Стивън Хартов
Шалом убиецо (19)

17.
Тел Авив
Същата нощ

Краката на Ети Данцигер бяха гладки като корема на агне. Удължените форми на поддържаните им мускули се издигаха над черните токчета на обувките към черната, еластична минипола, чийто подгъв заплашваше да наруши законите на приличието. Материята, пристегната около хълбоците и задника й, се мърдаше като кожа на хищник, когато пристъпваше, а ръцете й с току-що лакирани нокти се развяваха край бедрата като знамена. Широк кожен колан обгръщаше тънкия й кръст, а обкованият със сребро край падаше надолу от катарамата. Бялата й блуза без ръкави беше широка и не прилепваше към кожата й въпреки влажната, вечерна топлина. Но презрамките бяха тесни и тя беше без сутиен, а под двете разкопчани копчета извивката на гърдите й се загатваше, зърната издуваха плата.

Тя се движеше с лекотата и изправената стойка на тропическа птица. Русата й коса се извиваше в края на врата, сините очи блестяха под дългите тъмни мигли, устните й бяха поразтворени под яркото червило.

Не би могла да остане незабелязана, ако човек я погледне, пък даже и да не гледа в момента точно към нея.

Не всички глави по „Дизенгоф“ се обръщаха подире й, но за жена, която обикновено се стреми към анонимност, сега направо беше счупила собствения си рекорд. Тротоарите с кафенета бяха претъпкани. Ивици цигарен дим и кафеени пари се издигаха откъм ресторантите над размаханите ръце на собствениците и главите на посетителите. Между масите притичваха сервитьори като медицински сестри в интензивно отделение, докато нахални пръсти щракваха към тях за поръчки, а те жонглираха с препълнените си подноси напитки, чинии с пити, ориз, шашлик и наденички.

Групи млади войници, нетърпеливи да останат дълго на едно място, се разхождаха из тълпите, като потупваха прашните си автомати с надеждата, че някое момиче ще се смили и ще ги покани в леглото си. Защото кой знае какво ще им донесе утрото… Непознати спореха разгорещено за политика, хора махаха на познати да ги канят на масите си. В Тел Авив всеки познава всекиго.

Ети вървеше и се опитваше да не познае никого. Носеше жълта кожена чанта, висяща от дясното й рамо на дълга дръжка. Тя се удряше в бедрото й, пълна с всякакви джунджурии, характерни за красива жена, тръгнала на любовна среща: червило, грим, носни кърпички, тефтерче с адреси, молив, презерватив и 22-калиброва берета.

Всъщност тя търсеше един мъж. Образът му беше запечатан в ума й. Търсеше го. Но не го познаваше. От време на време забавяше ход, за да разгледа някоя витрина, да прочете подставено навън меню, да види реклама за филм. За да му даде време. Можеше да го открие сам, пиещ турско кафе в някое от стотиците маси пред кафенетата. Но в това общество беше по-вероятно той да я открие, ако тя реши да му кацне.

Ети спря до бяла дървена будка, за да си купи цигари.

Капитан Хайнц се намираше във водещата кола. Беше сиво пежо-такси и той седеше на задната седалка. Държеше голяма, петватова „Моторола“ до себе си. Тя беше снабдена с малък микрофон с бутон за включване, поставен върху яката му и свързан с дълъг кабел, за да не се налага да вдига подозрителната радиостанция към главата си. Той посегна и натисна бутона.

— Орел две, орел две, говори орел едно. Спирам за прикриване.

Професионалният шофьор на Хайнц веднага забави и избра будката за вестници като причина да спре до тротоара. Хайнц се примъкна към десния прозорец, докоснал с пръсти дулото на късия автомат „Галил“, който стискаше между коленете си.

Заради големия чадър пред кафенето можеше да вижда само краката на Ети и жълтата й чанта на около тридесет метра напред по тротоара. Когато тя спря да запали цигарата си, кибритената клечка изпусна струйка дим, след като я хвърли на тротоара. После краката й тръгнаха напред. Двама млади мъже минаха пеша край пежото. Носеха сини джинси и обикновени сандали. Онзи вляво имаше зелена раница, висяща на гърба му върху смачкана тениска. Косата му беше кестенява и къдрава с влажния и мазен вид след ден, прекаран на плажа. Другият носеше дълга риза върху панталоните. Косата му беше права и руса, падаща почти до раменете.

Хайнц погледна към отсрещната страна на булеварда. Покрай него мина един от градските автобуси, а след като отмина, той успя да забележи друга двойка, която се движеше доста напред, на около петдесет метра от мястото, където се намираше Ети. Момчето и момичето се бяха прегърнали и се препъваха като опиянени от бира и страст. Момчето обърна глава да погледне назад само за част от секундата. После се наведе, за да целуне вдигнатите към него устни на момичето.

Хайнц погледна в огледалото за обратно виждане на таксито. Двойките А и Б трябваше да минат покрай Ети, за да може триото В, което вече бързо пресичаше булеварда, да поеме дежурството. Те приличаха на трима млади войници от запаса с издраскани бойни обувки, а автоматите им М–16 бяха твърде зацапани, за да минат проверка дори и пред сляп старшина. Двама от войниците държаха бутилки бира, а тримата заедно непрекъснато се подпираха един в друг като за подкрепа. Смееха се и говореха високо, но без да привличат внимание. Спряха при група гимназистки до масичка на тротоара. Започнаха да ги закачат и момичетата се закикотиха, но единият от мъжете беше заел позицията си така, че да може да гледа тротоара напред.

Много добре. Хайнц се усмихна. Всички те бяха курсанти на „Специални операции“, но от най-напредналите и почти готови за работа в чужбина. Шестимата мъже и една жена вече бяха станали добри преследвачи и всеки от тях беше отличен стрелец.

Той отново натисна бутона на микрофона.

— Ябълка едно, ябълка едно, говори орел едно. Чуваш ли ме? Край.

Откъм кутията на моторолата се чу глас.

— Орел едно, говори ябълка едно. Разбрано. Чувам те. Край.

За помощника на Ицик Бен-Цион това беше прекрасна вечер. Най-после не седеше зад бюро. Наистина ръководеше операция на АМАН. А още по-сладкото беше, че към него имаше прикрепен и екип на ДСС. Трима от агентите на Шабак обикаляха в затворен микробус. Той ги държеше доста назад от основния екип като подкрепа. Четвъртият караше мотор „Веспа“.

В съответствие с инструкциите на Хайнц сега мотористът го задмина. Мъжът с бяла каска на главата маневрираше между колите. Когато продължи напред, Хайнц зърна приклада на пистолет под развяващата се риза.

Хайнц беше невероятно доволен, задето полковникът реши да се заеме с тази работа, хващайки бика за рогата. Беше се притеснил, че Бен-Цион може да разреши на Бени Баум и куцата му сянка да ръководят цялото представление. А така, докато Баум и Екщайн ровеха из делото на Камил с разузнавателни средства, Ицик Бен-Цион се насочваше към сърцевината на проблема.

Данцигер се беше съгласила да действа като примамка. Това изглеждаше смела и глупава постъпка от нейна страна, но Хайнц знаеше, че всъщност няма реална опасност. Той я държеше под пълно прикритие.

Що се отнася до оперативна история, Данцигер беше експерт по отношение на начина на действие на Камил. Беше го виждала отблизо в Европа и мислеше, че знае за какъв тип мъж да гледа. Но Бени Баум не беше единственият с приятели в МИ–6. Ицик Бен-Цион също имаше приятели в чуждите разузнавателни служби и беше стигнал до заключението, че Камил се изявява с лице, което много прилича на майора от израелската армия Рами Карера. Майорът продължаваше да е обявен за издирване от силите за вътрешна сигурност въпреки доклада на един полицай, който го бил видял близо до Йерусалим. Фактите бяха напълно скрити от израелската общественост, но Ицик набързо и пълно осведоми Ети Данцигер.

Хайнц нямаше търпение да нанесе удара.

Засега Ети беше стигнала доста на север, далеч от центъра „Дизенгоф“, където тълпите намаляха и атмосферата по тротоарите беше по-цивилна. По-скоро като в тихите кафенета по пролетен, парижки булевард. Тя се опитваше да излъчва чувство на самотност, като едновременно подсказва и възможност за запознанство. И макар да знаеше, че я следва антураж от телохранители, това никак не намаляваше напрежението й. Как й се искаше Ейтан да е с нея! Но от мига, когато той излезе от апартамента й, тя знаеше, че вече е невъзможно да се свърже с него. Не беше и опитвала.

Йезекил Хайнц караше кожата й да настръхва, но той винаги е имал подобен ефект върху нея. Всъщност цялата тази клопка я караше да трепери. Беше твърде спонтанна. Но тя искаше всичко да приключи и затова се беше хванала на предложението на Бен-Цион.

Вече почти цял час по улиците и още нищо не се е случило. Ако Камил я следеше, тя трябваше да му даде шанс. Малко по-напред по улицата кафенето „Стела“ й се стори подходящо. Няколко пръснати маси, чадърите прибрани за през нощта, романтични двойки приведени над млечни шейкове и пасти. Празна маса.

Тя седна и веднага запали нова цигара. Опитваше да не се оглежда, за да не се разсее, и затова загледа замислено минаващите коли. Един сервитьор взе поръчката й, а после донесе чаша нескафе. Тя не докосна вдигащата пара чаша. Боеше се, че ръката й трепери.

Опита да се отпусне, насилвайки се да се облегне на металния стол, да кръстоса крака и да поклати във въздуха черната си обувка. Вдигна менюто и го загледа, без да вижда. Пушеше.

Поне следенето беше „сляпо“. Тя не познаваше никого от онези, които я охраняваха. Така беше най-добре — за да не можеш несъзнателно да срещнеш погледа, да се вгледаш твърде за дълго в колегата си. Хората минаваха пред кафенето в двете посоки. Едно момиче на колело, възрастен мъж с куче, целуваща се двойка, бавно движещо се такси, двойка хипита от Европа. Всеки от тях би могъл да е от нейните хора. Или никой от тях. Хайнц сигурно е добре скрит. Тя не можеше да му се довери напълно, но се налагаше.

Над менюто й мина сянка и се задържа за момент. Ети вдигна поглед. На метър от нея беше застанал мъж. Виждаше само силуета му, осветен отзад от уличната лампа. Не гледаше право в нея, а като че ли по-скоро оглеждаше масите и си търсеше къде да седне. Светлината от лампата образуваше ореол около къдравата му коса и очертаваше широки рамене и кремав блейзър. Тъмният, моден, памучен панталон се спускаше върху меки кожени обувки. Ръкавите на блейзъра му бяха навити и откриваха мускулести ръце. Тя препрочете за пети път менюто.

— Може ли да седна? — Гласът му беше дълбок, мек и спокоен. Приятелски, но и с известна сдържаност.

Ети вдигна очи. Сега той стоеше точно пред нея. С една ръка в джоба на панталона, а другата сочеща празния стол до масата й. Дали е той? Трябваше да прецени точно. На пръв поглед отговаряше на общото описание. Ако обаче сбърка, нужният човек няма да се появи. Ако отхвърли пък истинския, той няма да опита да я приближи отново тази вечер.

— Моля — усмихна се Ети и посочи с глава към стола.

Когато той дръпна стола и се извърна да седне, лицето му се освети. Ети го гледаше с лека усмивка, залепена върху устните. Ръката й не трепереше, когато смукна от цигарата си. Само кракът й се заклати по-бързо във въздуха. Започна да се моли само блузата на гърдите й да не се издуе от ударите на сърцето и под мишниците й да не потече пот.

Челюстта му беше много силна и ъгловата. Завършваше с квадратна брада с намек за трапчинка в средата. Устните бяха плътни, изтеглени в усмивка, но не като нейната. Краищата им обаче бяха твърди и предизвикваха сенчести бръчки, които се издигаха покрай ноздрите към остър, агресивен нос. Очите му бяха големи и светли, макар че цветът им май беше лешников, което не отговаряше на описанието. Но Ети знаеше, че цветът на очите не означава нищо, тъй като може да се промени с помощта на леко оцветени контактни лещи. Дългите вежди бяха гъсти и червеникаворуси, както и гъстата, къдрава коса.

Но всъщност всичко това нямаше значение. Единственото, което значеше нещо беше късият, извит белег точно под дясното око, който се виждаше ясно под светлината на лампата като порязана с бръснач скула на манекен.

Ети загаси цигарата и се насили да заговори.

— Хубава вечер, нали? — Тя спусна дясната си ръка край тялото.

— И ти си хубаво момиче. — Ивритът му беше съвсем правилен, но в говора му имаше нещо изкуствено. Нямаше я изразителността и удължаването на гласните. Имаше нещо прикрито.

— Благодаря. — Би искала да се изчерви, но топлината и без това се надигаше към лицето й. Вдигна малката чанта върху скута си с ципа точно под края на масата. — Пушиш ли?

— Че кой не пуши? — Той се опитваше да бъде приятен, но усмивката му се смразяваше с всяка измината секунда. Беше се навел над масата, като че се готви да се нахвърли и да я разкъса всеки момент. Докато протегна едната си ръка за цигара, другата се отдръпна към тялото му.

— Кент? — Тя отвори чантата си и извади цигарите, докато оценяваше ъгъла, под който лежи приклада на беретата й. Дали Хайнц наблюдава? Дали хората му са готови? Не усещаше чуждо присъствие. Гърлото й пресъхна и тя вече дишаше задъхано.

— Става — отвърна той. Очите му бяха втренчени в ръцете й, докато чакаше да му предложи цигара. Сега усмивката му беше изчезнала и друго изражение помрачаваше лицето му. Изглеждаше като надигаща се, неудържима ярост.

Ети усети завладяващата я паника. Не можеше да я спре. Беше като оргазъм. Веднъж започнал, няма връщане назад. Къде, по дяволите, са те? Не го ли виждат? Намира се в Тел Авив, сред хиляди хора, но насаме със своя убиец. Сама с Амар Камил.

— Как се казваш? — Думите излязоха със задавен шепот от гърлото й, докато се бореше с пакета цигари.

— Името ми ли? — Гласът му сега беше подигравателен, тежък, с определено замъглени гласни. Типично арабски акцент. — Името ми не е важно. Но твоето име е Ети Данцигер.

Ети пусна цигарите и скочи от стола си като ударена от ток. Дясната й ръка бръкна в чантата, докато пръстите на терориста се вмъкнаха под собственото му сако.

Нахвърлиха се отгоре му като тайфун.

Някой извика. Един юмрук и ръка се увиха около врата му и той падна назад от стола си, когато русото хипи го дръпна, едновременно със сабления удар по ключицата. Появи се втори мъж, който се завъртя на един крак като балетист и ритна убиеца с петата на другия точно в слънчевия сплит. Столът изтрополи върху тротоара в мига, когато двигателят на една бяла веспа изрева и тя скочи върху тротоара откъм улицата. Шофьорът заби пети в тротоара, бутна настрани мотора и скочи с главата напред към сбилите се мъже. Трима войници пристигнаха със спринт по улицата, трезви като полицаи, насочили като копия автоматите си в купчината крещяща плът, докато хората от кафенето се разхвърчаха като ято изплашени гълъби.

До тротоара изпищяха спирачките на тъмен микробус. Страничната му врата се отвори и трима цивилни мъже с извадени пистолети скочиха веднага. Мигове по-късно цялата група възбудени мъже дърпаха пленника си към микробуса. След още десетина секунди всички бяха вътре. Вратата се затвори и микробусът тръгна бързо. Всичко утихна като при финала на магическо изпълнение на Московския цирк.

Тя остана там, трепереща сред вечерната топлина. Изглеждаше като ядосана, отмъстителна любовница. Тефтерчето беше паднало в краката й, двете й длани стискаха пистолета. Ако инстинктът за самосъхранение не беше затворил всички клапи на психиката й, тя би заплакала.

Когато усети ръката през рамото си, направо подскочи. Беше Хайнц. Той я притисна, опитвайки се да я изведе от мястото на сцената. Лицето му беше близо до нейното и той се хилеше като момче, което току-що е спасило приятелката си от училищна свада.

— Хайде, Ети. Свърши се.

Тя се огледа. Хората ги зяпаха. Някой й подаде тефтерчето и тя го прибра. Усещаше, че крачи върху разтрепераните си крака и се обляга на ръката на Хайнц. Чуваше шепот. Някой попита:

— Кой беше той?

— Банков крадец — отговори Хайнц през рамо. Още се хилеше.

На двадесетина метра нагоре по улицата беше паркирано сиво такси. Вървяха към него. Шофьорът държеше отворената врата. Отвътре се чуваха възбудени електронни гласове, идещи откъм радиостанцията.

— Хванахме го! — Хайнц я стисна за рамото. — Ти беше страхотна!

Тя не отговори. Усети, че се дърпа от него.

— Трябва да тръгваме — каза Хайнц. — Ще започнат разпита без нас.

Ети спря, когато стигнаха до пежото. Да, свърши се. Беше изиграла ролята си и сега вече не й пукаше какво ще стане по-нататък. Нямаше нужда да участва в разследването и мръсотията, която ще изскочи от него. Искаше само Ейтан, а точно него не можеше да има.

— Хайнц. — Тя сложи длан върху челото си. — Няма да дойда. Искам да пийна нещо.

Той я изгледа и се усмихна сухо.

— Аз трябва да съм там. Не могат да се оправят без мен.

Тя осъзна, че той е взел думите й като покана. Едва не се изсмя, но успя да изобрази нещо като разочарование.

— Е, обаче сигурно ще се оправят без мен — каза тя и докосна ръката му. — Имам нужда да се успокоя.

Хайнц сви рамене. Посегна и взе пистолета й.

— Ами ти май ще вземеш да се напиеш. По-добре да ти взема това. — Той прибра беретата в джоба си. — Ще ти го върна утре, става ли?

Тя вдигна ръце.

— Разбира се.

— На обяд?

— Става. — Тя отстъпи.

Хайнц й смигна, махна с ръка и се вмъкна в колата.

— Давай! — извика на шофьора и таксито се откъсна от тротоара.

 

 

Ети се разхожда дълго време. Вървеше без посока и без определена цел, но с всяка стъпка стойката й се променяше. Раменете се отпуснаха, мускулите се затоплиха и вечерният въздух започна да прониква в порите й. Още чувстваше напрежение, но докато се отдалечаваше от мястото на „клопката“, то започна да намалява. За пръв път от седмици насам се чувстваше свободна, далеч от оковите на ужаса.

Свърши се. Няма да умират повече от другарите й. Ейтан е в безопасност. Скоро тя ще бъде в Париж. Други опасности ще заменят тази, но това, че се движи и работи отново, ще й донесе облекчение. То е като всеки опасен спорт. Човек се бои, докато започне, а после му харесва.

Сега не се приближаваше до кафенетата и се движеше на запад по улица „Бен Гурион“ към морето. Свали обувките си и тръгна между дърветата на тъмната градина в центъра. Тук имаше малко хора, но по улиците на Тел Авив дори и хубава, сама жена няма от какво да се бои.

Стигна „Кикар Атарим“ и излезе на площада, където стотици туристи седяха на открито пред пицариите, а младежите излизаха на групи от голямата дискотека, която прилича на летяща чиния, готвеща се да потегли. Зад големите замъглени прозорци проблясваше цветно осветление, а откъм вратата гърмяха звуците на рокендрол. Тя продължи през площада, слезе по широките каменни стълби и излезе на плажа.

Мекият пясък между пръстите на краката й беше като крем от алое за изгоряла от слънцето кожа. Тя се движеше леко, взела чантата от рамото си в ръка, отметнала коса и разтворила устни към тъмното небе. Вдишваше соления въздух на Средиземно море, което се плискаше върху плажа.

Погледна напред, където водата образуваше малки блестящи езерца върху плоския бряг. Нямаше светлини и тя се вгледа към тъмните сенки на двойките, притискащи се около ниските дюни.

Усети тежест в бедрата, силно желание. Напрежението продължаваше да я мъчи. Не знаеше какво точно иска, но разбираше какво й е нужно.

Погледна наляво към масивните кули на крайбрежните хотели. Хиляди светлини, хиляди легла. Може би успокоението е някъде там, един час безпаметна страст, за да изчисти всичко от себе си и да може да започне утре отначало. Да, там освен това има и анонимност. По улиците, по кафенетата е уязвима. Но вътре в някой от тези скъпи оазиси би била като в друга страна.

Пред нея имаше издигната пътека, водеща към хотел „Рамада Континентал“. Тя стъпи върху нея, изтърси краката си и отново обу обувките. Намери червилото и намаза устните си без огледало. После тръгна по пътеката и влезе в главното фоайе на хотела.

Беше чудесно. Пълно с непознати. Тъкмо беше пристигнал цял автобус с американци, които стояха около куфарите си в средата на блестящия мраморен под. Пикола в червени жакети товареха багажа на колички и ги бутаха към асансьорите. Екскурзоводи викаха около рецепцията. Група италиански пилоти в униформени костюми разпитваха портиера за най-добрите барове, където могат лесно да намерят и жени.

Ети мина през тълпата. Фоайето се разширяваше към голяма, остъклена тераса с ниски, стъклени маси, тапицирани кресла и сепарета. В другия край имаше панорамен прозорец към морето, а до него дълъг бар с огледала, около който бяха насядали чужденци. Внезапно Ети почувства разкъсваща жажда.

Насочи се към ъгъла на терасата. Там имаше няколко празни маси, оградени с кресла. Тя избра най-отдалечената и се настани в мекото кресло с лице към залата.

Сервитьорката се появи веднага. Където имаше долари за харчене, обслужването беше определено не по израелски. Ети си поръча водка с портокалов сок, като посочи марката на чуждестранна водка. Питието пристигна и тя изпи половината на един дъх, след което облегна глава върху кадифената облегалка и запали цигара.

Не влизаше за първи път в „Рамада“. Докато я обучаваха, беше влизала във всички големи хотели. Екипите често идваха тук да практикуват легендите си, да разговарят с туристи, да лъжат за всичко, от рождената си дата до измислени планове за бъдещето, като едновременно с това практикуват чуждия си език и усъвършенстват акцента.

Тя наблюдаваше един мъж, който дойде откъм фоайето и седна на една маса близо до бара. На долния етаж имаше дискотека и витата стълба към нея започваше близо до стола, на който седна мъжът. Тъкмо когато се настани, откъм стълбата се чу силният тътен на рокендрола и той бързо стана от мястото си.

Огледа се, за да намери по-тихо местенце. Приближи се към групата масички, където беше седнала Ети, и се настани до една от тях на няколко метра встрани с гръб към залата.

Ети го погледна. Беше висок и добре сложен, с гарвановочерни къдрици и вежди. Имаше изваяно лице, но очите му бяха скрити зад големи очила с рогови рамки. Обаче не беше турист. Носеше обикновена синя риза, отворена на врата и с навити ръкави върху мускулестите ръце, черни джинси и сандали. Почти веднага започна да чете от книга с еврейска поезия от Аба Ковнер.

Ети отпи от питието си, докато хвърляше погледи към непознатия. Усети, че се усмихва. Тук, в центъра на целия този цирк, той се беше откъснал от какофонията и четеше Ковнер. Вероятно е някой кибуцник, макар че едва ли някой селянин ще влезе в „Рамада“. Във всеки случай явно беше тук по работа.

Една сервитьорка се приближи към непознатия. Той си поръча газирана вода, а после я повика обратно, усмихна се срамежливо и помоли да му донесе и един аспирин. Тя се отдалечи, а той разтри слепоочията си с пръсти.

Ети гледаше мъжа, но той не й обърна никакво внимание. Тогава тя размърда тялото си, кръстоса крака и заби очи в слепоочието му, опитвайки се да го накара да я забележи.

Той не се подчини. Продължи да си чете.

Оркестърът на долния етаж млъкна. Остана само ехото от разговорите на различни езици. Звън на чаши. Служители на хотела се викаха.

— Доматен сок — чу се да казва Ети.

Мъжът вдигна глава от книгата си и обърна глава с учудване.

— Моля?

— Доматен сок. Помага при главоболие.

Той се усмихна учтиво.

— Благодаря. — И отново се зачете в книгата си.

Сервитьорката донесе на непознатия газирана вода и чинийка с две бели таблетки. Ети й направи знак.

— Още една чаша, моля. — Тя посочи чашата си. — И донесете на болния ми приятел малко доматен сок, ако обичате.

— Прието. — Сервитьорката се отдалечи.

Непознатият погледна Ети. Сега усмивката му беше малко по-топла, макар че едва кимна за благодарност.

— „Покрив в пустинята“ — каза тя.

Мъжът погледна книгата си, а после изненадано към нея.

— Знаеш ли го?

— Любимото ми стихотворение.

— Аз пък мислех, че вече никой не чете Ковнер.

— Боя се, че сме останали съвсем малко романтици — каза Ети.

Мъжът я изгледа. После бавно затвори книгата. Тя стана, взе чашата си и се настани на малкия диван срещу него.

— Аз съм Ети — представи се тя и протегна ръка.

— Рони Гросман — каза Амар Камил. Оказа се толкова лесно. Невероятно лесно. Дори и най-обученият агент на подходящо място, в подходящо време си има точно определено слабо място в живота. И тогава е открит за най-простата комбинация.

Беше я следил цяла вечер. Внимателно и от голямо разстояние. В един момент беше решил, че е без придружител, но не и съвсем сама и се движи с дискретен антураж. Тогава изпрати жертвената си примамка и те я разкъсаха като гладни пирани.

Останалото беше елементарно, защото тя беше свалила цялата си защита. Той разтърси ръката й съвсем набързо, като поддържаше дразнещото си поведение на неохота. С лека нотка на срамежливост.

— И какво те води в „Содом“, Рони? — попита го закачливо Ети.

Той въздъхна.

— Ох, една от онези тъпи банкерски срещи. — Сви рамене, като че се срамуваше, че се намира на това място. — Бих предпочел да съм си у дома, да знаеш.

— Много благодаря. — Тя сложи длан върху гърдите си и наведе глава пред екзекутора си.

Той се засмя.

— Е, не точно в този момент — извинително се оправда той. — Говоря изобщо.

— Къде е това „у дома“?

— В Петах Тиква.

Ети погледна лицето му. Беше много загорял, а зад очилата се виждаше, че кожата на лицето му се бели.

Сервитьорката донесе напитките. Те не я погледнаха.

— Изглеждаш като че си бил на плаж — каза Ети.

— В Ливан — тихо отвърна Камил. Това беше единственото опасно място. Той внимателно беше покрил белега си с разтворено в спирт лепило, а после го беше оцветил с чай. Същото беше направил и на другата си скула. Сега вдигна ръка към лявото си око зад очилата и отлепи малко парченце, което направи на топче с пръстите си. — Горещо беше.

Ети кимна. За съжаление това не е нещо необикновено. Повечето запасняци изкарват всяка година своя месец запас в зоната за сигурност в Южен Ливан.

— Да, времето беше топло — съгласи се Ети.

— В Ливан е горещо и през януари — тъжно отвърна той. Отмести погледа си встрани.

Ети усети, че той се отдалечава, мислите му се връщат на север, където доскоро е лежал в обятията на ужаса. Не й се искаше да го изгуби.

— Е, господин Гросман — весело заговори тя. — А когато не си войник или банкер, какво правиш, за да се забавляваш?

Говориха си почти половин час. В началото Ети като че му дърпаше думите от устата. Рони беше невероятно срамежлив. Явно интелектуалец, говорещ идеално иврит, от който си личи, че е образован. Но не беше социална пеперуда. Наскоро бил преживял мъчителен развод. Призна й, че поради това избягвал жените. Ети помисли, че това е идеално. Тя не търси съпруг.

Излъга спокойно за собствения си живот, смесвайки факти с измислица. Изтъкна художествените си амбиции, а Рони разбираше доста от изкуство. Оказа се, че и двамата обичат музиката. Но когато заговориха за това, Рони се изказа с неприязън за ужасния шум, който се носеше откъм дискотеката. Каза, че сега слушал гръцка музика — много от старите записи на Арис Сан.

Ети му разказа за „Рондо“. Там обикновено беше дискотека, но сега свиреше Йеуда Поликар. Той спечели популярност с оркестъра си от бузуки и преведените на иврит текстове на гръцки песни.

— Танцуваш ли, господин Гросман? — попита тя накрая.

— Отдавна не съм танцувал — каза Камил.

Тръгнаха по крайбрежната алея на юг към „Рондо“. Ети го хвана под ръка и заприказва, без да обръща внимание на скованото му държание. Когато изкачиха стъпалата към голямото кабаре, ударите на тамбурите и щракащите пръсти на въртящото се множество като че ли подобриха настроението му.

Ети го заведе направо до бара. Когато той изпи и второто си бренди, тя го накара да слязат на дансинга.

Тук Камил бързо се освободи от резервираността на Рони Гросман. Позволи на баса на Поликар и гръцките мелодии да раздвижат тялото му заедно с многото други тропащи и пляскащи хора, които размахваха ръце и викаха „Ясоо!“, докато въртяха партньорките си. Ети се смееше от удоволствие и събу обувките си. Хвърли чантата си върху плота на бара и го хвана за ръцете, като притискаше тялото си към него, а после се отдалечаваше, за да се докоснат отново. Присъединиха се към дългото хоро, разделиха се и танцуваха с непознати, после отново се намериха засмени и потънали в пот, с мокри като летни чаршафи блузи.

Най-накрая Поликар прекъсна лудостта. Излезе основната му солистка и запя тиха, скръбна песен за жена, която искала да загине в боя с любимия си.

Ети плъзна ръце около кръста на партньора си. Вдигна очи към него. Той прилепи длани към извивката на гърба й и двамата затанцуваха бавно. Ети притисна гърди към него. Усещаше топлината му. Бедрата й се притиснаха към неговите. Ръцете и на двамата се плъзнаха надолу.

— Заведи ме у дома — прошепна прегракнало тя.

— Ще те заведа — отвърна той.

В таксито те се целуваха. Дрехите им бяха влажни, езиците им се докосваха. Тя се опита да свали очилата му. Той каза, че без тях е като сляп.

Тя хвана ръката му и го поведе по стълбите към апартамента си. Смееше се, докато търсеше ключовете. Погледът й беше замъглен от алкохола и очакването.

Тя запали лампите, но той веднага ги загаси. Тя го хвана за ръката и тръгна към спалнята, но той спря при дивана и я обърна към себе си, а после я побутна надолу. Тя се хвана за ризата му и стана, прилепи устни към неговите и пусна език. После разкопча ризата му и отново се излегна, като прокара нокти по гърдите му. Той се задъха.

Тя разкопча колана му и дръпна панталона надолу по бедрата му и в същото време вдигна крака върху дивана, а полата й се запретна до кръста. Посегна към него и изстена, когато плътта му навлезе между устните й. След това той посегна надолу и дръпна блузата върху главата й — тя се мъчеше да задържи онова, което имаше между устните си, стисна го с ръка и притисна език. В същото време той разкъса бикините й и я хвана за косата. Дръпна главата й назад, изръмжа, подпря се на колене и проникна в нея.

Тя го прегърна под ризата и заби нокти в гърба му. Захапа зърното на гръдта му.

Ети Данцигер беше брутална.

Амар Камил беше много по-брутален.