Хенри Райдър Хагард
Пръстенът на Савската царица (15)

Глава XV
Сержант Куик има предчувствие

От този ден нататък всички ние, особено Оливър, бяхме пазени ден и нощ от подбрани хора, за които се смяташе, че не може да бъдат подкупени. Като следствие на това царят на Русия едва ли водеше по-скучно съществуване от нашето в Мур. Но бе ни станало вече личен живот, тъй като стражи и съгледвачи се спотайваха на всеки ъгъл, а вкусители бяха задължени да опитват от всяко блюдо и да опитват от всяка чаша преди тя да бъде докосната от устните ни, за да не ни сполети съдбата на фараон. Неговата загуба оплаквахме като жертва на човешко същество. Мисля, че от всички най-скучно беше на Оливър и Македа, чиито възможности за срещи бяха твърде ограничени от този строг надзор, Кой можеше да шепне сладки глупости на възлюбената си, когато двама войници, въоръжени до зъби, никога не го изпускаха от очи? Особено пък, когато любимата е владетелка на тези войници. Разбира се, резултатът беше, че двойката пое рискове, които не останаха незабелязани. Така интимните им отношения станаха клюка на цялата страна.

Все пак, колкото и досадни, тези предпазни мерки бяха успешни, защото никой от нас не бе отровен или пък ничие гърло не бе прерязано, макар непрекъснато да бяхме жертва на тайнствени произшествия. Така голяма скала се изтъркаля почти върху нас, когато седяхме заедно една вечер до някакъв хълм, серия стрели префучаха помежду ни, докато яздехме край някакъв храсталак, и една от тях уби коня на Хигс. Само че, когато местата бяха претърсени, никой не бе намерен. Освен това бе разкрит голям заговор срещу нас, в който бяха замесени няколко благородници и жреци, но такова бе настроението в страната, че освен лично да ги предупреди, Македа не посмя да ги накаже.

Малко по-късно работите се поправиха по следната причина. Един ден в двореца пристигнаха двама пастири заедно с другарите си и съобщиха, че като пасли козите си по западните хълмове на много мили оттук, внезапно върху билото се появила група от петнадесет фунг, които ги завързали, поставили им кърпи на очите, сетне им казали подигравателно да отнесат послание до Съвета и до белите хора. Посланието гласяло: Абати трябвало да побързат с разрушаването на сфинкса Хармак, в противен случай главата му щяла да се придвижи до Мур според предсказанието, а когато това станело, фунг ще я последват, защото знаели как да го сторят. После качили двамата пастири върху една видима скала, където на следната сутрин били открити от други козари, същите, които ги бяха придружили до двореца и потвърдиха техния разказ.

Разбира се, бе извършена бърза проверка, но аз знаех, че като стигнем до мястото, нямаше да открием никаква следа от фунг. Намерихме само едно копие със забита дръжка в земята и насочено острие към Мур — явна заплаха или предизвикателство. Никакъв друг знак от тях не бе останал, защото бе паднал и силен дъжд и бе заличил следите им, които трябва да са били твърде слаби върху каменистата почва.

Въпреки най-старателното търсене от опитни хора, начинът им на придвижване и изтегляне остана тайна и до днес. Единствените места, през които се допускаше за възможно преодоляването на пропастта към Мур, се наблюдаваха непрекъснато. Следователно изводът бе, че фунг бяха открили някакъв друг път и ако петнадесет души можеха да го изкачат, защо не и петнадесет хиляди! Само че къде беше този път? Напразно бяха обещани големи награди в земя и почести на този, който би го открил, защото въпреки непрекъснатите съобщения за такива „открития“, при проверката се установяваше, че са просто фантазии.

Най-после видяхме, че абати са съвсем изплашени, защото случилото се скоро премина с допълнения от уста на уста, докато целият народ не говореше за нищо друго. Това бе все едно, ако ние англичаните научехме, че огромна чужда армия е дебаркирала на бреговете ни и, след като е прекъснала съобщителните линии и завзела железниците, се е придвижила към Лондон. Ефектът от такива новини за народ, смятал винаги нахлуването за невъзможно, може лесно да си представим. Аз само се надявах, че ние бихме го приели по-добре, отколкото го сториха абати.

Тяхното перчене, веселата увереност, приказки за „каменните стени на стария Мур“ се изпариха за един час. Сега се говореше само за дисциплинираните и страхотни полкове на фунг, в които всеки човек бил обучен за война, и какво би станало с тях, цивилизования и миролюбив народ абати, отказал справедливо всички отбранителни теготи, ако тези полкове внезапно се появят сред тях. Те крещяха, че са предадени, и призоваваха за кървава разправа с някои от съветниците. Този паркетен рицар Джошуа изгуби временно популярността си, докато Македа, била винаги за пълна бойна готовност в отблъскването на нападение, спечели проиграното от него.

Те изоставиха фермите си и се скупчиха в градовете и селата, където направиха каквото в Южна Африка наричат краали^[1]. Религията, била политически мъртва за тях, защото запазваха следи от европейската вяра, ако въобще някога са я имали, се превърна в манията на момента. Жреците станаха на почит, овце и говеда се принасяха в жертва. Даже се споменаваше, че (по маниера на враговете им фунг) и няколко човека споделили същата участ. Във всеки случай Всемогъщият бе умоляван ежедневно да унищожи омразните фунг и да защити своя народ абати от резултатите на собствения му долен егоизъм и подла безотговорност.

Е добре, светът е виждал подобни изяви и преди, сигурно ще види още много и при по-велики народи, които допускат луксът и удоволствията да изсмучат силата и мъжеството на нацията. Резултатът на всичко това бе, че абати се заловиха за думите на съгледвачите фунг към пастирите, които всъщност бяха повторение на словата на пратениците им пред Съвета малко по-рано: че те трябваше да побързат с разрушаването на идола Хармак, за да не се придвижи сам в Мур. Как идол с такива колосални размери, или даже само главата му, би могъл въобще да се движи, те не се запитваха. Обаче за тях беше ясно, че ако бъдеше разрушен, той нямаше да се движи, а освен това — че ние, неверниците, бяхме единствените, които можехме да осъществим такова разрушаване. Така и ние станахме популярни. Всеки бе любезен с нас и ни ласкаеше, всеки, даже и Джошуа, се покланяше, когато се приближавахме към него, и показваше най-жив интерес към напредъка на работата ни, която многобройни депутации и видни личности ни молеха да ускорим.

Още по-хубаво бе, че нежелателните произшествия като вече споменатите престанаха. Кучетата ни, защото получихме няколко други, вече не биваха отравяни. Скали, които изглеждаха здраво закрепени, вече не падаха и никакви стрели не свистяха край нас, когато излизахме на езда. Ние даже видяхме, че е безопасно да се лишаваме понякога от пазачите си, тъй като в интерес на всички бе да останем живи… за сега. И все пак аз например не бях измамен нито за миг и при случай и без случай предупреждавах другарите си, че вятърът скоро щеше да задуха от по-малко благоприятна посока.

Ние работехме, работехме, работехме! Само небето знаеше как ние се трудехме. Помислете за задачата, която всъщност беше само една от многото. Тунел трябваше да се пробие, забравих вече с каква дължина, през твърдата скала с помощта на несъвършени инструменти и с необучени хора. Този тунел трябваше при това да бъде завършен до определена дата. Стотина непредвидени мъчнотии изникваха и бяха отстранени една по една. Големи опасности ни дебнеха, но се избягваха, докато отговорността за това огромно инженерно постижение лежеше върху гърба на единствена личност — Оливър, Орм, който, въпреки че бе учил сапьорство, нямаше голям практически опит в такива начинания.

Истина е, че случаят прави човека, защото Орм се оказа достоен за него по начин, който мога да нарека само героичен. Когато не бе сам в тунела, се трудеше над многочислените си изчисления или пък определяше нивата с наличните инструменти. Защото, ако се допуснеше и най-малката грешка, целият този труд щеше да отиде напразно, да послужи само за хвърляне във въздуха на безполезна грамада от скали. Освен това се поставяше големият въпрос относно ефекта от количеството експлозив на наше разположение. Колкото и голяма да е мощта на това вещество, то сигурно нямаше да доведе до желания резултат, ако не беше научно точно разположено и разпределено.

Най-после, след нечовешки усилия, галерията бе проправена. Запасът ни от концентриран експлозив, около четири пълни камилски товара, беше поставен в също толкова отделни камери. Всяка бе точно толкова голяма, че да побере заряда, издълбана в древната скала, от която бе изсечен идолът. Тези камери бяха на около двадесет стъпки една от друга, въпреки че, ако имаше време да се продължи тунелът, разстоянието трябваше да бъде най-малкото четиридесет, та да получи веществото по-голям обхват на действие. Според математическото предвиждане на Оливър, дупките бяха изкопани в точния център на базата и на около тридесет стъпки под самото тяло на лежащия сфинкс. Това предвиждане обаче излезе малко грешно в няколко насоки. Зарядите бяха поставени по-далеч на изток или към главата на сфинкса и по-високо в основата, отколкото той предполагаше. Като си припомним, че нямаше възможност да измери паметника, който практически бе видял само веднъж отзад при условия, неблагоприятни за точността, тези незначителни грешки не бяха съществени. Забележително бе, че общият му план за операцията, основан на просто хипотетично изчисление, се оказа сравнително прецизен.

Накрая всичко бе готово и смъртоносните шишета от лято желязо бяха опаковани в пясък заедно с динамитни патрони, необходимите детонатори, електрически жици и прочее. Тази затруднителна и наистина опасна задача бе изпълнена изцяло в задушаваща атмосфера от ръцете на Орм и Куик. После започна друга работа — запълването на тунелите. Това изглежда бе необходимо, или поне аз разбрах така, да не би разширяващите се газове да избият назад през отходната дупка. Задачата бе толкова по-трудна, защото трябваше да се просече в скалата малък канал за проводниците, за да се намали рискът от прекъсването им в процеса на запушване. Иначе електрическата верига нямаше да задействува и никаква експлозия не би последвала.

Уговорката беше, че галерията трябва да се взриви при пълна луна в нощта на сватбената церемония между султанската дъщеря и моя син, насрочена в града на Хармак. Датата бе определена от самия владетел Барунг, обявил, както знаем, че щом тържеството завърши, той ще предприеме атаката си срещу Мур. Ние се грижехме да се спази времето и по друго съображение: в този ден само малък брой жреци и стражи щяха да останат при идола и моят син нямаше да бъде тук между тях. Все пак като християни не мислехме злото на мнозината невинни фунг, които биха загинали при друг случай.

Фаталният ден най-сетне настъпи. Всичко бе завършено, освен блокирането на прохода, което още продължаваше, или по-скоро бе ускорено чрез натрупването на свободни скали върху отвора му. Над това се трудеха непрекъснато стотина мъже. Жиците бяха изведени в онази малка стаичка в древния храм, където кучето фараон разкъса гърлото на Шадрах, и нито един сантиметър от тях не бе оставен без наблюдение от страх за произшествие или предателство. Електрическите батерии (две — в случай, че едната би отказала) бяха изпробвани, но не бяха свързани с проводниците. Те лежаха на пода и изглеждаха съвсем невинни. Ние, четиримата, седяхме около тях като вълшебници около магическия си казан, очаквайки някакво видение. Не бяхме радостни, а и кой би бил при такова напрежение? Наистина Орм, побледнял и отслабнал от непрекъсната работа — умствена и телесна, изглеждаше доста изтощен. Не можеше нито да яде, нито да пуши и с мъка го убедих да изпие малко туземно вино. Даже не пожела да отиде и види завършването на работата или да изпробва жиците.

— Вие можете да проверите — каза той. — Аз сторих, каквото можах. Сега нещата трябва да се оставят на шанса.

След обедното хранене Орм легна и спа доста дълбоко няколко часа. Около четири тези, които затрупваха отвора на тунела, приключиха работата си и начело с Куик бяха изведени от подземния град. После Хигс и аз взехме лампи и тръгнахме по протежение на проводниците, които лежаха в тесен изкоп, покрити с прах, премахнахме праха и проверихме състоянието им на интервали. Като не открихме нищо нередно, завърнахме се в стария храм и на входа му срещнахме планинеца Джафет, който по време на всичките тези процедури бе наша охрана. Действително без неговата помощ и без авторитета му сред абати галерията никога нямаше да се завърши, поне за това време. Светлината на лампата показа, че лицето му е много загрижено.

— О, лечителю — каза той, — имам няколко думи за ухото на капитан Орм. Бъдете така добър да ме отведете при него.

Ние му обяснихме, че той спи и не бива да се безпокои, обаче Джафет настоя, като добави:

— Елате и вие с мен, защото думите ми са не само за неговите, а и за вашите уши.

Тогава влязохме в малката стая и събудихме Орм, който скочи изплашен, защото помисли, че нещо неприятно бе станало.

— Какво има? — запита той Джафет. Да не би фунг да са прекъснали жиците?

— Не, о Орм, нещо по-лошо. Открих, че принц Джошуа е организирал съзаклятие да открадне „тази-чието-име-е-велико“.

— Какво искаш да кажеш? Разправи цялата история, Джафет! — застана нащрек Оливър.

— Тя е къса, господарю. Имам някои приятели, един от тях… той е от моята кръв, но не ме питай името му… е на служба при принца. Изпихме заедно кана вино, предполагам, че то развърза езика му, и той ми каза това. И аз му повярвах. Това е историята. За себе си и за народа принцът желае вие да разрушите идола фунг, затова не ви е застрашавал напоследък. Обаче, ако успеете, той не знае какво би станало. Страхува се абати от благодарност да не ви направят големи хора.

— Тогава той е магаре! — прекъсна го Куик. — Та абати не познават благодарността.

— Той се страхува — продължи Джафет — и от други неща. Например, че Детето на Царе може да изрази тази благодарност като изключително благоволение към един от вас. — И той погледна Орм, който отвърна главата си. — А принцът е сгоден за тази велика господарка, за която иска да се ожени по две причини: първо, защото това ще го направи първи сред абати, и, второ, защото напоследък мисли, че люби тази, която се страхува да не загуби. Затова е поставил един капан…

— Какъв капан? — запитах аз, защото Джафет млъкна.

— Не зная — отговори Джафет — и не мисля, че и приятелят ми знаеше, или пък не искаше да ми каже. Обаче разбрах, че планът е да се отвлече Детето на Царе в замъка на принц Джошуа, в другия край на езерото — на шест часа езда от нас, и там с принуда да се омъжи веднага за него.

— Наистина — каза Орм, — кога трябва да стане всичко това?

— Не зная точно, господарю. Не зная нищо друго, освен това, което моят приятел ми каза и което сметнах за правилно да ви съобщя незабавно. Все пак аз го запитах за времето и той каза, че навярно датата е определена за една нощ след идната неделя.

— Идущата неделя е след пет дни — забеляза Оливър с въздишка на облекчение. — Сигурен ли си, че можеш да се доверяваш на твоя приятел, Джафет?

— Не, господарю, не съм сигурен, винаги съм го знаел като лъжец. И все пак помислих, че трябва да ви кажа.

— Много мило от твоя страна, Джафет. Но бих желал да поспя още малко. Сега ти иди надолу по линията и виж дали всичко е в ред, а после се върни и докладвай.

Джафет поздрави по своя туземен начин и си отиде.

— Какво мислите по тази история? — запита Оливър, щом като той се отдалечи.

— Всичкото е вятър — отговори Хигс. — Това място е пълно с клюки и слухове и тази е една от тях.

Той замълча и погледна към мен.

— О! — възкликнах аз. — Съгласен съм с Хигс. Ако приятелят на Джафет имаше да съобщи наистина нещо, той би го казал с повече подробности. Навярно има доста неща, които Джошуа би желал да направи, но предполагам, че за сега той ще спре до тук. Ако искате моя съвет, недейте казва нищо по въпроса на Македа.

— Тогава всички сме съгласни. Но какво мислиш ти, сержанте? — запита Оливър, като се обърна към Куик, който стоеше в един ъгъл на стаята, зает с наблюдение на пода.

— Аз, капитане! — отговори той, като се изпъна мирно. — Е добре, моля за извинение, но не съм съгласен с тези господа, освен с това, че не трябва да се казва нищо на нашата господарка, която точно сега си има достатъчно ядове, че не е необходимо и да се плаши. Все пак може да има нещо. Макар този Джафет да е глупав, той е честен, а честните хора понякога хващат правилния край на тоягата. Той най-малкото вярва, че има нещо, и това е, което има значение за мен.

— Добре. Щом е такова твоето мнение, кое е най-доброто да се направи, сержанте? Съгласен съм, че Детето на Царе не бива да се уведомява и аз няма да напусна това място поне до десет часа тази вечер, защото целият материал в тунела има нужда да улегне малко, а и по други причини. Какво чертаеш там? — И той посочи пода, върху праха на който Куик рисуваше нещо с пръста си.

— План на личните стаи на господарката ни, капитане. Тя ви каза, че ще си почива при залез, нали, или пък по-рано, защото беше на крак по-голямата част от нощта. Искаше да поспи няколко часа преди… нещо да стане. Добре. Това е спалнята й, нали? И другата пред нея, в която прислужничките й спят. Отзад няма нищо, освен висока стена и ров, който не може да се изкачи.

— Това е много точно — прекъсна го Хигс. — Получих разрешение да снема плана на двореца. Само че има проход шест стъпки широк и двадесет дълъг, който води към помещението на стражата до преддверието на жените.

— Точно така, професоре. И този проход има чупка и, както си спомням, двама добре въоръжени мъже могат да го отбраняват срещу много хора. Да предположим сега, че аз и вие, професоре, бихме отишли да подремнем в това стражево помещение, което ще бъде празно, защото постовете са поставени при портата на двореца. Ние няма да сме нужни тук, защото, ако капитанът не взриви тази галерия, никой няма да го стори. Докторът ще му помага само в случай, че нещо не е в ред, а Джафет ще пази линията. Мисля, че няма нищо в тази басня, но кой знае? Може и да има и тогава ще се обвиняваме. Какво ще кажете, професоре?

— Аз ли? О, ще направя, каквото искаш, въпреки че бих желал повече да се покача на склона и да наблюдавам какво става.

— Не би видял нищо, Хигс — прекъсна го Оливър, — освен може би отражение на блясък в небето. Така че, ако нямаш нищо против, бих желал да отидеш със сержанта. Вярно, не трябва да алармираме Македа, но не съм много спокоен за нея и ако вие двамата бихте били там, щях да зная, че тя е в безопасност, и това би ме облекчило.

— Въпросът е решен — каза Хигс. — Ние веднага ще отидем. Знаеш ли какво, дай ми този портативен телефон, който няма да трябва другаде сега. Жицата ще стигне до двореца и ако апаратът работи изправно, можем да ти се обадим и да ти кажем как вървят работите.

Десет минути по-късно те се приготвиха. Куик се изправи пред Оливър, застана мирно и заяви:

— Готови сме за маршируване. Имате ли някакви заповеди, капитане?

— Не мисля, сержанте — отговори той и повдигна очи от малките батерии, които наблюдаваше, като да бяха живи същества. — Ти знаеш плановете. В десет, тоест след около два часа, аз натискам този ключ. Каквото и да става, това не бива да се случи по-рано — да не би синът на доктора да не е напуснал още идола, да не говорим за останалите нещастници. Шпионите ни донесоха, че сватбеният пир ще започне не по-рано от три часа след изгряването на луната.

— Това чух и аз, когато бях затворник — прекъсна го Хигс.

— Точно така — отговори Орм, — но винаги е добре да се остави малко резервно време в случай, че процесията се забави или по друга причина. Така че до десет аз ще стоя тук и можете да бъдете сигурен, докторе, че при никакви условия няма да взривя галерията преди този час. След това не зная какво ще стане, но ако не се появим, вие двамата ще бъде най-добре да дойдете да ни потърсите… в случай на произшествие, нали? Направете, каквото можете на вашето място съобразно условията. Докторът и аз пък ще направим всичко възможно тук. Мисля, че това е всичко, сержанте. Обадете се по телефона, ако жицата е достатъчно дълга и той работи. И така, потърсете ни в около десет и половина. Сбогом!

— Сбогом, капитане — отговори Куик, после протегна ръката си и раздруса тази на Орм, сетне без повече приказки взе лампата си и напусна стаята.

Някакъв импулс ме накара да го последвам, като оставих Орм и Хигс да разискват нещо, преди да се разделят. След като измина около петдесет ярда в ужасната тишина на този огромен подземен град, чиито разрушени жилища зееха от двете ни страни, сержантът се спря и каза внезапно:

— Вие не вярвате в предчувствия, нали докторе?

— Ни най-малко — отговорих аз.

— Радвам се за това, докторе. И все пак аз имам много лошо предусещане, че няма да видя повече капитана или вас.

— Тогава това ще бъде лош пазител за нас, Куик.

— Не, докторе, за мен. Мисля, че вие и двамата сте в ред и професорът също. Моето име е извикано отгоре или поне така ми се струва. Е добре, не ме е много грижа, въпреки че не съм светец, стараел съм се да изпълнявам дълга си и ако това е краят, здраве. Каквото е писано, то ще стане, нали? Защото всичко е записано за нас дълго преди да се появим или поне аз винаги съм мислил така. Все пак ще скърбя да се разделя от капитана, когото съм гледал и като дете. Бих желал да зная, че той се е отървал благополучно от тази дупка и се е оженил за тази мила дама, макар да се съмнявам в това.

— Глупости, сержанте — казах остро аз. — Не си на себе си. Цялата тази работа и грижите са ти се отразили на нервите.

— Дано да е така, докторе, но мисля, че онова е вярно. Както и да е, ако наистина излезе вярно и вие всички видите отново старата Англия, имам трима племенници, които живеят у дома, за които бихте могли да си спомните. Не казвайте нищо от това, дето ви надрънках, на капитана, докато тазвечерният кадрил не бъде разигран. Иначе би могло да го разтревожи, а той се нуждае от спокойствие до десет часа. Пък и след това — може би. Само че, ако не се видим повече, кажете му, че Самюел Куик му е изпратил Божието благоволение. Същото се отнася за вас, докторе, а също и за вашия син. А, ето че професорът идва, така че сбогом.

Минута по-късно те ме напуснаха и аз останах да ги наблюдавам, докато двете звезди на фенерите им се изгубиха в мрака.