Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2008)
Допълнителна корекция
didikot (2009)

Издание:

Харолд Робинс. Пиратът

ИК „Фама“, София, 1993

Художник: Александър Петров

Редактор: Мария Коева

Художник: Александър Петров

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 954-597-011-1


На моите дъщери Карин и Адреана. Нека животът им бъде изпълнен с разбирателство, любов и мир.

1. С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах.

2. Отклони ви влечението към имйнето и децата.

3. Докато влезете в гробищата.

4. Но не, ще узнаете вие!

5. И отново не! Вие ще узнаете!

6. Не, да знаехте със знание достоверно.

7. Вие непременно ще видите Джехеннема!

8. После наистина ще го видите с очите си достоверно!

9. После — в този ден ще бъдете почитани за благота!

Свещеният Коран Сура 102

„Влечението към многочисленост“

ПРОЛОГ
1933 година

Беше осмият ден от началото на бурята. Такава вихрушка никой не помнеше. Дори и старият Мустафа, камиларят. Той беше възрастен човек, а всички останали в кервана бяха момчета.

Стискайки гутрата близо до лицето си, той с труд си проправи път към палатката на Фуад, водачът на кервана, като на всяка крачка спираше, за да надзърне през тесния отвор на дрехата и да се увери, че не се е загубил, нито пък се е отклонил от слабия завет, който даваше оазиса срещу връхлитащата откъм откритата пустиня пясъчна виелица. Всеки път, когато спираше, песъчинките набождаха лицето му като порой сачми от ловджийска пушка. Преди да влезе в малката палатка, той се изкашля и изсмука всичката си слюнка, за да прочисти гърлото си. Но не събра никаква влага, в устата си усещаше само зърнестата сухота на пясъка.

От стола си до малката масичка, върху която мъждукаше газена лампа, хвърляща само сенки в тъмнината, Фуад вдигна поглед към камиларя. Мълчеше. Мъж като гигант, но не особено приказлив.

Мустафа се изпъна до цялата си височина от почти метър и петдесет, както винаги, когато говореше с водача на кервана.

— Пясък е влязъл в очите на нашия Бог — каза той. — Той е сляп и ни е загубил от погледа си.

Фуад изсумтя. По изключение намери думи.

— Магаре — отсече. — След като изминахме целия път до Мека, да не мислиш, че Той ще ни изгуби от погледа си, когато се връщаме у дома?

— Във въздуха витае смърт — продължи Мустафа на инат. — Дори и камилите я подушват. За пръв път са нервни.

— Метни одеяла на главите им — предложи Фуад. — Като не виждат, ще си сънуват камилските сънища.

— Направих го — каза Мустафа. — Но ги отхвърлят. Вече загубих две одеяла, пясъкът ги отнесе.

— Тогава им дай малко хашиш да подъвчат — нареди Фуад. — Но не много, че да не се разбеснеят. Малко, колкото да мируват.

— Ще спят два дни.

Водачът на кервана го погледна.

— Няма значение. И бездруго няма да тръгваме.

Дребният мъж държеше на своето.

— Все пак това е лош знак. Какво става с господаря?

— Той е добър човек — отговори Фуад. — Не се оплаква. През цялото време се грижи за жена си, а молитвеното му килимче винаги е обърнато към Мека.

Камиларят млясна с устни.

— Мислиш ли, че сега, след като направиха поклонението, молбите им ще бъдат чути?

Фуад го погледна изразително.

— Всичко е в ръцете на Аллах. Времето й наближава. Скоро ще знаем.

— Син — каза Мустафа. — Моля се на Аллах да им даде син. Три дъщери са достатъчно бреме. Дори и за такъв добър човек като него.

— Син — повтори Фуад. — Аллах ще бъде милостив. — Стана от стола си и се извиси над дребосъка. — А сега, магаре — внезапно изрева, — връщай се и се грижи за камилите си или ще заровя старите ти кокали в лайната им.

Голямата палатка, издигната в центъра на оазиса сред четирите огромни палми, бе осветена от електрически лампи, разположени стратегически в ъглите на главното помещение. Зад една завеса се чуваше слабото бучене на малкия бензинов генератор. Иззад друга завеса се носеше приятната миризма на месо, печено на мангал с дървени въглища.

За двайсети път този ден доктор Шамир Ал Фей повдигна завесата, отиде до външната страна на палатката и надзърна навън към бурята.

През тясната пролука пясъкът връхлетя в очите му и той дори не успя да види върховете на дърветата на четири метра и половина над палатката, нито пък края на оазиса, където бушуващият пясък като че ли изграждаше стена, издигаща се до небето. Той затвори процепа и докато се връщаше в главното помещение на палатката, с ръка изтри пясъка от очите си. Краката му, обути с чехли, се движеха безшумно, като потъваха в меките тъкани черги, покриващи пясъчния под от край до край.

Съпругата му Набила вдигна поглед към него.

— Не е ли стихнало? — рече тя тихо.

Той поклати глава.

— Не.

— Кога мислиш, че ще спре? — запита тя.

— Не знам. Във всеки случай няма признаци да отслабва.

— Съжаляваш ли? — Гласът й беше нежен. Той се приближи до стола й и сведе поглед към нея.

— Не.

— Нямаше да тръгнеш на това поклонение, ако аз не бях настоявала.

— Не ти беше причината да тръгна. Направих пътешествието заради любовта ни.

— Но ти не вярваше, че поклонението до Мека ще промени нещо — продължи тя. — Спомена ми, че полът на детето се определя при зачатието му.

— Казах ти го, защото съм доктор — потвърди той. — Но също съм и вярващ.

— А ако детето е момиче? — Той не отговори.

— Дали ще се разведеш с мен и ще си вземеш друга жена, както иска твоят чичо, принцът?

Той я хвана за ръката.

— Глупава си, Набила.

Тя вдигна поглед към лицето му, сенки затъмняваха очите й.

— Наближава часът. Започвам да се страхувам.

— Няма от какво да се страхуваш — успокои я той. — Освен това ще родиш син. Не ти ли казах, че тоновете на детето са като на момче?

— Шамир, Шамир — прошепна тя. — Ти би ми казал каквото и да е, само и само да не се тревожа.

Той вдигна ръката й към устните си.

— Обичам те, Набила. Не искам друга съпруга, друга жена. Ако и сега не се сдобием със син, ще ни се роди следващия път.

— За мен няма да има следващ път — обади се тя мрачно. — Баща ти вече е дал дума на принца.

— Ще напуснем страната. Можем да отидем да живеем в Англия. Учил съм там, имам приятели.

— Не, Шамир. Мястото ти е у дома. Нашият народ има нужда от теб. Нещата, които си овладял, вече му помагат. Кой някога си е мечтал, че генераторът, който донесе от Англия, за да осветяваш операционната си, ще сложи началото на електрическа компания и тя ще снабдява със светлина нашата земя?

— И носи богатство на семейството ни — добави той. — Богатство, което не ни е необходимо, тъй като вече си имаме всичко.

— Но ти единствен се грижиш това богатство да се използва за благото на всички, а не само на малцина. Не, Шамир, не трябва да заминаваш. Нашият народ има нужда от теб.

Той мълчеше.

— Трябва да ми обещаеш нещо. — Тя вдигна поглед към очите му. — Ако е момиче, остави ме да умра. Не мога да понеса мисълта, че ще живея без теб.

— Това е от бурята — каза той. — Дължи се на бурята. Няма друго обяснение за подобни налудничави мисли.

Тя сведе клепачи.

— Не се дължи на бурята — прошепна. — Болките вече започнаха.

— Сигурна ли си? — запита той. Според неговите изчисления подраняваше с три седмици.

— Родила съм три деца — промълви тя спокойно. — И затова зная. Първата контракция беше преди около два часа, а последната преди малко, докато гледаше навън бурята.

Мустафа спеше, защитен от вятъра с три одеяла, с които се бе заметнал презглава, а от двете му страни го топлеха камилите. Той сънуваше рай, изпълнен със златиста слънчева светлина и също тъй златисти красиви хурии, с едри гърди и заоблени кореми и бедра. Сънищата му бяха прекрасни, породени от хашиша. Не беше такъв егоист, че да откаже да сподели хашиша, който даваше на камилите, и да ги пусне сами да се разхождат из рая, без той да ги води. Лишени от присъствието му, бедните същества щяха да се изгубят.

Над него бурята бушуваше и навяваше пясък върху одеялата, а вятърът сменяше посоката си. Докато се намираше на прага на рая, една камила се отмести и изведнъж студът прониза старите му кости. Мустафа инстинктивно се примъкна към топлината на животното, но то се отдалечи от него. Той издърпа одеялата върху себе си и се премести към друга камила. Но тя също се отстрани и сега студът го връхлетя от всички страни. Бавно започна да се разбужда.

Камилите трудно се заизправяха на крака. Както обикновено, когато са нервни, те започнаха да ръсят изпражнения, а после да уринират. Една от тях изпръска одеялата му и това напълно го разсъни. Проклинайки ядно, че са го изтръгнали от съня му, той излази, за да избегне горещата киселинна струя.

Надигайки се на четири крака, той надзърна изпод одеялата. Изведнъж дъхът му спря. Откъм стената, която образуваше пясъкът, към него идваше мъж, яхнал магаре. Зад този мъж вървеше друго магаре с празен самар. Ездачът се обърна и погледна към него.

Точно тогава Мустафа извика. Мъжът имаше две глави. Две бледи лица на едно тяло го фиксираха със злите си погледи.

Мустафа скочи на крака. Забравяйки за пясъка, който жулеше лицето му, той побягна към палатката на водача на кервана.

— Ай-ии! Ай-ии! Ангелът на смъртта идва за нас!

Фуад изхвръкна от палатката си като мълния, хвана Мустафа с огромните си ръце, вдигна го във въздуха и го разтърси като дете.

— Млъкни! — изкрещя. — На господаря не са ли му достатъчни грижите, докато жена му ражда, че да слуша бълнуванията ти, плод на упоеното ти от разни треви съзнание?

— Ангелът на смъртта! Видях го! — Зъбите на Мустафа тракаха. Той посочи с ръка. — Гледай. Към камилите!

Неколцина мъже вече бяха изтичали при тях. Всички се обърнаха накъдето сочеше пръстът на Мустафа. Чу се обща въздишка от страх, когато двете магарета изплуваха от тъмнината на заслепяващия пясък. Върху първото магаре беше мъжът с двете глави.

Така бързо, както бяха дотърчали, другите мъже се изпариха, всеки изчезна в собственото си скривалище, оставяйки само Мустафа да се боричка в ръцете на Фуад. Несъзнателно Фуад отпусна камиларя, дребният човечец се изплъзна от хватката му и се мушна в палатката, като го остави сам пред ангела на смъртта.

Почти парализиран, Фуад наблюдаваше как магаретата се приближават и спират пред него. Ездачът проговори с мъжки глас.

— Асалаам алейкум!

Фуад машинално отвърна:

— Алейкум асалаам.

— Моля за помощта ти — каза ездачът. — Преди няколко дни се загубихме в бурята, жена ми е болна, а й е време и да ражда.

Ездачът бавно и внимателно се смъкна от седлото. Тогава Фуад забеляза, че одеялото на ездача покрива двама души. Той бързо тръгна напред.

— Хайде — рече омекнал. — Дайте да ви помогна.

Шамир се появи в тъмнината, загърнат в тежко бежово наметало.

— Какво става? — запита той.

Фуад се обърна, жената лежеше като перце в ръцете му.

— Пътници, заблудени в бурята, господарю. Мъжът немощно се беше облегнал на магарето.

— Не зная вече от колко дни пътуваме. — Той започна да се свлича.

Шамир го прихвана и подпъхна ръка под раменете му.

— Опри се на мен — каза той. Мъжът с благодарност прие подкрепата.

— Жена ми — прошепна. — Болна е. Жадна.

— Ще я оправим — увери го Шамир. Той погледна водача на кервана: — Отнеси я в моята палатка.

— Магаретата — продума мъжът.

— И за тях ще се погрижим — успокои го Шамир. — Добре сте дошли в моя дом.

Лицето на мъжа беше издраскано и кървеше от пясъка, довяван от вятъра, устните му бяха подути и напукани. Ръцете му, покрити с белези, стиснаха чашката с чай и тя напълно изчезна в тях. Беше висок, по-висок от Шамир, почти един и осемдесет и два, с голям нос и пронизващи сини очи, скрити зад подпухнали клепачи. Наблюдаваше как Шамир се изправя над сламеника, на който лежеше жена му.

Шамир се извърна към него. Не знаеше какво да каже. Жената умираше. Беше почти напълно обезводнена, със слаб, неравномерен пулс и обезпокоително понижено кръвно налягане.

— От колко време пътувате в бурята? Мъжът се вторачи в него и поклати глава.

— Нямам представа. Струва ми се цяла вечност.

— Тя е съвсем изнемощяла — заяви Шамир.

За момент мъжът остана безмълвен. Взираше се в чашата си. Устните му се движеха, но Шамир не долови никакъв звук. После вдигна поглед към него.

— Ти доктор ли си?

Шамир кимна.

— Тя ще оживее ли?

— Не знам — отговори Шамир.

— Жена ми искаше да роди детето ни в обетованата земя — пророни мъжът. — Но британците не ни дадоха визи. Затова си помислихме, че ако прекосим пустинята, ще заобиколим и ще успеем да се вмъкнем в страната.

В гласа на Шамир се прокрадна изумление.

— Само с две магарета? За да прекосите пустинята, ви остават още около шестстотин мили.

— Бурята ни връхлетя и загубихме припасите си — каза мъжът. — Беше същински кошмар.

Шамир отново се обърна към жената. Плясна с ръце и Айда, прислужничката на жена му, влезе в стаята.

— Приготви малко подсладена вода — нареди й той. Когато тя излезе от стаята, отново се обърна към мъжа: — Трябва да я накараш да погълне малко вода.

Мъжът кимна. Помълча известно време, а после рече:

— Ти, разбира се, знаеш, че сме евреи.

— Да.

— И все пак искаш да ни помогнеш?

— Ние всички сме пътници в едно и също море — отговори Шамир. — Ако беше обратното, ти щеше ли да откажеш да ми помогнеш?

Мъжът поклати глава.

— Не. В името на човечността нима бих могъл да откажа?

— Така е — Шамир се усмихна и протегна ръка. — Аз съм Шамир Ал Фей.

Мъжът пое ръката му.

— Исая Бен Езра.

Айда се върна с чинийка и лъжичка. Шамир ги взе от нея.

— Донеси и чиста кърпичка — нареди.

Той седна до сламеника с кърпичката, която тя му донесе. Топеше я в топлата подсладена вода и я притискаше към устните на жената.

— Ето, гледай ме как действам — обърна се той към мъжа. — Трябва леко да разтваряш устните, за да могат капките да се стичат в гърлото й. Това е единственият заместител, който мога да измисля вместо венозно подхранване с глюкоза. Но го прави много бавно, за да не се задави.

— Разбирам — каза Бен Езра.

Шамир се изправи.

— Сега трябва да се погрижа за моята жена.

Бен Езра го погледна въпросително.

— Връщаме се от поклонение в Мека и бурята ни свари тук. И ние като вас искахме детето ни да се роди у дома, но това вече не е възможно. Родилната дейност започна три седмици по-рано. — Шамир направи изразителен жест. — Пътищата на Аллах са неизбродими. Ако не бяхме ходили в Мека да го молим за син, ако вие не искахте детето ви да се роди в обетованата земя, нямаше да се срещнем.

— Благодаря на Всевишния, че си тук — каза Бен Езра. — Дано Той да те дари със сина, за който се молиш.

— Благодаря ти — отговори Шамир. — Дано Аллах бди над жена ти и детето ти.

Той напусна помещението, оградено от платнища, които разделяха стаите, а Бен Езра се обърна към жена си и започна да притиска мократа кърпичка към устните й.

В часа преди зазоряване бурята стигна върховата си точка. Извън палатката вятърът фучеше като екот от далечна канонада, а пясъкът шибаше стените на палатката като градушка, сипеща се от разгневено небе. Тъкмо по това време Набила крещеше от болки и страх.

— Детето в мен е мъртво. Вече не усещам движенията му.

— Шт — нежно се обади Шамир. — Всичко е наред.

Набила го хвана за ръката. В гласа й се долавяше отчаяние.

— Шамир, моля те. Помни обещанието си. Остави ме да умра.

Той отправи очи към нея, а сълзите замъглиха погледа му.

— Обичам те, Набила. Ти ще живееш и ще ми дариш син — Той пипаше бързо, толкова чевръсто, че тя не усети как той намери вената и вкара иглата, а когато морфинът й подейства, изпита само сладостта от изчезването на болката.

Той уморено се изправи. От два часа не можеше да чуе със стетоскопа тоновете на детето. Междувременно болките на Набила се усилваха, а разкритието беше много малко.

— Айда — обърна се той към прислужницата. — Извикай водача на кервана. Ще имам нужда от него, за да извадя детето. Но преди да влезе в палатката, нека старателно да се измие.

Тя кимна и панически излезе от стаята. Върху чисто бяло платно до леглото Шамир светкавично започна да реди инструментите. Изведнъж Набила потрепери и от нея шурна кръв. Имаше нещо сериозно — кръвоизливът беше обилен. Наедрялото й тяло сякаш искаше да изтласка детето навън. Но Шамир не можеше да напипа главата на бебето. Сега вече знаеше от какво идва затруднението. Плацентата блокираше изхода на матката.

Петното върху чаршафите се уголемяваше, а Шамир работеше трескаво и с нарастващ страх. Ръката му навлезе в Набила и разшири шийката на матката, за да издърпа плацентата. След като отстрани кървавата тъкан, той пукна мехура, придвижи бебето надолу и го издърпа от тялото й. Бързо отряза пъпната връв и отново се втренчи в Набила. За момент затаи дъх, а след това изпусна облекчена въздишка, тъй като кървенето бе спряло. Сега за пръв път отправи очи към детето.

Бебето бе момиче и беше мъртво. Разбра дори без да го докосва. Очите му се наляха със сълзи, когато се обърна и погледна Набила. Сега вече тя никога нямаше да му роди син. Нито пък друго дете. Щеше да я пази да не забременее, тъй като опасността за нея щеше да е твърде голяма. Обзе го отчаяние. Вероятно тя беше права. Смъртта сякаш беше за предпочитане.

— Докторе! — Бен Езра беше застанал при завесата, която служеше за врата.

Шамир се взря в евреина със замъглен поглед. Не можеше да говори.

— Жена ми, докторе — гласът на Бен Езра беше уплашен. — Спря да диша!

По рефлекс Шамир грабна лекарската си чанта. Отново извърна очи към Набила. Морфинът беше свършил добра работа. Тя спеше спокойно. Той припряно влезе в другото помещение.

Коленичи над притихналата жена, търсейки пулса й. Не чу никакъв звук. Незабавно приготви една инжекция адреналин и я вкара направо в сърцето на жената. Със сила разтвори устата й и се опита да вдъхне малко въздух в дробовете й. Не постигна никакъв резултат. Най-накрая се обърна към мъжа.

— Съжалявам.

Бен Езра се беше вторачил в него.

— Не може да е умряла — каза той. — Забелязах, че коремът й се движи.

Шамир сведе поглед към жената. Бен Езра беше прав. Коремът на жената се надигаше и отпускаше.

— Детето! — възкликна Шамир. Бръкна в чантата си и извади скалпел.

— Какво правиш? — запита Бен Езра.

— Детето — обясни Шамир. — Не е късно да го спасим.

Шамир нямаше време да разтваря дрехата на жената. Ловко я разряза. Разкри се коремът й, посинял по краищата и надут.

— Сега си затвори очите, не гледай — каза Шамир.

Бен Езра постъпи както му бе наредено. Шамир бързо направи разрез. Тънката кожа като че се разпука. Шамир разтвори корема и след секунда държеше детето в ръцете си. Чевръсто отряза пъпната връв и я завърза. Две резки шляпвания по дупето на детето и писъкът на здравото бебе изпълни палатката. Погледна бащата.

— Имаш син — рече.

Бен Езра му отвърна със странен израз. Мълчеше.

— Имаш син — повтори Шамир.

Очите на Бен Езра се премрежиха от сълзи.

— Какво ще правя с момчето? — запита той. — Без жена, и то при положение, че ми остават шестстотин мили до края на пустинята. Детето ще умре.

— Ще ти дадем провизии — обеща Шамир.

Евреинът поклати глава.

— Безсмислено е. Аз се крия от полицията. Нямам какво да предложа на детето.

Шамир мълчеше и все още държеше детето в ръцете си.

Бен Езра се втренчи в него.

— А твоето дете? — запита той.

— Мъртво е — отговори Шамир просто. — Мисля, че премъдрият Аллах не е сметнал за подходящо да изпълни молитвите ни.

— Момче ли беше? — запита евреинът. Шамир поклати глава.

— Момиче.

Бен Езра го погледна.

— Може би Аллах е по-мъдър от двама ни и затова ни е събрал заедно в пустинята.

— Не разбирам — каза Шамир.

— Ако не беше ти, детето щеше да умре заедно с майката. Ти си му повече баща от мен.

— Ти си луд — изрече Шамир.

— Не. — Гласът на Бен Езра набираше сила. — Ако остане с мен, ще умре. А ако поема този товар, вероятно и аз ще умра. Но Аллах отговори на молбата ти за син. С теб той ще има сигурност и ще порасне здрав.

Шамир впи очи в очите на евреина.

— Но той ще бъде мюсюлманин, а не евреин.

Бен Езра на свой ред се взря в него.

— Има ли голямо значение? — запита. — Нима не ми каза, че всички пътуваме в едно и също море?

Шамир сведе поглед към малкото момченце в ръцете си. Внезапно се изпълни с любов, каквато не беше изпитвал дотогава. Аллах наистина бе откликнал на молбите му по свой начин.

— Не бива да губим време — промълви. — Последвай ме. Вземи другото дете.

Бен Езра взе мъртвороденото бебе и се върна зад завесата. Шамир постави сина си върху масата и го пови в чиста бяла пелена. Тъкмо беше свършил, когато влязоха Айда и Фуад.

Той се обърна към жената.

— Изчисти и измий сина ми — нареди. Жената за миг впери поглед в очите му, после устните й се раздвижиха.

— Слава на Аллаха…

— На сутрешната молитва ще има време за това — сопна се той. Стрелна водача на кервана. — Ти ела с мен — каза и мина пръв оттатък завесата.

Така внезапно както бе връхлетяла, бурята изведнъж утихна. Утрото беше светло и ясно. Мъжете стояха край пресните гробове в края на оазиса. Бен Езра беше с двете си магарета — едното натоварено с вода и храна, а другото — оседлано със стария изтъркан кожен самар. Бен Езра и Шамир смутено се взираха един в друг. И двамата не знаеха какво да кажат.

Исая Бен Езра протегна ръка.

Шамир я пое безмълвно. Имаше топлота между тях и те се чувстваха свързани. След малко се пуснаха и евреинът се метна на седлото.

— Хатрак — отрони.

Шамир вдигна очи към него. С дясната си ръка направи традиционния жест. Докосна челото, устните и най-накрая сърцето си.

— Асалаам алейкум. Върви си с мир.

Бен Езра помълча. Погледна гробовете, после Шамир. И двамата се просълзиха.

— Шалом — промълви той, обърна магарето и тръгна.

Шамир гледа след него известно време, после бавно влезе в палатката. Айда го очакваше на входа и рече развълнувано:

— Господарката се разбужда!

— Каза ли й? — запита той. Прислужницата поклати глава.

Шамир мина отвъд завесата и взе детето. Когато жена му отвори очи, той стоеше до нея. Погледна я усмихнат.

— Шамир — прошепна тя. — Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — промълви той нежно и положи детето в ръцете й. — Аллах чу молитвите ни. Имаме син.

Тя дълго се вгледа в бебето, после вдигна лице към мъжа си. Очите й плувнаха в сълзи.

— Споходи ме ужасен сън. Сънувах, че бебето е умряло.

— Сън е било, Набила. Само сън.

Набила се взираше в детето, а пръстите й отметнаха бялото платно от главицата на новороденото.

— Красив е. — Изведнъж на лицето й се изписа изненада. Тя вдигна поглед.

— Шамир, нашият син има сини очи!

Той се изсмя високо.

— Жено, жено — каза. — Никога ли няма да се научиш? Всички новородени имат сини очи.

Но Аллах наистина бе извършил чудо. И когато порасна, Баидр Шамир Ал Фей имаше тъмносини, почти виолетови очи, с цвета на нощното небе над пустинята.