Мич Албом
Вторници с Мори (23) (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Учебният филм, трета част

Екипът на Нощния блок пристига за трети, последен път. Цялата атмосфера на събитието този път е по-различна. Не толкова интервю, колкото тъжно сбогуване. Тед Копъл се беше обаждал няколко пъти преди да дойде и беше питал Мори:

— Ще се справиш ли?

Мори заявил, че не е съвсем сигурен дали ще може.

— Вече постоянно съм уморен, Тед. Непрекъснато се давя. Ако аз не успея да кажа нещо, ще го кажеш ли ти вместо мен?

— Разбира се — отвърнал Копъл.

След което, обичайно стоически настроеният водещ, допълнил:

— Ако не искаш да го правим, няма проблем, Мори. Просто ще дойда да си вземем сбогом.

По-късно Мори се ухили дяволито и рече:

— Май успях да го спечеля.

Така си и беше. Копъл наричаше Мори свой „приятел“. Старият ми преподавател беше успял да предизвика състрадание дори у хората от телевизията.

За интервюто, което се състоя в петък следобед, Мори беше облечен със същата риза, както предния ден. По това време си сменяше ризите веднъж на два дни, а днес все още не беше изтекъл вторият ден — откъде накъде ще си нарушава стереотипа?

За разлика от предишните две предавания на Копъл, това беше проведено изцяло в кабинета, където Мори вече трайно беше пленник на инвалидната си количка. Копъл, който още на влизане целуна стария ми преподавател, сега трябваше да се навре до библиотечката, за да може да го хване камерата.

Преди да започнат, Копъл се поинтересува за развитието на болестта.

— Какво е положението, Мори?

Мори едва-едва повдигна ръка, до стомаха си. Повече не можеше.

Копъл получи отговор на въпроса си.

Камерата заработи — трето, последно интервю. Копъл попита дали Мори се страхува повече сега, когато смъртта съвсем е наближила. Мори отвърна, че не; честно казано, дори се страхувал по-малко. Обясни, че вече не се интересува особено от външния свят, не държи да му четат вестниците редовно, не се занимава толкова много с кореспонденцията, вместо това слуша повече музика и гледа през прозореца как листата променят цвета си.

И други хора страдаха от ЛАС, Мори беше наясно с това, някои от тях доста известни, например Стивън Хокинг, великолепният физик и автор на „Кратка история на времето“. Той живееше с дупка в гърлото, говореше с помощта на компютърен синтезатор, пишеше думите, премигвайки с очи, като движенията му се предават на специален сензор.

Това е наистина възхитително, но не е начинът, по който Мори би искал да живее. Той каза на Копъл, че знае кога би бил подходящият момент да се сбогува.

— За мен, Тед, животът означава, че мога да откликна на нуждите на другите. Означава да мога да покажа чувствата си. Да говоря с хората. Да съпреживявам заедно с тях…

Той издиша.

— Когато всичко това свърши, край с Мори.

Разговаряха като приятели. Както и при предните две интервюта, Копъл зададе въпроса за „теста с бърсането на задника“ — надявайки се може би на шеговит отговор. Но Мори беше твърде уморен, за да се усмихне. Той поклати глава.

— Вече не мога да седя изправен на тоалетната, така че се налага през цялото време да ме държат. Когато свърша, се налага да ме избършат. Дотам се стигна.

Сподели с Копъл, че иска да умре спокойно. Каза му последния си афоризъм:

— Не се предавай бързо, но и не се задържай прекалено.

Копъл кимна измъчено. Минали бяха едва шест месеца от първото предаване на Нощния блок, а Мори Шуорц очевидно наближаваше края. Стопил се беше пред очите на целокупната нация, телевизионен мини-сериал за смъртта. Но докато тялото му се разпадаше, личността му светеше все по-ярко. Към края на интервюто камерата показа Мори в близък план — Копъл въобще не се виждаше на екрана, само гласът му се чуваше зад кадър — водещият попита стария ми преподавател дали иска да каже нещо на милионите зрители, които се вълнуват от съдбата му. Макар думите на водещия да нямаха подобна цел, аз не можех да се сдържа да не ги сравня с последната дума на обречения на смърт.

— Бъдете състрадателни — прошепна Мори. — И се грижете един за друг. Ако успеем да се научим на това, светът би станал много по-добър.

Пое въздух и добави своята любима мантра:

— „Обичайте се или мрете.“

С това интервюто завърши. Но кой знае защо операторите оставиха камерите да работят и така се записа една финална сцена.

Добре се справи — поздрави го Копъл.

Мори се усмихна немощно.

— Направих каквото можах — прошепна той.

— Както винаги.

— Тед, болестта вече чука на вратата на духа ми. Но духа си няма да й дам. Нека вземе тялото ми. Няма да й дам духа си.

Копъл едва сдържаше сълзите си.

— Добре, добре се справяш.

— Така ли мислиш?

Мори врътна очи към тавана.

— Вече се пазарим с Онзи горе. Питам го: „Ще ме вземеш ли при ангелите?“

За пръв път Мори признаваше, че говори с Бог.