Патриша Корнуел
Аутопсия (10)

10.

Други отпечатъци нямаше. Единствените ясни отпечатъци върху картонената папка бяха моите.

Имаше няколко размазани петна, но и още нещо, което беше толкова неочаквано, че за момент изцяло забравих печалната причина, поради която бях дошла при Вандер.

Той бе бомбардирал папката с лазерните лъчи и картонът светна като нощно небе, обсипано със звезди.

— Просто невероятно! — възкликна той за трети път.

— Тая проклетия трябва да е дошла от ръцете ми — казах аз невярващо. — Уинго беше с ръкавици. Бети също…

Вандер щракна горната лампа и поклати глава.

— Ако беше мъж, щях да кажа на полицията да те привика на разпит.

— И щеше да бъдеш съвсем прав.

Лицето му беше напрегнато.

— Спомни си какво си правила тази сутрин, Кей. Трябва да сме сигурни, че веществото е дошло от теб. И ако е така, може би ще се наложи да преразгледаме предположенията си за случаите с удушените жени, за блестящото вещество, което намираме…

— Не — прекъснах го аз. — Не е възможно аз да съм оставяла следи от веществото по телата, Нийлс. Бях с ръкавици през цялото време, докато съм работила по тях. Свалих ръкавиците, когато Уинго намери този тест. Тогава се докоснах до папката с голи ръце.

Той продължи да упорства:

— Ами лак за коса, някаква козметика? Нещо, което използваш постоянно?

— Невъзможно — повторих аз. — Това вещество го нямаше по труповете, които съм преглеждала. Само по телата на удушените жени.

— Права си.

За момент и двамата се замислихме.

— Бети и Уинго бяха ли с ръкавици, когато са пипали тази папка? — Той искаше да е сигурен.

— Да, и затова не са оставили отпечатъци.

— Значи не е много вероятно веществото да е от техните ръце?

— Трябва да е дошло от моите ръце. Освен ако и някой друг не е пипал папката.

— Искаш да кажеш някой друг, който поначало е оставил папката в хладилника. — Вандер ме изгледа скептично. — Единствените отпечатъци са твоите, Кей.

— Ами размазаните петна, Нийлс? Те могат да са на всекиго.

Разбира се, че можеше. Но аз знаех, че той не вярва. След малко попита:

— С какво се занимаваше, преди да дойдеш горе?

— Преглеждах трупа на жена, ударена от кола.

— А след това?

— След това дойде Уинго с папката и аз веднага я отнесох на Бети.

Той изгледа безизразно петната от кръв по престилката ми и отбеляза:

— Била си с ръкавици, докато си преглеждала трупа.

— Разбира се, и ги свалих, когато Уинго ми донесе папката, казах ти вече.

— От вътрешната страна на ръкавиците има талк.

— Не ми изглежда много вероятно.

— Може и да не е, но все отнякъде трябва да започнем.

Върнах се обратно в залата за аутопсия и взех един чифт от същите гумени ръкавици. След няколко минути Вандер разкъса пакета, обърна ръкавиците и насочи към тях лазерния лъч.

Не последва дори и проблясване. Талкът не реагираше — не че се бяхме надявали на реакция. Вече бяхме правили проби с всякакви козметични пудри, взети от стаите, в които са били убити жените, с надеждата да идентифицираме блестящото вещество. Пудрите, които бяха на основата на талка, също не бяха реагирали.

Лампите светнаха. Аз пушех и мислех. Опитвах се да си спомня всяка своя стъпка от момента, в който Уинго ми бе показал папката с предметните стъкла, до идването ми при Вандер. В момента, в който Уинго се приближи с теста, аз се занимавах с коронарните артерии. Оставих скалпела, свалих ръкавиците, отворих папката и разгледах предметните стъкла. Отидох до мивката, бързо измих ръцете си и ги изсуших с хартиена кърпичка. След това се качих горе при Бети. Дали бях пипала нещо в нейната лаборатория? Не можех да си спомня.

Единственото, което ми дойде наум, беше:

— Сапунът, с който се измих долу. Възможно ли е да е от него?

— Не ми се вярва — отговори Вандер, без да се замисля. — Особено ако след това си изплакнала ръцете си. Ако обикновеният сапун, който използваме ежедневно, реагираше дори и след изплакване, то тогава щяхме непрекъснато да намираме от блестящото вещество по телата и дрехите си. Сапунът, който се използва долу, е течен, дезинфекционен, нали така?

Наистина беше така, но аз не бяха използвала него. Прекалено много бързах и нямах време да се връщам до съблекалнята, където до мивката стояха шишета с розов дезинфекционен сапун. Вместо това бяха отишла до най-близката мивка, тази в залата за аутопсии, където имаше метална кутийка със зърнестия сив сапун на прах, който се използваше и във всички други части на сградата. Той беше евтин. И затова щатът го изкупуваше в промишлени количества. Нямах никаква представа какво съдържа. Нямаше почти никаква миризма и нито се разтваряше, нито се пенеше. Да се измиеш с него, бе като да се измиеш с мокър пясък.

В дъното на коридора имаше дамска тоалетна. Излязох за момент и след малко се върнах с шепа сив сапун на прах. Светлината угасна и Вандер отново включи лазера.

В същия момент прахът сякаш побесня, святкайки с бели неонови светлини.

— Боже Господи…

Вандер беше извън себе си от вълнение. За себе си не бих могла да кажа същото. Изгарях от желание да разбера какво е блестящото вещество, което намирахме по телата. Но никога не бях предполагала, че може да се окаже нещо, което се намира във всяка умивалня в собствената ми сграда.

А и все още не бях убедена. Наистина ли веществото по папката бе дошло от ръцете ми? Ами ако не беше така?

Започнахме да експериментираме.

Експертите по огнестрелно оръжие провеждат серии от пробни изстрели, за да установят разстоянието и траекторията. Ние с Вандер проведохме серия пробни измивания, за да определим до каква степен трябва да бъдат изплакнати ръцете, за да не проблесне веществото, когато се освети с лазера.

Той внимателно изми ръцете си с праха, изплакна ги добре и ги подсуши с хартиена кърпичка. Лазерът показа само няколко проблясвания, и толкоз. Аз се опитах точно да повторя начина, по който се бях измила предишния път на долния етаж. Резултатът бе множество звездички, които лесно оставаха по плота, по ръкава на Вандер, по всяка повърхност, до която се докосвах. И съвсем логично: колкото повече неща докосвах, толкова по-малобройни оставаха звездичките по ръцете ми.

Върнах се в дамската тоалетна и отново се показах с пластмасова чашка, пълна със сапун. Продължихме да се мием отново и отново. Лампите светваха и угасваха, лазерът изстрелваше своя лъч, докато най-накрая всичко около мивката започна да изглежда като нощен изглед на Ричмънд от въздуха.

Постепенно забелязахме едно интересно явление. Колкото повече се миехме и подсушавахме, толкова повече блестящата субстанция се събираше. Веществото се събираше под ноктите ни, оставаше по маншетите на ръкавите ни. Прилепваше о дрехите ни, косите ни, лицата ни, вратовете ни — всичко, до което се докосвахме. След около четиридесет и пет минути пробни измивания двамата с Вандер изглеждахме съвсем нормални на естествена светлина. Когато включвахме лазера обаче, заприличвахме на коледни елхи.

— Мамка му мръсна! — възкликна той в мрака. За пръв път го чувах да употребява този израз. — Гледай само, моля ти се! Това копеле трябва да е побъркан на тема чистота. При положение че оставя толкова много от тази гадост, значи си мие ръцете по двадесет пъти на ден.

— Ако наистина става дума за този сапун на прах — подсетих го аз.

— Разбира се, разбира се.

Молех се учените от горните лаборатории да успеят с вълшебствата си. Но това, което нито те, нито който и да било друг можеше да определи, беше от какво естество е веществото върху папката с предметните стъкла и как тази папка поначало бе попаднала в хладилника.

Вътрешният ми глас отново тревожно се обаждаше.

Ти просто не искаш да приемеш, че си сбъркала, смъмрих се сама. Просто не си в състояние да погледнеш истината в очите. Ти си сложила погрешен етикет на теста, а веществото е от собствените ти ръце.

Ами ако не беше така? Ами ако сценарият бе по-зловещ? Мълчаливо доразвих аргумента. Ами ако някой със зъл умисъл е поставил папката в хладилника и блестящото вещество е от неговите, а не от моите ръце? Мисълта изглеждаше странна — като отровата на едно обезумяло въображение.

Досега подобно блестящо вещество бе намерено върху труповете на четири убити жени.

Знаех, че до папката сме се докосвали аз, Уинго, Бети и Вандер. Единствените освен нас, които бяхме имали някакъв достъп до нея, бяха Танър, Амбърги и Бил.

Лицето му бавно премина пред очите ми. Споменът за понеделник следобед неприятно заби студен трън в сърцето ми. Бил изглеждаше толкова далечен по време на срещата с Амбърги и Танър. Не искаше да ме погледне нито тогава, нито по-късно, когато тримата мъже започнаха да ровят из папките в заседателната зала.

Видях как папките се изхлузиха от коленете на Бил, как паднаха на земята, как настана бъркотия. Танър веднага предложи да ги събере. Услужливостта му беше автоматична реакция. Но листовете бяха събрани от Бил, а между тези листове положително бяха и излишните етикети. След това той и Танър подредиха всичко. Колко лесно би било само да откъсне едно етикетче и да го мушне в джоба си.

След това Амбърги и Танър си тръгнаха заедно, а Бил остана с мен. В продължение на десет-петнадесет минути разговаряхме в стаята на Маргарет. Той беше много нежен и обеща, че ако изпием по едно питие заедно вечерта, нервите ми ще се отпуснат.

Тръгна си много преди мен, но когато е излязъл от сградата, е бил сам и ненаблюдаван…

Прогоних тези образи и затворих съзнанието си за тях. Това беше безобразие! Явно губех контрол. Бил никога не би направил такова нещо. Първо на първо, нямаше никакъв смисъл. Не можех да си представя каква полза би могъл да има от такъв саботаж. Обърканите етикети върху предметните стъкла можеха само да навредят на случая, който самият той трябваше да води в съда. Това означаваше ни повече, ни по-малко да отреже клона, на който седи.

Ти просто искаш да стовариш вината върху друг, защото не си в състояние да погледнеш истината в очите — направила си гаф!

Тези убийства бяха най-трудните случаи в цялата ми кариера и започнах да се страхувам, че съм затънала прекалено дълбоко в тях. Може би загубвах способността си да разсъждавам, както и методичността на действията си. Може би правех грешки.

В този момент чух гласа на Вандер:

— Трябва да разберем съставките на този боклук.

Досущ като загрижени домакини ние решихме да намерим кутия от този сапун, за да прочетем съставките му.

— Ще потърся в дамските тоалетни — предложих.

— Аз пък в мъжките.

И започна големият лов в тоалетните.

След като бях обиколила всички дамски тоалетни в сградата, ме осени брилянтната идея да намеря Уинго. Негово задължение бе да пълни металните кутийки в моргата със сапун. Той ми каза да отида в стаичката на портиера, която се намираше през няколко врати от собствената ми стая. Там, на най-горния рафт, точно до купчина парцали за прах, се мъдреше огромна кутия от сапун за ръце „Борауош“.

Основната съставка бе боракс.

Бързата проверка в справочниците по химия ми подсказаха защо сапунът на прах свети като фойерверк на Четвърти юли. Боракс е съединение на бора, кристално вещество, добър проводник на електричество, подобно на метал, при високи температури. Широко се използва в промишлеността — като се започне от производството на керамика, специално стъкло, перилни препарати и дезинфекционни средства и се стигне до шлифовъчни материали и ракетно гориво.

По странно стечение на обстоятелствата голям процент от световните резерви от боракс се добиват в Долината на смъртта.

 

 

Петък вечер дойде и отмина, а след това и събота, а Марино не се обаждаше.

В седем часа на следващата сутрин вече бях паркирала колата зад службата си и трескаво преглеждах дневника на моргата.

Нямаше нужда от такива проверки. Ако нещо се бе случило, щях да бъда първият човек, който би бил информиран. Не бяха докарвали никакви извънредни трупове, но това по-скоро ми приличаше на затишие пред буря.

Не можех да се освободя от мисълта, че още някоя жена чака да се погрижа за нея, че всичко се повтаря отначало. Непрестанно очаквах Марино да се обади.

Вандер ми позвъни от дома си към седем и половина.

— Има ли нещо? — попита.

— Ако има нещо, ще ти се обадя веднага.

— Ще чакам до телефона.

Лазерът беше в лабораторията му на горния етаж, поставен върху една количка и готов да бъде внесен в рентгеновата зала, ако се наложи. Бях резервирала първата маса за аутопсии, а Уинго я беше изтъркал до блясък и бе поставил до нея две колички с всевъзможни хирургически инструменти и пликчета за улики. Масата и количките останаха непокътнати.

Единствените ми трупове бяха един смъртен случай след поглъщане на прекомерна доза кокаин от Фредериксбърг и едно непредумишлено удавяне от Джеймс Сити.

Точно преди обяд аз и Уинго бяхме сами и методично довършвахме сутрешната си работа.

Маратонките му изскърцаха по мокрия под, когато той облегна дръжката на четката на стената и отбеляза:

— Казват, че снощи са работили извънредно стотици ченгета.

Продължих да попълвам смъртния акт.

— Да се надяваме, че ще подейства.

— Ако бях на негово място, сигурно би ми подействало. — Той започна да отмива кръвта от една маса с маркуч. — Тоя трябва да е луд, за да си покаже физиономията. Един полицай ми каза, че спират всеки срещнат на улицата. Ако те видят навън в късните часове, те спират, за да те проверят. Записват си и номера на колата ти, ако я забележат някъде, паркирана през нощта.

— Какъв полицай? — изгледах го аз. Тази сутрин не бе идвал нито един полицай от Ричмънд, нямахме и нито един случай от Ричмънд. — Какъв полицай ти е разказал това?

— Един от полицаите, които донесоха удавника.

— От Джеймс Сити? А той откъде знае какво е ставало в Ричмънд снощи?

Уинго ме погледна с любопитство.

— Брат му е ченге тук, в града.

Извърнах глава, за да скрия раздразнението си. Прекалено много хора говореха прекалено много. Някакво ченге, чийто брат е ченге в Ричмънд, словоохотливо е разказал това на Уинго, един напълно непознат човек. А какво друго се приказваше? Прекалено много се говореше. Прекалено много. Дори и най-невинната забележка за мен бе многозначителна, подозрението ми се събуждаше към всичко и към всекиго.

Уинго рече:

— Според мен тоя тип се е покрил. За известно време ще остане на сянка, докато нещата се поразминат. — Той замълча, а водната струя продължаваше да барабани по масата. — Или пък снощи пак е ударил, само че никой още не е намерил трупа.

Мълчах, а раздразнението ми растеше все повече и повече.

— Но много не ми се вярва. — Гласът му се заглушаваше от водата. — Надали би опитал. Ако питате мен, прекалено е рисковано. Но знам някои от хипотезите. Казват, че след време повечето ставали много самонадеяни. Искали да разиграват всички, а всъщност истината е, че искат да ги хванат. Може би този тип не е в състояние сам да се спре и моли някой да го спре…

— Уинго — казах заплашително.

Сякаш не ме чу и продължи:

— Сигурно е някаква болест. Той знае, че е болен. Почти съм сигурен. Може би моли някой да му помогне да го спаси от самия него…

— Уинго! — повиших глас и завъртях стола си. Той спря водата, но прекалено късно. Думите ми бяха вече изречени и неочаквано и тревожно изкънтяха в тихата празна зала.

— Той не иска да бъде хванат!

Устните му учудено се разтвориха, а лицето му замръзна при моята рязкост.

— Господи, не исках да ви разстройвам, доктор Скарпета!

— Не съм разстроена — отсякох. — Но хора като това копеле не искат да бъдат заловени, окей? Той не е болен, окей? Той е антисоциален тип, у него има зло и той просто прави това, което иска, окей?

С тихо проскърцване на обувките той извади гъба от мивката и започна да бърше масата отстрани. Очите му отбягваха моите.

Гледах го с чувство на поражение.

Той не вдигна поглед от масата.

Почувствах се виновна.

— Уинго? — Отблъснах стола си от бюрото. — Уинго?

Той се доближи с нежелание и аз леко докоснах ръката му.

— Извинявай. Няма никаква причина да изливам яда си върху теб.

— Няма нищо — каза той и смущението в погледа му ме разтревожи. — Знам какво преживявате. Всички тези неща, които стават. Направо да полудееш. А аз през цялото време седя и се опитвам да измисля какво да направя. Всичките тия работи, които в последно време ви се струпаха на главата, а аз не мога да измисля нищо. Просто… просто ми се искаше да можех нещо да направя…

Значи така! Не бях го обидила, по-скоро бях подсилила тревогите му. Уинго се тревожеше за мен. Знаеше, че през последните дни не съм на себе си, че нервите ми са опънати до скъсване. А може би и другите го забелязваха. Изтичането на информация, проникването в компютърната програма, обърканите етикети на предметните стъкла. Може би никой нямаше да се учуди, ако се стигнеше дотам да бъда обвинена в некомпетентност…

„Отдавна го подозирахме — ще кажат хората, — тя беше станала съвсем неуравновесена.“

Дори не спях добре. Когато се опитвах да се отпусна, съзнанието ми бе като машина, която не можеше да бъде изключена. Продължаваше да работи, докато мозъкът ми прегрееше, а нервите ми заприличваха на кабели, по които преминава електрически ток.

Снощи се бях опитала да развеселя Люси и я бях завела да вечеряме навън, а след това на кино. През цялото време в ресторанта и в киносалона очаквах радиотелефонът ми да иззвъни и от време на време проверявах батериите. Тишината не ми вдъхваше доверие.

В три следобед бях издиктувала два доклада за аутопсии, запълвайки цяла купчина касетки. Когато телефонът иззвъня, аз се качвах в асансьора. Затичах се обратно в стаята си и припряно вдигнах слушалката.

Беше Бил.

— Уговорката ни остава, нали?

Не можех да откажа.

— Много ще се радвам — отговорих аз с фалшив ентусиазъм. — Но не съм сигурна, че моята компания ще е най-приятното нещо на света.

— Ами тогава аз няма да обърна внимание на света.

Излязох от сградата.

Отново бе слънчев ден, но този път по-горещ. Тревата, опасваща сградата, изглеждаше изсъхнала, а по радиото съобщиха, че ако не паднат още дъждове, хановерската доматена реколта ще бъде съсипана. Пролетта тази година се бе изпарила по странно бърз начин. Дълги периоди на вятър и слънце ненадейно се сменяха с навъсена черна армия облаци, появила се сякаш отникъде, за да премине с бойна стъпка през цялото небе. Светкавици сипеха електричество върху целия град, а дъждът се лееше като плътна стена. По същия начин, ако хвърлиш кофа вода в лицето на човек, който е жаден, той просто няма да успее да изпие и капка.

Понякога се замислях върху някои аналогии в живота. Отношенията ми с Бил бяха много подобни на времето. Той беше нахлул в живота ми с почти свирепата си красота, докато аз бях открила, че всъщност се нуждаех от съвсем нежен дъждец, който да уталожи жаждата на сърцето ми. Очаквах с нетърпение да го видя тази вечер, но в същото време не исках да се срещам с него.

Както винаги Бил бе точен: в пет колата му спря пред къщи.

— Това е и добро, и лошо — каза той, когато се бяхме настанили в задния двор и бяхме запалили грила.

— Лошо? — попитах аз. — Сигурно не искаш да кажеш точно това, Бил.

Слънчевите лъчи падаха косо и бяха все още горещи, но облаци преминаваха през слънчевия диск, сменяйки интервалите на бяла светлина с интервали на сянка. Беше се надигнал вятър и въздухът бе зареден с напрегнато очакване.

Той избърса чело с ръкав и ме погледна с присвити очи. Порив на вятъра огъна дърветата и отпрати една книжна кърпичка през целия двор.

— Лошо, защото това спотаяване може да означава, че е напуснал района.

Отдръпнахме се от тлеещите въглени, отпивайки от бутилки бира. Не можех да понеса мисълта, че убиецът може да се премести другаде. Исках да стои тук. Ние поне вече бяхме запознати с начина му на действие. Натрапчиво се опасявах от мисълта, че той може да започне да убива в други градове, където случаите ще бъдат подхванати от детективи и съдебни лекари, които нямаха нашата информация. Нищо не беше в състояние да обърка едно следствие така, както сливането на различни пълномощия. Ченгетата ревниво пазят териториите си. Всеки детектив иска лично да извърши ареста и смята, че може да се справи със случая по-добре от всеки друг. Нещата стигаха дотам, че случаите се считаха едва ли не за частна собственост.

И у мен вероятно съществуваше това чувство на собственост. Бях се превърнала в настойник на жертвите и в единствената им надежда убиецът да бъде заловен и съден тук. Един човек може да бъде обвинен в ограничен брой углавни престъпления и едно осъждане другаде щеше да изключи съдебно дело тук. Самата мисъл за това бе възмутителна. Сякаш убийствата на жените в Ричмънд са били само репетиция, само подготовка и съвсем напразни. Може би щеше да се окаже, че и всичко, което ми се бе случило, също е било напразно.

Бил напръска въглищата с още запалителна смес. След това отстъпи от грила и обърна към мен зачервеното си от горещината лице.

— Какво става с твоя компютър? — попита той. — Има ли нещо ново?

Поколебах се. Нямаше никакъв смисъл да извъртам. Бил много добре знаеше, че не съм изпълнила заповедите на Амбърги, че не съм променила паролата, нито съм направила каквото и да било друго, за да „обезопася“ данните. Стоеше точно зад гърба ми миналия понеделник следобед, когато включих компютъра в режим на повикване и пуснах ЕХОТО, като че ли подканях извършителя да опита отново. Което всъщност и правех.

— Не изглежда някой друг да е влизал в програмата, ако това имаш предвид.

— Интересно — замисли се той и отпи глътка бира. — Звучи съвсем безсмислено. Логично би било този човек да се опита да се добере до файла на Лори Питърсън.

— Нейният случай не е в компютъра — подсетих го. — Нищо ново няма да влезе вътре, докато не приключи разследването на тези случаи.

— Значи случаят не е в компютъра. Но как може тя да знае това, освен ако не пробва?

— ТЯ?

— Тя, той, който е там.

— Тя… той, който там е бил човекът, се е опитал да дръпне файла на Лори и не е успял.

— Все пак не е много логично, Кей — настоя той. — Като се замисли човек, не е много логично някой поначало да се е опитал и първия път. Всеки, който разбира от компютри, би се досетил, че един случай, чиято аутопсия е направена в събота, трудно може вече да е в компютърната база данни в понеделник.

— Който рискува, печели — промърморих.

Присъствието на Бил ме правеше нервна. Не можех да се отпусна, нито да се посветя на вечерята, която обещаваше да бъде чудесна.

В кухнята бяха накиснати в марината нарязани на тънки ивици рибици. Бутилка червено вино стоеше отворена на плота, за да „подиша“. Люси правеше салатата и беше в чудесно настроение, макар да не бяхме чули и дума от майка й, която бе изчезнала някъде с нейния илюстратор. Люси изглеждаше напълно доволна. Във въображението си тя започваше да си представя, че никога няма да си отиде, а аз се притеснявах от подмятанията й за това колко хубаво би било, когато аз и господин Болтс „се оженим“.

Рано или късно щеше да се наложи да разбия мечтите й о твърдата скала на действителността. Тя щеше да се върне у дома веднага след завръщането на майка й в Маями, а Бил и аз нямаше да се оженим.

Обърнах се към него и внимателно го заразглеждах, като че го виждах за пръв път. Беше се вторачил замислено във въглищата, разсеяно стиснал бирата с две ръце, а златният мъх по ръцете и краката му изглеждаше като цветен прашец. Виждах го през надигащото се було от нагорещен въздух и дим и то бе като символ на растящата дистанция между нас.

Защо жена му се беше самоубила със собствения му пистолет? Дали причината бе чисто утилитарна — пистолетът му е бил най-удобният начин да посегне на себе си, без да губи време? Или това бе нейният начин да го накаже за грехове, за които нямах представа?

Жена му се бе застреляла в гърдите, докато е седяла в леглото — в тяхното легло. На сутринта в онзи понеделник тя бе дръпнала спусъка часове, а може би и минути след като двамата бяха правили любов. Нейният тест бе положителен за сперма. Когато направих прегледа на място, от тялото й все още се излъчваше лекото ухание на парфюм. Какви са били последните думи на Бил към нея, преди да тръгне на работа?

— Май не си тук.

Погледът ми се фокусира. Бил ме гледаше втренчено.

— Къде отлетя? — попита той и обгърна с ръка талията ми. Усещах дъха му на бузата си. — Може ли и аз да дойда?

— Просто се бях замислила.

— За какво? Само не ми казвай, че за работа…

Реших да говоря направо:

— Бил, липсват някои документи от една от папките, които ти, Амбърги и Танър разглеждахте оня ден.

Ръката, която леко масажираше кръста ми, застина. Усещах гнева му по натиска на пръстите му.

— Какви документи?

— Не съм съвсем сигурна — отговорих притеснено. Не смеех да уточнявам, че липсва етикетът за теста. — Просто се питах дали си забелязал случайно някой да е вдигнал нещо…

Той рязко издърпа ръката си и отсече:

— По дяволите! Не можеш ли поне за една вечер да забравиш тези случаи?

— Бил…

— Достатъчно, окей? — Той рязко пъхна ръце в джобовете на шортите си, отбягвайки погледа ми. — Боже мой, Кей! Направо ще ме подлудиш. Те са мъртви. Жените просто са мъртви. Мъртви! Ние с теб сме живи. Животът продължава. Или поне така би трябвало да бъде. Това ще те съсипе — ще ни съсипе, — ако не престанеш да се вманиачаваш с тези убийства.

Въпреки това през останалата част от вечерта, докато Бил и Люси разговаряха непринудено за незначителни неща на масата, аз непрекъснато се ослушвах за телефона. Очаквах да звънне. Чаках обаждането на Марино.

Когато той иззвъня в малките часове, дъждът шибаше къщата, а сънят ми бе неспокоен, с тревожни разпокъсани видения.

Протегнах ръка в тъмното към слушалката.

Последва мълчание.

— Ало? — повторих и щракнах лампата.

Някъде в далечината се чуваше неясен звук от телевизор. Чувах приглушени гласове, изричащи реплики, които не можех да доловя, а сърцето ми се блъскаше като бясно между ребрата ми. Тръшнах слушалката.

 

 

Беше понеделник, рано следобед. Проверявах предварителните лабораторни доклади от изследванията, направени от съдебните специалисти в лабораториите на горните етажи.

Бяха дали пълен приоритет на случаите с удушените жени. Всичко друго — ниво на алкохол в кръвта, улични наркотици и барбитурати — временно минаваше на заден план. Четирима от най-добрите научни умове в момента работеха върху следите от блестящото вещество, което можеше да се окаже евтин сапун на прах, какъвто се използваше в обществените тоалетни из целия град.

Не можеше да се каже, че предварителните доклади са обнадеждаващи. До този момент не можеше да се каже много и за вече известната ни проба — сапуна „Борауош“, който използвахме в нашата сграда. Състоеше се от приблизително двадесет и пет процента „инертно, абразивно вещество“ и седемдесет и пет процента натриев борат. Знаехме това, защото ни го бяха казали химиците от фирмата производител. Скениращата електронна микроскопия не даваше толкова сигурни резултати. Например микроскопията на натриев борат, натриев карбонат и натриев нитрат не показваше нищо друго освен натрий. Следите от блестящото вещество показваха същия резултат — натрий. А това бе толкова точно, колкото фактът, че някакво вещество съдържа олово, при положение че олово има навсякъде — във въздуха, в почвата, в дъжда. Никога не правехме проби за олово в следите от огнестрелни рани, защото положителните резултати не означаваха нищо.

С други думи, не всичко, що блести, е боракс.

Следите, които бяхме намерили по телата на убитите жени, можеха да са от нещо друго, като например от натриев нитрат, който се използва много широко — като се започне от торовете и се стигне до една от съставките на динамита. А може да е кристална сода, която се използва като съставка във фотографските проявители. На теория убиецът може да прекарва работното си време във фотографска лаборатория, в оранжерия или във ферма. Колко от веществата, използвани на всяко едно от тези места, съдържат натрий? Само един господ знае.

Вандер изпробва лазера върху най-различни натриеви съединения, за да види дали ще проблеснат. Това беше един бърз начин да зачеркне няколко точки от списъка ни.

Аз си имах собствени идеи. Исках да разбера кой друг от Ричмъндската голяма община беше поръчвал „Борауош“ освен Службата за здравеопазване и социални грижи. Затова се свързах с представителя на фирмата в Ню Джързи. Попаднах на някаква секретарка, която ме насочи към отдел „Продажби“, оттам ме препратиха към Отдела за връзка с обществеността, а оттам — обратно в счетоводството.

И тогава започна спор.

— Списъкът на клиентите ни е търговска тайна. Нямам право да го правя обществено достояние. А вие какъв лекар казахте, че сте?

— Съдебен лекар — казах аз, преценявайки всяка дума.

— Казвам се доктор Скарпета, главен съдебен лекар на Вирджиния.

— Аха. Вие давате разрешителни на лекари и…

— Не. Ние разследваме смъртни случаи.

Последва пауза.

— Искате да кажете коронер?

Нямаше никакъв смисъл да обяснявам, че не съм коронер. Коронерите са служебни лица на изборна длъжност. Обикновено не са съдебни патологоанатоми. В някои щати човек може да работи на бензиностанция и пак да бъде избран за коронер. Не го опровергах, но това само усложни нещата.

— Не разбирам. Да не искате да кажете, че „Борауош“ може да действа смъртоносно? Това просто не е възможно. Доколкото ми е известно, въобще не е токсичен. Никога не сме имали проблеми от подобно естество. Да не би някой да се е отровил, като го е погълнал? Ще трябва да ви препратя към началника си.

Обясних, че при няколко взаимно свързани престъпления сме намерили вещество, подобно на „Борауош“, но че самото вещество няма нищо общо с настъпването на смъртта и че неговата евентуална токсичност изобщо не ме интересува. Казах му, че мога да получа заповед от съда, но че това би означавало загуба на време и за мен, и за него. След това чух удари по клавишите на компютър.

— Мисля, че ще предпочетете да ви го изпратя, госпожо. Тук има седемдесет и три имена, клиенти от Ричмънд.

— Да, ще съм ви много признателна, ако можете да ми изпратите разпечатка колкото може по-бързо. Но ако е възможно, бихте ли ми прочели списъка по телефона?

С определена липса на ентусиазъм в гласа той ми изчете списъка. Не че това много ми помогна. Повечето от клиентите не ми говореха нищо, като изключим Отдела за моторни превозни средства, Централната градска служба за доставки и, разбира се, Службата за здравеопазване и социални грижи. Взети заедно, те вероятно включваха десетина хиляди служители, всякакви хора — от съдии до обществени защитници, от цялата полиция до монтьорите във всички гаражи в щата и града. Някъде сред тази огромна маса имаше един господин Никой с мания за чистота.

Точно се връщах към бюрото си малко след три часа подир обяд, носейки поредната чаша кафе, когато Роуз позвъни и ми прехвърли едно обаждане.

— Мъртва е от доста време — каза Марино.

Грабнах чантата си и изхвърчах от стаята.