй като обичаше Бригъм, с цялата си душа и сърце се опитваше да бъде съпругата, която му бе нужна. Отчаяно се стараеше да внимава по време на музикалните вечери. Макар да й се струваше абсурдно, никога не се оплакваше, че трябва да се преоблича от сутрешна в обедна рокля, а после във вечерна. Само веднъж, когато бе сигурна, че никой няма да забележи, отиде с Малкълм до конюшните да се порадва на конете.

Завиждаше на по-малкия си брат за свободата да язди диво, ала стискаше зъби и се мъчеше да намери някакво удоволствие в спокойната благопристойна езда.

— Прави това, прави онова — измърмори Серина, докато крачеше сама из спалнята си. — Не прави това, не прави онова. — Изруга и ритна стола с върха на прекрасната си пантофка в тон с виолетовата утринна рокля. — Човек може да се побърка, докато се опитва да запомни правилата и съвсем да превърти, докато се опитва да живее според тях.

Изсумтя и се отпусна на един стол. Мечтаеше за планинското езеро, за неговото спокойствие. Не искаше просто да гледа отдалеч хълмовете и чукарите, искаше да се изкачи на тях. Искаше своя брич и ботушите си, искаше…

Въздъхна, опря лакти на коленете си и скри лице в дланите си. Такива мисли не подхождаха на лейди Ашбърн, но в момента не се чувстваше лейди Ашбърн. Бе неблагодарна егоистка, каза си тя. Бригъм й даваше веща, за които много други жени можеха само да примират. Предлагаше й живот, от който само глупачка би се отказала.

И наистина бе глупачка, реши Серина, защото би направила точно това, ако то не означаваше да загуби и Бригъм. Да живее достойно и благоприлично бе малка цена за любовта. Обаче, о, вече поне десетина пъти едва не бе оплескала всичко, а бяха женени само от три седмици.

Чу, че вратата се отваря, скочи като пружина и приглади полата си. Видя, че това бе Бригъм и въздъхна от облекчение. Не би понесла слугите да клюкарстват под стълбите как лейди Ашбърн се муси, опряла лакти на коленете си.

Бригъм я погледна и вдигна вежди. Би могъл да се закълне, че с всеки ден ставаше все по-красива, макар да му се искаше от време на време да я вижда с разпуснати коси, за да може на воля да зарови ръце в тях.

— Мислех, че си отишла на разходка със сестра си и с Меги.

— Тъкмо се гласях. — Несъзнателно вдигна ръка да приглади косата си. Не бе сигурна дали от нервното крачене старателно подредената прическа не се бе развалила. — Не те чаках толкова рано. Свърши ли съветът?

— Да. Изглеждаш възхитително, Рина. Като дива теменужка.

Със смях, който бе наполовина ридание, тя се хвърли в прегръдките му.

— О, Бриг, обичам те, толкова те обичам.

— Какво е това? — прошепна той и зарови лице в шията й. — Плачеш ли?

— Не… Да, мъничко. Просто всеки път, като те видя, те обичам все повече и повече.

— Значи ще гледам по няколко пъти на ден да излизам и да се връщам.

— Не ми се смей.

— Да ти се смея? И да рискувам да ме убиеш? — Вдигна главата й, за да може да я целуне както трябва. — Не, мила моя, няма да ти се смея.

Серина го видя в очите му и разбра, че го бе видяла още в момента, в който Бригъм влезе в стаята. Смелостта, която си бе обещала, се разколеба, ала тя си наложи да е храбра.

— Време е, нали?

Той поднесе ръката й към устните си. — Ела, седни.

— Няма нужда — отвърна Серина твърдо. — Просто ми кажи.

— Тръгваме след няколко дни. Утре ти трябва да заминеш за Гленроу.

Страните й побледняха, но гласът й бе спокоен.

— Бих останала, докато ти заминеш.

— Бих заминал с по-леко сърце, ако знам, че си в безопасност в Гленроу. Пътуването ще е по-дълго заради Меги.

Тя знаеше, че е прав, знаеше, че това е необходимо и се опита да го преглътне.

— Към Лондон ли тръгвате?

— Ако е рекъл Господ.

Серина кимна и отстъпи крачка назад, ала без да пуска ръката му.

— Тази битка е колкото твоя, толкова и моя, два пъти повече сега, след като съм твоя жена. Бих дошла с теб, ако ми разрешиш.

— Не. Мислиш ли, че си представям жена ми да върви след войската? — Погледът, много познатият поглед в очите й го предупреди да смени тактиката. — Семейството ти има нужда от теб, Серина.

А някой интересува ли се от какво имам нужда аз?

Думите бяха на върха на езика й, но тя ги преглътна. Нямаше да му помогне, ако го следваше в битките. Погледна ръката си и я прокле, задето бе прекалено слаба да държи меч, да го защити, както Бригъм би защитил нея.

— Прав си. Знам. Ще те чакам.

— Аз ще те взема със себе си. Тук. — Вдигна съединените им ръце към сърцето си. — Искам да те помоля за нещо. Ако работите тръгнат на зле… — Серина поклати глава, ала погледът му спря протестите й. — В стаята ми има едно ковчеже и един сейф. В сейфа има злато и диаманти, достатъчни, за да купят безопасността ти, твоята и на твоето семейство. В ковчежето има нещо по-ценно и аз ще те помоля да го пазиш.

— Какво е то?

Той прокара пръст по брадичката й.

— Ще разбереш, когато го видиш.

— Няма да забравя, но няма да се наложи. Ти ще се върнеш. — Тя се усмихна. — Помни, че си ми обещал да ми покажеш имението Ашбърн.

— Помня.

Серина вдигна ръце и започна да разкопчава корсажа си.

— Какво правиш?

Все още усмихната, тя разтвори дрехата.

— Това, което няма да направя, е да отида на разходка със сестра си. — Развърза атлазените панделки на кръста си. — Неприлично ли е да прелъстя съпруга си по това време?

— Вероятно. — Бригъм се усмихна докато Серина смъкваше сакото от раменете му. — Ала това ще бъде наша тайна.

Правиха любов върху красивата покривка на леглото, под високия балдахин, огрени от струящото през прозорците слънце. Благопристойната утринна рокля лежеше като виолетова купчина. Тя коленичи до него, тъпичка и с играеща върху кожата й светлина, и извади фибите от прическата си. Косата падна върху голите й рамене и гърди като огнево злато. Бригъм протегна ръце, уви кичурите около китките си, сякаш да се окове, и бавно я привлече към себе си.

Телата им се сляха.

И двамата си спомниха планинското езеро и една друга слънчева утрин, изпълнена с любов и страст. Споменът за нея и мисълта за облачното несигурно бъдеще ги доведе нежно един при друг. Безкористно даваха, красиво получаваха.

С въздишка той проникна в нея. Устните им се срещнаха и притиснаха. Двамата си показаха една нова висота на удоволствието, която може да се достигне само чрез чистотата и страстта на безусловната любов.

 

 

Когато походът най-после започна, бе първи ноември. Мнозина, между тях и Бригъм, увещаваха принца да започне настъплението по-рано и да се възползва от предимствата, които им даваше завземането на Единбург. Чарлз обаче продължаваше да се надява на активна подкрепа от Франция. Наистина, бяха пристигнали пари и снаряжение, но не и войски. Силите на Чарлз възлизаха на осем хиляди, от тях три хиляди конници. Той знаеше, че трябва да направи една решителна стъпка и в кратко време да постигне победа или разгром. Както и преди, реши, че най-добрата стратегия е смелата.

Чарлз имаше много високо мнение за своите войски, както и англичаните. Преди няколко месеца биха се присмели на амбициите на младия принц и на сбирщината му от парцаливи планинци. След това той бе връхлетял върху Единбург. Бързите му победи и талантът, с който бе разбил англичаните, караха разтревоженото правителство да свиква все повече и повече войски от Фландрия и да ги изпраща към фелдмаршал Уейд в Нюкасъл.

И въпреки това, когато Стюартите влязоха в Ланкастър под командването на лорд Джордж Мъри, не срещнаха почти никаква съпротива. Ала празненствата, които биха се състояли, бяха помрачени от обезкуражаващия брой на пристигналите английски якобити.

Една студена нощ Бригъм седеше до горящия огън с Уайтсмаут, който бе дошъл от Манчестър да се присъедини към делото. Мъжете се сгряваха с уиски и се бяха увили в наметалата си да ги пазят от пронизващия вятър.

— Трябваше да атакуваме силите на Уейд — отбеляза Уайтсмаут и надигна чашата си. — Сега те набързо привикаха Камбърленд, дебелия син на курфюрста, и той напредва през централните графства. Колко сме ние, Бриг? Четири, пет хиляди?

— Най-много. — Бригъм прие подадената му чаша, но само се взря в огъня. — Принца го натискат от две страни Мъри и О’Съливан. Всяко решение се взема след мъчителни спорове. Ако те интересува истината, Джони, в Единбург ние пропуснахме момента. Може никога да не се върнем.

— Ала ти оставаш?

— Заклел съм се.

Замълчаха, заслушани във вятъра, стенещ над хълмовете.

— Знаеш ли, че някои от шотландците се разпръсват, тихомълком се връщат в своите долини и хълмове?

— Знам.

Този ден Иън и другите вождове се бяха събрали. Искаха да задържат хората си. Бригъм се чудеше дали те или който и да било друг напълно разбираха, че бляскавите победи на малобройната им и зле въоръжена войска бяха спечелени, защото на мъжете не просто бе заповядано да се бият, а защото те се биеха със сърцата си. Когато сърцето бе загубено, загубена щеше да бъде и каузата.

Тръсна глава и насочи мислите си към по-практични неща.

— Утре стигаме до Дърби. Ако бързо и добре ударим Лондон, все пак ще можем да видим краля на трона. — Отпи от уискито. Някой засвири скръбна мелодия на гайда. — Още не сме победени. От новините, които носиш, се вижда, че градът е в паника, а курфюрстът се гласи да замине за Хановер.

— Дано там да си и остане — измърмори Уайтсмаут. — Боже мой, колко е студено.

— На север вятърът е режещ и сладък като нож.

— Ако имаме късмет, до Нова година ще се върнеш при жена си и нейните планини.

Бригъм отпи, но в сърцето си знаеше, че само късметът няма да е достатъчен.

В Дърби, само на двеста километра от Лондон, Чарлз свика военен съвет. Мъжете се събраха около кръглата маса. Навън на пресекулки валеше сняг и в стаята бе мрачно, и заради мъждивата светлина, и заради лицата на мъжете. Гореше буен огън, ала през пращенето му се чуваше свиренето на ледения вятър.

— Джентълмени. — Чарлз протегна тънките си ръце. — Искам съвет от вас, които сте били верни на моя баща. Това, от което имаме нужда, е храброст и единство.

Тъмните му очи обходиха залата, като за кратко светваха към всеки от мъжете. Там бе Мъри и мъжът, когото Мъри приемаше като трън в окото си, О’Съливан. Бригъм наблюдаваше мълчаливо. Принцът продължи да говори:

— Знаем, че три правителствени армии заплашват да се насочат към нас, а духът на нашите хора пада. Нашият ход със сигурност е атака, бърза атака към столицата — сега, докато още помним победите си.

— Ваше височество. — Мъри изчака да получи разрешение да говори. — Съветът, който мога да дам, е предпазливост. Ние сме зле въоръжени и ни превъзхождат по брой. Ако се оттеглим в планините и използваме зимата, за да планираме нов поход през пролетта, можем да съберем отново хората, които вече сме загубили, и да получим свежи подкрепления от Франция.

— Такъв план е план на отчаянието — възрази Чарлз. — Ако отстъпим, не виждам нищо, освен разрушения и поражения.

— Да се оттеглим — поправи го Мъри и други гласове го подкрепиха. — Нашият бунт е млад, но не бива да бъде импулсивен.

Чарлз слушаше как мъжете един след друг повтарят съображенията на Мъри. За момент затвори очи. Благоразумие, търпение, предпазливост. Само О’Съливан настояваше за атака, като в опитите си да разколебае принца използваше ласкателства и невъздържани обещания.

Изведнъж Чарлз скочи от стола и разпиля натрупаните пред него карти и документи.

— А ти какво мислиш? — обърна се той към Бригъм.

Бригъм знаеше, че от военна гледна точка съветът на Мъри е правилен. Ала си спомняше собствените си мисли, когато седеше до огъня с Уайтсмаут. Ако сега се оттеглеха, сърцето на бунта щеше да се загуби. Като никога, може би за пръв и последен път, бе съгласен с О’Съливан.

— С всичкото ми уважение, Ваше височество, ако аз трябваше да решавам, на разсъмване щях да тръгна към Лондон, за да уловя момента.

— Сърцето казва да се бием, Ваше височество — вметна един от съветниците, сякаш произнасяше на глас мислите на Бригъм. — Но в една война човек трябва да слуша и главата си. Ако тръгнем към Лондон както сме сега, загубите ни ще са неизмерими.

— Или триумфът ни голям — прекъсна го разгорещено Чарлз. — Да не сме жени, които покриват главите си при първия сняг или мислят само как да си стоплят краката до камината? Оттегляне, отстъпление. — Обърна се вбесено към Мъри. — Това е едно и също. Чудя се дали нямаш намерение да ме предадеш.

— Имам намерение единствено да видя как вие и вашата кауза ще победят — отвърна тихо Мъри. — Вие сте принц, сир. Аз съм само войник и трябва да говоря като човек, който познава своите войски и знае как се води война.

Спорът продължаваше, ала дълго преди да бе свършил, Бригъм знаеше до какво ще се стигне. Принцът винаги бе нерешителен, когато между съветниците му възникнеха разногласия и бе принуден да вземе под внимание съветите на Мъри за предпазливост. На шести декември бе прието решение за отстъпление.

Пътят обратно към Шотландия бе дълъг, а хората обезкуражени. Точно от това се бе страхувал Бригъм. Когато бе спряно буйното, агресивно настъпление, което миналото лято бе дало на клановете такава сила, в бунта вече нямаше сърце. Хората можеше и още да говорят за ново настъпление следващата година, но тайно в сърцата си всички се надяваха, че няма отново да тръгнат на юг.

Оттеглиха се отвъд границата на Шотландия и превзеха Глазгоу, макар че градът бе открито враждебен към тях. Войниците, ядосани и разочаровани, можеха през този коледен ден да се отдадат на грабене и плячкосване, ако хладнокръвният и милостив Камерън от Локийл не ги бе разубедил.

Стърлинг се предаде точно когато от Франция пристигнаха войници, припаси и амуниции. Започваше да изглежда, че е било взето правилното решение, ала и да вярваше сега Чарлз, че лорд Джордж е бил прав, никога не говореше за това.

Войската на принца отново нарастваше, още кланове се присъединяваха към него и му предлагаха сърцата си, мечовете си и хората си. Но имаше други, като Макензи и Маклойд, Макей и Мънроу, които се наредиха под знамената на курфюрста.

Отново водиха битка, на юг от Стърлинг, и там шотландци се биеха не само срещу англичани, а и срещу шотландци. Отново усетиха вкуса на победата, ала с нея дойде и скръбта, защото Иън Макгрегър падна повален от меча на противника.

Цяла нощ умира бавно. На един воин няма нужда да му се казва кога раните му са смъртоносни. Бригъм го разбра, докато седеше до възрастния мъж, а нощният вятър плющеше в палатката.

Спомни си за Серина и как тя се смееше, когато този огромен мечок я завъртя, както си беше по нощница. Спомни си как бе яздил с Иън през зимния вятър и как двамата си бяха поделили бутилка портвайн до буйния огън. Сега приближаващата смърт сякаш бе изсмукала и силата, и внушителната фигура на Иън и бе останал само един стар слаб мъж. И въпреки това яркочервената му коса блестеше на бледата светлина на фенера.

— Майка ти… — подзе Иън и посегна към ръката на Кол.

— Ще се грижа за нея. — Това бяха двама мъже, които се обичаха прекалено много, за да се преструват, че ще има утре.

— Да. — Дробовете на Иън свиреха като вятър, свистящ през пшенична шума. — Детето… Съжалявам само, че няма да видя детето.

— Той ще носи твоето име — закле се Кол. — Той ще знае кой е бил дядо му.

Пепелявите устни на Иън трепнаха в слаба усмивка.

— Бригъм…

— Тук съм, сър.

Тъй като зрението му угасваше, Иън се съсредоточи върху гласа си.

— Не опитомявай моята дива котка. Тя би умряла от това. Вие с Кол ще се грижите за малките Гуен и Малкълм. Пазете ги.

— Давам ви думата си.

— Меча ми… — Иън се бореше за още една глътка въздух. — Меча ми на Малкълм. Кол, ти си имаш.

— Ще го получи. — Кол се наведе над ръката на баща си. — Татко…

— Бяхме прави да се бием. Няма да е било на вятъра. — Отвори за последен път очи. — Кралски е нашият род, момче. — С мъка успя да се усмихне. — Ние сме Макгрегърови въпреки тях.

Отделени бяха хора, които да отнесат тялото в Гленроу, но Кол отказа да отиде с тях.

— Той би ме накарал да остана с принца — каза на Бригъм, докато стояха навън под мразовитата лапавица. — Защо трябваше да умре тук, когато сме обърнали гръб на Лондон?

— Не е свършило, Кол.

Кол обърна глава. В очите му се четеше печал, ала гореше и гняв.

— Не, за Бога, не е свършило.

Мъжете от клановете се обезсърчаваха, защото ставаше все по-ясно, че нападението срещу Англия бързо се сменя със задържане на вече завоюваното. Зачести дезертьорството и бе решено силите да се съсредоточат в Северна Шотландия. Но вождовете продължаваха да се карат, дори след като бунтовниците преминаха ледените води на Форт и се отправиха на север към Грейт Глен. За седем седмици през тази зима Чарлз направи Инвернес своя база. Бездействието отново взе своя данък и стопи броя на наскоро попълнената войска. През тези седмици имаше кратки, случайни, често ожесточени сражения. Якобитите отново победиха и завзеха Форт Огъстъс, тази омразна английска крепост в сърцето на планините, ала мъжете копнееха за решителна победа и за завръщане у дома. Междувременно Камбърленд събираше сили. Изглеждаше, че зимата никога нямаше да свърши.

Серина стоеше пред гроба на баща си. Валеше сняг. Той се бе върнал при тях преди почти един месец и цял Гленроу плака. Нейните сълзи се стичаха свободно, докато тя копнееше за гръмовния му глас, за мечешката му прегръдка и за смеха в очите му.

Искаше й се да се изплаче. Серина предпочиташе гнева пред сълзите, но гневът в нея бе пресъхнал. Имаше само скръб, дълбока, непресекваща скръб, която разтърсваше сърцето й, както детето, което носеше, разтърсваше утробата й.

Безпомощността, помисли тя, правеше тялото слабо и сърцето чупливо. Колкото и да работеше, колкото и да се гневеше или да обичаше, нищо не можеше да върне баща й или да отнеме глухата болка от очите на майка й. Мъжете се сражават, а жените скърбят.

Затвори очи и подложи лице на щипещия сняг. Трябваше да има повече, нещо повече от чакане и скръб. Вече бе загубила един мъж, когото обичаше. Как щеше да продължи да живее, ако загубеше още един?

Бунтът, помисли Серина разгорещено, за пръв път от седмици насам. Проклетият бунт бе… Бе правилен. Изтри лицето си. Бе правилен и бе справедлив. Ако хората вярват силно, те би трябвало да са готови да се бият и да умрат. Баща й бе казал така и не се бе отрекъл от думите си. Как можеше тя да не последва примера му?

— Толкова ми липсваш — прошепна Серина. — Боя се. Нали разбираш, сега го има и детето. Твоят внук. — Погали леката издутина на корема си. — Не можах да направя нищо, за да те спася, както и не мога да направя нищо, за да предпазя Бригъм или Кол. Иска ми се… О, татко, аз съм бременна, а част от мен все още иска да бях мъж, за да можех да вдигна меч заради вас. — Потърси в джоба си, докато пръстите й напипаха носната кърпичка, която Бригъм й бе дал преди толкова много месеци. Притисна я до бузата си като талисман, който да го доближи до нея.

— Добре ли е той? Дори не знае, че чакаме дете. Би трябвало да отида при него. — Усети как бебето се размърда. — Ала не мога. Аз не мога да го защитя и да се бия за него, но мога да защитавам и да се бия за детето.

— Рина?

Тя се обърна и видя, че Малкълм бе спрял наблизо.

Снегът падаше на парцали между тях, ала Серина виждаше, че устните му треперят, а очите му блестят от сълзи. Безмълвно разтвори ръце.

Държа го прегърнат, докато той плачеше, кой знае как намирайки успокоение в това, да успокоява някой друг. Малкълм се бе държал толкова храбро, бе стоял с изправена глава, бе държал ръката на майка им, докато свещеникът произнасяше последните думи над гроба на баща им. Тогава бе мъж. Сега бе малко момче.

— Мразя англичаните — промълви той сподавено в шала й.

— Знам. Майка казва, че не е християнско да се мрази, но аз мисля, че понякога е време за омраза, както има и време за любов. А понякога е време, скъпи мой, да се отдадем на омразата.

— Той беше непобедим воин.

— Да. — Тя успя да се усмихне и го отдръпна да се вгледа в обляното му в сълзи лице. — Не мислиш ли, Малкълм, че един непобедим воин би предпочел да умре в битка за това, в което вярва?

— Те отстъпиха — отсече горчиво Малкълм и Серина видя в очите му нещо от Кол.

— Да. — Писмото, което бе получила от Бригъм, обясняваше маневрата, неговото разочарование от нея и нарастващите разногласия сред войските. — Аз не разбирам стратегията на генералите, Малкълм, ала знам, че независимо дали принцът е победител, или победен, никога нищо няма да е същото.

— Искам да отида в Инвернес и да се запиша във войската.

— Малкълм…

— Имам меча на татко — прекъсна я той с потъмнели от страст очи. — Мога да го използвам. Ще го използвам, за да отмъстя за него и за да подкрепя принца. Не съм дете.

Тя го погледна. Малкото момче, което бе плакало в прегръдките й, отново бе мъж. Стигаше до раменете й, но бе стиснал здраво зъби и ръката му се бе обвила около дръжката на камата. Можеше да отиде, осъзна Серина с внезапен страх.

— Да, не си дете и аз съм сигурна, че можеш да вдигнеш татковия меч като мъж. Няма да те спра, ако сърцето ти казва да заминеш, ала ще те помоля да помислиш за майка, за Гуен и за Меги.

— Ти можеш да се грижиш за тях.

— Да, бих се опитала, но с всеки изминал ден детето в мен расте. — Хвана ръката му. Тя бе стегната, студена и изненадващо силна. — И се боя. Не мога да го кажа на майка и на останалите, ала се боя. Когато стана голяма като Меги, как ще мога да ги пазя, ако англичаните дойдат? Аз не искам от теб да не се биеш, Малкълм, нито ти казвам, че си дете. — Но ще те помоля да бъдеш мъж и да се биеш тук.

Разкъсван от противоречиви чувства, той се обърна да погледне отново гроба на баща им. Снегът се стелеше върху него като меко бяло одеяло.

— Татко би искал да остана тук.

През нея се разля чувство на облекчение, ала Серина само докосна рамото му.

— Да. Не е позорно да останеш тук, когато това е правилно.

— Тежко е.

— Знам. — Тя обви ръка около раменете му. — Повярвай ми, Малкълм, знам го. Има някои неща, които можем да направим — промълви Серина, мислейки на глас. — Когато снегът спре. Ако войските на принца са толкова близо, в Инвернес, англичаните няма да са много по-далеч. Ние не можем да се бием в Гленроу, там сме много малко и почти само жени и деца.

— Мислиш, че англичаните ще дойдат тук? — попита той, едновременно нетърпеливо и ужасено.

— Започвам да го вярвам. Нали чухме, че е имало битка в Мой Хол?

— И англичаните са били разбити — напомни й Малкълм.

— Но е много близо. Ако не можем да се отбраняваме, можем да се пазим. Ние с теб ще намерим някое място в планината и ще го подготвим. Храна, запаси, одеяла, оръжие. — Помисли си за сейфа. — Ще го планираме, Малкълм, както планират военните.

— Знам едно място, една пещера.

— Утре ще ме заведеш там.

Бригъм яздеше бързо. Макар че бе почти април, времето оставаше студено и често свирепият вятър отвяваше снега. Той командваше шепа изтощени и гладни мъже. Този разузнавателен отряд бе един от няколкото, изпратени от Инвернес да търсят толкова нужните храна и продоволствия. Една от най-големите им надежди, завладеният от тях вражески кораб, преименуван на „Принц Чарлз“, бе отново превзет от врага и запасите му, от които така отчаяно се нуждаеха, бяха в ръцете на противниците.

Отрядът на Бригъм носеше нещо повече от овес и еленско месо. Носеше новини. Херцог Камбърленд, вторият син на курфюрста, бе в Абърдийн с добре въоръжена и добре нахранена армия, два пъти по-голяма от тяхната. Той бе получил мощно подкрепление от пет хиляди германски войници, които бяха останали в Дорнък и блокираха пътя на юг. Носеха се слухове, че Камбърленд започва настъпление към Инвернес.

Копитата трополяха по все още покрития със сняг път. Мъжете през повечето време яздеха мълчаливо, изнервени от глад И умора. Мечтаеха за храна и сън.

На запад бяха забелязани драгуни. Бригъм подаде бърз сигнал да спре хората си и се огледа в далечината. Драгуните ги превъзхождаха почти два пъти и изглеждаха бодри. Той имаше избор. Можеха да избягат или да се бият. Обърна коня си и погледна мрачно към своите хора.

— Можем да се насочим нагоре по хълмовете и да им избягаме или да се срещнем с тях тук, на пътя, като скалите са зад гърба им.

— Ще се бием. — Един от мъжете докосна меча си. Втори, трети добавиха своя глас. Драгуните вече се бяха впуснали в галоп. Бригъм се усмихна. Това бе отговорът, който искаше.

— Тогава да им покажем на какво приличат хората на краля. — Пришпори коня си и поведе, атаката.

Имаше нещо дивашко и смразяващо кръвта в една атака на планинци. Препускаха, сякаш се носеха към ада, крещяха на келтски и размахваха мечове. Стената се удари в стена и хълмовете отекнаха от яростта им. Мъжете около Бригъм се биеха като дяволи и падаха покосени от стоманата. Снегът се обагри от кръвта им.

Не бе в стила му да позволи на емоциите си да надделеят по време на битка. Тук, след седмици чувство на безпомощност и гняв, той им се отдаде, вряза се като полудял в редицата настъпващи драгуни. Мечът му свистеше, разсичаше бясно плът, докато Бригъм въртеше коня си наляво, надясно, отново наляво.

Изтласкаха драгуните до скалите, като ги преследваха безмилостно. Седмиците чакане бяха като тумор, който сега се бе показал на повърхността и разяждаше лустрото на цивилизацията.

Когато свършиха, петима якобити бяха мъртви или умираха срещу дванайсет драгуни. Останалите войници от кралския отряд бягаха като зайци през скалите.

— След тях, момчета! — извика един от планинците, ала Бригъм завъртя коня си да спре следващата атака.

— За какво? — Слезе от коня да изчисти меча си в снега. — Направихме, каквото направихме. Сега трябва да се погрижим за нашите. — На крачка от него един мъж простена. Бригъм прибра меча си в ножницата и се приближи към него. — Убитите англичани да бъдат погребани. Нашите убити и ранени да бъдат отнесени в Инвернес.

— Да оставим англичаните на лешоядите.

Бригъм бързо завъртя глава. Студените му очи се впиха в якия шотландец, който се бе обадил.

— Ние не сме животни. Ние погребваме мъртвите, и приятели, и врагове.

Накрая затрупаха убитите англичани с камъни. Земята бе прекалено твърда за гробове.

Когато се насочиха към Инвернес, мъжете все още бяха уморени, все още гладни. Яздеха бавно, натоварени със своите ранени. С всеки изминат километър Бригъм мислеше колко близо бяха драгуните до Гленроу.