Елисавета Багряна
Радио

Свирете ми, цигулки, екнали в нощта,

пей циганино!

Това сърце невярно, скитнишко, разкъсай

и тази прокълната черна кръв излей!

 

Една мелодия —

и няма вече настояще, минало и бъдеще,

далечина и близост.

 

Къде съм аз?

В безмълвната ли самота на моя тъмен дом,

където ме раздумват само думите на книгите

и ме прегръща скърцащият стар диван?

 

Или на стихналия бряг на Черното море,

де в сини летни нощи

звездите падат в ясните очи на този,

чиито клепки са извити като лъкове нагоре,

чиито мисли отлетяват като албатроси в бъдещето,

чието рамо топли моето

и тръпне под антената на мачтата запяла?

 

Или в града над бялата река,

в това ориенталски задимено кафене,

де предавателя, разпънат на естрадата,

поглъща тези подлудяващи мелодии

и ги излива през устите хиляди на апаратите,

протегнали в нощта към него пипалата си

от всички краища на земята…

 

Не съм ли там?

Не съм ли с онзи, който, седнал сам,

навел клепачи, тежки щитове над морния му лик,

като насъне слуша в тоя миг

и вижда: Черното море и оня чуден бряг,

на който няма да пристъпи вече неговия крак?