Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване (18)

17.

Времето се задържа облачно и студено. Хълмовете останаха зад тях и Бери обясни на Фаун, че излизат от Олеана и навлизат в равната Рейнтрий. По бреговете нямаше никакъв цвят, навсякъде бе кафяво, тук-таме се виждаха сиви дървета, сред които от време на време зърваха някое селце или ниви чак до водата. Вече не бе есен, но и зимата още не бе настъпила.

Бери държеше Ремо на руля, близо до себе си — вероятно, поне така реши Фаун, за да избегне нова намеса в същността, тъй като го караше да следи за препятствията, които Бо нямаше как да види. Бо поне не пренебрегваше лаконичните забележки на Даг. Очевидно навигацията бе друга работа, която Езерняците можеха да вършат, ако живеят сред фермери, освен лечителството. Когато Фаун се замисли за възможностите, се оказа, че фермерите и Езерняците могат да си сътрудничат в много отношения, въпреки че Езерняците се отнасяха презрително към всяка задача, различна от преследването на злини. Но нали все някой ден щяха да унищожат и последната злина? Какво щяха да правят патрулните, когато се окажеше, че за тях няма работа? „Едва ли ще стане по мое време“, бе казал Даг. Може би Езерняците се чувстваха най-добре, когато не мислеха за край, който нито един от тях нямаше да доживее да види.

На няколко пъти видя лодката на Бар, която се носеше по вълните пред тях, а вечерта й се стори, че вижда на брега огън, но след това заваля и далечният отблясък изчезна. На следващия ден лодката му изостана в сивите води, после „Завръщане“ зави и брегът я скри.

— Неговата лодка не е ли по-бърза от нас? — попита тя Даг, докато се вглеждаше назад. Двамата бяха останали сами на палубата. — Мислех, че ще ни изпревари. Да не би да е спрял някъде и да си е купил кон?

— Въобразява си, че ни следи извън обхвата на усета за същност. Истината е, че сме извън неговия обсег и той е извън обсега на Ремо. Но не и извън моя.

— Колко дълго ще плава след нас?

— Няма да е още много. Нахвърляхме му вещите, но никой не се сети за храна. Едва ли ще успее да улови нещо на непознат бряг в мрака, а и огън не може да запали в това време.

Фаун не бе забелязала, че Бар няма храна. Докато Даг не бе пропуснал този факт. Не бе казал и дума обаче. Какво ли бе намислил?

Даг продължи:

— Тази вечер пак ще вали. Чудесно.

— Защо да е чудесно?

— Просто размишлявам, Искрице. Постенето е полезно, когато човек реши да обърне внимание на греховете си. — Тъжната му усмивка се стопи. — Бар е загазил и го знае. За пръв път разбира какво е да си отритнат. Има нещо в същността на Езерняците, което ни кара да възприемаме изолацията също като смъртна присъда. Ако е оставил лъкът му да подгизне, а според мен това вече е станало, най-много да издържи до утре вечер.

— Какво ще стане тогава?

— Това ще реши той.

— Не знам, Даг. Ако исках да постигна нещо, нямаше да разчитам изцяло на Бар.

Той закима, за да я увери в обратното.

— Нямам подобно намерение, Искрице.

На следващата сутрин малката лодка продължаваше да ги следва упорито. По обед набра скорост, сякаш човекът в нея бе обзет от решителност. Фаун се запита дали ароматът на прясно опечен ябълков пай има нещо общо с това. Даг я бе помолил да го направи за обед. Двамата излязоха и се облегнаха на парапета тъкмо когато лодката на Бар се приближи към борда на „Завръщане“. Ремо бе на руля. Бери и Уит бяха на покрива. Екипажът отправи студен поглед към Бар. Езернякът ги поздрави. Вече не бе наперен, както при първото си пристигане.

Бери погледна гневно надолу.

— Какво търсиш тук?

Бар вирна брадичка.

— Реката не е твоя.

Бери сви рамене, но продължи да го гледа намръщена.

— Ремо — провикна се жално Бар, — какво смяташ да правиш, след като стигнете проклетото море?

Ремо изви руля.

— Ще потегля обратно. Може и да повървя пеша. Зависи от настроението ми.

Бар се намръщи.

— Добре. Ясно ми е, че няма да се върнеш с мен. Приемам решението ти.

Ремо мълчеше.

Бар си пое дълбоко дъх.

— Може ли да дойда с теб?

Ремо изви вежди.

— Какво?

— До морето. Може ли да дойда с теб? — Бар вече бе готов да се моли.

Ремо погледна към него, без да крие удивлението си.

— Че защо си ми? Никой не те иска.

— Аз със сигурност не го искам — обади се Бери.

— Госпожо — обърна се Бар към нея. — Ще си платя. Поне за част от пътя.

— Колкото и да даваш, няма да те кача на лодката си — отвърна Бери.

— Мога да работя. Като Ремо.

— Ти ли? — изсумтя тя. — Досега не съм те видяла да си мръднеш и пръста.

— Не е нужно да ми плащаш… Слушай, наистина съжалявам.

Устните на Даг потрепнаха, той стисна рамото на Фаун и се качи на покрива на „Завръщане“. Наведе глава и зашепна нещо на Бери. Тя го погледна стреснато, намръщи се, след това в очите й се появи уважение.

— Не знам, патрулен. Можеш да пробваш.

Даг кимна и слезе на задната палуба.

— Бар, приближи лодката. Двамата с теб трябва да си поговорим за някои неща.

И подкани Бар с ръка да се приближи. Когато лодката му се удари в корпуса, Даг слезе, седна срещу него и се оттласна. Бар започна да гребе бавно, докато не се отдалечиха достатъчно, така че никой да не чува разговора им. Едва тогава остави греблото на коленете си. Даг се приведе към него и заговори.

Фаун се качи на покрива и застана до Ремо, Уит и Бери, без да откъсва очи от двамата мъже.

— Какво прави Даг? — попита Уит.

— Ами — започна Бери, — каза, че искал да поговори с момчето като патрулен с патрулен. След това сме щели да видим промяната.

Бар размаха ръце; Даг врътна глава. Личеше му, че е скептично настроен. След това отново се приведе напред, а Бар се отдръпна.

— Разговорът ми прилича повече на капитан с редови патрулен — отбеляза Фаун.

— Той бил ли е… а, да, Рейнтрий — започна Ремо. — Сигурно известният Феърболт Кроу нямаше да даде на Даг командването, ако не е бил сигурен, че ще се справи.

— Феърболт беше съвсем сигурен — отвърна Фаун. — Даг е водил патрул и преди, докато е бил в Лутлия.

— В Лутлия ли? — възкликна Ремо. — Трудна провинция. Веднъж се запознах с двама патрулни от Лутлия, дойдоха със сала. Направо бяха страшни. — И погледна към Даг с ново уважение.

Бар май протестираше за нещо. Даг посочи куката си и заговори по-разпалено.

— Олеле — въздъхна Фаун. — Ако Даг е споменал нещо за Вълчи хребет, това момче е загазило повече, отколкото може да си представи.

— Вълчи хребет ли? — попита Ремо. — Онзи Вълчи хребет ли? Даг е бил там?

— Там е изгубил ръката си — обясни Уит и вдигна лявата си ръка. — Откъснал я е един от свирепите вълци, дето злината ги била създала, така каза. Не говори много за онова време. Само че изпрати кожата на татко като част от брачните дарове след сватбата. Огромна е като кожа на кон. Близнаците разправяха, че не била истинска, но ние с татко сме на друго мнение.

— Оцелели са шепа хора… чакай малко. Капитан на патрул на Вълчи хребет, така ли?

— Да. Точно затова не обича да говори по този въпрос — заяви Фаун. — Така че внимавай да не се изпуснеш. Оттогава не желае и да чуе повече да е капитан. Въпреки че е сразил злината.

— Отсъстващи богове — възкликна Ремо. Не откъсваше очи от двамата в малката лодка. Даг продължаваше да говори. През повечето време Бар мълчеше. Когато Даг сви юмрук, за да подчертае нещо особено важно, поне така реши Фаун, Бар сякаш се бе смалил. Седеше превит като някой просяк. Ако се отдръпнеше още малко, сигурно щеше да цопне във водата.

Устните на младежа бяха престанали да се движат. Само кимаше с глава, а от време на време я поклащаше. Накрая Даг се отпусна, а Бар стисна греблото и насочи лодката към „Завръщане“. Когато спряха, Даг остана седнал, подпрял ръка на коляното си. Чакаше. Бар погледна нагоре и прочисти гърлото си.

— Госпожице Клиъркрийк — капитан Бери де — поправи се Бар, когато тя се намръщи зловещо. — Първо, извинявам се за онова, което направих онази сутрин. Истината е, че се опитвах да вплета в същността ти убеждение да се ядосаш на Ремо и да го изриташ, така че той да се върне с мен. Сбърках. Освен това нямам достатъчно си… — Забеляза как веждите на Даг помръднаха и каза нещо друго: — Просто допуснах голяма грешка.

Пое дъх и продължи:

— Извинявам се и на теб, Ремо. Първо, задето пробвах да настроя срещу теб капитан Бери, което бе несправедливо както към теб, така и към нея, и второ, задето се увлякох по онова лодкарско момиче в Пърл Бенд, въпреки че ти настояваше да се откажа, задето счупи ножа на баба си, докато се опитваше да ме измъкнеш от боя, заради тъпата шега с тенджерите, за която явно ще трябва да се извинявам, докато не побелея. То май мога да продължа в този дух до края на седмицата, но наистина много се извинявам. — Вдигна очи и погледна Фаун. Беше готов да заплаче. „О, богове, Даг, няма нищо половинчато при теб. Знаех си аз, че…“

Ремо беше зяпнал приятеля си изумено.

— Извинявам се на всички на борда на „Завръщане“ — рече накрая Бар, — задето ви тормозех като истинска злина през последните няколко дни.

Прозвуча дълбокият глас на Даг:

— Предложението е следното. Капитан Бери, аз се застъпвам за Бар и гарантирам, че ще се държи прилично, ако му позволиш да остане на борда и да си плати превоза с работа. В замяна Бар ще се остави в ръцете ми, все едно съм му патрулен командир. Бар, ако си съгласен, можеш да се качиш на борда. В противен случай оставаш сам.

Бар погледна ширналата се река и въздъхна дълбоко.

— Съгласен съм, господине. — Вдигна поглед. — Съгласен съм, госпожо.

Бери стисна скептично устни.

— Нали разбираш, недорасъл патрулен, че ще останеш единствено заради Даг? Той си спечели уважението ми, докато ти си много далече от това, така че да знаеш, че него ще злепоставиш. Нямам представа как възнамеряваш да си платиш дълга, но по този въпрос се разбирайте двамата. Само че аз не съм длъжна да те търпя и ако още веднъж ми се замотаеш в краката, много ще патиш. Разбрахме ли се?

— Да, госпожо.

Тя погледна Даг и той кимна.

— Добре тогава. Можеш да се качиш.

Даг се качи на лодката, Бар отново подаде багажа си и двамата с Ремо качиха малката лодка на задната палуба и я вързаха. Скоро след това седнаха да обядват. Бар се хранеше колебливо, но не остави нито хапка в чинията си. И направи добре, защото първата му задача беше да почисти и измие заедно с Ход, работа, с която той се зае, без да каже и дума. Не продума и когато седна зад греблата с Даг и Бо. На вечеря вече не приличаше на призрак и дори подхвърли няколко думи освен молбите някой да му подаде солта или хляба.

Вечерта, когато се сгуши до Даг, Фаун прошепна:

— Какво толкова каза на Бар в лодката? Виждала съм жаби, премазани от каруца, които са били в по-добра форма от него.

— Нека си остане между нас двамата, Искрице. Не си го слагай на сърцето. Бар е издръжлив. Трябваше да го посмачкам. Ако бях казал подобни неща на горкия Ремо, досега да се е нанизал на ножа си, но това само поразклати малко Бар.

— Да не си използвал убеждение?

— Не се наложи. Той си беше готов. Напомня ми как възпитават мулетата в Рейнтрий. Първо го прасваш между ушите с някое дърво, ама с всички сили. Така разбира за какво става въпрос. След това започваш.

— Искаш да кажеш, че този метод действа както при мулета, така и при патрулни.

— По-скоро при патрулни, които се държат като мулета. Не можеш да отречеш, че Бар е пропътувал двеста или триста мили, за да търси партньора си. Това момче е сбъркано в много отношения, но не можеш да го обвиниш, че е пораженец.

— А ти къде си се научил да се справяш с патрулни, които се държат като мулета?

Устните му потрепнаха до веждата й.

— Наблюдавах собствения си патрулен капитан, докато бях млад. Ама много внимателно.

— Толкова внимателно, че да изпиташ на собствен гръб какво прави ли?

— Точно така.

Усмивката й се отри в ключицата му.

— Муле такова. Защо ли не се учудвам? А пък аз си мислех, че си приличал на младия Ремо.

— И Ремо, и Бар ми напомнят за мен самия. И ме карат да изпитвам огромно уважение към старите си патрулни капитани.

 

 

На следващия ден, поне според Фаун, Бар се представи като ценен член на екипажа. И мускулите, и усетът му за същност помогнаха, а след като имаха допълнителен човек, работата вървеше по-леко, с изключение на задълженията в кухнята. Единствено Ход бе недоволен, че работата му на греблата е по-малко, но се успокои, когато на Бар бе възложено да мие чиниите на всяко трето хранене. Приятната атмосфера на „Завръщане“ започна да се връща.

Бери спря в голям крайречен град — за съвсем кратко, така че Бо нямаше време да хукне към първата кръчма, — и научи, че хората помнят лодката на баща й от миналата есен. Намръщи се и се замисли. Не спираше да брои колко мили остават до мястото, където Грейс и Грей се сливаха; „Завръщане“ бе изминала повече от две трети от пътя от Трипойнт до мястото на сливането им. Имаше още време и възможности, но разстоянието намаляваше и Фаун усети, че напрежението на Бери нараства.

Даг помоли да спрат в още един салджийски лагер на Езерняци. Ремо остана на борда, Бар също. Даг се върна скоро и поклати глава.

— Прекалено са малки тези лагери по реката. Май е най-добре да изчакам някой лагер по-надолу по течението. Там ще имам по-добри шансове.

Докато бяха в Пърл Рифъл, Фаун си беше мислила, че Грейс е голяма река, но вече й стана ясно, че е била много наивна. Реката бе станала значително по-широка и то не само заради дъждовете и покачването на нивото. Завоите бяха повече и удължаваха пътя, течението не вървеше само на запад и младата жена напълно обърка посоките, още повече че небето бе мрачно и сиво. Следобеда на следващия ден облаците се разкъсаха и слънцето се показа. Когато студеният вятър утихна, Фаун се качи на покрива и седна до Бери, за да наблюдава местността. Бреговете бяха станали по-сиви, водата проблясваше под слънчевите лъчи в тъмно металическо синьо.

Слънцето клонеше към залез, сенките се бяха издължили; след един завой видяха до брега познат кораб. Екипажът беше наклал огън. Щом видяха „Завръщане“, някои се надигнаха и помахаха, а капитан Уейн изтича в задната част на „Костенурката“ и се провикна:

— Здрасти, капитан Бери! Какво ще кажеш да ви нахраним с овнешко, а ти да ни посвириш?

Бери се ухили и се обърна към Фаун.

— Какво ще кажеш? Иска ли готвачката малко почивка?

Фаун погледна подозрително лодкарите, които се развикаха, щом чуха предложението на капитана си.

— Не знам. Безопасно ли е?

Досега Бери бе придружавана от баща си и големия си брат, които я бяха закриляли.

— О, да. На Уейн много му знае устата, но се държи прилично, стига и ти да се държиш прилично с него. Не че няма да се пробва. Теб едва ли ще те притеснява, нали си имаш Даг.

Точно така, имаше си Даг. Освен това с тях щяха да са Уит, Ремо, Ход, Бо и по всяка вероятност Бар, а също и Хоторн, за подкрепа. Фаун реши, че трябва да е смела като Бери.

— Съгласна съм.

Бери помаха с ръка.

— Момчета, осигурихте си музиката! — Изви руля, насочи „Завръщане“ към брега и спря до „Костенурката“. Гребците наскачаха, за да поемат подхвърлените въжета.

— Какво, с още Езерняци ли сте се сдобили? — попита капитан Уейн, когато новопристигналият екипаж се скупчи около огъня. — Бери, ти да не би да ги колекционираш?

— Може и така да се каже — отвърна тя. — Това са Ремо и Бар. Вече познавате Даг.

Уейн докосна шапката си за поздрав към Даг и веднага го помоли да се погрижи за един човек от екипажа му — бил си ударил крака. Даг отвърна на кимването и за момент сведе поглед. Никой не спомена и дума за пясъчния нанос, където бяха заседнали. Може би Уейн се опитваше да се извини, а Бери очевидно приемаше извинението.

— Я кажи, Уейн, ти да не би пак да си крал овце? — попита Бо и кимна към близкия огън, където двама от гребците въртяха на шиш един овен. Капки мазнина падаха в пламъците и димяха, носеше се примамлив аромат. Фаун усети как устата й се пълни със слюнка. Уит се облиза.

Уейн пъхна палци под тирантите си и се изпъчи.

— Сам знаеш, че фермерите ни ги дадоха. — Махна с ръка към шиша и към три уплашени овце, вързани зад лагера.

— Така беше, сам ни каза да ги вземем — обади се якият му помощник. — Примоли се и ние се съгласихме.

— Направо не е за вярване — измърмори Бери.

— Самата истина — извика възмутено Уейн. По лицето му плъзна хитра усмивка. — Да ти кажа, подминахме стадото и момчетата рекоха, че прясно месце ще им дойде добре за вечеря, но фермерът искаше много скъпо. Аз отказах и наредих никой да не краде овцете, все пак ние сме над такива неща, та се обзаложих със Садлър на бъчва бира, че ще докарам овцете, а той вика, че не можело, което е все едно да покажеш червено на бик. Нали ме знаеш какъв съм.

Бери кимна и изви скептично русите си вежди, което, изглежда, поощри капитана.

— Та завързахме „Костенурката“ и с още две момчета дръпнахме овцете — да ти кажа, тежка работа е това да се примъкваш по калното пасище — и набутахме в устите на шестте най-бавни малко лют сос от червен пипер.

— Или най-кротките — измърмори Фаун, усетила накъде вървят нещата.

— Да ги бяхте видели как хукнаха, как започнаха да тръскат глави. И като закапа оранжева слюнка…

Помощникът на Уейн, Садлър, продължи разказа през смях:

— И значи капитан Уейн отива в кошарата при фермера и му вика, че нещо не е наред с овцете, че са прихванали греймаутска чума, дето била силно заразна. Човекът направо се разтрепери, когато Уейн му разказа как надолу по Грей болестта покосявала цели стада само за седмица. Фермерът пита какво да прави и Уейн му разправя, че нямало лек, че трябва да зарови труповете във вар, на много мили от останалите. Човечецът направо се разплака за овцете си, така че щом Уейн предложи да откараме болните, фермерът даже ни благодари. Та така.

— Да не забравиш, че ми дължиш буре бира! — напомни му Уейн и го плесна добродушно по гърба.

— Дадено — закашля се Садлър. — Ама си струваше да видиш облекчението на фермера, докато отвеждахме горките овце. А Уейн не излъга — овцете не оживяха. Или поне няма да оживеят де.

Гребците се разсмяха и дори Ремо и Бар се усмихнаха. Разказът свърши и всички се заеха с приготвянето на вечерята, за която бе предвидено и цяло буре бира, сложено на един пън. Даг отиде да се погрижа за човека с наранения крак. Фаун се намръщи.

— Какво ти става? — прошепна Уит.

— Можеха да са овцете на татко — измърмори тя.

— Едва ли татко щеше да се върже на тези приказки за греймаутска чума, Фаун. Той си познава овцете.

— Не е там работата. Фермерът може и да не е бил умен като татко, но съм сигурна, че се труди не по-малко от него. За мен подобни лъжи са равносилни на кражба. Постъпили са жестоко.

Димът се понесе към тях и Уит вдиша жадно.

— Вече не можем да спасим овцете, Фаун. Не бива да позволяваме смъртта им да е напразна. Не хаби нищо и не гледай чуждото, както би казала мама.

— Няма да ям! — заяви тя. — Според мен и ти не трябва да ядеш.

— Фаун! — възмути се той. — Не можем да мрънкаме и да развалим веселбата на хората. Тези гребци се скъсват от работа. За тях това е невинно развлечение. Също като пикник с малко песни.

— И фермерът се е скъсвал от работа. Сигурно работи повече и от гребците. Ти не би помислил да крадеш овце, нали?

— Не е това… о, мътните го взели. Недей да ядеш вкусното овнешко, след като така си решила, но не ми казвай какво да правя. — И той се отдалечи да се успокои с халба бира от запасите на „Костенурката“.

Фаун стисна зъби. Нямаше право да разваля веселбата. Още повече че това бе начинът на Уейн да се извини на капитана на „Завръщане“ за пясъчния нанос. Въпреки това реши да не докосва краденото овнешко. Ремо бе отишъл да помогне на Даг да излекува болния и тя се оттегли тихо на „Завръщане“, седна и впи поглед към лагера на брега. Слънцето залезе и огънят заблестя още по-ярък и примамлив.

Моряците станаха още по-шумни. Бо едва се държеше на крака, ухилен глупаво, въпреки че Ход, изглежда, се грижеше за него. Хоторн се хвалеше с миещото мече и номерата му. Бар и Ремо седяха един до друг край мъжа с превързан крак и не се държаха дръпнато като Езерняци. Уейн, Садлър и Уит бяха насядали около Бери. Фаун се запита какъв е смисълът да се дели от останалите, след като никой не го забелязва. Поне един обаче усети липсата й. Даг се върна на лодката и се качи на покрива при нея.

— Какво те притеснява, Искрице? Добре ли си? Мислех, че месечният ти цикъл вече мина.

— Мина. Просто не мога да спра да мисля за горкия фермер, когото Уейн е ограбил. Или излъгал, ако предпочиташ. Просто не е честно! — Погледна го с нескрито подозрение. — Ти ще ядеш ли от крадения овен?

— Ами… вече ядох.

— Да не си посмял да ме целуваш с тези мазни устни — нацупи се тя.

Той прочисти гърлото си.

— Дойдох да си взема дайрето и няколко кофи, по които да барабанят момчетата. Бери си настройва цигулката и ми обясни какво иска да правя.

— Ами, добре. — Даг отдавна не бе свирил край лагерния огън; тя знаеше, че това е било едно от удоволствията му като патрулен. Дайрето не бе инструмент за соло. „Мътните да го вземат капитан Уейн.“

На брега, сред сенките, жално изблея неясно бяло петно. На Фаун й хрумна, че фермерът не е изгубил безвъзвратно всичките си овце. Тих удар в корпуса й напомни, че лодката на „Завръщане“ е спусната във водата, а не е на палубата, където я закрепваха при лошо време. Сама никога нямаше да може да я спусне. Дали щеше да успее да се справи с греблата? И то срещу течението?

Погледна Даг. Дали щеше да успее да го накара да й помогне? Май не. Понякога, като се изключеше онази история с рибата, той се държеше съвсем като възрастен и прекалено отговорен човек. Значи оставаше Уит, но той, изглежда, бе преминал към другия лагер. Сега обаче тя имаше причина да иска веселбата да продължи и бирата да се лее в изобилие. Не биваше да позволява нито един Езерняк или лодкар да остава с празна чаша.

— Не бих изпуснала музиката ти заради всички овни на света. — Усмихна се на Даг, който се развесели от промяната в настроението й. Тя дори му позволи да я целуне по челото със същите устни, за които се кълнеше, че не иска да усеща, а след това слезе от покрива.

Едва се стърпя да не заподскача след Даг.

 

 

Луната се бе вдигнала високо и хвърляше сребристи отблясъци в мъглата, която се виеше над реката. Бе тихо, сякаш древен магьосник бе изрекъл заклинание. Истинска нощ за романтика, въпреки че на влюбените щеше да им е най-уютно под топло одеяло. Бе оставила Даг да хърка завит. Вместо него обаче…

— Фаун, това е лудост — изсъска Уит.

— Повдигни твоя край, Уит.

— Някой ще ни чуе.

— Няма, ако млъкнеш и повдигнеш. Всички са пияни-заляни.

— Уейн ще побеснее.

— Аз вече съм бясна. Уит, ако не искаш да ми помогнеш да качим тъпите овце в лодката, не само ще кажа на Бери какви ги вършехте с момчетата на Роупър, докато бяхте с Танзи Мейепъл на тавана на Милърсън, но ще я събудя и ще й разкажа още сега.

— Беее — изблея обърканата овца, докато се плъзгаше в калта и камъните на брега.

— А ти млъквай веднага — прошепна гневно Фаун. — Вдигай, Уит!

Той изпъшка, напъна се и последната овца бе качена при другите две. Дванайсет крака трополяха по дъното на лодката. Кръгли жълти очи изпъкваха над дългите бели муцуни. Фаун се спусна да задържи едната, когато забеляза, че се опитва да се измъкне, и си намокри обувките.

— Да тръгваме — прошепна. — Нали няма да се опитат да скочат, докато сме във водата?

— Може и да опитат. Тогава руното им ще поеме вода и ще се удавят. Овцете са дори по-глупави от пилците.

— Уит, няма животно по-глупаво от пилето.

— И това е истина — съгласи се Уит. — Добре де, глупави са колкото пилетата.

Фаун се качи след Уит и едва сега забеляза, че краят на лодката е заседнал в калта. Слезе, за да я изтласка, и застина, когато чу изпълнен с удивление глас.

— Защо сте качили овцете в лодката?

Извъртя се и забеляза Бар в сенките.

— Ти защо не спиш? — изсъска тя.

— Спях, но станах да пикая. Добра им е бирата на тези момчета. Вие какво правите?

— Не е твоя работа. Върви да спиш.

Бар се почеса по брадичката и присви очи.

— Даг знае ли, че сте тук? — По изражението му пролича, че е отпуснал усета си за същност. — Не, той спи.

— Знам. Да не си посмял да го събудиш. Той има нужда от почивка. — Фаун стъпи смело в калта и забута лодката. Тя се отдели от брега.

— Не искаш Даг да разбере какви ги вършиш. Става интересно — продължи Бар и ги последва.

— Връщаме откраднатите овце — обясни Уит. — Не ме гледай. Идеята не беше моя.

— Капитан Уейн няма ли да се ядоса?

— Не — отвърна Фаун. — Ще реши, че са прегризали въжетата и са избягали. Оставих краищата назъбени, олигавени в слюнка. — Избърса ръце в полата си и стисна греблото. За съжаление тласъците на Уит бяха двойно по-силни от нейните и лодката се обърна към брега. Течението започна да ги изтласква назад. Бар вървеше успоредно с тях и внимаваше къде стъпва по камъните.

— Така никога няма да се оправите срещу течението — отбеляза той.

— Поне ще опитаме, така че не ни пречи. — Не че Бар им пречеше, просто приказките му я дразнеха.

Бар продължи да върви успоредно с тях. Пристъпваше съвсем бавно. Една от овцете изблея.

— Изобщо не напредвате — обади се отново Бар.

— Да пробваме по-навътре, Уит — предложи Фаун.

— Няма смисъл. Там течението е по-силно.

Беее. Беее.

— Даг жив ще ме одере, ако ви оставя да се удавите — заоплаква се Бар.

— Ами не му казвай — изсъска през зъби Фаун. Ръцете вече я боляха.

След малко Бар не издържа.

— Така не може. Дай на мен. Приближете се, за да взема греблото от Фаун.

— Не ни е притрябвала помощта ти — сопна се Фаун.

— Напротив — опъна се Уит и загреба отново. Колкото и да се мъчеше младата жена, все не успяваше да спре лодката да се върти.

— Чакай, тъпите овце ще се опитат да скочат.

— Дръж ги тогава. А ние с Бар ще гребем.

Фаун се предаде. Бар се качи и двамата с Уит отново оттласнаха лодката. Фаун се намести на седалката и избута една овца, притиснала се в полата й. След малко вече бе доволна от напредъка срещу течението. Уит нямаше големи мускули, но бе заякнал благодарение на работата във фермата. Бе равностоен на широкоплещестия Бар.

Овцете не спираха да блеят. Една се опита да се самоубие, като скочи в реката, но Фаун се метна напред и я стисна за мазната вълна. Още една се опита да последва примера й.

— Не можеш ли да успокоиш тези овце със същността си? — обърна се Фаун към Бар. — Даг го може.

— Не се занимавам с овце — отвърна презрително Бар.

— Само с капитани — засече го Уит и за известно време се възцари ледено мълчание. Покрай тях се плъзгаха гори, посребрени от лунната светлина.

— Ще ми излязат мехури — оплака се Уит. — Колко още остава?

— Търсим пасище, което стига чак до водата — обясни сестра му.

— Ами ако ги вкарват в кошара през нощта? — попита Уит. — Знаеш ли колко пасища има, дето стигат чак до водата? Минаваме покрай такива дни наред.

Фаун мълчеше.

— Ти имаш ли представа кое пасище търсим? — попита Бар.

— Ами… те…

— Фаун! — възмути се Уит. — Ами ако онази ферма се окаже на двайсет мили нагоре? Ами ако е повече? Уейн едва ли е спрял много близо от страх фермерът да не разбере, че е бил изигран.

— Нямам намерение да греба двайсет мили — започна да негодува Бар.

Заформяше се бунт. Спряха на първото пасище, което отговаряше на описанието, и Бар и Уит свалиха блеещия товар. Овцете направиха няколко крачки и се скупчиха една до друга, след което погледнаха неблагодарно спасителите си. Уит задърпа Фаун към лодката и поеха надолу по течението.

— Дано си намерят по-умен стопанин — измърмори тя.

— Овцете няма да се сетят да ни благодарят, че сме им спасили живота — заяви саркастично Уит, обърна се и им помаха с ръка.

— Уит, те са просто овце — опита се да го вразуми Фаун. — Да не би да очакваш благодарност? Просто… ами постъпихме правилно.

— Също като… — започна Бар и бързо млъкна. Фаун го погледна подозрително. — Ама страшно вонят. Кой ще почисти лодката?

— Няма да съм аз — побърза да отвърне Уит.

— Все някой трябва да я почисти — настоя Бар. — Не можем да оставим… доказателства.

— Аз ще я оправя — изсъска Фаун.

Прекрасната луна вече не ги радваше. Но поне видяха „Завръщане“ много скоро, тъй като се спускаха по течението.

— Благодаря ви и на двамата — рече рязко Фаун. — Въпреки че не оправихме напълно нещата, сега съм по-спокойна. Нямаше да се справя без вашата помощ.

— Да не забравиш — подхвърли Уит.

— Двамата праведни, не бързайте да се радвате — предупреди ги Бар и кимна към „Завръщане“. Фаун проследи погледа му и застина на място, когато забеляза Даг — седеше с кръстосани крака на покрива и гледаше към тях.

— Ами сега? — ахна Уит.

— Уит, нямаш представа колко се радвам, че си тук — измърмори Бар. — Този път няма да има никакви недоразумения. — Погледна предпазливо Фаун.

Младата жена знаеше, че страхът му е напълно обоснован.

Щом стигнаха до лодката, Даг се спусна на задната палуба и хвана въжето, което му подаде Фаун.

Подуши въздуха и попита сухо:

— Добре ли се разходихте?

— Ами да — отвърна предизвикателно Фаун.

— Уит, Бар… имате глуповатото изражение на овце.

— Не, само миришем на овце — опита се да се защити Уит.

— Не съм виновен аз — избърбори Бар.

Даг изви устни.

— Този път, Бар, ти вярвам.

Помогна им да се качат и върза внимателно лодката.

— Ще ни издадеш ли? — попита уплашено Уит.

— На кого? Овцете не бяха мои. — И добави: — Нито пък ваши.

Бар си отдъхна облекчено, а Даг поведе Фаун да си легне.

Едва се сдържа, докато зарови глава във възглавницата. Тогава се разсмя, а Фаун го сръчка.

— Престани!

Мина доста време, докато най-сетне престане.

 

 

„Завръщане“ отплава на зазоряване. Махмурлиите от „Бързата костенурка“ вече претърсваха гората, за да открият избягалите овце.

Гребците натискаха греблата колкото да насочват лодката по течението. Фаун направи силен чай и някъде по обед екипажът живна.

Отдясно се вля кафява река и течението ги понесе с нови сили.

— Това още не е Грей, нали? — обърна се Фаун към Бери, когато погледна през прозореца на кухнята и откри, че са много далече от брега.

— Не е — потвърди доволно Бери и отпи глътка чай. — Това е река Беърграс. Минава през Рейнтрий чак до Фармърс Флатс. Вече изминахме три четвърти от пътя от Трипойнт до сливането на двете големи реки. В Рейнтрий миналата седмица сигурно е имало бури. Досега не бях виждала Беърграс толкова придошла.

— По нея минават ли плавателни съдове?

— Разбира се. Чак до Фармърс Флатс, където е центърът на навигацията. Беърграс е почти толкова натоварена, колкото и Грейс.

Фаун се припомни, че съсипаният от злината Грийнспринг се намираше на един от притоците в горната част на Беърграс. Там бе и лагерът Боунмарш. Миналогодишната тежка кампания срещу злината бе проведена на север от големия град Фармърс Флатс. Съсипията не бе стигнала чак дотук. Даг може и да благодареше на отсъстващите богове, но Фаун знаеше, че всички благодарности трябва да са насочени към самия него.

След вливането на Беърграс на някои места Грейс бе преляла. Някои от по-малките островчета не се виждаха, единствено голи дървета стърчаха над водата, сякаш растяха в езеро. На места Фаун забеляза животни, хванати в капан сред клоните — опосуми и миещи мечки, две кафяви мечки, дори една дива котка. Подминаха глиган, който се опитваше да плува, и Бери едва успя да спре мъжете на борда да не се опитват да го убият. Край островите се бяха натрупали какви ли не наноси, някои се откъсваха и се понасяха по течението.

Привечер Бери изпрати двама от мъжете на греблата, за да изтласкат лодката на брега. Докато се опитваха да я завържат на тихо място, непосредствено след един завой, покрай тях мина странен плавателен съд — две свързани лодки. Екипажът очевидно се опитваше да ги управлява, но напълно безуспешно, тъй като те се въртяха, носени от течението.

Бо се провикна от задната палуба, за да им каже да спрат, преди да мръкне, но те или не го чуха, или не го разбраха. Никой на „Завръщане“ не чу какво крещяха.

— Защо са направили така лодките? — попита любопитно Фаун.

— Сигурно са някакви глупави момчетии от Рейнтрий, които не знаят нищичко за реката и нямат работа по нея — отвърна Бо и се изплю презрително през борда.

— Или за компания, или за да не се изгубят в тъмното. Така сигурно се чувстват по-сигурно в голямата река — отвърна замислено Уит. — Дори „Завръщане“ ми се струва малка.

— Сега разбираш ли защо не се чувстват по-сигурни? — отвърна Бери.

— Ясно! — извика развълнувано Фаун, без да откъсва поглед от отдалечаващите се лодки.

Бери се ухили.

— За теб не се и съмнявам. Чакай да видим какво ще каже Уит.

Уит присви очи в полумрака.

— Опитват се да плават с двойно по-голямо тегло и двойно по-малко гребла.

Фаун закима окуражаващо.

— Точно така. — Бери се ухили. — От теб може и да излезе моряк.

Уит й се усмихна чаровно.

— Надявам се.

Тя също се усмихна. Не бе обичайната й студена усмивка, а топла и искрена. Тя поклати глава.

— Да не говорим, че са тръгнали късно вечерта. Ако си нямат Езерняк на борда, не постъпват много умно. — Тя се загледа след тях, очите й бяха сиви в настъпващия мрак. Фаун я чу да мърмори: — Татко не е някой невеж фермер. Какво ли се е случило?