Джейн Фийдър
Кадифе (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше осем вечерта, когато Натаниъл излезе от криптата с Джейк на ръце и с чантата на рамо. Заключи вратата, скри ключа в нишата за следващия, който щеше да има спешна нужда от убежище, и изкачи каменните стълби.

Джейк беше мълчалив и се гушеше в ръцете на баща си. Страхуваше се, но облекчението му, че напуска това ужасно място, беше по-силно от страха. Премяташе в устата си парченце шоколад и се наслаждаваше на вкуса му. Шоколадът му напомняше за сигурни, добре познати неща като леглото му в детската стая, където го чакаше Неди, или начина, по който ухаеше Прими, когато го целуваше — слаб, сладникав аромат на изсъхнали цветя.

От мрака бавно се отдели висока фигура, увита в наметка, спуснала качулката дълбоко над очите си.

Натаниъл се вцепени, макар че я позна веднага. Джейк подскочи и произнесе името й, преди да си спомни, че не бива да говори.

— Шшт — пошепна Габриел и сложи пръст на устните си, после му се усмихна окуражително в мрака.

— Какво, по дяволите, си мислиш, като изникваш така от мрака? — изсъска ядно Натаниъл. — Очаквах те в криптата към края на деня.

— За съжаление мина доста време, докато уредя всичко — отговори ведро тя, без да се притеснява от гнева му. — Нося ти пропуск. — Зъбите й блеснаха в мрака. — С него можеш да ходиш навсякъде… да спиш в най-добрата страноприемница, да останеш в града или да заминеш. — Извади скъпоценния документ от джоба на качулката си и му го подаде. — Ето. Пропускът е на името Жилбер Делор, слуга в домакинството на мосю принц Дьо Талейран. Задачата му е да посети имотите на господаря си в Перигор. Тук пише още, че на всички контролни пунктове трябва да го пропускат безпрепятствено.

— Как, за бога, успя да се добереш до този документ? — поиска да узнае Натаниъл, докато четеше пропуска.

— Откраднах го — отговори честно тя. — Погледни: подписан е от управителя на Талейран. Истинският Жилбер Делор тази сутрин вдигна къщата на главата си с викове, че пропускът му е изчезнал. Когато излезе от кабинета на управителя, аз го пратих да занесе в стаята ми куп пакетчета, той остави документа на масата, защото напълних ръцете му с покупките си… и готово!

Натаниъл въртеше документа в ръцете си. Това беше ключът към свободата на Джейк. Можеше да напусне Париж, можеше да пътува навсякъде в страната, без да бъде арестуван. Можеше да си купи билет за корабче в Кале, вместо да чака съмнителното връщане на рибарската лодка.

Габриел наистина не прави нещата наполовина, помисли си той. Внезапно изпита абсурдния порив да се засмее, да я прегърне и да изтанцува танца на радостта. Вместо това се задоволи с облекчението, което се разля по тялото му, и за първи път, откакто бе дошъл в Париж, се отпусна.

— Хайде да отидем някъде да вечеряме — предложи той. — И да се наспим в нормално легло.

— О, това е вече уредено — отговори тайнствено тя. — В Париж има уютни местенца, където жена може да заведе мъж, без да й задават излишни въпроси. — Тя отвори наметката си и Натаниъл зяпна изненадано.

Габриел носеше рокля от тъмночервено копринено кадифе, украсена с евтина дантела. Деколтето беше толкова дълбоко, че едва скриваше зърната на гърдите й, а набраната пола разкриваше фуста, която свършваше поне една педя над тънките й глезени, скрити под памучни чорапи. Краката й бяха обути в плоски черни обувки с токи.

— Исусе — пошепна задавено той. — Какво си измислила пак?

— Бандитска игра — отговори тя и очите й блеснаха дръзко. И тя беше обзета от същото опиянение. — Кой ще заподозре един слуга и уличницата му на площад Пигал?

Натаниъл разтърси глава, сякаш се бе заплел в паяжина.

— Ами Джейк?

— Момчето ще е на сигурно място при нас. Още е много малък, за да разбере в какво място го водим, а там е много по-сигурно и комфортно, отколкото в криптата.

— Какво знаеш ти за онези места? — продължи с въпросите Натаниъл.

— Е, ако непременно искаш да знаеш, имах любовник, който обичаше да ме води там — отговори небрежно Габриел. — Тръгвай. При Нотр Дам ще намерим файтон.

— Какво? Върни се веднага! — Натаниъл я задържа за ръкава, за да не му избяга.

Габриел се засмя самоуверено.

— Сега ли намери да морализаторстваш? — Мъглата, която се носеше откъм Сена, падаше на ситни капчици по тъмночервените къдрици, разпилени по раменете, а в черните очи блестеше дързост, която не беше виждал от доста време насам.

Джейк стисна ръката на баща си. Не разбираше какво говори Габи, но шоколадът в устата му се бе стопил и сега му беше студено. Беше гладен и уморен.

— Татко! — Думата бе изречена с такава молба, че и двамата се разтрепериха. Натаниъл се наведе и го вдигна на ръце.

— Не знам каква дяволия си намислила, Габриел — промълви той, — но ще изпълня желанието ти. Да тръгваме най-сетне.

Днес е необикновена, сякаш се носи в облаците, мислеше той, докато следеше бързите й, окрилени крачки по посока на Нотр Дам. На площада чакаха десетки наемни карета. Габриел повика първата с вулгарно щракване на пръстите и веднага завърза разговор с файтонджията. Използваше толкова много думи от уличния жаргон, че Натаниъл се вцепени от ужас.

Тя се отпусна с доволна въздишка на седалката, взе объркания, но послушен Джейк от ръцете на Натаниъл и го сложи до себе си. Бащата се настани срещу тях и затвори вратичката.

— Къде, в името на дявола, си се научила да говориш така? — попита сърдито Натаниъл, когато каретата потегли.

Очите й светнаха в мрака.

— Винаги съм искала да стана актриса.

Натаниъл се отпусна на седалката и примирено затвори очи.

— Бандитка — промърмори като на себе си той. — Това си ти — бандитка.

Габриел се изкиска и привлече Джейк към себе си. Момченцето усещаше променената атмосфера и постепенно се отпускаше. Нямаше от какво да се страхува, щом Габи и баща му се шегуваха. В момента нямаше и следа от гнева, който твърде често пламтеше между двамата. Габи беше спокойна и непринудена и го обгръщаше с топло задоволство, а татко му се усмихваше с необичайна топлота.

Каретата спря на площад Пигал. Габриел скочи и с нахален жест показа на кочияша, че придружителят й ще плати и със сигурност може да си позволи добър бакшиш.

Натаниъл плати без възражения и даде исканата добавка. Площадът беше оживен и ярко осветен, жени се предлагаха на всеки ъгъл, заинтересованите клиенти крачеха бавно и проверяваха стоката. Натаниъл неволно погледна към Джейк, който вървеше за ръка с Габи, напълно равнодушен към оживлението. Очите му бяха притворени от умора.

— Оттук. — Габриел го хвана под ръка. Бе отворила наметката си и разкриваше вулгарната рокля, която в съчетание с тъмночервените къдрици беше връх на безвкусицата.

Роклята е избрана много грижливо, помисли си развеселено Натаниъл, докато тя го водеше към тясната странична уличка, където пред къщите висяха пъстри лампи. На вратите и прозорците стояха и седяха жени и излагаха прелестите си на показ.

Габриел спря пред красива къщичка, чиито прозорци бяха затворени с капаци.

— Какво е това място? — осведоми се Натаниъл, когато спътницата му почука на вратата.

— Съдържателката на салона била някога бавачка на Жюлиен, но после си сменила професията. Жюлиен много я обичаше и започна да води тук приятелите си от армията. Мадам е много отзивчива и дискретна. Умее да оценява клиентите си.

Жюлиен сигурно е любовникът, реши Натаниъл. Прозорчето на вратата се отвори и в отвора се появи едно око. Но какво беше правила контеса Дьо Босер в това съмнително заведение?

Той проследи с интерес как Габриел вдигна ръка пред окото и описа кръг с палец и показалец. Очевидно знак и разпознаване.

Вратата се отвори и на прага застана невероятно дебела жена с рокля от тафта и дантелено боне върху посивялата коса. Тя поздрави Габриел е любезност, която му показа, че двете се познават отдавна, след това огледа изпитателно Натаниъл, а накрая нададе зарадван вик и се хвърли към Джейк.

— О, мъничкият ми! О, колко си сладък! — Тя притисна уплашеното дете до могъщите си гърди и кимна благосклонно на молбата на Габриел за две свързани стаи. Сумата, която назова, буквално изправи косата на Натаниъл. Габриел безмълвно вдигна полата си и измъкна от чорапа си снопче банкноти. Отброи исканата сума, мушна остатъка обратно, благодари сърдечно на мадам и се обърна към Натаниъл.

— Е, уредихме се. Джейк ще спи в малката стая, а ние бихме могли… ами…

— Може би — отговори сухо той.

— В заведения като това се ходи с определена цел — усмихна се тя. — О! — извика изведнъж тя и на устните й изгря дръзка усмивка. — Нямах представа, че не си посещавал такива къщи.

— Само почакай! — Отговорът му прозвуча многообещаващо.

— Не съм сигурна, че мога да чакам — пошепна тя и прокара език по устните си, след което последва мадам по стълбите.

Зад една затворена врата долитаха звуци на пиано, смехове и шепот, тих вик — по-скоро от възбуда, отколкото от страх, реши Натаниъл. Със сигурност се намираха в бордей, малко по-изискан от онези на площад Пигал. Подовете бяха чисти, стените наскоро боядисани, обзавеждането дискретно. Спалните, в които ги въведе мадам, бяха уютно обзаведени, макар и с малко екстравагантна украса. В камините гореше огън, имаше и предостатъчен запас дърва.

— Желаете ли нещо за ядене? — Мадам погледна въпросително Габриел. — Може би мляко за малкия?

— Хляб и мляко за детето — отговори Габриел, — а за нас шампанско и стриди.

— Както обикновено — отвърна мадам с разбиращо кимване.

„Както обикновено“? Колко пъти беше идвала тук контеса Дьо Босер с любовника си? Шпионин ли е бил той? Може би съпругът й е бил само удобно прикритие. Приказката за смъртта му е била благоприятен случай да поиска включването си в английските тайни служби…

— Помогни ми да сложа Джейк в леглото — прекъсна мислите му Габриел.

По-късно щеше да помисли на спокойствие.

Джейк беше сънен и не се възпротиви, когато го съблякоха и измиха. Помещението беше топло и приятно, чаршафите на леглото от червен сатен, а във въздуха тежеше цветен аромат, който малко дразнеше обонянието му. Татко му извади от чантата нощница, облече му я и го пъхна в леглото.

Хлябът и млякото бяха много вкусни, сякаш ги бе приготвила бавачката, а когато млякото потече по брадичката му, татко го изтри грижливо.

Джейк се сгуши под завивката, затоплен и доволен. Габи се усмихваше, а устата на татко беше странно изкривена, сякаш и той беше в добро настроение. Джейк си каза, че няма нищо по-хубаво от това да бъдат тримата заедно, завинаги, после очите му се затвориха.

Натаниъл проследи как синът му заспа и изпита при тази гледка дълбоко задоволство — за първи път, откакто бяха напуснали Беърли Мейнър, Джейк щеше да спи в хубаво легло, с всички обичайни ритуали при заспиване. Фактът, че леглото се намираше в бордей в един от съмнителните квартали на Париж, нямаше никакво значение.

Той се наведе, намали пламъчето на лампата до леглото и целуна момченцето по бузката. Джейк отвори за миг очи, но веднага ги затвори. Сгуши се под завивката и въздъхна доволно. Колко приличаше на Хелън… но това не беше Хелън. Джейк беше съществото, чието раждане бе струвало живота на Хелън. Но за това не беше отговорен той, а баща му.

Натаниъл се изправи и остана за момент неподвижен, загледан в спящото дете, олицетворението на вината, която носеше в сърцето си от почти седем години. През последните няколко дни усещането за вина се промени. Джейк не беше олицетворение на нещо — той беше малко момче със свои потребности, наложителни и доста сложни. А баща му, затънал в блатото на вината, беше пропуснал да опознае потребностите на детето си.

Той се извърна от леглото и видя Габриел да стои на свързващата врата между двете стаи. Тя срещна погледа му и в очите й светна въпрос.

Тази жена му бе върнала сина. Не, думата не беше точна. Той никога не го беше имал наистина, Габриел му обясни смисъла на бащинството. Каквато и да беше, каквото и да беше извършила, тя му показа радостите и задълженията на бащинството и изгради дълбоката връзка, която усещаше сега при вида на заспалото дете.

Светлината от помещението зад нея палеше червени искри в нарочно разрешената коса. Безвкусната рокля подчертаваше разкошните извивки на тялото й и тя цялата сияеше от чувствено предизвикателство. Желанието премина по тялото му като светкавица и заличи всички други усещания. Той се придвижи към нея, а тя бавно отстъпи назад.

Погледът й държеше неговия в плен, когато той тихо затвори вратата зад себе си. За момент се облегна на рамката, усещайки нарастващата си възбуда. Двамата стояха и се гледаха, погледите им свързани от невидимата нишка на пулсиращата възбуда.

Внезапно Натаниъл се засмя, с топъл, гърлен, радостен смях, който я учуди безкрайно. С един скок се озова до нея, вдигна я на ръце и я хвърли на леглото.

— Бандитка! — Устата му завладя нейната, езикът му си проби път в сладката уста. — Господи, как те желая! Сякаш е минала цяла вечност.

Габриел зарови пръсти в косата му и въздъхна блажено. Той посегна надолу и вдигна полата й, разголи краката в евтини памучни чорапи. Пръстите му опипаха банкнотите в чорапа.

— Питам се кой от двама ни се купува — засмя се той.

— Ти, ако мога да си позволя цената — отвърна дръзко тя.

Той се отдръпна, настани се удобно върху бедрата й и бавно, една след друга, измъкна банкнотите от чорапа. Преброи ги грижливо, мушна ги в джоба на брича си и заяви сериозно:

— За тази сума съм готов да се продам веднага.

— Това е огромно облекчение за мен, сър — пошепна Габриел, изви се под него, протегна се и усети как в тялото й потече нова енергия. — Купувам те, за да ме вземеш.

— Удоволствието ще е изцяло мое, мадам.

— О, мисля, че няма да е само ваше, милорд…

Габриел често се беше питала как ще се чувства, когато заведе Натаниъл на мястото, където беше позната толкова много радости с Гийом, но когато потъна в омаята на страстта, разбра, че другият беше минало.

Когато Натаниъл извади една стрида от седефената черупка и я мушна в отворената й уста, тя си спомни, че и Гийом обичаше да прави същото. Споменът беше прекрасен, но днешното не го омърсяваше. Когато Натаниъл плъзна хладната чаша с шампанско по корема й и кожата й се разтърси от чувствени тръпки, тя се усмихна блажено и си спомни, че някога, в далечното минало, беше реагирала по същия начин.

— Каква роля играеше съпругът ти във вечния триъгълник? — попита Натаниъл, когато вече зазоряваше.

— Омъжих се за него по сметка. Когато се запознах с Жюлиен, той беше вече женен. Омъжих се за Ролан, защото просто трябваше да се омъжа за някого.

Габриел вдигна рамене, сякаш не ставаше дума за нейния брак.

— И какво стана с двамата?

— Ролан умря от тиф.

— А любовникът ти?

О, не, точно сега не беше в настроение за разпит! Еуфорията отлетя в миг и тя проумя, че през цялата нощ се е самозалъгвала. Спомените я връхлетяха като могъща вълна и тя извърна глава. Пресегна се през Натаниъл и взе чашата с шампанско от масичката.

— Убиха го — отговори честно тя. — Докато изпълняваше дълга си.

Натаниъл сложи ръка на гърба й и веднага усети сковаването под меката кожа.

— Ти си го обичала — установи спокойно той.

— Да, много. И не искам да говоря за него. — „Особено пък с теб.“

— Още ли тъгуваш за него? — Натаниъл не се отказваше толкова лесно.

— Мисля, че винаги ще тъгувам за него. Моля те, може ли сега да поспим малко?

Натаниъл вдигна брадичката й с два пръста и обърна лицето й към своето. Тя затвори веднага очи, за да скрие болката в черните зеници.

— Погледни ме, Габриел — настоя той меко.

Очите й се отвориха неохотно, пълни със сълзи. Той взе чашата от ръката й, прегърна я и я притисна до гърдите си, както бе държал Джейк, за да прогони страха му.

Габриел се разплака неудържимо. Плачеше за Гийом и за пламенната любов, която ги бе свързвала, но плачеше и от объркване и страх, защото беше започнала да изпитва същите дълбоки чувства към мъжа, който й бе отнел Гийом. Как беше възможно да се влюби така пламенно, така жадно, когато имаше право да изпитва само омраза? Как беше възможно да гори от такава всепоглъщаща страст, когато трябваше само да жадува за отмъщение?

Натаниъл помилва гърба й, сведе глава и притисна устни в тила й. Ръцете и устните му й вдъхваха по-скоро топлина и утеха, отколкото желание. Тя беше объркана, той усещаше, че се разкъсва от противоречиви желания. Той също беше объркан. Емоциите му се бунтуваха, ясната логика и трезвите факти бяха избутани някъде много назад от жаждата за физическо сливане.

Габриел заспа първа, сгушила глава на гърдите му, впила пръсти в ръката му. Въпреки умората си, Натаниъл остана още дълго буден, вслушвайки се в шумовете на къщата, където се работеше през нощта.

Изведнъж му стана ясно, че за първи път след смъртта на Хелън мислеше извън настоящето, представяше си бъдеще, светло и блестящо, изпълнено с обещания. Но нима английският резидент можеше да си представя такова бъдеще с френска шпионка? Безсмислени мечти!

Най-сетне и той заспа, без да намери отговор.

Когато се събуди, Натаниъл беше сам в леглото и дневната светлина нахлуваше през отворените прозорци. От съседното помещение се чуваше бъбренето на Джейк, прекъсвано от спокойните думи на Габриел. Натаниъл отметна завивката, стана и се протегна. Помещението беше топло, в камината гореше буен огън. Прекрасно е да поживееш малко в лукс след бедняшката таванска стаичка на улица Буд, да не говорим за ужасния ден в студената, влажна гробница, каза си иронично той. Тялото му беше отпочинало и изпълнено с енергия след нощта на буйна страст и чувствени ексцесии.

— Събудихме ли те? — прозвуча гласът на Габриел откъм свързващата врата и той се обърна с усмивка към нея. Тя носеше отново безвкусната червена рокля, но въпреки това изглеждаше невероятно желана, макар че Натаниъл откри около устата и очите й тънки линии на напрежение. Дали се е случило нещо ново, запита се той, или това са само следи от сълзите през нощта?

Джейк се появи зад Габриел, за първи път чист и сресан, слея като напуснаха Англия.

— Бонжур, папа. Габи ме научи. Означава добро утро. — Той се усмихна сияещо на баща си и огледа заинтересовано голото му тяло. — Защо не спиш с нощница?

— Защото ми беше топло — отговори Натаниъл и погледна възмутено Габриел, която се извърна настрана, за да скрие кискането си. — Ей сега ще се облека. В тази къща дават ли закуска? Или след снощната напрегната работа се наслаждават на заслужена почивка?

— Ще позвъня. Има още малко топла вода, с която можеш да се избръснеш, ако искаш. — Габриел посочи голямата стомна на мраморната тоалетна масичка и дръпна шнура на звънеца.

Натаниъл се изми с удоволствие с топлата вода. Габриел седеше на рамката на прозореца и очевидно беше спокойна. Тази сутрин реалният свят отново ти владееше и това беше утешително. Любовната игра през нощта беше прекрасна, но времето за прекрасни игри беше свършило.

Джейк говореше неспирно и обсипваше Габриел и баща си с най-различни въпроси. Очевидно спокойната нощ го бе накарала да забрави преживените мъчения.

Две слугинчета донесоха закуска и наредиха кръглата масичка до прозореца. Нито една от тях не реагира на Натаниъл, който — все още гол — се бръснеше пред огледалото на тоалетната маса. Вероятно гледката беше обичайна за тях.

— Ела и седни до мен, Джейк нареди Габриел. — Тук има горещ шоколад и прясна кифличка. — Разчупи кифлата и я намаза дебело с ягодов мармалад. — Кифлите нямат кора — обясни тя, — но когато ядеш хляб, можеш да го топиш в шоколада, ето така. — Показа му как се прави и отхапа голямо парче прясна франзела, натопена в шоколад.

— Не бива да топиш хляб в шоколада, това са лоши маниери — промълви Джейк с широко отворени от изненада очи.

— Във Франция е позволено — отговори твърдо тя. — Питай татко си.

Джейк се засмя недоверчиво.

— Вярно ли е, татко?

— В детската стая може — отвърна Натаниъл, — но не и когато си сред възрастни.

— Глупости! — отвърна рязко Габриел, наля топло, току-що сварено мляко в две големи чаши и добави горещо, ароматно кафе. — Аз винаги си топя хляба в кафето, все едно къде се намирам.

— Е, и двамата знаем, че ти даваш лош пример. — Натаниъл облече чиста риза, пъхна я в панталона и се присъедини към тях на масата.

— Какво означава това? — попита любопитно Джейк.

— Нищо интересно за теб, момче. — Натаниъл го помилва по главичката и седна срещу него. — Трябва да обмислим как ще пътуваме, Габриел. Ако не беше Джейк, който със сигурност няма да остане незабелязан, щях да предложа да пътуваме с пощенската карета, поне докато наближим крайбрежието.

— Това ще подхожда и на ролята ти на слуга — кимна тя. — Можеш да представиш момчето за племенник или нещо подобно. Аз съм сигурна, че той ще се преструва умело на невидим, нали, Джейк?

Тя потопи парче хляб в чашата с мляко и сръчно го сложи в устата си, без да се окапе. Джейк я гледаше възхитено и дъвчеше кифлата си.

— Мисля, че ще мога — отговори решително той.

— Ами ти? — Натаниъл също си взе една кифла. — Най-добре е да пътуваш отделно от нас.

— Мисля, че трябва да остана тук — отговори Габриел и отчупи парче от франзелата за Джейк. — Внимавай за капките, като го извадиш от чашата — посъветва го тя.

— Какво? Защо мислиш, че трябва да останеш тук? — Гласът на Натаниъл беше спокоен. Нека първо изслуша обяснението й. Естествено, разбираше причината за страха й: като го спаси, тя се изправи срещу френските си началници. В момента нямаше доказателства срещу нея, но ако напуснеше Франция по едно и също време с английския резидент, търсен от Фуше, неизбежно щяха да я заподозрат. Фуше щеше да я гони безмилостно, все едно дали беше тук или в Англия. Даже кръстникът й, колкото и влиятелен да беше, не можеше да я спаси от коварно убийство в нощта. Натаниъл се облегна на стола си и впи очи в лицето й.

— Ще бъде глупаво, ако изчезна просто така — обясни беззвучно Габриел. — Талейран ще се учуди. Катрин е организирала бал, за да отбележи завръщането ми, и ще бъде повече от странно, ако кажат, че съм заминала. Разбира се, винаги мога да измисля основателна причина, например смъртен случай, или сватба в семейство Дьован, но…

Всъщност така е по-добре, каза си Натаниъл. Дори много по-добре.

— Значи ще дойдеш в Англия, щом стане възможно?

— Естествено.

Джейк се местеше неспокойно на стола си. Нещо се бе променило. Габриел изглеждаше тъжна, а устата на татко му беше здраво стисната. Коремчето му се сви и той бутна настрана чашата с шоколад.

— Искам Габи да дойде с нас — извика сърдито той. Тя беше длъжна да се съгласи с него. Не можеха да я оставят тук.

— Не мога, миличък, разбери, наистина не мога. Ще потърпиш малко. — Габриел помилва нежно ръчичката му.

Джейк усети как долната му устна затрепери. Щеше да се качи отново на онзи ужасен кораб, а Габи нямаше да е с него. Една сълза капна на покривката, той скочи и избяга в съседната стая, за да не видят, че плаче като бебе.

— Съжалявам — промълви безпомощно Габриел. — Но наистина не виждам какво друго бих могла да направя.

— Права си — кимна мрачно Натаниъл, — и аз не виждам.

Изведнъж разбра колко му е омръзнала тази игра на криеница, този ужасен фарс. Желанието да извади чистия нож на истината и да разкъса паяжината, която ги държеше в оковите си, надви всички скрупули. Улови погледа й и й каза всичко е очите си.

Мълчанието се проточи. Огънят пращеше, часовникът тиктакаше тихо. Посланието в очите на любовника й беше повече от ясно и тя го разбра веднага. Цялото й тяло се скова.

Натаниъл проследи как в дълбините на очите й пламнаха стъписване и дълбока болка.

— Ти знаеш — промълви тихо тя.

— Да, знам.

Габриел опря брадичка на ръцете си.

— Откога? Мислех, че съм била много предпазлива.

— Още в Беърли Мейнър. Намерих кода в томчето на Волтер.

Тя вдигна глава и го погледна безизразно.

— Вероятно не ти се е сторил особено труден.

— Права си — кимна спокойно той. — А аз бях ли труден за теб?

— Не.

Най-после си разчистиха сметките. Натаниъл не искаше обяснения и извинения, а и Габриел нямаше да му ги предложи.

— И какво сега? — попита тихо тя.

— Тръгваме по различни пътища. Онова, което знаем един за друг, остава наша тайна.

Той протегна ръка през масата и тя сложи ръката си в неговата.

— Иска ми се да беше друго…

— Но е невъзможно.

— Ще се сбогувам с Джейк и ще си отида.

— Преди да си отидеш…

— Какво?

— Онова, което знаем един за друг, ще си остане наша тайна, освен ако… освен ако отново излезеш срещу мен на бойното поле. Разбра ли ме, Габриел? Ако това се случи, ще действам така, сякаш никога не сме се срещали.

Габриел потрепери. Въпреки тъгата в очите му, въпреки отчаянието, че всичко между тях беше приключено, в думите му звучеше недвусмислена заплаха. Английският резидент нямаше да прости втори път на врага.

Тя кимна мълчаливо и се отправи към съседната стая.

Натаниъл чу гласа й, после хълцането на Джейк и веднага след това отварянето на вратата към коридора. Леките й стъпки заглъхнаха по стълбата, вратата на къщата се хлопна тихо. Той се изправи до прозореца и я проследи с поглед, докато изчезна зад ъгъла към площад Пигал.