Джанел Тейлър
Нежни екстази (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

— Господи, какво ли не бих дал за една черно кафе! — раздразнено се обади един изнервен войник.

— И аз! Това чакане ти гризе вътрешностите, нали? — отвърна един изтормозен негов другар.

— Смяташ ли, че сме глупаци, както каза Стърджис? — запита той с неудобство.

— Всеки, който предизвика Сивия орел, е такъв! Ако въобще имахме някакъв мозък, незабавно трябваше да се ометем оттук! Краката ми щяха да се разтреперят, ако не знаех, че той е на километри далеч оттук.

— Какво ще кажеш да се върнем в долината на Охайо, когато всичко свърши тук? Не съм дошъл в кавалерията, за да убивам жени и деца.

— И аз! Някога правил ли си го? — запита приятелят му.

— Да! Веднъж, при едно нападение на лагера на шейените. Ходжис каза да не оставяме нито един жив. Тя беше хубава, млада и изплашена. Вътрешностите ми се обърнаха. Не съм сигурен дали бих могъл да го направя отново — призна той.

— Не мислиш ли, че е малко късно да не се подчиняваме на командите?

— По дяволите, Джош! Ти нямаш представа какво е! Никога не си прерязвал гърлото на жена, докато тя е впила очи като на кошута в теб! Никога не си виждал глава на бебе, смазана с камък! Даже и след седмици като си затвориш очите, виждаш кръв и продължаваш да чуваш тези писъци. Виждал съм стари хора, които не могат да вървят, да тичат, подгонени от сабите. Миризмата на кръв и вътрешности те преследва дълго време след това. Ако Ходжис е тъй решен да изколи червенокожите, защо и той не опита веднъж?

— Ти си луд, Шит. Тук сме във война. Ако не ги убием, те ще ни убият — меко възрази Джош.

— Така ли? Война се води с хора, които могат да се бият, а не със семействата им. Щом всичко се свърши, ще се махна оттук.

— Не тръгвай без мен — намекна му Джош.

— Защо правим това? Обзалагам се, че няма и десет души, които биха искали да са тук тази вечер. Стърджис е прав, глупави сме като магарета!

Колинс обикаляше и говореше с двама стражи край конете.

— Още малко — мърмореше той със садистично удоволствие в гласа. — Давам месечната си заплата, за да видя израза на Сивия орел, когато се върне в този лагер, след като ние си свършим работата. Ще станем известни, хора. Колинс и неговата смела команда, които смазаха всеизвестния и непобедим Сив орел — говореше с копнеж той.

Щом погледът на Пийт се стрелна към групичките мъже, насядали тихо наоколо с оръжия в ръце, Колинс им се присмя подигравателно.

— Изплаши ли се, Пийт?

— Да убивам жени и деца, докато спят, не ми се отразява добре, сър. Но аз не съм страхливец — задъхано изрече той с несдържан гняв.

— А ти, Джош? И теб ли те е гнус, а? — презрително го предизвика Колинс, гледайки двамата мъже, които явно не оценяваха удоволствието от тази вълнуваща победа над най-опасния им враг.

— Ще се подчиним на заповедите, сър, но това не значи, че са ни по вкуса.

— Тогава си вземете малка награда.

— Каква награда, сър? — запита Джош в недоумение.

— В лагера има много хубави жени. Няма нужда веднага да ги избивате — студено им намекна той.

— Значи всъщност можете да си прекарате времето с някоя, а после да й прережете вратлето, а? — извика изумен Пийт, шокиран от безсърдечието на предводителя си.

— Защо не? — с безразличие заяви Колинс. — Тук има много жени, които нямат съпрузи и бащи. Трябва да намеря някъде облекчение. Те затова са тук, господа.

— От вас ми се гади тъй, както и от това нападение! — прогърмя гласът на Пийт, преди да успее да се овладее. Какво щеше да си помисли майка му, ако извърши подобно зверство?

— Страхливците изглупяват, Пийт. По-добре се опомни или ще умреш, преди да е дошло утрото — предупреди го Колинс. — Успокой нервите си и се поразсей. Най-малкото, което можем да направим, е да оставим такава следа, че винаги да ни помнят?

Пийт се загледа в отдалечаващия се гръб на Колинс.

— Хайде да се махаме оттук, Джош. Знаеш какво ще се случи, щом влезем в лагера.

— Искаш да кажеш, да дезертираме? — запита Джош, но тази опасна мисъл вече бе влязла в главата му.

— Точно така — прозвуча бързият отговор. Джош хвърли замислен поглед към отряда, който започваше да се приготвя за предстоящото нападение. Ухили се момчешки към Пийт.

— Хайде да вървим — съгласи се той.

Индианците се объркаха, когато Сивия орел им сигнализира да пропуснат двама млади войници от лагера на Сините куртки. Тъй като вярваха на военния си вожд, те не обърнаха голямо внимание на тази любопитна случка.

Решили да се отправят към форт Мийд, за да дадат обяснение на тамошния командир, Пийт и Джош по-късно щяха да научат, че са били на косъм от смъртта, а Стърджис да разбере, че смелата му постъпка не е довела до изтреблението на войската на Ходжис. Той с облекчение щеше да чуе, че Сивия орел е отгатнал плана им и сам ги е измамил. Независимо от нападението, храбрият и щедър жест на милосърдие щеше да стане основа за бъдещи преговори за мир: След поражението на Колинс на Пийт и Джош щяха да гледат като на щастливо оцелели от трагичното насилие, а тайната им остана известна само на Стърджис и индианците. Двамата младежи, сконфузени и радостни, щяха да разберат, че Стърджис няма да предяви срещу тях обвинения в дезертьорство.

— Слушайте ме, момчета — тихо започна Колинс. — Време е да дадем на червените копелета да се разберат. Запазете си каквито искате — трофеи, ако щете дори и кон, но не оставяйте нито един жив дивак. Позабавлявайте се, преди да изгорим лагера до основи. Може да мине доста време, докато намерите другаде жена.

— Искате да кажете, че можем да вземем някои жени с нас, така ли? — поиска пояснение един похотлив войник.

— Само, ако е хубава, Танкърсли — весело се пошегува Колинс. — Някакви въпроси?

Тъй като нямаше въпроси и коментари, Колинс се ухили.

— Добре, момчета, хайде да тръгваме. Ако действаме предпазливо, ще ги изненадаме. Правете каквото е необходимо, но докато се придвижваме, не давайте признаци на живот. С нас няма да вземем никакви жени-заложнички, така че правете каквото искате, но тук.

В мига, в който последната дума напусна презряната му уста, боен вик, който би събудил и умрелите, раздра въздуха. Объркани от изненадата, войниците нямаха възможност успешно да се защитават. Започна ръкопашна битка на всеки срещу всеки. При близостта и отчаяната бързина на противника кремъклийките пушки не бяха от полза, войниците грабнаха смъртоносните саби и пистолети — оръжия, които можеха да гръмнат само веднъж, ако не бъдат заредени отново със сачма и барут. Няколкото изстрела, които успяха да дадат, не уцелиха гъвкавите им мишени.

Ножове, копия и стрели бяха смъртоносните оръжия, с които индианците боравеха ловко и пъргаво. Те имаха добре обучени, жилави тела и бързи рефлекси. Войниците нямаха никакъв шанс срещу тези майстори на боя. Умелите безмилостни удари ги поразяваха отвсякъде. Писъци от болка и ужас изпълниха въздуха. Сякаш усещайки значението на това сражение, Майката природа мълчеше съучастнически.

Индианците знаеха защо войниците са тук. Те убиваха и осакатяваха, за да попречат на врага да застраши домовете им и в бъдеще. В началото силите бяха равни, но шансовете бързо преминаваха на страната на индианците, докато войниците безпомощно падаха покосени от оръжието им.

За Колинс нямаше съмнение: Сивия орел желаеше лично да се бие с него. Всеки воин, който го подминаваше, само му се хилеше и отказваше да се сражава с него. След малко бе обграден от няколко воини с копия, насочени към тялото му. Беше хванат в капан, но никой не правеше опит да го нападне. Чувал достатъчно разкази за ужасни изтезания в ръцете на индианците, Колинс се страхуваше, че разбира съдбата си. Решен да умре бързо, той се втурна напред, но беше отблъснат в центъра на опасния кръг с леки побутвания на копията им.

— Страхливци! Боите ли се да се биете с мен? Трябва ли петима от вас да се сражават срещу един бял? — крещеше той презрително, но без никакъв ефект. От ужас той потрепери. Не можеше да стори нищо, освен да наблюдава как избиват всичките му войници, а той безпомощно да чака съдбата си, която щеше да бъде по-тежка от тази на хората му.

Няколко войници успяха да стигнат до конете си и да ги възседнат. Двама бяха незабавно свалени, за да продължат кървавата и безсмислена битка. Друг войник извика от болка, когато в гърба му се забодоха няколко стрели. Някои хукнаха да бягат, но воините ги последваха, решени нито един участник в акцията да не остане жив, за да не се бие отново. От цялата войска само трима души щяха да доживеят и да стигнат до форт Хенри, за да докладват за смайващото поражение на Ходжис.

Когато Червения облак с огромна сила забоде ножа в корема на един войник, се изсмя студено:

— Заради Жената костенурка, бяло куче! — Няколко пъти забиваше ножа в тялото на мъртвия, докато най-после Говорещата скала го дръпна настрани и го разтърси, за да дойде на себе си.

Малкия бобър получи най-опасната рана, когато един пистолет гръмна, насочен към лявото му рамо. Незабавно трима воини го наобиколиха и го спасиха.

— Лежи мирно, Капа Чистинна! Пази силата и кръвта си, докато избием белите кучета.

Други получиха по-дребни рани и одрасквания, но нищо сериозно. Не след дълго всички Сини куртки или бяха избити, или умираха с изключение на Колинс. Никой не даде помощ на гърчещите се в агония или облекчение на мъчителната им участ. Щом всичко свърши, останалите воини обкръжиха Колинс, увеличавайки разстоянието между него и застрашителните остриета.

Колинс се въртеше на всички страни, наблюдавайки с нарастващ страх самоуверените воини. Бойците го дразнеха със смях и подигравки всеки път, когато прекрачваше напред, за да ги накара да го прободат, но го отблъскваха без нито една драскотина.

В тишината се чуваха само стоновете на умиращите. Изведнъж вражеският свиреп кръг се отвори. Високата бронзова фигура, която пристъпи напред, нямаше нужда от представяне, беше могъщият Сив орел. Кръгът незабавно се затвори след него. Колинс замръзна от уплаха. Какво щяха да му сторят? Коленете му трепереха от слабост, заплашвайки да се огънат.

— Какво чакаш, дивако? — запита разтреперано Колинс с фалшив кураж.

Сивия орел се усмихна подигравателно на безпомощния сега човек, който се бе осмелил да тръгне към лагера му и да избие всички там. Бавно, сякаш цялото време на света беше негово, Сивия орел свали маската с еленови рога. После махна мокасините и уанапина си. Застана бос, облечен само с кожени бричове. Колинс се зачуди какво означават тези приготовления. Воините поемаха всяко украшение на Сивия орел и го поставяха на земята извън кръга. Изправяйки се, вождът мълчаливо се взря в Колинс!

Колинс започна да се бори, когато внезапно няколко воини се спуснаха и свалиха куртката, шапката и ботушите му! Кръгът от тела се затвори отново. Колинс гледаше озадачен, обут само в тъмносин панталон.

— Какво, по дяволите правиш, Сив орел? — нервно извика той. От искрения смях, който разтресе широките гърди на воина, Колинс усети тръпки по цялото си тяло. Изневиделица тежък нож беше хвърлен в краката му. Слабоватият Колинс гледаше блестящото оръжие, но не помръдна, за да го вземе. Като кобра пред флейтист, той хипнотизирано наблюдаваше легендарния воин.

Един нож просветна в дясната ръка на Сивия орел, белотата на зъбите му блестеше ярко към изплашения бял мъж.

— Значи легендата се бои от една никаква Синя куртка? — присмя се Колинс.

— Сивия орел не се страхува от нито един човек — индианец или бял и със сигурност не от ръмжащо куче като Колинс! — мъжественият глас му се присмя на чист английски език. — Ти искаше да предизвикаш и да унищожиш Сивия орел. Предоставям ти тази възможност. Или предпочиташ да избиваш само невинни жени и деца? Къде е гордостта и храбростта ти сега, Синя куртка?

Колинс направо побеля и се разтрепери.

— Ти говориш английски? — пресипнало попита той, крайно изумен от това неподозирано качество на Орела.

— Говоря езика на белите кучета. Ти ме предизвика, Колинс. Бори се за живота си. Нито един воин няма да ти помогне. Ако победиш Сивия орел, ти си свободен. Ако не успееш, ще умреш само от моята ръка.

Изненадан от тази новина, Колинс се присмя.

— Не ти вярвам! Ако те убия, те ще ме измъчват, и двамата го знаем!

— Давам ти дума, че ще си отидеш свободен, ако ме победиш. Аз не приказвам лъжи като белите кучета. Ако те е страх и откажеш, ще оставя моите воини да те подложат на изтезания в продължения на дни, докато умреш. Право на вожда е да бъде убит от друг вожд. Така и ще стане. Сивия орел каза.

— Искаш да кажеш, че ако аз те убия, ще ме пуснат да си вървя? — самодоволно запита Колинс.

— Давам ти думата си. Бори се за живота и честта си, бледолики.

Колинс се наведе напред и вдигна ножа, а погледът му не изпускаше Сивия орел.

— Тогава ела насам, мръсен дивак.

— Борбата е до смърт, бяло куче — го подразни Сивия орел, пристъпвайки напред.

Подобни борби бяха известни на Сивия орел. Той наблюдаваше внимателно белия.

— Хайде да видим толкова ли си добър, както твърдят — измърмори Колинс, изучавайки напрегнато мъжа срещу себе си.

Всеки знаеше, че закъснение от част от секундата в реакциите можеше да му коства живота. Борецът трябва винаги да е нащрек. Погледите им се срещнаха и така си останаха. Двамата се наведоха разкрачени, с отпуснати ръце и крака, със свити колене. Лицето на Колинс излъчваше омраза, а воинът беше непроницаем. На светлината на факлите гледката беше смайваща.

Бавно и напрегнато двамата мъже кръжаха един около друг, всеки преценяваше слабостите на своя противник. Колинс извика и замахна рязко към Сивия орел, без да засегне пъргавия си враг, който с лекота се наведе и избягна удара. Индианецът се засмя весело, като си играеше с живота на своя противник.

Колинс се задушаваше от ярост. Знаеше без никакво съмнение, че няма шанс с този силен индианец. Наведе се и се хвърли в нова атака. Блъфира с бърз удар отстрани, после бързо се завъртя, ритна воина в слабините и нападна е ножа. Сивия орел с усмивка избягна ударите на Колинс и раздра лявата му ръка. Белият зяпна рукналата кръв, а после погледна индианеца.

— Копеле такова! Ей сега ще те убия! — гръмогласно извика той, гневът усили силата и смелостта му.

— Думите не убиват Сивия орел — присмехулно му отвърна воинът. Колинс отчаяно си играеше със смъртта и практически молеше благородния воин да сложи край на тази игра. Сивия орел отказваше да се съгласи, танцуваше наоколо, докосвайки само тялото на войника. Лъскави капки пот заблестяха по гърдите и лицето на Колинс. Той знаеше, че ще умре, но преди това се стремеше да нарани своя враг. Тялото му беше голо до кръста и се виждаха многобройните му рани. Чувствайки се като облечен в кървава риза, той разбра, че воинът просто се забавлява, тъй като бе получил само безобидни драскотини на гърдите, гърба и ръцете.

Въпреки че избягваше с лекота ударите, а в същото време нараняваше своя противник, Сивия орел знаеше докъде води лекомислието и излишната гордост. Раненото животно е изключително опасно. Колинс показваше признаци на умора и напрежение. Нямаше начин да преодолее превъзходството и неизбежния триумф на неприятеля. С изпънати мускули той трескаво търсеше какво би могло да му помогне.

Най-голямата обида дойде, когато Сивия орел безстрашно захвърли ножа си и предизвика Колинс да го победи!

— Нахална змия!

Колинс излезе напред. Сивия орел го предизвикваше. За частица от секундата ножът му беше избит от ръката, а тялото му се просна на земята. Скочи, но не успя да докопа оръжието си. Едва дишащ, яростно се спусна към индианеца. Чуваше се сумтене и пъшкане, докато се бореха. Усещайки, че силите го напускат, а противникът му несломим, Колин се биеше като обезумял.

— Да спра ли, докато си вземеш ножа, бяло куче? Без него си слаб като дете — изръмжа дръзкият воин.

— След като си толкова глупав да ми дадеш това предимство, защо не? — присмя се Колинс, спуснал се към ножа.

Колинс се устреми напред с високо вдигнат нож. Сивия орел хвана китката му и силно я изви, изтръгвайки вик на болка от побелелите устни на белия мъж. Ударът в корема не разклати Сивия орел, Колинс изохка от болката в ръката си. Воинът нанесе зашеметяващ удар в слабините на белия, който се преви на две. Но той се понесе напред и удари с глава Сивия орел в корема. За първи път доблестният воин падна. Колинс веднага се намери над него с нож, насочен към сърцето му.

Преди Колинс да разбере какво става, вече лежеше по гръб под индианеца с ръце, притиснати отстрани на тялото му, а Сивия орел го бе яхнал. Колинс се съпротивляваше, докато воинът притисна едната му ръка под силното си коляно. Стисна китката му като в менгеме и вдигна ръката, държаща ножа. Черните му очи се взираха в изпълнените с ужас сини очи на Колинс и започна да приближава ножа към него. Когато Колинс се опита да отпусне хватката си, ръцете на Сивия орел се затегнаха още повече, за да не го пуснат.

— За мъж, който убива беззащитни жени и деца, теб много те е страх от смъртта. Умри честно, бяло куче, тъй като никога не си живял така.

Колинс се бореше безрезултатно, когато блестящата стомана прониза сърцето му от собствената му ръка. Той впи очи във воина над себе си, докато агонията сложи край на живота му. Тялото му се отпусна. Сивия орел махна ръце от мъртвия мъж, а победният му вик раздра напрегнатата тишина. Изправи се.

— Да тръгваме към дома, о, воини на Оглала — беше всичко, което каза след блестящата си победа.

 

 

Шали седеше върху камъните с чело, подпряно на свитите си колене, а ръцете й здраво бяха обгърнали краката й. Със затворени очи тя трескаво се молеше любимият й да оцелее. Времето като че бе спряло, докато тя очакваше съдбата му. Усещайки важността на този момент, всички мълчаха.

— Воините идват! — се разнесе възбуден вик.

Шали вдигна глава, очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да отмести поглед от съпруга си, приковал погледа и вниманието си само в нея. Тялото й се отпусна от напрежението и тя се изправи. С вик на радост се втурна към отворените му обятия.

Той я притисна здраво към себе си и дълго време не я пусна.

— Всичко свърши, малка моя… засега.

Други весели воини се приближиха да поздравят своите близки и да ги отведат в лагера. Шали не намери сили в себе си да попита за участта на войниците. Сивия орел не й каза как е натоварил телата им върху конете и е наредил на няколко мъже да ги закарат почти до самия форт Хенри като предупреждение срещу бъдещо предателство.

Когато Бягащия вълк бе настанен отново в шатрата йод бдителното око на шамана, Сивия орел хвана жена си и сина си за ръце и ги въведе в техния вигвам. След като синът му най-накрая се умори да слуша разказите за приключенията и битките през деня, той заспа в ръцете на баща си. Сивия орел го положи на неговото място, гледайки го с любов и облекчение. Независимо какво бъдеще си избереше синът му, той винаги щеше да го обича и уважава.

Обърна се и видя как Шали го наблюдава с копнеж. Отиде при нея на леглото. Когато пламтящите зелени очи се срещнаха с черните, те знаеха думите, които щяха да дойдат по-късно, много по-късно. Пресегна се към нея и я притегли към себе си. Тя огледа дали по гъвкавото му тяло няма следи от рани. След като не откри нищо, което да загрозява красотата му, тя се усмихна доволна.

Той я притисна върху бизонската кожа и я целуна продължително. Сякаш за да докажат непобедимостта на своята страст, те бавно стигнаха до екстаз, подхранвайки постепенно запалените въгленчета, докато се разгоряха от дръзко желание. Устните му усетиха сладкия вкус на устата и гърдите й. Топлите му ръце галеха тънкото й тяло. Тя усети вътрешната треска, макар да бе напълно отпусната. Почувства огън в себе си, но и блажена хладина В тялото й бушуваше огромно удоволствие. Обичаше това замайващо усещане, но изпитваше и глад. Това беше както възторг, така и мъчение. Колко обичаше този мъж!

Докато той изследваше тялото й, тя се любуваше на прекрасната му плът. Движенията му нарочно бяха бавни и омайващи. Чувствената игра продължи дълго. Когато вулканът щеше всеки момент да избухне, Сивия орел прошепна няколко пъти в ухото й, че я обича Двамата се отдадоха на бурния устрем, който неудържимо ги разтърси. Лежаха прегърнати, понесени по вече спокойните води на дръзкия екстаз.

Докато лежеше сгушена в прегръдките му, тя започна да му разказва за Бягащия вълк и Лия. С целувка той я накара да замълчи, а после каза:

— Сега спи, моя любов. Ще говорим за тези неща, когато новото слънце изгрее.

Изтощени, те спаха докато зората показа отново лика си. Денят започна със спомени за неотдавнашната победа. Съветът се събра много рано сутринта. Решено бе да тръгнат на лов за бизони, докато Сините куртки ближеха раните си и събираха сили.

— Първо ще ловим бизони. После племето Черна стъпка ще се присъедини към нас за Танца на слънцето. Трябва да действаме, докато Сините куртки не са се съвзели от раните си.

Шали вдигна очи и забеляза пълният с копнеж поглед на Бялата стрела, устремен към Скитащата кошута, която свенливо отвърна на усмивката му. Щастие блестеше в очите й, когато побутна съпруга си. Погледите им се срещнаха.

— Скоро нашият брат ще познае любовта и радостта, която ние изпитваме — рече той.

Ръка за ръка тръгнаха на разходка. Когато спряха да поговорят, Сивия орел попита:

— Какво се случи, докато аз преследвах враговете?

Шали се сети колко много има да му разказва. Започна предпазливо, молейки се той да не отгатне тайната, която тя бе длъжна да премълчи — за Поучуту. Описа му боя с Лия и храбрата намеса на Бягащия вълк. Обясни му предателския план на Лия. Той се усмихна, тъй като тези думи го правеха щастлив. Завърши разказа си със случката със Стърджис. Сивия орел беше силно заинтригуван.

— Повярва ли на тези думи за мира? — запита той с особен тон.

— Да. Можеше да ме убие и да ни остави да умрем.

— Аз бях тук, за да те защитя, теб и останалите — поправи я той.

— Аз не знаех, че си наблизо, както и той — възрази тя меко.

— Така е. Все пак на бял не може да се вярва.

— Какво ще кажеш за хора като Джо Кени и онези двама, на които ти разреши да избягат? — напомни му тя.

— Както винаги, Тревисти очи, ти говориш мъдро и внимателно. Някои бели не са лоши — съгласи се той с готовност.

Тя се засмя весело.

— Ако не се страхуват от сянката на могъщия Орел и омразата му, други бели биха склонили да има мир. Ако се спомене за примирие, трети ще подскочат от радост.

— Очите ти се замрежват от мечти, малка моя. За тях Сивия орел е индианец, не е просто човек.

— Ти никога няма да бъдеш просто човек, любими. Ти стоиш над другите и всички го знаят. Ако не беше твоето мъжество, племената щяха да воюват поотделно срещу общия враг. Само ти си способен да ги обединиш в една голяма сила, от която се страхуват белите. Да се постигне примирие с теб, означава да се изиска примирие от всички. Белите те знаят като водач, трябва първо да спечелят разположението ти. Преди много зими ти ми каза, че един човек не може да държи под контрол съдбите на много народи. Но ти си точно такъв човек. Накъдето и да поведеш хората, те те следват. Каквото предложиш, останалите те слушат. Думата на Сивия орел тежи. Само ти можеш да постигнеш мир.

— Желаеш да говоря със Стърджис ли? — запита той тихо.

— Искам нашите синове да видят живота такъв, какъвто ти го познаваш от едно време. Само мир с белите може да ни даде това. Те никога няма да бъдат изгонени оттук. Мирът е единственият път, по който сега трябва да се тръгне. Съдбата на индианците е в ръцете ти, любов моя. Помоли Великия дух да те поведе. Вслушай се в думите му, а не във възмущението на сърцето си. Умрелите не могат да се върнат при нас, но може да се запази живота на останалите. Невъзможен ли е мирът?

— След като се върнем от лова, по време на Танца на слънцето, ще помоля Уакантанка за видение. Ако Той желае така, ще разговарям със Стърджис.

Тя го прегърна, а той се засмя.

— Не мога да обещая мир, Шали, но ще потърся волята на Великия дух — добави той с усмивка.

— Аз само това искам, любими — прошепна тя нежно.

 

 

Следващите седмици минаха неусетно в много работа. Този път само няколко ловни дружини напускаха лагера едновременно. С тях бяха изпращани воини, за да ги охраняват, а друга група пазеше лагера. Три седмици по-късно първият лов на бизони приключи с голям успех и без неприятелски нападения.

Хората в лагера бяха заети е подготовка за Танца на слънцето и тържеството по случай победата, когато се случиха две събития: дойде покана от Стърджис за среща между него и Сивия орел, и Полегналият храст бе положен върху скелето на мъртвите. Бялата стрела учтиво изчака една седмица траур, преди да отиде при Скитащата кошута, за да поиска ръката й, но не преди тя любезно да откаже на Говорещата скала. Все още скърбящ за жена си, Говорещата скала с готовност прие отказа й, тъй като също бе научил, че приятелят му и момичето се харесват.

Скитащата кошута се съгласи при едно условие — ще се съберат само щом бъде построена нова шатра, в която да не витае духът на първия й съпруг. Бялата стрела спокойно се съгласи. Щяха да се съберат две седмици след Танца на слънцето.

Шали изпрати с поглед съпруга си, когато той тръгна да разговаря със Стърджис за примирие. Нощта дойде, а той не се връщаше. Тя задрямваше и уплашено скачаше, разтревожена от дългото му отсъствие. Защо се бави? Дали предложението на Стърджис не беше някакъв пъклен план, за да го хванат в капан? Да не би да са оттеглили предложението си и искат отплата за унищожаването на хората на Ходжис? Дали самият Стърджис не е убит? Или не са одобрили мъдрия му план и са го използвали като примамка за любимия й?

Безкрайно чакане и страдание! Защо тя бе принудена да седи, докато нейният любим се сблъсква със смъртта и опасността всеки ден? Почувства се тъй ненужна и уязвима.

Утрото дойде, а все още нямаше и следа от съпруга й. Не може един разговор да отнеме толкова време! Напрегната, тя отиде да се изкъпе на реката. Съблече се и се потопи с удоволствие в хладката вода. Поплува, за да умори тялото си и да стимулира духа си. Най-накрая тръгна към брега. Излезе от водата и спря, водата стигаше до тънкия й кръст.

Една ръка я хвана за рамото. Дъхът й секна от уплаха и инстинктивно се обърна, за да се отбранява. Срещу нея се изправи усмихнатото лице на съпруга й. Весели пламъчета танцуваха в черните му очи. Палава усмивка повдигаше ъгълчетата на чувствените му устни. Бронзовото му тяло блестеше мокро.

— Ти! — извика тя, а после игриво го плесна по гърдите. — Къде беше? Изгубих си ума от тревога!

— Да не би това да наричаш тревога — да играеш като видра във водата? — закачи я той. — Искаше да говоря със Стърджис за мир. Така и направих.

Той се наведе и я захапа за ухото, после я сграбчи в прегръдката си.

— Какво стана? — възкликна тя с нетърпение, след като забеляза, че той иска да се люби с нея още в този момент.

— Първо да постигна мир с жена си — дяволито продължи той играта си.

— Ако не ми кажеш какво се случи със Стърджис, ще предизвикаш война — задъхано каза тя, малко раздразнена от него, но и възпламенена от действията му.

— Как можеш да ми говориш и мислиш за проблемите на белите, когато аз имам по-належащ проблем? — шеговито й каза той, слагайки ръката й върху мъжеството си.

— Мъже! Няма те цели дни, аз се безпокоя за теб, после се промъкваш и се опитваш да ме прелъстиш? — упрекна го тя.

— Мирът може да почака до следващото слънце, Шали, а днешното слънце е за любовта ни. Липсваше ми и имам нужда от теб. Стърджис иска примирие, както и Сивия орел. Но други трябва също да дадат своя глас. Когато племената се срещнат, ще им предам думите на Стърджис. Аз нямам власт да говоря от името на всички племена, дори на моето, без Оглала да се съгласи. Стърджис вече има голяма власт. Трябва да убеди своите хора, че мирът с необходим. Той ще говори с тях, а аз — с нашите. Не бива да насилваме примирието. Всичко трябва да е съгласувано.

Тя се усмихна с облекчение и възхита.

— Това все пак е началото — оптимистично заяви тя. — Сигурна съм, че ти и Стърджис ще намерите път към мира — убедено каза тя.

— Хубаво ще бъде, ако постигнем мир. Аз също искам синовете ни да поживеят в дни като някогашните — призна той. — Скитащата кошута готви ли се да се съедини с нашия брат? — запита той, сякаш забравил за предишната тема.

— Аз й помагам да постои новия вигвам. Скоро всичко ще е готово. — Тя се облегна към него и леко го захапа по рамото.

Той каза разсеяно:

— Чела, Смелата мечка и Черния облак скоро ще дойдат. Те ще бъдат гости на тържествата и ще наблюдават Слънчевия танц със своите братя Оглала. Имаме много работа.

Тъй като той се държеше, сякаш възбудата му е отминала, за да му напомни, тя запита съблазнително.

— Помниш ли как се любихме първия път, след като се върнах от мъртвите?

— Никога не забравям подобни неща — дрезгаво й отвърна той.

Тя се засмя весело.

— Толкова ме беше страх онзи ден. Бях забравила какво е да се любиш, без да изпитваш срам и задръжки.

— Днес отново бихме могли да отидем в гората — предложи й той съвсем открито.

Тя се усмихна.

— Може би — съгласи се тя.

— Хайде, малка моя. Време е да ти покажа как трябва да посрещаш мъжа си, когато се е върнал от дълго и опасно пътешествие. — Той я хвана за ръката и й помогна да излезе от водата. Взе едно одеяло и го уви около тялото й. Взе ръката й в своята и тръгнаха.

Намериха прекрасно място, където никой нямаше да ги безпокои. Тя не спря ръката му, която свали одеялото. Той го разстла върху меката трева. Седна, после се усмихна в зелените й очи. Хвана ръцете й и я издърпа до себе си, падайки леко назад, а тя легна върху него.

Тя се разсмя волно.

— Да не би да имаш предвид някой нов урок, любими?

— Защо, след като не съм се уморил от старите? — весело се пошегува той, а черните му очи гледаха дяволито.

Дъхът й спря в гърлото, а страстта се промъкна в прозрачните й зелени очи. Защо той винаги я вълнува така? Не можеше да си представи, че някога се е съпротивлявала или за малко е обръщала сърцето си от него и му се е сърдила? Той беше всичко, от което имаше нужда.

— Тук има много билки с различни миризми, които променят вкуса и ние ги използваме в храната си. Защо не потърсим някои билки за любов? — игриво рече тя, мъчейки се да подтисне смеха си.

Той се забавляваше от вълнуващата й игра. Очите му се изпълниха със смях и любов.

— Да не би да ти омръзвам, след като сме живели заедно само пет зими? Какво да направя, за да поправя тази несправедливост?

— Научи ме на всичко, което знаеш — съблазнително го помоли тя.

— Всичко ли? — повтори той, а после се засмя.

— Може само на онова което би искал да знам — мило продължи тя.

Внимателно и нежно той я обърна по гръб. Устата му се впи в нейната. Скоро вече не забелязваха нищо, освен своята любов. През последните години любовта и страстта им се обогатиха и задълбочиха.

Лек ветрец милваше телата им, а меката слънчева светлина приятно ги топлеше. Целувките му бяха горещи като пустинно слънце. Дрезгавият му глас беше омайващ и покоряващ и още повече я пленяваше. Кръвта й кипеше силно и разпалваше страстта й.

Ръцете й галеха мускулестия му гръб и рамене леко и нежно, а после по-страстно. Притегли го по-силно към нетърпеливото си тяло, подбуждайки го към смелост. Зъбите му игриво дразнеха устните и тялото й, предизвикващи тихи стонове. Ръцете му изследваха всеки сантиметър от тялото й. Събуждаше в нея нови желания, подканяйки я да му се отдаде напълно.

Сякаш никога не можеше да му се насити, тя безмълвно молеше за още. Отдадоха се напълно един на друг без никакви задръжки. Тя мяташе глава на една и друга страна, докато той дразнеше напрегнатите й гърди, Той трепна, когато усети топлите й ръце по тялото си, тъй като тя го възбуждаше по особен начин.

Когато най-накрая той влезе с лекота в пламналото й тяло, тя го прие с бясно желание и трескаво удоволствие, което друга жена не можеше да направи. С всеки блажен удар тялото му жадуваше все повече за нея. Плъзгаше се с нарочно забавени движения, сменяше се с диви удари. Всеки път, щом устните му се допираха до нейните или до гърдите й, тялото му се разтърсваше от желание. Но той държеше здраво поводите на дивия си жребец.

Пленена в омайващия свят на пламтящата страст, та му говореше неща, които никога не бе произнасяла. Телата им, устремени към една и съща цел, се движеха със съвършена съгласуваност.

Очите й блестяха от желание и любов и тя дрезгаво изрече:

— Сега, любов моя. Сега!

Получил очаквания знак, той проникна дълбоко в тялото й, докато и двамата достигнаха до екстаза. Устни, тела и души се сляха и избухнаха в пълно блаженство, което не можеха повече да потискат. В златното затишие след любовта те дълго лежаха притиснати, любувайки се на сладкото спокойствие.

Шали се привдигна на лакът и се взря в привлекателните черти на своя съпруг, спомняйки си за последните шест години, откакто беше дошла в тази огромна необятна шир и срещна този силен и неустоим мъж. В началото любовта им беше забранена и дива. По-късно, след като не можеха да се откажат от страстта си, се пребориха с всички сили, за да стигнат до дръзкия екстаз, който сега преживяваха. Дързък екстаз… как по-подходящо би могло да опише върховната точка на тяхната любов?

— Каква хитра лисица обикаля из главата ти, малка моя? — запита той, гледайки светлината, която се отразяваше в зелените й очи.

Тя предизвикателно прокара пръсти по бронзовите му гърди, после се засмя щастливо и съблазнително прошепна:

— Не е лисица, любов моя, а само един могъщ орел се разхожда из нея.