Владимир Свинтила
Идеята за равенство сред българите (3)

3.

Така се изгражда вече една строго завършена система. Но тази система не може стопански да еволюира. Тя несъмнено търпи през Възраждането едно голямо развитие, то се състои в разширено възпроизводство, в завземането на нови пазари, в намеса вече на световния пазар: от Лайпциг и Виена до Измир и Кайро, а също и в Делхи и в далечната Адис Абеба, да не говорим за Багдад и Иран, това е една голяма дифузия. Но тая намеса в туй, което днес бихме нарекли световна търговия, е и привилегия, и задължение. Защото там трябва да участвуваш на нивото на неумолимата конкуренция. Точно това българският продукт не е могъл да направи никога. Стигаме до един абсурд, който никой историк на нашето стопанство не се е опитал да обясни: не се подобрява качеството на продукта. Примерно абите и шаяците от 1820 г. са същите и в 1880, и в 1900 г. Известно е (това го има и у Христо Гандев), че българските продукти почват да си пробиват път поради най-ниската си цена. И се стига до парадокса, че при все още съществуващото робство в Щатите, в Гвиана, в Западна Африка и Латинска Америка големите робовладелци купуват българските аби като най-евтини, за да обличат робите си. Известно е, че в 1854 г., когато тука нахлуват извънредно много европейци — това е една коалиция от 12 държави — всички те са потребители на българските стоки. Но как: купуват примерно българските терлици и ги слагат върху ботушите си, за да не се хлъзгат по цариградските улици, за кално време, когато трябва да пестят своето добро облекло. И същата продукция в голямо количество България предлага на Суецкия канал, където работят около 40,000 европейски работници и всички те са снабдявани с български стоки. Но не се въвеждат дори кангарните платове, които също така не са качествени, да не говорим за по-висш тип. Това положение се запазва след Освобождението. Стига се дотам, че понеже тази продукция не може да се пласира, тъй като не е качествена, Петко Каравелов създава закон, според който българският чиновник, щом е на държавна работа, се облича с българска материя. Този, който си шие костюма от европейска материя, се уволнява директно и такива уволнения е имало не малко. Самият Петко Каравелов е ходел с костюм с европейска кройка от български шаяк. Това е и държавна политика — замразяване на качеството. Т.е. в цялата общност не се извършва никакъв пробив към едно ново качество. Това не е стопански проблем, а народопсихологически. Защото няма никакви запрети да бъдат внесени макар и употребявани тъкачни станове, за да се почне една модерна текстилна продукция. Това нещо в България става само след Първата световна война, когато се създава текстилната промишленост в Сливен.

За какво собствено сочи това неразвитие? Само едно: отсъствието на модерен личностен тип или в последна сметка, отсъствието на личност. Войната срещу личността е обезпечена. И стопанските, и т.нар. културно-просветни организации, като се почне с туризма и се свърши с въздържателните дружества, това са крепостите на уеднаквения човек. Няма да кажа, че това е еднолинейният човек на Маркузе, това е една друга, модерна глава. Но това е човекът, който е приел, че излизането над определено ниво е престъпление.

Тази ситуация естествено се изразява, както вече казахме, в отсъствието на реализирани индивиди в различните сфери на живота. В съвременността има една теория в политическата икономия — за създаване на големи стойности в късо време. Примерно един Пабло Пикасо за един следобед създава една картина, която струва 40,000 долара, реално, той винаги може да я продаде и най-често я продава. Тези пари влизат не в неговия джоб, те влизат във Франция, защото представляват един трансфер на долари от Америка или от Англия. Той може да ги похарчи във Франция или извън Франция, но те вече са част от френския БВП. Голямото модерно богатство идва от патентите и авторското право. Тези работи в българския живот липсват. Ние имаме техника, но нека не се заблуждаваме. Когато стана в 1947 г. национализацията, бяха изготвени каталози на национализираните машини се разбра, че има само една модерна фабрика: „Фортуна“, с машини от 30-те години. Всичко останало е с машини от 1905 г. и по-рано. В голямата печатница на в-к „Труд“ аз самият съм видял 3–4 наборни машини с дата 1870 г. Нашата техника е псевдотехника. Разработките на нашите мини са на ниво 1905 г. и в настоящия момент. Работил съм в мина, по силата на обстоятелствата, като лагерист, знам добре минното дело. Например нашите влакови мотриси в 60-те г. някъде бяха подменени с дизелови, защото всички локомотиви бяха минали с 25 години средно пределната гаранция. Но средният режим на един дизелов локомотив е 160 км/ч. Ние нямаме релсов път в страната за 160 км/ч. Значи тези машини работят на един нисък режим, 60–70 км/ч, който в програмата на машината е предвиден само за почване на движението и за спиране на гара. Той не е режим за постоянна употреба и става така, че машината работи с едно недопустимо напрежение и се износва в едно много късо време. Така че, дори присъствието на дизелови мотриси, с които изглежда че е влязла модерността в България, е илюзия. Когато през 80-те години правеха дискови запаметяващи устройства, с които много се хвалеха, те се произвеждаха в ДЗУ Стара Загора, а летището, от което се натоварваха за износ, бе в Казанлък. От Стара Загора до Казанлък пътят беше от павета. В това движение тези устройства напълно се разстройваха и от износ се връщаха като негодни, за вторични суровини. Цивилизация, техническа култура не се прави по островитянски път. Това са и смешните истории за руската техническа култура, понеже имали военна техника. Той на война като прекара компютъра през вибрация, и от него нищо не остава. Цивилизацията е само система. Ето това нещо в българския живот не може да стане, не е възможно да се повдигне стандартът. За да се повдигне стандартът, трябва да има не дизелови машини, а трябва да се поправят профилите на жп линиите. Това не е стопански възможно за България. Вижте огромните усилия в постройките на магистралите. Дори магистралата „Хемус“, която беше финансирана от Русия, защото целта й е прекарване на руски войски от Варна до София за 4 часа, тя е стратегическа, дори нея не можаха да направят. Нашите планински терени са трудни, това е безспорно, но има и друго — в такава обстановка не се действува по този начин. А за да се действува наистина на съвременно ниво, за това са необходими подготвени хора. А българската маса води борба против всеки, който иска да се подготви. Тя не е индиферентна. Както овчаря с тоягата, който дебне лалугера, най-бързото животно — тоя овчарски навик е пренесен и в гражданския строй, тук няма какво да си правим илюзии.

И тъй, България залага на простия продукт, вместо на интелектуалния. И залага на простия продукт, защото е годна за него, защото е отрекла високата субектност и следователно е отрекла високия продукт. При това върху същата тази общност се извършва един натиск от международен характер — стопански, икономически, културен. Защото цялата тази ситуация има за рамка последиците от века на просветителството. Векът на просветителството, както и да го съдим, има едно несъмнено достойнство — разпространението на научните знания, което никой преди това не е правил. Ясно е, че за просветителството това разпространение на научните знания е форма на борба срещу Църквата. Независимо от всичко, това е едно разпространение на обективни данни. Един директен приемник на просветителството в това отношение е позитивизмът, който в своята пропаганда вкарва науката в училищата и университетите, прави я методика, система, прави я мироглед. Но едното и другото представляват, независимо от всичко, форми на интелектуализация на живота. Този български динамически консерватизъм е поместен парадоксално в един друг, динамично прогресистки устроен свят, в който вече нищо не е вечно, по-точно не е трайно, по-точно всичко се трансформира. Изменят се понятия, разбирания, философски мирогледи, разбиват се най-стабилни, траяли хилядолетия, представи.

Отражението на това буреносно развитие в Европа у нас се изразява главно в това: възниква една нова иконописна школа, която е рационална. Умират селските ателиета, умират примитивите. И второ: от домашната архитектура най-сетне се прави изкуство. Това е декоративната архитектура с нейните колонки, сводчета, извивки, с въображаемите (абстрактни) пейзажи и с цялата китност на дома. Това са двете главни зони. Трета зона е подобряването на градоустройството, урбанистиката, която е от ориенталски (персийско-арабски) тип. Подобряването е по отношение на канализацията, водоснабдяването. Примерно в Ловеч през лятото на обществени места слагат бъчонки с вода и с лед, който мине, да пие вода, и то студена. Има подобрение на условията на живот, култивиране на нравите. Това е главното, което нахлува. И разбира се, алафрангите, облеклото. И в отделни случаи в разни занаяти, примерно в резбарството навлиза стилът ампир, и то в определен тип резбарство — тревненското. На този фон как ще устои така организираната общност с нейния традиционализъм и консерватизъм, с нейната вече упорито култивирана омраза към индивидуалността. В индивидуалността вече започват да виждат врага си. И ако първоначално селските учители са били възприемани едва ли не като светци, спасители, като народни водители, сега вече полека лека ги схващат като технически лица без особено значение и дори с определена ненавист. От 50-те и 60-те години на миналия век започва даскалското страдание — недохранването на учителя, мизерията му, незачитането му и т.н.

В тази нова ситуация има вече една обществена нужда да се създадат кадри, слоеве, които да се справят с новата проблематика. България трябва да има вече специалисти, както ще се нарекат по-късно, които да се произнесат по един или друг проблем или да овладеят една или друга техника. Тая работа това общество не може да извърши теоретично, защото то има нисък интелектуален уровен и може да я извърши само практично, както е било през Средновековието. Отиваш при майстора, който ти казва: „това дърво е такова, това желязо — онакова, дървото се реже тъй, желязото се кове така и така…“

Когато вече настъпват новите времена, класическата общност, за която говорим, си създава сама интелигенция, това е полуинтелигенцията. Започва едно масово производство на кадри, вече започва да играе роля дипломата. Тези кадри получават обществен сертификат за определени качества, без да се знае дали ги имат. Полуинтелигенцията не се състои от хора без образование, а от хора с образование. Това е улеснено много от модерното раздробяване на специалности. Примерно администрацията се разделя на раздел сгради, водопроводи, канализация, смет и т.н. В цялото това разпределение функциите на отделния чиновник са изключително функции на регистрация на елементарни факти. Който води регистрите за движението на населението, отбелязва раждането, смъртта и т.н; това са 7–8 интелектуални операции. И това позволява да се съхрани илюзията за всесилието на първичния човек. И тука вече адаптацията на българина към новите условия се счита пословична.

С определена упоритост се остава в рамките на определено техническо ниво и само вътре в него са допустими изменения и развитие, разбира се, вече по имитация на европейските механизми. Ето до каква степен се отива в туй отношение: бях в едно село на Черни Осъм, Орешак, и гледам на едно място — бичкиджийница, един трион реже автоматично една дъска на две. Понеже наоколо всичко е запазено — тепавици, валявици и пр. стари съоръжения, казвам на майстора: „Е, все пак тук с електричеството е друго.“ Той вика: „Електричество ли? Ела да ти покажа.“ И като слизаме в подземието, виждам саморъчно направена турбина, на която майсторът се е подписал: 1917 г., Петър Иванов, Габрово. В Благоевград намерих един ковач, който като се счупил коляновият вал на един форд, казал: аз ще го изкова, и го изковал. Видях и форда, и коляновия вал. Пуснат е около 1950 г., и като бях там около 60-та, още работеше. След това ходих в София в жп завода, да видя как правят колянови валове — правят ги с парни чукове и с изчисления. Т.е. целият този заварен технически материал е можел да бъде изведен на още една и още една степен, едва ли не в конкуренция със съвременността. Но това има своята граница. Нашите агрономи през 30-те години са успели скромно да увеличат производството на жито от 120 на 250 кг., сега прочетох, че тази година добивите ще бъдат около 270. Значи, представете си, че за последните 50 г. прогресът е 20 кг/дк. Със заявлението, че 2 млн дка са поливни площи. Това е модел на изключително затруднено развитие.

За да бъде запазено неразвитието като начин на живот въпреки модерните тенденции, то бива представено като „традиция“. Това е една традиция, която не е изяснена, не е анализирана и която главно се явява като навиковост. Просто един социален навик. Тази навикова среда, псевдо-традиционна, тя в ония години има и съзнанието за това, че навикът е основното при нея. И не търси други обяснения. Специално след Балканската и след Първата световна война този навик е обществен, той тържествува, за него се правят декларации навсякъде и във всичко. Върху навиците, тъй като тази навиковост е станала принцип на живот, много се говореше и се разсъждаваше, разбира се, не в рационален и в културен аспект. От човека в тази епоха се изискваше изключително, ако не и единствено, да си създаде здрави навици. Индивидът беше ценен главно по това, какви навици има. В училищата и навсякъде се проповядваха навици и из гимназиите летеше едно вихрено слово: „навикът е втора природа“. Трябва да кажа, че в това виждане навикът не само беше втора природа, а целта на тази втора природа беше да измести първата. Направо тази втора, навикова природа беше в жестока война с естествено възникващия социален човек.

Тази навиковост имаше много дълбоки сетнини във всички области на живота. Тя продължава и днес, макар по-воалирано, да действува. Неразвитието като част от навика в тази система се изразява в това (ще се обърнем пак към просветната система като най-показателна): в 30-те и 40-те години, дори и в 50-те, в българските училища в часовете по география се даваше едно описание на Африка такава, каквато е била към 1830–1840 г. В българските географски учебници все още имаше разкази за това, как в Южна Африка жената на един пастор вечерта, като иска да въведе децата в спалнята, намира две огромни отровни змии в леглата. Когато след 1956 г. беше вече възможно да дойде и някаква картинна информация отвън, в България бяха удивени от голямото развитие на модерната архитектура в Африка. В географските уроци за Европа: все още се разказваше за прохода Сен Бернар, как санбернарските кучета с бъчонки ром на врата скитат по заснежения сенбернарски проход и спасяват умиращите от замръзване като им предоставят ром за пиене. По това време под Алпите вече са прокарани тунели, по които при тогавашните възможности колите се движат със 110–120 км/ч. Все още беше много актуална картината на Америка, тъй както е нарисувана от Майн Рид и дори 30-те години беше периодът на най-голямото разпространение на Майн Рид в България, тогава се извършиха и най-големите му преводи и някъде след Втората световна война с удивление се разбра, че по Мисисипи не пътуват вече с такива стари параходи с парни котли и че няма скитащи индианци. Това неразвитие го имаше и във физиката. До 1950 г. в българските училища се преподаваше неразложимият атом, даже след Хирошима и Нагазаки.

Тази навиковост беше ужасна в гражданския живот. Примерно не разбираха, защо трябва да има нови, модерни локомотиви, с по-голяма теглова мощ и с по-голяма скорост. Смятаха това, както се изразяваха тогава, за „изгъзица“ на буржоазията, която непрекъснато се чуди какво да прави. С много голямо удивление се посрещаше фактът, че самолетите всяка година увеличаваха средно със 100 км/ч скоростта си и от друга страна увеличаваха подемната си възможност годишно със стотина килограма. Тази навиковост се изразяваше и в един особен манталитет: че видите ли, фактически развитието е постигнало своите цели, това е вече една осъществена цивилизация и няма какво да се прави отвъд това, което е станало. Това се считаше като нереално и непотребно. Това е един свят, който вече е възприел принципите на модерния живот, асимилирал ги е, реализирал ги е материално в собственото си битие: ето ви училища, ето ви болници, ето ви фармация. Отвъд тази преграда няма какво повече да се търси.

Около този манталитет, който е много сериозна пречка в българския обществен живот, не са ставали разговори и той не е бил подлаган на критика. В епохата съществуваше една голяма аудитория в т.нар. читалища, които вече нямаха нищо общо с възрожденската институция. След Първата световна война те са вече място за политическите организации, за тяхното прикрито съществуване и чисто политически борби. Пред тази огромна по същество аудитория шествуваха т.нар. сказчици, които изнасяха някакъв вид беседи с просветен характер. В тези сказчици имаше непрекъснато една много актуална тема, примерно в такива сказки се разглеждаха проблеми като книгата на Шпенглер „Залезът на запада“ или Айнщайн, „Теория на относителността“. Или каквото и да било, което има някакви признаци за модерност. Големият проблем е, че в тези сказки най-безотговорно се нападаха и оплюваха всички модерни тенденции, като в българина се лелееше идеята за пълната и вечната победа на традиционното, не само в областта на изкуството, а в областта на живота, на бита. Удобното на тези т.нар. сказки беше следното: те никога не се документираха, не се излагаха писмено. За тях в съвременността буквално няма и следи, освен промъкнали се във вестниците случайни съобщения, че д-р Асен Златаров е нападнал книгата на Шпенглер в Стара Загора в една бурна сказка и я е опровергал. Или че Димитър Михалчев е поставил под съмнение теорията на относителността… Тази псевдо-традиционна общност има самомнение, че е успяла да постигне границите на културата, на историческото ставане; една част от т.нар. интелигенция имаше задача да ласкае това убеждение. В тези т.нар. лекции, беседи, обезателно и непременно се ласкаеше слушателят, като се заявяваше, че народът знае най-добре, че той е, който ще реши, че Западът глупее…

Това е едно особено извращение, което по принцип измества навън от българския живот оста на истината, била тя за социалния живот, била за науката — физиката, географията, била за юридическите институции, била за най-обикновени материални истини. Това е време, в което в никакъв случай не може да се допусне, че българското общество има някаква представа примерно за Съединените щати, за тяхното политическо устройство и стопанско развитие и възможности. Извън някакви крещящи информации за стопанската криза 28–32 г., прословутата депресия, в най-гротескните аспекти — нищо друго не е проникнало. Не може да се каже, че в която и да било област на живота, най-малко от всичко на стопанската, това псевдо-традиционно общество е било информирано за нещо. Това е една от най-мрачните последици от превъзмогването в България на индивидуалността. Това тържество, тоя шабаш на тая псевдо-социална група, борбата й въобще срещу интелектуалното начало, борбата й срещу интелектуализацията на българския живот довежда до едно всеобщо неведение по отношение на всичко.

В България никога не е бил ясен примерно проблемът с Рейнската област и с Бавария. Ако се прегледа целият печат от епохата, това не може да не се види. Какъв е проблемът с Рейнската област? Франция я окупира, защото не получава от Германия репарации. С окупацията се предизвиква страшният срив — 7 милиона безработни. Кризата в Германия в българското съзнание никога не е била свързвана с окупацията на Рейнската област. Това са много интересни проблеми, защото в обществения ум се извършват едни такива избирания на теми и на връзки, които позволяват лансирането на най-невероятни теми и становища. Т.е. в областта на информацията поради тоя манталитет е вече възможен всеки хаос. И са възможни всички превратни изложения примерно на политическото състояние.

В Бавария избухва комунистическа революция, там образуват съветска република. Тази революция е бита не от баварските въоръжени сили, а от централните немски въоръжени сили, защото Бавария има особен статут, тя е самостоятелна към Германия. В Бавария се образува, както в Ренания, силно сепаратистко движение. Там самото правителство, армейските части, са за скъсване с Германия. Сега, какъв е прословутият т.нар. пуч на Адолф Хитлер? Има една декларация на баварското правителство за пълно откъсване на Бавария от Германия. На следващия ден националсоциалистите правят протестна демонстрация против откъсването, мирна, разрешена от всички конституции на света. При тази демонстрация са разстреляни 29 души, на които впоследствие е посветена „Моята борба“. Те са разстреляни при една съвършено мирна манифестация. Не става дума за никакъв пуч, а за една манифестация против сепаратизма. Ето, тази информация никога не е проникнала в България — при наличието на дясна преса, на Цанково движение, дори на т.нар. Българска националсоциалистическа партия (и такава е имало).

Това всеобщо неведение се изразява в политиката на отделните партии. Примерно Земеделският съюз е абсолютно неориентиран в който и да било от проблемите на епохата. Да вземем дори позицията на Стамболийски по отношение на ВМРО: че това са престъпници. Тука в никакъв случай една такава позиция не може да бъде оправдана с народничество, с антибуржоазност, това е липса на съзнание за сетивната реалност. Този антиинтелектуализъм прерязва връзката между действителността и съзнанието. Ако се обърнем примерно към Комунистическата партия — тя няма никакво реално виждане на процесите. В един момент, в който самата комунистическа партия има оценка за „частичното стабилизиране на капитализма“, БКП прави въстание. Това въстание е направено с една особена психология: че буквално на следващия ден или в следващите месеци почва мировата революция. Трябва да кажа, че една такава неинформираност за мировата ситуация е характерна не само за комунистическата партия, характерна е за земеделците, за т.нар. радикали, които играят една ужасна роля в цялата тая история, характерна е и за българската социалдемокрация.

Вече в 20-те години българският политически живот не се намира в никакъв корелат с политическия живот в Европа. Нито дори комунистическата партия в някакъв корелат със Съветска Русия. Защото например до установяването на ТКЗС-тата в България не е имало нито един човек, който да знае какво значи колхоз. Още един пример от живота тогава: в България има едно голямо кооперативно движение, което аз не зная колко е стопанско, колко е утопично, колко е партизано-политическо — няма да отхвърля идеята за кооперативизма. (Макар че нито едно от модерните средства за производство, технология и т.н. не дойде от кооперативни групи.) Това кооперативно движение се беше разпространило много и с покровителството на държавата, защото му се даваха привилегии, кооперациите имаха някъде 80–90 монопола, за монополите тепърва ще говорим. Решават, че кооперативната форма е най-добрата и че България трябва да мине към пълно коопериране на земята. Това решение е взето в министерството на земеделието в 1938 г., когато министър на земеделието е Иван Багрянов. Чиновници от министерството отиват в съветската легация и искат да им дадат цялото законодателство за колхозите и совхозите. От руска страна са били убеждавани, че това не е възможно за България, защото колхозите и совхозите предполагат национализиране на земята. От българска страна е показано неразбиране, какво значи това национализиране на земята. Една комисия от шест души е успяла все таки да получи от Москва около стотина брошури, трудове и т.н. и е работила за коопериране на цялото българско земеделие. Тази комисия се саморазтурва в деня на конфликта между Германия и Русия.

В това общество, така образувано, няма и не може да има никаква критическа яснота. Примерно България единствена няма литература за Първата световна война. Има една късно написана книга по съветска поръчка, „Холера“, има 2–3 томчета сантиментални разкази на Йордан Йовков (който има там своето обяснение, сега няма да се спирам). Става едно комунистическо въстание, около което има много разговори, много приказки за убийства на 30 хиляди души, което се оказва тинтири-минтири: във въстанието са убити 700 души. При събитията след атентата 1925 г. — 4 хиляди. Това е реалността. Но не възниква никаква литература, не става никаква дискусия. Т.нар. обществен живот не се реализира в никакви форми на културата. Или ако се реализира в някакви форми на културата, те са най-бедните: читалищните беседи с пълната им безотговорност (срещу такъв сказчик ти не можеш да водиш полемика, той ще заяви: аз не съм казал това; няма документация, няма предметност) или в най-низшите форми на журналистиката, каквито са и сега.

Това безумно обществено тяло, то умее да сваля от себе си всяка идея за обществена отговорност и винаги да прехвърли обществената отговорност другиму. Примерно българското участие в Балканската война е едно безумие, всеки днес може да го види: това участие да не се гарантира дипломатически с едно сериозно международно споразумение, да не се гарантира с участието на европейски сили, да се прехвърли всичко това върху арбитража на Петербург, това е една жестока глупост. България служи като един таран и извършва удвояването на сръбската и на гръцката територия. Всеки нормален човек би видял тези ситуации, но ние имаме вече господството, тъй да се каже, на еманципираната тълпа, която всичко знае. Няма да бъде отказано, че в Балканската война се проявява една всеобща героика и т.н., но има и друго: тоя героизъм не е позитивен, защото той не е рационален, той отива отвъд психо-физическите възможности на самия народ. В тази война лайденовата стъкленица на българската нация се изпразва изцяло и от тоя момент нататък ние имаме едно пълно изтощение на българския обществен организъм, който не се е възстановил досега и няма да се възстанови никога. За тази война и за неминуемо следващата при тази ситуация Междусъюзническа война, тълпата освобождава себе си от отговорност, забравя и своя ентусиазъм, и героиката си и всичко стоварва на Фердинанд. Добре, прието. Първата световна война: нима тя става без участието и без решението на същата тази социална маса? Моля ви се, без нейното участие не би могло да се стигне дори до първия акт на мобилизацията. Но какво е важно: че българският народ е освободен, дадена му е самостоятелност, тъй да се каже, като deus ex machina, внезапно, в една година. Няма никакъв исторически опит. И има едно светкавично въвеждане на България в мировата история чрез средствата на войната, което е също така измамно. Българинът не е имал международно участие в течение на едни пет века, не е водил войни, той няма навика към тия събития, няма разума — искам да кажа, обществен, групов, национален разум — за своята организация в тях и разума за един анализ на ставащото. Този разум може да съществува у отделните хора, това няма никакво значение.

Цяло нещастие, е че този афронт на масата не е срещал необходимия отпор. Това е станало почти изключително с Алеко Константинов, с „Бай Ганьо“. За Бай Ганьо е излишно да създаваме митология, демонология и т.н. Това е общото състояние, в Бай Ганьо е тази неучленена българска общност, за която имаха една формулировка: „целокупният български народ“. Бай Ганьо е целокупният български народ. Това, което знаем, това, което можем. В цялата група фейлетони той обаче се откроява само благодарение на това, че е съотнесен към интелектуалния мир. Бай Ганьо в банята, един нов момент — басейнът, това е нещо съвършено ново и непознато в българския живот, старите минерални бани нямат плувен басейн. Пътуването в чужбина, железницата — това е също един нов момент. Бай Ганьо у Иречека — това е също една съпоставка. Бай Ганьо и парламентарният живот. Във всички случаи след съюза „и“ е интелектуалната сфера: Бай Ганьо и интелектуалната сфера. И той е Бай Ганьо само благодарение на това, че е свързан чрез един граматически съюз с обратния на него свят. Тази маса има и своята героика, това не може да бъде отречено, защото има своята жизненост. Това измамва мнозина от интелигентите — че се касае за нещо национално. Лумпенът не може да бъде представител на нацията в нито една сфера на живота, нито дори с това, че може би умира на бойното поле, и това няма никакво значение. Смъртта на бойното поле може да има най-различно съдържание, то не е една и съща смърт. Не по начина, по който умира един лумпен, умира един Дебелянов. „И върху хиляди чела жъртвен кръст е начертан“ — това е Дебелянов. Има огромна разлика между индивидуален живот и живота на лумпениата, между смъртта на индивида и смъртта на лумпена. Това не е казано с високомерие и пренебрежение, а като една чиста констатация, плод на един социологически анализ. [И ето как вече в едно по-модерно време расте този контраст между първичната славянска община, късноантичната клиентела и развиващата се въпреки всичко индивидуалност, расте огромната нетърпимост. Но този целокупен народ има своята победа.